Списание Диалог ви предлага най-интересното от проведената в Белене втора част от проекта: REMEMBER CONFERENCE - ИЗКУСТВО ЗА СВОБОДА И ПАМЕТ, 23-24 октомври 2021, Белене.

За съпротивата на писателите срещу комунистическия режим

Владимир Левчев

Владимир Левчев e поет, редактор, преводач, преподавател по литература в Американския университет в Благоевград. Роден е на 17.10.1957 г. в София. Завършва английска езикова гимназия (1976) и изкуствознание (1982). Редактор в издателство "Народна култура" (1982-1990), издател и редактор на нелегалното по времето на тоталитарната комунистическа държава независимо списание за литература и политика "Глас", зам.-главен редактор на "Литературен вестник". Член е на изпълнителния комитет на Екогласност и главен координатор на Свободно поетическо общество. В началото на 90-те години заминава за САЩ, където през 1996 г. завършва MFA програма по Творческо писане. След 1996 г. преподава в University of Maryland (Балтимор), George Washington University, American University, Вашингтон, както и в Foreign Service Institute (Държавен Департамент). Автор е на десетки книги (поезия, есета, романи). Негови стихове са преведени и публикувани в редица антологии и специализирани литературни издания, сред най-авторитетните от които е "Child of Europe: Penguin's Anthology of Eastern-European Poetry" (1990).

Благодаря за това събитие, макар и по един много тъжен повод, но чудесно организирано! Красимир Илиев говори за репресиите от 50-те години, когато много художници са били въдворени тук, в Белене. Репресиите продължават, разбира се, и през следващите години. Ние сме родени в края на петдесетте години, но например моят приятел Ангел Ангелов-Джендема, който е мой връстник, и чиито песни слушахме през 1980-те, научи, че баща му е лежал в затвора през 50-те години едва след смъртта му, защото той никога не му го е казвал. Има много други такива случаи. Първо, защото травмата те кара да мълчиш, но другата причина е да запазиш децата си. Други приятели от “вражески” семейства, т.е. от репресирани семейства, не можеха да пътуват в чужбина, имаха трудности с приема в университета.

Още в първите месеци след началото на съветската окупация на България на 9 септември 1944 г., дори преди т. нар. „Народен съд“, има много убити интелектуалци, без съд и присъда. Райко Алексиев е убит, той е и журналист, освен художник, Талев е в затвора, Николай Райнов е преследван и тормозен, включително от сина си Богомил Райнов.

Николай Райнов е един прекрасен художник, но той е и великолепен писател. Има много пострадали по един или друг начин. От това време няма известни примери за художествена литература, която говори в прав текст за лагерите или за репресиите, но имаме вече много книги със спомени.

Цветан Тодоров, покойният голям френски философ, който е българин, издаде книгата "Гласове от българския ГУЛАГ", която излезе освен на френски, и на английски. Там всъщност са записаните от Едвин Сугарев, Екатерина Бончева, Жан Соломонов и Свилен Пътов спомени на лагеристи.

Трябва да споменем и книгата на Атанас Москов "Роб се връща" (от тази пословица "Роб се връща, гроб се не връща"), в която той говори за своите години в концлагера. Впрочем, по това време жена му, която е белгийка, работи, доколкото знам, в ТКЗС-то в съседното село и не си отива в Белгия, а го чака.

Атанас Москов доживя промените и възстановяването на неговата Социалдемократическа партия, която комунистическата партия унищожи, а след това сама се преименува на социалистическа, стана член на Социалистическия интернационал и на Партията на европейските социалисти.

Както казах, ние сме от едно по-късно поколение, достигнало зряла възраст в края на 1970-те. Основните форми на съпротива сред писателите по това време бе иносказателното, модернистично писане.

Модернизмът беше обявен за “гнило и упадъчно западно изкуство.”

Аз мисля, че Константин Павлов е най-яркият пример за такова писание, за такъв вид съпротива. Той е един от най-големите български поети, а издава всъщност само две стихосбирки по онова време, и след втората, “Стихове”, а тя е от 1965 година, няма възможност да публикува нови работи чак до 89-та.

За съжаление, през 90-е години той получи мозъчен удар и изгуби способността си да говори и да пише. Неговата поезия е сюрреалистична, абсурдистка.

Но има и пряка смислова съпротива срещу властта.

Вероятно най-известното такова произведение на Константин Павлов е “Петима старци”, но това е дълга поема, и аз не мога да я прочета тук цялата. Навремето беше ясно, че става дума за Политбюро, тези зловещи старци.

"Слънцето навърши 100 години. Старците са точно пет…“ - така започва една абсолютно сюрреалистична картина с абсурдистки случки и коментари на старците.

Ето едно по-кратко негово стихотворение - "Капричио за Гоя":

Няма го вече стария ужас -
зверски цялостен
и зверски безкраен,
без гримаси и без остроумия.
Ужасът си променя характера -
тупа ме свойски по рамото,
снизходително ме ухажва
и кокетничи с представата за себе си:
"Ние с тебе сме еднакво силни,
ти си само малко по-красив..."
И ми се усмихва.
Ах, особено усмивката го прави гаден,
извратен го прави
и налудничав.
И ме дави непозната гадост.
Сякаш ме целуват похотливо
бебета с мустаци и бради.

Говорим за началото на 60-те години, по Хрушчово време. Това е времето, когато има една десталинизация и несбъднала се надежда за демократизация на комунизма. Та същите тези зловещи стари партийни другари изведнъж почват да сменят тона, да се правят на симпатяги, едва ли не демократи. Очевидно за това става дума в „Капричио за Гоя“: няма го вече стария ужас, той си сменя лицето, но това фалшиво сменено лице за Константин Павлов е още по-гадно. Усмивката само подчертава най-извратената му същност.

И така, този стил на писане, поезия с високо качество, беше и форма на съпротива.

Ние сме от едно малко по-късно поколение, което започна през 80-те години да се появява в литературата. Бяхме последните, започнали да пишат по онова време.

Ще говоря, разбира се, и за списанията "Глас" и "Мост", което беше темата ми по програма, но когато говорим за съпротива, искам все пак да сложа нещата в контекст, защото ние с Едвин Сугарев, не сме най-важното нещо в цялата работа.

По времето на комунизма най-известното име, свързано с критика на режима, беше на Радой Ралин с неговите "Люти чушки”, той е и един чудесен поет, но името му се свързваше тогава главно със сатирата и даже му се приписваха много вицове, които не са публикувани.

Устното творчество, във вид на вицове против властта, беше много важно по онова време. Разказването на вицове беше и един отдушник от постоянния фалш, в който живеехме, но и една по-масова форма на съпротива. Радой Ралин е, разбира се, поет, който е бил и комунист, но беше много гласовит и смел противник на режима. Разбира се, говорим за вътрешната съпротива.

Иначе – най-емблематичното име е Георги Марков - той е един голям български писател, но след като емигрира и започна да чете „Задочните репортажи“ по Свободна Европа беше убит в Лондон с прословутия „български чадър“ с отровна сачма. Имаше и други писатели емигранти, като Атанас Славов например.

Но да се преместим вече в края на 80-те години. Президентът Стоянов тук говори много хубаво за Чехословакия и за техния опит и колко е важно една държава да има такъв опит за вече нормалното ѝ развитие в демократични условия — за да има истинска демокрация. При нас много хора са гнили по затворите. Репресиите са били страшни. Но организирана дейност, неща от сорта на Харта 77 или Солидарност, при нас се появи едва в края на 80-те години.

Първо Дружеството за защита на правата на човека на Илия Минев, после Русенският комитет и след това, разбира се, Клубът за защита на гласността и преустройството и Екогласност.

Но тогава, през януари 1989-а година, когато беше арестуван Петър Манолов и му беше конфискуван архивът, започна да се подписва писмо в негова защита. Знаех, че то е при Блага Димитрова — друг важен поет дисидент, и мъжа ѝ Йордан Василев. Отидох и аз да го подпиша, както и други български писатели го подписаха. Имаше, разбира се, и такива, които писаха по вестниците против Петър Манолов. Това беше едно събитие, което отключи по-голяма масовост в тези неща.

Комитет 273 беше много важен. Там бяха и Борис Христов - един от най-големите български поети, и, разбира се, Радой Ралин, както и Любомир Собаджиев, който не е писател, но пак е от този район тук - от Русе. Той е лежал седем години в затвора по този параграф, на който е кръстено това сдружение. И то за това, че прави позиви против съветското нахлуване в Чехословакия през 1968-ма година. Никаква организация не стои зад него. Има много такива хора, за които трябва да си спомняме, да не се забравят.

Но да се върнем към тези събития. Тогава много български писатели, освен споменатите вече, се включиха: Елка Константинова и Михаил Неделчев, които създадоха Радикалдемократическата партия, Марко Ганчев, Евгения Иванова и много други интелектуалци. Разбира се, Желю Желев, с неговата инкриминирана книга “Фашизмът” беше много важна фигура, председател на Клуба.

Ние с Едвин Сугарев започнахме тези самиздатски списания тогава, в началото на 1989-та година.

Искам само да кажа на по-младите хора, сега като се каже „самиздат“, нашите студенти си представят да отиде човек сам да се издаде книгата, да си плати и да му я отпечатат.

Ами не, самиздатът не е да отидеш да си платиш и да ти издадат книгата (което в онези години изобщо не беше възможно).

Самиздатът е книга, която е нелегална, която „сама се издава“. Това е руска дума. Не е книга, която сам си издаваш, а е книга, която „сама се издава“. Защо и как? Примерно Солженицин, или който и да е, написва някакъв текст на пишеща машина с индиго. Може да направи 6 копия или 10, раздава ги на 10 приятели, тия 10 приятели правят и те по 10 копия и така тиражът може да нарасне до десетки хиляди за доста кратко време. Това беше самиздатът по онова време.

Нямаше абсолютно никакъв достъп до издателство. Всички издателства са държавни, има Комитет по печата, след това преименуван на сдружение "Българска книга и печат”. И всичко, което се издава, трябва да получи разрешение оттам.

Нещо повече, нямаш достъп дори до ксерокс, до фотокопирни машини, те се следяха зорко.
Ние с Едвин за "Глас" и "Мост" бяхме викани, където трябва и глобени с 500 лв., което за тогава беше все едно 5 000 сега. Уволнен бях от работа в издателство “Народна култура”. Бяхме заплашени, че ако продължим тази дейност, ще се занимава директно с нас Държавна сигурност. И може да отидем в затвора.

Но това беше вече в навечерието на 10-ти ноември.

Последният брой на всяко от нашите списания от нелегалния им период, от самиздатския им период, излязоха през октомври.

Имаше един екофорум в София. Тогава дойде и Румяна Узунова, която работеше в "Свободна Европа", и тя правеше интервюта с писатели, още докато беше там. Ние се информирахме за това, какво става в България, от "вражеските" радиостанции. Защото по нашите радиостанции това нямаше как да се научи, т.е. „Свободна Европа“, „Дойче веле“, ББС, където е бил и Георги Марков - това бяха тогава средствата за информация. Нямаше социални медии, нито достъп до западната преса или телевизия.

Но за списанията: "Мост" беше на Едвин, моето беше "Глас". (Показва първия брой на "Глас".) Оформлението е на Стефан Десподов - един чудесен художник, който не е между нас вече, той правеше след това и плакатите на Народния театър, беше художникът и на "Литературен вестник", когато го основахме.

Искам да кажа малко за технологията, как ги правехме тези списания.

Тогава нямаше достъп дори и до ксерокси. Ксерокси имаше два в София и чакаш на дълга опашка, за да си направиш копие на документ. Но ако оставиш ръкопис, не може веднага да ти го копират (и при това само едно копие). Трябва някой да го прочете, трябва да отидеш на другия ден да си го вземеш. Т.е. това не беше опция изобщо.

А ние искахме и да има тираж, а не да направим едно копие или пет копия. Така че го направихме по една много странна технология, впрочем тя на Едвин му хрумна, правихме го на фотохартия в моята баня. Имаше двустранна фотохартия, имаше един магазин на «Фохар» до бившето американско посолство, сега е испанският културен център "Сервантес". Там имаше такъв магазин, купихме фотохартията с две лица и всяка кола на списанието с написания на пишеща машина текст беше експонирана с една лампа върху фотохартията и след това я проявявахме във ваната.

И така направихме по 50 копия от всяко списание и тези 50 копия, разбира се, ги раздавахме, не сме ги продавали. Раздавахме ги на хора лично, а не по улицата, защото нямаше как това да стане. И съответно много други хора правеха копия. Аз си спомням, че и Миряна Башева беше направила, тя работеше някъде, където имаше ксерокс в работата ѝ и беше направила още копия. И се правеха много копия по този начин, така че самиздатът вървеше.

След това, след 10-ти ноември, отпечатахме първия брой в печатницата на Народна библиотека и когато за първи път на някакъв митинг тръгнахме да ги продаваме, продадохме някакъв огромен тираж - по 1 000 бройки. Днес не може такъв тираж да се продаде, дори ако се ползват най-големите разпространителски мрежи. Не могат да се продадат толкова бройки.

След това направихме "Литературен вестник" пак същите хора - аз, Едвин и Стефан Десподов, Ани Илков, Румен Леонидов.

Но вече преминахме в 90-те години, за които не говорим тук.

Сега искам да свърша с нещо, което е много важно. Знаем, че в Белене през 1980-те се пращат именно турци, които се противопоставят на смяната на имената.

Ето един поет Мехмед Карахюсеинов, един прекрасен поет, за когото никой почти не знае и не говори днес. Неговият баща, който се казваше Хасан Карахюсеинов, беше писател. Той се преименува на Асен Караханов Севарски и Тодор Живков дори му даде медал някакъв. Обаче неговият син, Мехмед, се самозапалва в знак на протест (ние тогава това изобщо не сме знаели). И по случайност някакъв таксиметров шофьор го вижда и го спасява, но той остава жив със страхотни обгаряния. И след няколко години почина, след 10 ноември. Ето това е неговата книга, първо Марина Томова я издава през 90-те, сега неговата племенница Алина Караханова направи това прекрасно издание. И той е един чудесен поет, обаче никой не е знаел за него. Знаеше се баща му, поне в Съюза на писателите, а за него никой не знаеше.
Ето едно негово стихотворение, което е от последните години на живота му, когато е с 50% изгаряния:

Горят гърдите ми! Горя, горя...
Това не е насън, а е наистина.
Като дърво, откъснато
от своята гора
след мълния,
сред пламъци увисвам.
Горят гърдите ми! Горя, горя ...
Изгарят баберките на търпежа.
Водата бистра оголя,
а в мътната вода се хвърлят мрежи.
Горят гърдите ми! Гори вода.
Изтляват допотопни демагози.
Убива ли се вик за свобода!
Сложете ми на гроба
бяла роза...

Из „Горене”, 1989 г.

Това е негово стихотворение. Един чудесен поет. Между другото книгата е с предговор на Константин Павлов, чието кратко стихотворение прочетох в началото.