Списание Диалог ви предлага най-интересното от проведената в Белене втора част от проекта: REMEMBER CONFERENCE - ИЗКУСТВО ЗА СВОБОДА И ПАМЕТ, 23-24 октомври 2021, Белене.

Пресата на комунистическата власт върху художниците в България и съпротивата срещу нея

Красимир Илиев

Красимир Илиев е изкуствовед и уредник в Софийска градска художествена галерия (СГХГ). Известен негов проект е изложбата "Форми на съпротива 1944-1985", в която бяха събрани рядко или непоказвани досега творби на репресирани български художници и скулптори, някои от които арестувани в първите дни след 9 септември 1944 г.

Здравейте в този храм (Рождение на Блажена Дева Мария) и в този град (Белене), който наистина би трябвало да носи паметта за времето! След тези унищожителни проценти и числа, цитирани от проф. Келбечева*, ще опитам да разкажа накратко какво се случва с художниците след 9 септември 1944 година.

На 10 септември 1944 г. е арестуван Райко Алексиев, на 28 септември − Никола Танев, на 18 октомври − Александър Добринов, на 23 октомври − Константин Щъркелов, на 1 ноември − Борис Денев, на 10 ноември − Александър Божинов. Това са най-преуспяващите български художници и карикатуристи. Първият арестуван е председателят на Съюза на дружествата на художниците в България − Райко Алексиев. Той е малтретиран в продължение на около месец в Дома на слепите и има няколко версии за това поведение спрямо него. Моята версия, която съм описал във „Форми на съпротива“, е, че тези, които го измъчват, са си представяли, че той е много богат човек. В досието на Никола Танев има протокол от разпита, в който го питат колко пари изкарва Райко Алексиев. Годишният му доход е бил около 5 милиона лева тогавашни пари, като една средна заплата на карикатурист е била 8 000 лв. месечно. Райко Алексиев всъщност е малтретиран и умира от побоите, защото не казва къде са парите, каквито той не е имал. Неговите мъчители не са можели да си представят, че един човек може да живее така бохемски, че да харчи толкова пари. Затова умира председателят на дружеството на художниците в България.

От останалите художници на съд отиват само карикатуристите, тъй като върху останалите не може да има никакви обвинения, каквито и да са те. А карикатуристите отиват на съд и биват осъдени на различни срокове затвор. „Народният съд“ си позволява юридическия прецедент да съди покойния Райко Алексиев, осъден на конфискация на имуществото. Представям ви един от забележителните броеве на "Щурец" − вестникът на Райко Алексиев − с карикатурата за Сталиновите чистки.

Райко Алексиев, Воть что значит революция. Сталин: − Не се натискайте другари, има място за всички. Щурец, 4 септември 1936, бр. 195, с. 1

Забележителното в тази карикатура е, че Зиновиев и Каменев са вече разстреляни, но процесът срещу Бухарин започва четири месеца след отпечатването на карикатурата (през януари 1937 г., ще бъде разстрелян на 15 март 1938 г.), а Троцки ще бъде убит четири години по късно (1940 г.).

В затвора художниците рисуват свойте съкилийници и се рисуват помежду си, имаме запазени рисунки на Никола Танев, особено ценни са тези на Александър Добринов.
Вижте затворническата рисунка от Александър Добринов на отчаяния писател Дамян Калфов.

Александър Добринов, Дамян Калфов (Централен затвор), 1945, молив върху хартия, 16.5 х 19.5 см, архив сем. Добринови

Ето страница от "Жестоки признания" − една от антиболшевишките брошури, заради които Добринов е арестуван. С тази илюстрация се описва по какъв начин комунизмът създава новия гражданин − като синът шпионира и донася за родителите си.

Александър Добринов, Ето по какъв начин ... (Жестоки признания, антиболшевишка брошура), 1943, ЦДА, ф. 1449, оп. 1, а.е. 165, л. 22

"Просветното дело в Съветския съюз" е друга брошура, илюстрирана през 1943 г. отново от Добринов, виждате какво се опитва да прикрие маската на ухиления Сталин − проядена от червеи, изгнила ябълка-държава.

Александър Добринов, От вънка гиздава, от вътре гнидава (Просветното дело в Съветския съюз, антиболшевишка брошура), 1943, АКРДОПБГДСРСБНА, ф. 5, оп. 2, а.е. 922, л. 12

Александър Добринов, Александър Божинов прави гаргара (Централен затвор), 1945, молив, цв. молив върху хартия, 24.5 х 36.5 см, архив сем. Добринови

Това е художникът Александър Божинов − бащата на българската карикатура, нарисуван от Александър Добринов. Божинов, който е бил в затвора още по времето на Фердинанд, е сравнително с бодър дух за разлика от другите, по-младите карикатуристи.

Разбира се, никакви обвинения не могат да бъдат отправени срещу художниците Никола Танев и Константин Щъркелов, които не са участвали по никакъв начин в политическия живот на страната. Танев прекарва 6 месеца в килиите на следствието, след което, благодарение на настойчивите писма на неговата съпруга Маша, е освободен. Щъркелов е изселен в гр. Варна и ще прекара далеч от родния си град близо 10 години. От карикатуристите най-голяма присъда получава Константин Каменов − 5 години затвор. Защо? Защото по времето на съдебния процес срещу него се изказва комунистът Крум Кюлявков и измежду всички подсъдими цитира неговото име, като казва: Карикатуристите не са невинни агънца, за каквито се представят, ако са с политически прояви, те са големи вредители. Камен Каменов в оная епоха е един пар ексаланс убиец и вредител за българския народ. Към такива немилостиви господа не трябва да има милост.

Какво се случва всъщност в художествения живот след 1944 г.? Гилдията е силно наплашена, всички се страхуват. Ето един документ, с който Дирекцията на народната милиция се обръща към Съюза на художниците − заплашително писмо, в което се казва, че трябва непременно да се укаже антифашист ли е художникът, за да му се даде разрешение за рисуване.

ЦДА, ф. 133, оп. 2 доп., а.е. 2, л. 34

Започнало е разделение в обществото на художниците − едните прегръщат промяната и участват много активно в неистовата пропаганда, която започва да се вихри преди референдума за република или монархия, след това по време на изборите, след това при унищожаването на опозицията. За отбелязване е, че елитни художници като Владимир Димитров − Майстора и Илия Бешков имат оптимистични очаквания (казано с днешен език), но много скоро тези очаквания са попарени, Майстора почти спира да рисува, а Бешков вече не може да бъде този карикатурист, който е бил преди 1944 година. Препоръчвам горещо на тези, които не са я чели, да прочетат "Черната тетрадка" на Бешков, в която той изповядва мисли, свързани със страданието от това, че наивно е приел като положителна промяната, извършена на 9 септември.

Силният натиск върху художниците има максимална амплитуда през 1950 г. (прочутият случай с Александър Жендов, окончателната смяна на професорите в Академията, критиките от страна на Богомил Райнов и министър-председателя Вълко Червенков към всички, които се отклоняват от правилата на социалистическия реализъм, внесени от Съветския съюз) и води до това, че непокорните творци са всъщност изхвърлени от художествения живот (като примерно Борис Денев, който има забрана за рисуване и не може дори да си купи материали). Съпротивата чрез отказ за участие в лицемерната игра на забранено и позволено бива подета съвсем естествено от следващо поколение художници. Сред тях е Иван Георгиев − Рембранда, който категорично и ритуално се отказва от всякакви опити за участие в художествени изложби и стига до абстракционизма, затворен в собствената си стая. Той дори не е имал ателие, но създава сериозно, все още познато на тесен кръг от ценители творчество.

Иван Георгиев − Рембранда, Портрет на чичо Еремия, 70-те години на ХХ век, маслени бои върху платно, 94 х 75 см, частна колекция

Иван Георгиев − Рембранда, Без наименование, 80-те години на ХХ век, смесена техника върху хартия, 50 х 70 см, колекция Тома Николов

Ето гипсовия оригинал на Арлекин от Галин Малакчиев − един от най-талантливите български скулптори, също отказал да участва в режисирания художествен живот.

Галин Малакчиев, Арлекин, 1964, патиниран гипс, 303 х 103 х 63 см, частна колекция

Понеже сме в Белене, искам да обърна внимание върху няколко художници, които са били затворени тук. Единият е Тодор Хаджиниколов. Всъщност той е единственият художник, който пише за своите преживявания в концлагера на остров Персин (книгата се казва "Островът на залезите"). Най-странното в нея е, че той изобщо не споменава защо е „въдворен“. Казва, че е попаднал тук заради разказването на един политически виц, а всъщност неговите "донесени" думи са много по-остри от този политически виц, който той дори не цитира. Изпратен е в Белене през 1952 г. за една година, след това е превъдворен за още една. Ето част от неговите изказвания, донесени от агент „Прометей“: ... В продължение на 7 години вече се опустошавали най-безмилостно и варварски горите, като изсеченият материал се изпраща в Русия. Само от Пещера се товарели 1200 кубика дървен материал ежедневно. Стигнало се е до положението да не могат да направят ковчези за умрелите. Но само от Пещера ли се изнасят? Ами от Брацигово, Белово, ами от Чепеларе и т. н. ... Те сандардисаха страната и запалиха главата на всяко едно семейство, било с физически или духовен терор, било с нечувано грабителство на продуктите, които селяните произвеждат. „Другари ние сме против експлоатацията“ казваха комунистите, а сега създадоха такава експлоатация, на която биха завидели и египетските фараони и персийските сатрапи и самият Хитлер. „Критикувайте, другари! – ние сме за критиката, другари, дайте да се разберем и да си поправим грешките!“, а като се обадиш, и прав да си, веднага ти казват: „Ела по малка справка при нас!“, и като отидеш, не знаеш дали ще се върнеш, ако изобщо се случи това велико събитие. И това било режим на демокрация. Това било свобода на народа. Ако би станал Хитлер от гроба си, би ги потупал по рамото и би им казъл: А! Много хубаво направихте, вие развихте моето учение до край. Освен свободата, която отнехте на народа, отнехте му и хляба и той стана по-послушен роб, отколкото при мен.“

Тодор Хаджиниколов, Улица „Шипка“, 80-те години на ХХ век, маслени бои върху фазер, 104 х 80 см, Софийска градска художествена галерия

Доколкото разбрах, тук има изложба на Петър Байчев. Вие може да видите тази изложба. Това е непрофесионален художник, който е бил в Белене и е рисувал портрети и шаржове на своите сълагерници с надеждата да запази паметта за тях.

Петър Байчев, Михаил Янев, 1 август 1953, молив върху хартия, 14.7 х 11 см, собственост Веселин Байчев

Петър Байчев, Генерал Бекяров, ок. 1953, молив върху хартия, 10.5 х 7.5 см, собственост Веселин Байчев

Друг художник, който е бил тук, е Асен Николов − Шопа. Ето го − това е негов автопортрет.

Асен Николов − Шопа, Автопортрет, 50-те години на ХХ век, маслени бои върху платно, 40 х 30 см, Софийска градска художествена галерия

Асен Николов − Шопа е въдворен в Белене през януари 1958 г. Според донесение на агент „Мак“ той се изказал, че Съветският съюз само говори за мирно съжителство, но непрекъснато предизвиква и иска да наложи своята власт над целия свят. По време на Унгарските събития се възхищавал от унгарците, и така нататък. Асен Николов − Шопа е бил в Белене до закриването на лагера през септември 1959 г., а делото му за оперативно наблюдение в Държавна сигурност е прекратено през 1960 г., след като е „спрял да прави вражески изказвания“.

Асен Николов − Шопа, На прага, 1946, маслени бои върху платно, 79 х 62 см, Софийска градска художествена галерия

Асен Николов − Шопа, Родно огнище, 1946, маслени бои върху платно, 58 х 46.5 см, Софийска градска художествена галерия

Ето едно от малкото доказателства, че художникът Генко Генков също е бил в Белене − негов автопортрет с надпис на гърба: С Гертруда сме в Белене.

Генко Генков, Автопортрет, 50-те години на ХХ век, въглен върху хартия

Този автопортрет e в частна колекция. За съжаление неговият предишен собственик сподели, че го е подарил и в момента е в неизвестност. Генко Генков говореше непрекъснато пред всички против властта, наричаше комунистите фашисти, поради което често беше изпращан в близките психиатрии − на 4-ти километър, или в Курило, където му биеха огромни количества инсулин, а когато на един човек, който няма захарна болест, му се инжектира голямо количество инсулин, той получава нещо като шок в организма, губи съзнание в продължение на часове. Съществува версия, че той е попаднал в Белене благодарение на своята майка, фанатична комунистка, решила, че там ще го превъзпитат. Въпросът е, че дори и правоверните комунисти не са си давали сметка какво точно се случва в лагерите. Вероятно си е представяла, че малко ще го поочукат и ще му „налеят разум в главата“. Излязъл от там, той затваря в себе си този период от своя живот. Във филма на Боряна Пунчева „Генко“, когато се споменава Белене, той отронва: Ако не се правех на идиот, щяха да ме убият в Белене.

Генко Генков, Композиция, 50-те години на ХХ век, маслени бои върху платно, 55 х 78.5 см, колекция Димитър Инджов

Другият, бих казал, начин за "ритане на ръжена" е това, което прави един ученик на Бешков − Тодор Цонев. Той нелегално рисува карикатури на вождовете Тодор Живков и Брежнев, започвайки своята (окачествена като "подривна“) дейност през 1958 г. Когато обискират дома му през 1979 г., намират над 500 политически карикатури. В продължение на 67 дни е разпитван в килиите на Държавна сигурност. Прави пълни самопризнания, след като следователят му обяснява, че ще бъде обвинен по шест члена от Наказателния кодекс и го грози много сериозна присъда. Неговите карикатури са конфискувани и ще престоят в шкафовете на Държавна сигурност до 1989 г. Това е една от неговите карикатури − Тодор Живков, самодоволен, удобно наместил се върху превития от работа, понесъл поредното тегло гръб на България.

Тодор Цонев, Аграрна политика, 1967, цветно крерокопие, 20.5 х 19 см, собственост Мария Овчарова

Отново Тодор Живков като креатура на Брежнев, като малкото човече, унизително умилкващо се в краката на господаря си, на когото е принесло в дар изконната селска дамаджана с вино.

Тодор Цонев, Уверения за братска любов, 1972, цветно крерокопие, 29.5 х 21 см, собственост Мария Овчарова

Един друг художник, любител, по професия строителен инженер, става „обект“ на Държавна сигурност и заради „вражески“ изказвания, и защото си е позволил да нарисува себе си до Ленин. Ако се вгледате по-внимателно в дъното, ще видите, че има бесилки на сюрреалистичната постройка във фона. Това е известният Иван Петков − Турката, който без да се съобразява с никого, вбесява властимащите със своя сюрреализъм. Той не попада в Белене, защото изявите му са в късните 70-те години, времената все пак малко са се променили. Но срещу него е образувано следствено досие и осведомителите започват да описват неговите разговори, които се възприемат като протоводържавна агитация сред колегите му в Софстройпроект. Ето част от едно донесение: Иван Петков организира изложба на свои картини в салона на института. Някои от тях правят впечатление със своята екстравагантност и абстракционизъм. На една от тях е изобразен Ленин и Петков на фона на знамена, бесилки и кръстове. Авторът сподели, че подготвя подобна картина и с Маркс. ... От проведените мероприятия се установи..., и така нататък, и така нататък. Той е разпитван в Държавна сигурност и „филтриран“, което ще рече „разобличен и предупреден“ да престане да рисува подобни картини и да говори срещу партията и нейната идеология.

Иван Петков – Турката, Ленинавтопортрет. Любопитство людское поистина ненаситно было, эсть, будет, 1977, маслени бои върху платно, 75 х 72 см, частно притежание

Друга негова картина се казва "Лоботомия" − една метафора за това, как комунистическата идеология оперира човека от разум. Обърнете внимание, че главата на извършващия операцията представява червен придатък, лишен не само от човешки, но дори и от биологични характеристики.

Иван Петков – Турката, Лоботомия, 1982, маслени бои върху шпервана плоскост, 80 х 80 см, частно притежание

Накрая ще завърша с двама художници, който избират бягството − една друга форма на съпротива − напускането на страната, превърната в строго охраняван лагер. Първият е известният Кристо − Христо Явашев. Ето една негова студентска работа, която е абсолютно в разрез с нормите на „правилното“. Селяните са представени като обезверени, изключително уморени, мрачни хора. Картината е рисувана по времето, когато „героите на труда“ задължително трябва да бъдат изобразявани усмихнати и щастливи.

Христо Явашев – Кристо, Почивка, 1954, маслени бои върху платно, 99 х 140 см, собственост Стефан Явашев

Христо Явашев бяга през Чехословакия (1956 г.), твори в Париж и се установява в Ню Йорк, от където 40 години след напускането на родината, ще каже във филма на Георги Балабанов „Границата на нашите мечти": Аз съм творец и исках да създавам свое изкуство, а в България това беше невъзможно.

Двадесет и три години по-късно окончателно напуска България голямата личност в българската скулптура – Любомир Далчев. Ето как той обрисува своя избор в писмо до председателя на Съюза на българските художници Светлин Русев: ... Моето изкуство бе постоянно отричано, то дразнеше партията. ... Аз съм доволен, че можах да откъсна българската скулптура от „социалистическия реализъм“ и партийния натиск и да я насоча и водя по национален път, което ти сам признаваш. Тогава какво значение има къде ще умра! Аз съм българин и ще остана българин до края на живота си, и моето изкуство ще бъде българско, където и да е по света.

Любомир Далчев, Агресия, ок. 1970, бронз, 48 х 26 х 16 см, частна колекция

... Нима, Светлине, ти не си го видял, когато всеки от нас помни и е изпитал огромния натиск на партията да наложи „социалистическия реализъм“ – едно просташко антихудожествено стереотипно виждане и третиране на реалността, което спъваше сериозно много години подред развоя на всички изкуства в България. Истинските творци понесоха много жертви и несгоди в борба и противопоставяне на партийните изисквания, които изисквания фаворизираха и поощряваха единствено посредствеността. ... Трябваше да се реагира, да се протестира, което в границите на отечеството беше един абсурд, беше безполезно и безсмислено. Всичко се задушаваше. Аз бях безсилен да направя нещо в България, което да се види, да се забележи. Затова реших, че като напусна страната и потърся политическо убежище в чужбина, ще успея да обърна необходимото внимание, с което да засегна болезнено партийния престиж и този на нейната управа, защото съм известен скулптор в нашата страна и вън от нея и с това ще мога да дам международна гласност на протеста от това, което се върши у нас.

Разказаното тук е малка част от върха на айсберга с надпис „пресата на комунистическата власт върху художниците в България и съпротивата срещу нея“. Мисля, че травмите не са излекувани и се надявам този разказ да продължи.