Списание Диалог ви предлага най-интересното от проведената в Белене втора част от проекта: REMEMBER CONFERENCE - ИЗКУСТВО ЗА СВОБОДА И ПАМЕТ, 23-24 октомври 2021, Белене.

Деморализиращата роля на Държавна сигурност

Момчил Методиев

Проф. Момчил Методиев, дфн завършва Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ през 1995 г. със специализация по обща средновековна история, а през 2002 г. в същия факултет защитава и докторска дисертация на тема „Еволюция на папската институция (началото на IV-началото на VII в.)“. Научната степен доктор на науките му е присъдена през 2010 г. след защита на дисертация на тема „Православната църква и комунистическият режим в България“.

Много се вълнувам да бъда тук сред вас на това събитие. През последните години така се случи, че идвах неведнъж в Белене и винаги истински се впечатлявам от усилията на няколко души да съхраняват и развиват Белене като място за памет. Благодаря на отец Паоло Кортези, на Михаил Маринов, на кмета Милен Дулев, на Александър Генчев - на хората, които се опитват да върнат и да запазят жива паметта за това място.

Докато се готвих за моето изложение, така и не намерих за него заглавие, което да не бъде твърде описателно и абстрактно. Затова и съм благодарен на президента Стоянов, който в своето слово използва една фраза, много точно описваща това, за което искам да говоря, а именно за:

Деморализиращата роля на Държавна сигурност

Намирам това за много точно описание на ролята на Държавна сигурност. Това убеждение е формирано въз основа на дългогодишни изследвания в архивите на Комисията по досиетата, включително и върху институционалната култура на ДС – как се развива и как се променя тази култура? И в хода на тези изследвания, които направихме съвместно с Мария Дерменджиева, естествено възникна и въпросът: на какво всъщност се дължи силата на Държавна сигурност?

Отначало бяхме много объркани, защото, когато говорим за Държавна сигурност, обикновено си представяме тези хора, или по-точно в медиите те са представяни като елитни професионалисти – хора, които са суперобразовани, знаещи много езици, с много контакти и т.н.

Но докато се занимавах с архивите, разбрах, че всъщност това е мит, с който те биха искали да се представят. Колкото повече навлизах в тази институционална култура, толкова повече се убеждавах, че това не е вярно. А не е вярно по една проста причина: след като разгледахме различни класификатори – за образование, за чужди езици, за квалификация на офицерите, въз основа на които се изгражда и институционалната култура на ДС, стана ясно, че този мит не отговоря на действителността, че тези твърдения нямат нищо общо с истината.

Няма да цитирам прекалено много данни, но цифрите са многозначителни. Примерно, включително при елитните управления на ДС (Първо главно управление - разузнаването, Второ главно – контраразузнаването), когато се разгледат данните за образование и квалификация на работещите в тях офицерите (в началото на 70-те години на щат и в двете от тях работят приблизително по 500 офицери), се оказва, че в ПГУ, където висшето образование и езиците би трябвало да са задължителни, офицерите с висше образование са около 200 души. Същото се отнася и за Второ главно управление. А тези, които знаят езици, включително и руски, са още по-малко – от порядъка на 150 души.

Ако се видят данните за другите управления, които не са чак толкова елитни – Трето, Пето (Управлението за безопасност и охрана) Шесто (за борба с интелигенцията), за тях данните за образование и чужди езици са още по-незначителни.

Ако се обърнем към другия критерий – как става влизането в тази система, цени ли се талантът, какви качества се изискват?

Оказва се, че нито едно от тези неща не е критерий за постъпване в системата. Основният критерий за назначаване в Държавна сигурност е тъкмо обратният – важно предимство е ако родителят на кандидата е бил в ДС или още по-добре, ако е работил в ЦК на БКП, или поне може да докаже някакво партийно минало. Най-важният критерий е партийната лоялност, която се доказва чрез личната биография, когато става дума за първото поколение офицери, или чрез биографията на родителите в случая на второто поколение.

И в хода на развитието на тези кадри, тъй като всеки един от тези офицери през годините преминава през атестации, се оказва, че важни за кариерното израстване са не успехите (от тяхната гледна точка), а тъкмо качества като лоялност, връзки и прослужено време – неща, които добре помним от времето на комунизма. Затова и достигнахме до извода, че институционалната култура на ДС е антимеритократична.

И тук възниква един основен въпрос, на който много време търсих отговор. На какво тогава се дължи силата на ДС?

Можем ли да кажем, че след като те са без квалификация, че са и безобидни? Не, не можем да кажем такова нещо и точно в това се състои проблемът.

Силата на Държавна сигурност се състои в произвола. В своята книга известният български философ, емигранта Асен Игнатов, развива тезата, че режимът действа по т.нар. принцип на тотализатора – а това означава, че никой не знае кога и по каква причина може да се превърне в обект на Държавна сигурност.

Възможно е човек да проявява някакво несъгласие с режима, това да продължи с години, и да не му се случи нищо или поне да не му бъде заведено дело в Държавна сигурност. Но е възможно и само за разказване на вицове или за много по-дребни провинения от гледна точка на режима, по незначително донесение на колега или познат, да му бъде образувано дело за оперативна проверка, дело за оперативна разработка, и да започват да му се случват неща, причината за които за него остава непонятна.

И тъкмо в този произвол, в това, че човек никога не знае кога може да попадне под прожектора на ДС – в това, според мен, се състои и силата на ДС. Защото, както казва и Асен Игнатов, тоталитарната държава никога не може да бъде напълно тоталитарна (т.е. да контролира всичко), но тя се стреми към това да бъде тоталитарна. И тази държава, и по-конкретно ДС, разполага с административните лостове, с които може да провали, грубо казано, кариерата или живота на всеки един човек.

За пример мога да дам излизането от страната, тъй като напоследък се занимавам с темата за бягствата през границата. Зарових се във въпроса как човек може да излезе в чужбина по времето на комунизма. И осъзнах каква административна джунгла е било това – за да пътуваш в чужбина първо трябва да си извадиш задграничен паспорт, след това изходна виза, след това да кандидатстваш за виза за чуждата страна, а когато заминаваш за чужбина, трябва да предадеш вътрешния си паспорт и за да си го вземеш обратно при връщането, трябва да върнеш задграничния. Всичко това обраства в една огромна административна джунгла, в която никога не знаеш кога си в простъпка и кой, кога и защо може да се намеси и да ти отнеме нещо, което би трябвало да ти се полага по презумпция.
Или да вземем пример със софийското жителство или жителството по принцип. За да си намериш работа в София трябва да имаш жителство. Но за да получиш жителство, трябва да имаш работа в София. Във всеки един момент някой може да те спре.

Така че съчетанието на този произвол с правото на Държавна сигурност да налага на практика извънсъдебна репресия (когато говорим за Белене, не трябва да забравяме, че и въдворяването в лагера е извънсъдебна репресия), е основата, върху която се гради силата на ДС.

И, разбира се, последното, което според мен е много важно – как през комунизма човек може да преодолее тази административна джунгла? Защото това е проблемът, за който говорим днес най-много. В края на 80-те години са правени забележителни вътрешни проучвания, предназначени за много ограничен кръг хора вътре в ЦК на БКП, посветени на корупцията. И данните в тези проучвания са абсолютно шокиращи. Става дума за корупция в гигантски мащаби, проникнала във всекидневието на хората. Корупцията се оказва единственият начин, по който някой може да успее да се справи, да преодолее проблема с дефицитите, включително на стоки, но и на права.

Това е основанието да се съглася с термина деморализиращата роля на ДС.

Произволът, съчетан с извънсъдебната репресия, поражда корупция и това е основата, върху която се изгражда силата на офицерите от ДС. Не върху техните качества, не върху тяхното образование, а тъкмо върху произвола, с който те са овластени да оперират.

Затова и се съгласих с такава готовност с фразата, предложена от президента Стоянов – силата на Държавна сигурност се състои във внасяната и поддържаната от нея деморализация.