Въпреки че при образуването на Екзархията през 1870 г. султанският ферман оставя Македония под гръцка духовна власт, още през 1873 г. са проведени плебисцити в Охридска и Скопска епархии, с които 93% от християните в Скопско и 98% от християните в Охридско заявяват желание да преминат към Българската екзархия; на 23 март 1874 г. е издаден султански берат за български митрополити в Охрид и Скопие. След Освобождението тези български епархии са ликвидирани, но отново са възстановени със султански берати с усилията на екзарх Йосиф и Стефан Стамболов: през 1890 г. – Охридска и Скопска, през 1894 г. – Велешка и Неврокопска, през 1897 г. – Пелагонийска (Битолска), Дебърска и Струмишка епархии. В проекта на Цариградската посланическа конференция 1876-1877 г. почти цяла Вардарска Македония, без Дебърско и Гевгелийско, е включена в Западната българска автономна област, а Санстефанска България включва и тези части. Берлинският договор от 1 юли 1878 г. обаче оставя цяла Македония под османска власт. След като през 90-те години на XIX век и началото на XX век България отхвърля няколко гръцки и сръбски предложения за подялба на Македония, на 29 февруари 1912 г. под руско влияние е сключен таен българо-сръбски договор, с който Македония се поделя на безспорна за българската й принадлежност зона и спорна зона с градовете Скопие, Куманово, Гостивар, Дебър, Тетово и Струга, чиято принадлежност към Сърбия или България трябва да се реши от руския император. В Балканската война България насочва главния си удар в Източна Тракия, докато сърбите завладяват спорната зона и голяма част от безспорната. В настъплението си към Солун българската войска освобождава Пехчевско, Кочанско, Щипско, Радовишко, Беровско, Струмишко и Гевгелийско. След Междусъюзническата война Букурещкият договор от 28 юли 1913 г. дава на Сърбия почти цяла Вардарска Македония на запад от вододела на Струма и Вардар. Закрити са 641 български училища и 761 църкви, българските свещеници и учители прогонени. Българите македонци са наречени „южни сърби“, а Вардарска Македония е „Южна Сърбия“. За официална употреба е разрешен само сърбохърватският език. Забранено е издаването на вестници, списания и книги на български. В Първата световна война България обявява война на Сърбия на 1 октомври 1915 г. Българската войска разгромява сръбската армия и я прогонва в Албания, а съглашенските сили изтласква в Гърция. До края на ноември са освободени цяла Вардарска Македония и Косово. На 17 ноември 1915 г. е създадена Македонската военноинспекционна област с център Скопие, на 30 декември са въведени българските закони. След пробива при Добро поле и Солунското примирие от 29 септември 1918 г. българските войски и власти се изтеглят от Македония. Струмишко, което е било в българските държавни граници преди войната, запазва българска администрация, но е под съглашенска окупация и е оспорвано от сърби и гърци. На 18 септември 1919 г. в Париж ръководителите на делегациите на петте велики сили от Съглашението решават българските войски да бъдат изтеглени от Западна Тракия и района на Струмица. Ньойският договор от 27 ноември 1919 г. предава отново Вардарска Македония под сръбска власт, а Струмишко е откъснато от България. Подновени са с нова сила жестоките насилия над българите и политиката на денационализация и сърбизация с разполагането на 50-хилядна армия и жандармерия, систематични репресии, съдебни процеси и убийства на защитниците на българщината, принудителен труд, смяна на имената. Във Втората световна война България по споразумение с Германия упражнява временно административно управление до края на войната. Българските войски навлизат в Македония на 18-19 април 1941 г. - Великден, преживян от българите в Македония като Възкресение, а от бежанците като Завръщане. Но още преди навлизането на българската войска българите избират кмет на Скопие, отстраняват сръбския митрополит, а Радио Скопие започва да предава на български език. Българските войски влизат в Охрид и Ресен на 15 май 1941 г., до този момент под италианска окупация, а Тетово, Гостивар, Струга, Дебър и Кичево остават в италианската окупационна зона. Възстановени са българските епархии и училища, културният живот преживява подем, строят се жп линии, шосета, тунели, напоителни канали, отворени са болници и амбулатории, отводняват се Скопското и Струмишкото поле. Изтеглянето на българските войски започва веднага след обявяването на война на Германия на 8 септември 1944 г., част от тях са пленени от германците и само гарнизонът в Прилеп под командването на полк. Димитър Младенов, който през 1951 г. загива като лагерист в концлагера "Белене", напуска града на 19 септември и води битки с германците до 23 септември 1944 г. С Московското споразумение за примирие от 28 октомври 1944 г. България е задължена да изтегли всички свои длъжностни лица и български граждани от Югославия и Гърция. Парижкият мирен договор от 10 февруари 1947 г. оставя Македония в Югославия под сръбска власт.

Към 1900 г., след изселването на българи след Руско-турската война и идването на турски бежанци от България, населението на Западна Тракия е 88 000 българи, 91 000 турци, 34 000 гърци и 4 500 други. В Балканската война българската войска освобождава Западна Тракия в първия месец на войната. В Междусъюзническата война малочислените български сили напускат областта на 10-12 юли 1913 г. Турски редовни войски завземат Димотишко и Караагачко, а гръцки - Ксанти, Дедеагач и Гюмюрджина. Редовните войски и местни турски, помашки и гръцки чети извършват жестоки насилия над българското население - убийства, грабежи, изнасилвания, палежи на българските села. С Букурещкия договор от 28 юли 1913 г. България запазва Западна Тракия, но подстрекавани и въоръжени от гърците и младотурския водач Енвер паша, на 16 август в Гюмюрджина турците обявяват независимата Гюмюрджинска република. От края на август башибозукът на автономията започва нападения над българските села. На 16 септември 1913 под британски натиск е подписан Цариградският договор, с който Османската империя отстъпва на България Западна Тракия без Димотишко и Караагачко. Това оше повече засилва насилията над българското население. Избити са хиляди българи, почти всички български села са унищожени, българите са превърнати в бежанци и само благодарение на героичната защита от четите на Руси Славов и Димитър Маджаров достигат до българската граница. В изпълнение на Цариградския договор и с посредничеството на Ахмед Джемал паша от младотурския триумвират от 6 до 15 октомври българските войски възстановяват българската власт. През следващата година са настанени над 65 000 българи бежанци - завърнали се местни българи, но и българи от Източна Тракия, Македония, Мала Азия и Добруджа. При влизането на България в Първата световна война на страната на Централните сили в София на 24 август 1915 г. е подписана българо-турска конвенция, с която Османската империя връща на България Димотишко и Караагачко, в това число гарата на Одрин в Караагач, и отстъпва широка 2 км ивица по източния бряг на Марица. Солунското примирие от 29 септември 1918 г., с което България излиза от Първата световна война, не поставя под въпрос принадлежността на Западна Тракия към България, но Ньойският договор от 27 ноември 1919 г. я откъсва от България до решение на Съглашението за бъдещето на областта. Западна Тракия е отнета от България месец и половина преди подписването на Ньойския договор - наредено е българските власти да се изтеглят до 15 октомври 1919 г. Установено е съглашенско, на практика френско управление - Междусъюзническа Тракия, като в Ксантийско то е проформа и на практика там е установено гръцко държавно управление. На конференцията на Върховния съвет на Съглашението в Сан Ремо на 19-26 април 1920 г. Западна Тракия е дадена на Гърция. Това предизвиква нов бежански поток към България и възникването на въоръжена обща българо-турска съпротива срещу гръцкото управление в следващите 5 години. На 28 май 1920 г. в Гюмюрджина французите предават властта над Западна Тракия на гърците. Едва на Лозанската конференция с Конвенцията за границите в Тракия от 24 юли 1923 г. е узаконена гръцката власт над Западна Тракия, упражнявана вече 3 години. (Севърският договор от 10 август 1920 г. между Съглашението и Османската империя дава на Гърция и Източна Тракия. След като Турция разгромява Гърция във войната за независимост 1919-1922, Лозанският договор връща на Турция Източна Тракия и ивица от Западна Тракия, в която е Караагач и околността му от сливането на Арда и Марица до 1 км южно от с. Боснакьой.) Гръцкото управление 1920-1941 г. провежда политика на насилствено погърчване и прогонване на българското население чрез изпращане на заточение на гръцките острови на цели села, закриване на българските черкви и училища, преследване на българския език, унищожаване на историческото наследство, елинизиране на българските имена. Към 1910 г. в Източна и Западна Тракия има 213 български училища, 333 учители, 11 887 ученици, 190 черкви, 131 параклиси, 11 манастири, а към 1931 г. техният брой е нула. Български войски заемат Беломорието на 27 април 1941 г. по споразумение с Германия да упражняват военна окупация на областта. На 7 май 1941 г. е получено германско съгласие за българско административно управление до края на войната. Една трета от Западна Тракия по западния бряг на Марица с широчина от 20 до 34 км, с градовете Димотика, Софлу и Фере и с население около 100 000 души, остава под германски контрол, наричана официално Маришка префектура, а неофициално - „неутрална зона”. Западна Тракия е част от новата Беломорска област. След деветосептемврийския преврат българските войски се изтеглят от областта до 25 октомври 1944 г. Парижкият договор от 10 февруари 1947 г. отхвърля българското искане за Западна Тракия и я оставя в гръцки ръце.

Тимошко с Кладово, Неготин и Зайчар е отстъпено през 1833 г. от Османската империя на Княжество Сърбия. Санстефанският предварителен договор от 19 февруари 1878 г. откъсва от Южното Поморавие и дава на Сърбия градовете Ниш, Прокупле, Лесковец и Куршумлия - територия, поставена под духовната власт на Българската екзархия с фермана от 27 февруари 1870 г. и включена в Западната българска автономна област в проекта на Цариградската посланическа конференция от 1876-1877 г. Берлинският договор от 1 юли 1878 г. дава на Сърбия останалата част от Южното Поморавие с Пирот и Враня. Съгласно тайната българо-германска спогодба от 24 август 1915 г. България получава Тимошко и голяма част от Поморавието за влизането си в Първата световна война. На 1 октомври 1915 г. България обявява война на Сърбия, на 14 октомври Първа армия освобождава Пиротско, а на 23 октомври превзема военновременната столица Ниш и сръбският кралски двор и правителството се спасяват с бягство към Косово, а с Косовската операция 1 ноември - 4 декември 1915 г. Първа армия изцяло освобождава Поморавието и Вардарска Македония и прогонва сръбската войска в Албания. За военно-административно управление на освободените Тимошко и Поморавието е създадена Моравска военноинспекционна област. Към 1916 г., след 38 години сръбско господство, в Южното Поморавие българското съзнание е заличено в младите поколения, но съществува в по-старите, които помнят българските черковно-училищни борби, Вранско е свързано с българското възраждане в Македония и старите хора помнят възрожденските борби, а Пирот е тясно свързан с възрожденското и следосвобожденско развитие на България и там българското съзнание е силно. След Солунското примирие от 29 септември 1918 г., с което България излиза от войната, Моравската област преминава под германско управление, а в началото на октомври - под сръбско. Ньойският договор от 27 ноември 1919 г. предава на Сърбия Западните покрайнини - земи от Кулска, Видинска, Царибродска, Трънска и Кюстендилска околия, които са в държавните граници на България по Берлинския договор от 1878 г., а новата граница разсича български села на две, разделя семейства и родове. Към онзи момент населението на Западните покрайнини е 54 758  българи, 8 637 власи, 549 цигани и 127 сърби. Има 115 училища, 6 прогимназии и една гимназия, 269 учители и 7 892 ученици, 45 български черкви с 42 свещеници. Под сръбска власт училищата и черквите са отнети, образованието е сърбизирано. Провежда се денационализация и насилствена сърбизация. Фамилните имена получават сръбски наставки, българският език на публични места е забранен. По време на Втората световна война, след като германците окупират Югославия, по споразумение с Германия за временно административно управление до края на войната на 19 април 1941 г. българските войски навлизат в Югославия и заемат тези части от Поморавието и Тимошко, които са в границите на Санстефанска България. Българските училища са възстановени, българските имена - също. Част от бежанците се завръщат. По германско искане през януари 1942 г. българската окупационна зона се разширява с Нишка област, през януари 1943 г. - с областта Чачак и по течението на Сръбска Морава, а през юли 1943 г. обхваща цялото Поморавие до самия Белград. След като България обявява неутралитет, на 4 септември 1944 г. германците пленяват щабовете на окупационния корпус и дивизиите, а на 6 септември 1944 г. започва изтеглянето на българските сили към старите граници на България. На 6 септември англо-американската авиация извършва жестоки бомбардировки на Лесковец, при които са убити 25% от цивилното население. Парижкият договор от 10 февруари 1947 г. определя границите на България каквито са били до 1 януари 1941 г. и оставя Западните покрайнини, Поморавието и Тимошко под сръбска власт.