Списание Диалог ви предлага най-интересното от проведената в Белене втора част от проекта: REMEMBER CONFERENCE - ИЗКУСТВО ЗА СВОБОДА И ПАМЕТ, 23-24 октомври 2021, Белене.

Тоталитарната власт и съпротивата срещу нея в България

Даниела Горчева

REMEMBER CONFERENCE - ИЗКУСТВО ЗА СВОБОДА И ПАМЕТ, 23-24 октомври 2021, Белене

Добре дошли на тази международна конференция за свобода и памет. Аз ще ви представя участниците в този панел Културата като съпротива. Ежедневие и насилие през периода на комунизма, чийто модератор имам честта да бъда:

проф. Евелина Келбечева - историк;
проф. Момчил Методиев – историк;
Красимир Илиев – изкуствовед, Софийска градска художествена галерия;
доцент Георги Лозанов - културолог;
Владимир Левчев – поет, писател, преподавател.

Ще говорим за тоталитарната държава, за ежедневието и насилието, за културата като съпротива. Преди да започнем искам да внеса няколко важни уточнения, защото у нас преобладава мнението, че в България не е имало съпротива, а също и често забелязвам поставянето на знак за равенство между тоталитарна власт и диктатура.

Всяка тоталитарна държава е диктатура, разбира се, но не всяка диктатура е тоталитарна държава. Трябва да се прави разлика между тоталитарната и авторитарната държава.

И двете преследват политическите си противници, но авторитарната власт не налага контрол над науката, културата и изкуството, над личността, не задава норми за целия обществен живот, не определя жанра и формата, към които трябва да се придържат творците, нито идеологията, която трябва да следват учените.

Авторитарната власт не налага тотален контрол върху най-интимните сфери на човека, не преследва творческата свобода, не се разпростира върху традициите, религията, не се опитва да контролира мисленето, вкусовете, модата, облеклото, дори музиката, която слушат младите…

Тоталитарната власт се опитва да създаде един нов тоталитарен човек. Дали ще е чист ариец, дали ще е съветски човек, той не трябва да има никаква друга идентичност освен тази на подчинения, безропотен изпълнител на ръководната партийна воля, на послушното "винтче" от системата.

Това беше и смисълът на тези тоталитарни комунистически концлагери, които да "превъзпитават", да смачкат личността, да смачкат човека не толкова физически, колкото да го унищожат духовно и морално.

И днес ние берем горчивите плодове на това превъзпитание и на този тотален контрол, който лиши няколко поколения българи от самостоятелно мислене, от правна и демократична култура, но успя да насади цинизма, тарикатлъка, лицемерието и подлостта, търпимостта към лъжата като новата комунистическа "нравственост" на оцеляването и приспособяването.

Тоталитарната власт е едновременно могъща и същевременно слаба власт, защото е дошла нелегитимно, дошла е с измами и с насилие, с незаконно узурпиране на властта. В България специално тя идва на щиковете на чужда окупационна армия.

И тъй като тази натрапена власт няма обществена подкрепа, тя се закрепва посредством насилие – отначало със смразяващи кръвта масови убийства, показни процеси, масови арести, затвори, концлагери, интернирания, съдебна и административна разправа. Веднъж наложила мълчание от страх, тоталитарната власт продължава да се стреми да упражнява тотален контрол над всичко, тя се страхува до параноя от всяко общуване между хората, страхува се от сянката си образно казано, затова се стреми да разбие естествените връзки на приятелство, създаването на групи по интереси, колкото и аполитични да са те, стреми се да разруши солидарността между хората, преследва проявите на съчувствие и взаимна помощ между жертвите. Този късен контрол се осъществява не чрез масови репресии, а на произволен принцип.

И тук се появява един парадокс, известен на изследователите на тоталитарния комунизъм. Тъй като тоталитарната държава се стреми да упражнява тотален контрол, то тотална е и съпротивата. Тя вече не е само политическа, тя приема различни форми. Тази съпротива се изразява дори в това, че хората продължават да се обръщат един към друг с „господине“ и „госпожо“, а не с „другарю“ и „другарко“, в носенето на западно облекло, в слушането на западна музика, в спазването на традициите, празнуването на Коледа и Великден, в проявите на творческата свобода. Съпротивата се изразява и в куража човек да демонстрира по един или друг начин съчувствие към излезлите от концлагера или затвора, към преследваните, към репресираните.

Трябва да напомним, че съпротивата има различни периоди в България и на практика никога не е преставала.

До 1948 година в България има легална политическа опозиция. С обесването на Никола Петков през септември 1947 година, тя престава да съществува, партиите на опозицията са забранени, а земеделците и социалдемократите са изпратени в затвори и концлагери.

След 1947 г. има нелегална въоръжена съпротива, която всъщност започва още есента на 1944 г., но се разраства през 1948-1951 заради насилственото отнемане на земята от българския селянин и непосилните държавни доставки, които оставят без хляб българските деца, за да го изпратят в Съветския съюз.

Паралелно с въоръжената съпротива на горяните в България съществува и активна невъоръжена съпротива - стачки, селски бунтове, анонимни писма, позиви… Бягствата през граница също са форма на невъоръжена активна съпротива, както и създаването на различни сдружения на легионери, на земеделци, на анархисти и други нелегални идейни движения.

Легалната невъоръжена съпротива се заражда, колкото и да е учудващо, в Старозагорския затвор. Именно там младите политически затворници попиват демократична и правна култура от старите затворници. Ето така Старозагорският затвор става един мост между стара България до 1944 г. и следващото поколение затворници, които са по-млади – като Илия Минев, а те от своя страна предават тези уроци по демокрация на следващите поколения политически затворници, на най-младите като Едуард Генов, и всичко това завършва със създаването на първото правозащитно легално движение – Независимото дружество за защита на правата на човека с председател Илия Минев, което Държавна сигурност се опита да заглуши с репресии, с внедряване на агенти и като създаде казионен Комитет на човешките права, който беше една имитация.

В този бърз преглед на съпротивата в България срещу тоталитарната държава, в никакъв случай не трябва да забравяме и да пренебрегваме индивидуалната съпротива, макар тя да няма политическата тежест на другите съпротиви.

Но тъй като контролът на тоталитарната власт над личността е много силен, тази индивидуална съпротива е изключително важна. Както вече споменах, тя се изразява дори в това, че хората продължават да се обръщат един към друг с господине и госпожо, в проявения личен кураж да покажат съчувствие към излезлите от концлагера. Тя се изразява в спазването на традициите и, разбира се, в проявите на творческата свобода. Неотдавна Красимир Илиев направи една изложба в Софийска градска галерия, която показа творческата съпротива на художниците, примерите са много, но той ще говори след малко за някои от тях. Владимир Левчев и Едвин Сугарев започнаха да издават списанията „Глас“ и „Мост“, което беше голямо предизвикателство към властта, която не разрешаваше частни издателства, по онова време само държавата имаше право да издава и публикува.

Благодаря на президента Петър Стоянов за сърцатото му изказване, той изрази общото ни разочарование от липсата на промяна в образованието в България, а без добро образование ще продължаваме да се въртим в омагьосания кръг на тоталитарното и на конспиративното мислене. Защото цели поколения бяха приучвани да папагалстват пропагандни лъжи, лозунги и клишета, а същевременно умишлено бяха отучвани да разсъждават самостоятелно, критично, логично. Всичко това дава отражение не само върху липсата на елементарна правна и демократична култура, но дори вече и за отсъствието на здрав разум и, ако щете, на инстинкт за самосъхранение. Наистина правната и демократична култура няма как да се създаде бързо след половин век тоталитарна държава, но особено тревожна е тенденцията на отказ от здравомислие, което си пролича по време на пандемията, когато за разлика от хората в Нидерландия, българите се оказаха в плен на абсурдни конспиративни теории и упорито отказваха да вярват в науката.

Искам да благодаря от все сърце на отец Паоло Кортези, защото, както обърна внимание и президентът Петър Стоянов, изглежда, че трябваше да дойде един чужденец, за да възкреси паметта за Белене. Няма да забравя, когато, вдъхновени от него, децата от Белене направиха една историческа пиеса, след като сами прочетоха спомените на концлагеристите и сами направиха една театрална постановка, комунистическите наследници подскочиха до небесата с крясъци на фалшиво възмущение как можело малки деца да се сблъсквали с насилие.

Тези „надзиратели на паметта“, както сполучливо ги определи Борислав Скочев в своята статия със същото заглавие, много бързо забравиха, че ние всички учихме за измислени комунистически герои, за матросовци, за този Павлик Морозов, който предал баща си, т.е. ние всички трябваше да се учим да предаваме родителите си на всемогъщата партия.

Очевидно е, че за наследниците на тоталитарния комунизъм, историческата истина е много болезнена и те всячески ще се опитват да я заглушат, но наш дълг е да поддържаме паметта.

И в тази връзка искам да изразя своята човешка признателност към Андрей Ковачев, защото благодарение на неговите инициативи и конференции в Европейския парламент на тема „Изстраданата европейска мечта на България“, европейските парламентаристи се запознаха с неизвестната за Европа българска антикомунистическа съпротива.

И накрая, но не по важност, благодаря на отец Кортези и на кмета на Белене Милен Дулев за тяхното гостоприемство, на Михаил Маринов от Фондация "Остров Белене" и на организаторите на тази конференция Александър Генчев и Иглика Люцканова.

Както знаете, това е втората част от европейския проект на Фондация „Остров Белене“ и нейните партньори от Германия, Румъния, Албания и Хърватия: „REMEMBER: ИЗКУСТВО ЗА СВОБОДА И ПАМЕТ“.

Тук, на тази международна конференция в Белене, има участници от Германия, Румъния, Хърватия и Албания, а от България, ако ми позволите да се пошегувам, сме представени от папийонката (Георги Лозанов) до кръпката (Васко Кръпката).

И това не е случайно, защото както вече отбелязах, дори облеклото („буржоазно“ или хипарско) и външният вид (дълги коси, бради и пр.) беше част от индивидуалната съпротива срещу налагането на тоталитарното безличие.