Списание Диалог ви предлага най-интересното от проведената в Белене втора част от проекта: REMEMBER CONFERENCE - ИЗКУСТВО ЗА СВОБОДА И ПАМЕТ, 23-24 октомври 2021, Белене.

„Соцносталгията“ в България: причини и последици

Евелина Келбечева

Професор Евелина Келбечева е историк, преподавател в Американския университет в България. Тя преподава европейска, източноевропейска, балканска и българска история. Специализирала е в САЩ и Израел. Преподовател по програмата Жан Моне на ЕС. Стипендиант по програмата Фулбрайт и гостпреподавател в Университета на Калифорния, Ървайн (1993–1996). Председател на Източноевропейската академична лига (2000–2002). Съветник във Фондация Свободна и демократична България (1993–1999). Член на редакционния съвет на списание Балканистичен форум. Изнасяла е лекции в Харвардския и Колумбийския университет, в Университета на Торонто, Конгресната библиотека, Посолството на България във Вашингтон, Генералното консулство на България в Ню Йорк и др. Публикациите й са в областта на културната история, историческата памет, митовете и фалшификациите на историята. Проф. Келбечева е инициатор на гражданския натиск за преподаване на комунистическото минало в българските училища.

Социологическите изследвания през последното десетилетие очертават един процес на агресивно и добре организирано обществено невежество, постъпателно налагано в България в последните 30 години. Тази социо-културна картина нарежда нашата страна на първо място в Европа по соцносталгия. За мен това е измерване на ескалиращите промени, дълбани от комунистическата пропаганда, училище и медии не за 45, а за 77 години.

Комунистическата пропаганда е създала толкова силна фалшифицирана историческа „памет“, че разпарчетосаните усилия да бъде коригирана, за жалост, се оказаха съвсем недостатъчни. Но като че ли най-страшният longue duree ефект от тази пропаганда е, че сегашното състояние на обществото ни вече не се свързва с неговия генезис, тоест комунизма; че обезглавяването на българския политически и културен елит от комунистите не се оценява като един от най-трагичните процеси в новата българска история; нито се разбира, че социо-културната тъкан на българското общество беше насилствено разкъсвана по време на десетилетията на тотална съветизация на България.

Ще се опра на данните от четири изследвания, които буквално „измерват температурата“ на българското общество като цяло, както и специално на младите хора между 16 и 30 години, направени в последните 10 години в България. Ще цитирам данни за това какво знаят българските граждани за комунизма, кои личности смятат за важни и накрая какви са констатациите, които показват до каква степен българското общество е функционално и политически /не/грамотно. Кои са причините за това и по какъв начин може да се излезе от него – защото ние трябва да мислим за начина, по който това състояние може да бъде променено.

Нека цитирам тези изследвания, които намирам за особено красноречиви.

През 2011 г. двете с Евгения Иванова направихме първото подобно изследване, озаглавено „Топоси на историческата памет“. В изследването разграничихме и кои личности, места и събития, свързани с комунизма се споменават и коментират от интервюираните. Местата, свързани с комунизма, са споменати от 2,2% от респондентите и видяхме, че памет за концлагерите – и конкретно за Белене и Ловеч – няма. Само тези 2,2% от респондентите споменаха места, свързани с травматичната памет, която общо взето отсъства в българското общество. Въпреки немалката двусмисленост при квалификацията на топосите по скалата героично/травматично, се вижда ясно, че българската национална памет категорично предпочита героичното. Травмата е по-скоро изтласквана и забравяна, отколкото – идентифицирана като национален код. Бих казала – това е политически манипулирана забрава за най-тежките репресии на комунизма. Те обаче вървят синхронно с непресекващата героизация на „антифашистката борба“ и комунистическите лидери.

Отговорите за личностите, свързани с комунизма, са 5,7% от всички други споменати исторически фигури. Тук изпъкна голямото одобрение за Тодор Живков, основно сред ромското население. Изникна и един истински парадокс – част от турските ни респонденти вярваха, че Тодор Живков е спрял възродителния процес (sic!). Цитираните исторически събития, свързани с комунистическия режим, пък съставляваха 8,4 процента от всички други споменати събития в историята. Това е през 2011 година.

Изводът ни е, че в паметта на повечето българи тези 45 години комунистическа диктатура са изтласкани от тяхното историческо съзнание – както колективно, така и личностно. Старият „ред и йерархия” все още не са се разпаднали. Все още съществува единен „организиращ център“ – училището – като генератор на обществена памет. „Паметта“ – историческата, културната, дори и екзистенциалната, остава институционализирана, „спускана отгоре“, поръчана и държавно спонсорирана.

Сравнителният анализ на различните исторически топоси показа, че различните периоди от българската история са възприемат неравностойно, неравно и са оценявани по различни критерии. Те са в зависимост от посланието на съответните учебници, но и в зависимост от общия фон на популярно знание, разпространено в обществото от медиите, според дневния ред на играчите на политическата сцена. Огромната част от хората, които интервюирахме, са родени и са живели по времето на комунизма. И преобладаващата част от тях не мислят за него като историческа категория, нито оценяват червения терор като травма, срам и/или престъпление.

През 2013 г. беше проведена конференцията „Образованието за комунистическия режим и европейските демократични ценности на младите хора в България днес“. Това беше инициатива на Фондация „Конрад Аденауер“, Център за Европейски изследвания в Брюксел при ЕНП и Фондация „Център Хана Аренд“. На конференцията беше представено обширно национално представително изследване на НЦИОМ. Резултатите от него показват огромни празнини в информацията и знанието за комунистическия режим в България сред младите хора на възраст между 15 и 35 години.

Сред тях 65% не знаят кога е създадена Желязната завеса, 30% искат да живеят в комунизма, 30% смятат Съветската армия за освободителка, 30% не знаят нищо за Белене, 66% не знаят какво означава терминът колективизация, 87% не знаят нищо за горяните, 64% не знаят нищо за инвазията на Варшавския договор в Чехословакия, между 40 и 43% не знаят нищо за Държавна сигурност, 51% не знаят и не са чували името Георги Марков.
Най-анекдотичните отговори бяха свързани със знанието за концентрационните лагери. Оказа се, че 79% от младежите не са чували за ГУЛАГ – някои го определят като „интернет търсачка“. И по-нататък: 30% не знаят нищо за Берлинската стена, 65% не са чували за Желязната завеса и 85% не могат да свържат с нищо Солидарност. Само половината от младите хора смятат, че Държавна сигурност е репресивен орган, както и това, че след промените бившите комунисти и висшите кадри на ДС са забогатели.

Изводът е, че в годините на преход от тоталитарен комунистически режим към демокрация държавната политика в България не цели да направи достояние истината за тоталитарната държава в периода 1944-1989 г., а да я скрие от младите хора в училище.

През 2014 година в изследването, което направи Агенция Алфа Рисърч - „Преходът: митове и памет, 25 години по-късно“, по повод годишнината от падането на Желязната завеса и началото на демократичните промени в България, само 45% от българите казват, че имат отрицателно отношение към Тодор Живков. Боряна Димитрова цитира и едно друго конкретно личностно изследване което показва, че през 1992 година хората, които не одобряват Тодор Живков като историческа фигура и като лидер на България, са 76%.
Значи между 1992 и 2014 година ние имаме почти наполовина увеличаване на процентите от български граждани, които одобряват Тодор Живков и неговия режим.

Изследването показва, че общо 94% от най-младото поколение (16–30 г.) не знаят почти нищо за периода на комунизма 1944–1989 г., 40% от тях не могат да посочат дали краят на комунизма е белязан от рухването на Берлинската, Московската, Софийската или ... Китайската стена (sic!).

А сред възрастните 31% са хора с пълно незнание за това, какво е бил комунистическият режим в България.

Изследването категорично показва и друг явен проблем, а именно, че университетите и средното училище не дават необходимите знания на студентите и учениците за тоталитарната комунистическа държава.

Ще отворя веднага на въпроса "защо". Защото в продължение на повече от 30 години ние сме бомбардирани от една изключително добре подготвена историческа пропаганда на соц-носталгия и фалшификация на миналото, особено по отношение на комунистическата тоталитарна система.

Започва се от подмяната на основна терминология – не се преподава за тоталитаризъм, а се преподава за „държавен социализъм“, не се говори за комунистическа диктатура, а за соца; що се отнася до Тодор Живков, той не е диктатор от съветски тип – а е представен като прагматичен политик, направил всичко за народа си, за него се говори като за „бащицата“.

Критично важно е, че комунизмът постави и няколко юридически казуса, които бяха „решени” по чисто български начин – извън всякакви международни и юридически норми на т.н. справедливост на прехода и противно на историческите дадености.

Първо, в България никой не беше осъден за комунистическите престъпления, въпреки опитите за процеси срещу извършителите. Този факт, разбира се, отсъства от който и да било учебник по история, въпреки поразителните разследвания на Христо Христов.
Второ, престъпления като избиването на 30 000 български граждани, така наречените „безследно изчезнали” в първите два месеца след 9-ти септември 1944 г., по мнението на член на Върховния апелативен съд не се смята за престъпление, а за „легитимно възмездие”. Този термин не е само оксиморон, той е юридически нонсенс. Нелегитимността на Народния съд като институция също е установена, но не и санкционирана.

Трето, цялата история на концентрационните лагери в България е същинска история на юридическото безправие на системата. Имаме и спомените на оцелелите, но те постепенно избледняват...

Четвърто, икономическите банкрути на комунизма, към които се отнася и „продаването“ на златния резерв на България на СССР, е също ненаказан до днес антиконституционен акт на тогавашното комунистическото правителство.

Пето, комунистическият режим в България доказа себе си като възможно най-продажното управление с двете предложения на Тодор Живков страната ни да бъде присъединена към СССР.

Шесто, разпалването на етническа вражда и унищожаването на идентичността на мюсюлманските малцинства, чиято кулминация е така нареченият "Възродителен процес", също остана висящ съдебен, исторически и психологически казус в най-новата ни история. Днес окончателно е прекратено делото срещу инициаторите и извършителите на това престъпление.

Колко млади хора днес в България знаят тези исторически факти?

От изследванията се разбира, че дискутирането на тези вече твърдо установени исторически реалности не променя цялостната картина на синдрома на камилската птица на българското общество по отношение на историческите оценки на комунистическото минало. Оцелелите и помнещите – и един тънък културен елит – са тези, които пренасят спомена и разказа за комунистическия терор и за икономическите абсурди на социалистическата икономика. Но той не става гръбнак на оценката на комунистическия режим в България, а е размит и подменен от пост-комунистическата пропаганда и русофилски и съветофилски митологии.
И неслучайно според изследването от 2014 година, се оказа, че suma sumarum 44% от българските граждани признават, че имат положително отношение към комунизма и само 14% декларират, че са против комунистическата власт. Тоест през 2014 година имаме резултат, който показва, че почти половината от българското население, обхванато от това широко изследване на историческата памет и нагласи, одобрява комунизма.

Последното социологическо изследване „Българската младеж 2018-2019“ е на Фондация Фридрих Еберт. Петър-Емил Митев установява, че се наблюдава изключително силна тенденция към деполитизация и към процес на олевяване на младото поколение, без да е точно дефинирано като такова от респондентите. През 2014 година 14% от хората, които са били обхванати от това изследване, имат отношение и активно присъствие в политическия живот. През 2019 година 40% от младежите показват пълна деполитизация и отлив от активно участие в мисленето и участието в политическия живот. Фактически констатацията е за функционална политическа неграмотност на българското общество.

Измерването на „манталитентната температура“ на българското общество изключително ясно показва плашещите процеси. Те се развиват постъпателно цели 7 десетилетия.
И най-важното – нито едно правителство в последните тридесетина години не разбра необходимостта от промяна в образованието, не посочи образованието като свой приоритет, а това неглижиране задълбочава манталитетните проблеми на обществото ни.

Мисля, че коренът на злото за ескалиращото незнание, както и за деполитизацията и апатията, особено сред младите хора в България, се предпоставя най-вече от образованието и медиите, включително и от хаотичния шум на социалните мрежи.

Тривиално звучи обяснението, че е нужна историческа дистанция, за да се оценят едни периоди обективно, „без гняв и пристрастие”.

Тридесетте години, изминали от края на комунизма, са вече достатъчно дълъг период, който роди и новата историография за него, направена в последните години предимно чрез дейността на Института за изследване на близкото минало. Вече почти няма бяло петно, което да е останало неизследвано и ако щете, необяснено. Но тиражът на книгите на Института за изследване на близкото минало, които показаха в дълбочина същината на комунизма у нас във всички сфери на обществения живот, е едва 500.

Това знание невъобразимо трудно се прокарва в българското училище, въпреки че променихме програмите и до голяма степен учебниците. Параноична беше реакцията на преименуваните от комунисти в социалисти депутати. Внесоха се две парламентарни декларации на БСП против реформата на историческите програми, и тази инициатива беше открито подкрепяна от Русия чрез говорителката на Министерството на външните работи на Руската федерация Мария Захарова през 2019 г.

Огромна част от българските граждани и днес не разбират комунистическа диктатура като отделна историческа епоха, разпластила българската история. Съществува огромна пропаст между, от една страна, академично създадената модерна историография, и от друга страна, историята като публично „знание“, като насложени и неизтребими митове и пропагандни клишета. Но те именно изграждат манталитет.

Доминиращата тенденция в българското културно пространство е забрава, подмяна и в крайна сметка историческо фалшифициране на характера и последиците от комунистическата диктатура в България.

Причините за това, както се каза, са многобройни, но аз мисля, че този факт се дължи на изключително умелото подменяне на разказа за комунизма от един определен комунистически и посткомунистически елит, който доминира общественото пространство и прекъсва истинските канали за знание и оценка на най-новата история на България. И накрая, като цяло некомунистическите среди не успяха да създадат сериозна и кохерентна стратегия най-вече за широкото обществено разпространение на знанието за комунизма.

За жалост усилията на хора като нас, обединявани от еднаквото си отношение към една от най-нечовешките практики на ХХ-ти век – тоталитарните режими, за които комунизмът е първопроходник и е взел най-огромното число жертви, са раздробени. Ние няма нужда да бъдем убеждавани, че тоталитарните режими са еднакви по своята същност и че дехуманизацията на обществото върви с безпрецедентни репресии и унищожаване на човешкото достойнство.

Но за голяма част от българските граждани комунистическата диктатура е просто соца, когато бащицата се е грижил за народа си да има безплатно образование, здравеопазване и дълги почивки...

Може да се замислим за това, че сегашните, включително електорални резултати показват, че ние живеем в една шизофренна обстановка, където консенсус за всичко, което сме преживели по време на комунистическия режим, не е постигнат.

С Момчил Методиев сме си говорили за употребата на едни термини и злоупотребата с други – „държавен социализъм“ срещу „тоталитарен комунистически режим“. Едно от най-крещящите доказателства за тоталитарното ни комунистическо минало е историята на концентрационния лагер Белене – острова, който уби свободния човек − по великолепния израз на Борислав Скочев. Той направи работа за цял институт по история и създаде чрез фундаменталната си и много жива книга истинския паметник, показващ непрекъсващия комунистически терор в България.

Липсата на последователно мислене и разпокъсаността на политиките е в основата на невъзможността да се направи експертното знание част от широкото обществено знание и разбиране на близката ни история. Формирането на съвременния морал на българското общество е въпрос на дълги социално-културни и социално-психически процеси. За голяма част от хората днес не е важно каква е истината, важно е да вярват в това, което те си мислят, че е истина. Затова знанието, което е произведено на най-високо експертно ниво не прониква дълбоко в българското общество. Усещането е, че „орем в море“...

Смятам, че тези данни и изводи са плашещи, че ние живеем в общество, което отказва да приеме доказаната истина, и имаме медии, които са заглушени и фактически сервилни на последния авторитарен режим, който преживяхме, за да се наредим на опашката и по свобода на словото в света.

Ние сме общност от хора, които сме убедени, че осмислянето на сегашния ни ден минава през миналото. И нямаме спор, че това знание има значение, че има необходимост от него. Виждаме, че почти половината от нашето общество е невежо политически, но най-вече и социо-културно, защото метастазите на комунизма са вътре в нас и около нас.

Мен не ме е срам, че сме на последно място по доход и сме най-бедната нация в Европа. Много повече ме е срам, че ние сме на първо място по носталгия към тъй наречения социализъм и че сме общество на функционална политическа неграмотност, която идва от всичко това, за което се цитира тук. И защото ние не осмислихме падането на комунизма интелектуално и психологически.

Забравено беше, че в продължение на близо половин век живеехме в държава, където три категории не съществуваха: хуманизъм, свобода на избор и почтеност. Цивилизационният избор минава през преосмислянето на всичко изживяно през този близо половин век и разбирането, че не можем повече да си затваряме очите пред диагнозата на едно общество, което живее в удобно историческо и морално невежество и в отказ от себепознание.

Не споменавам исторически-ретроспективно формите на съпротива срещу комунизма, защото мисля, че ние сме отново в режим на съпротива на много нива − на ниво история и политики за паметта, на ниво свобода на медиите, на ниво търсене на катарзис – колективен и индивидуален, и на ниво самопознание. Тепърва ни предстоят още форми на съпротива срещу несвършващото минало...