Списание Диалог ви предлага най-интересното от проведената в Белене втора част от проекта: REMEMBER CONFERENCE - ИЗКУСТВО ЗА СВОБОДА И ПАМЕТ, 23-24 октомври 2021, Белене.

Комунизмът и бягството на "частния човек"

Георги Лозанов

Доцент Георги Лозанов е български културолог, философ, експерт по медии и журналистика, университетски преподавател, автор на книги, научни и публицистични статии.

Здравейте! Радвам се, че ще говоря след Красимир Илиев, който се позоваваше на своето ценно, едновременно конкретно и обобщаващо, изследване – “Репресиите върху художниците”, представено като изложба в СГХГ, защото и аз ще започна от едно събитие в нея. Връзката й с нашата конференция не е случайна, тъй като, освен че от години е най-престижното естетическо пространство в София, подход на галерията е да поставя изкуството в широк обществено-политически контекст.

През 2016 г. СГХГ ни покани с Георги Господинов да реализираме кураторски проект в програмата „Другото око“, която е отворена към творци и експерти извън професионалния кръг на художниците и изкуствоведите. Ние получихме възможност да подберем от богатия фонд на галерията и да представим в залите й произведения, чрез които да отправим свое послание към публиката. Предложихме проект, който носеше поетичното наименование „Следобедът на една идеология”, подсказано, както може да се предположи, от Господинов,
който е силно привързан към думата „следобедът”. В случая тя беше метафора на всекидневието през комунизма като територия на частния живот. Какво ставаше с него, когато публичният живот е стегнат здраво в корсета на официална, т.е. задължителна идеология? Тя прониква ли и във всекидневието, успява ли да го овладее, да подчини заедно с публичния и частния човек? С Георги Господинов търсихме „художествени улики“ за
поведението на частния човек през комунизма в живописта и скулптурата на някои от най-значимите наши художници и скулптори от онова време – Иван Кирков, Румен Гашаров, Атанас Яранов, Димитър Казаков, Любен Зидаров, Андрей Даниел, Текла Алексиева, Недко Солаков, Любомир Далчев, Галин Малакчиев, Павел Койчев…

Това, до което тези автори достигаха в задочния диалог помежду си и което отговаряше и на моите спомени от последните петнадесетина години на режима, когато той се бе поукротил в своите репресивни функции (макар те никога да не изчезнаха напълно), е, че всекидневието
общо взето се изплъзваше от идеологията и даваше своеобразно „политическо убежище“ на частния човек. В комунистическото общество, такова, каквото ни се случи, имаше едно спасително вътрешно за Аз-а противоречие между частния и публичния човек, което можеше да се „види“ и в картините от изложбата. Публичният човек беше в роля, която играеше според задължителните идеологически стереотипи, позоваваше се с повод и без повод на тъй наречените класици на марксизма и ленинизма, цитираше партийни документи и лично Тодор Живков, демонстрираше привързаност към СССР и пр., като гледаше да не се издаде, че всичко е само роля. Разбира се, едни се вживяваха в нея по-малко, други повече, но и вживяването рядко беше израз на убеденост, а по-скоро израз на цинизъм. И това недвусмислено пролича на Десети ноември, когато комунистическата идеология за броени дни остана без привърженици, включително и в редовете на Българската комунистическа партия, побързала да се прекръсти на Българска социалистическа партия. Оказа се, че никой не е готов доброволно да бъде марксист-ленинец, че е спазвал нормите, но съвсем не е приемал за нормална бившата публичност, което прозвуча в станалия популярен след Десети ноември апел на Филип Димитров – да се превърнем най-после в нормална държава.

Частният човек през комунизма, прекрачил прага на дома, отишъл на гости или влязъл в кръчмата, веднага сваляше публичната си маска и започваше да живее свой собствен, идеологически незасегнат, живот. За него тя беше само една историческа конвенция, която е принуден да приеме, защото му липсват сили да й се противопостави персонално, а груповите форми на съпротива от рода на горяните отдавна са безмилостно смазани. Така че той спазва конвенцията в публичните си изяви, но това не е той – става себе си в порядъка на човешките отношения, на истината и удовлетвореността, които постига в частния си живот и които именно го правят порядъчен човек. Това беше порядъчност в режим на тихо, споделено на четири очи дисидентство.

Казано малко на едро, частният човек, което в случая значи човекът, завърнал се при себе си, не живееше в комунизма. Той всекидневно емигрираше от него в малките общности – в семейството, в приятелските кръгове, в любовта…

Става дума за вътрешна емиграция, но не толкова в традиционното й разбиране – като стратегия на интелектуалеца за моралното му оцеляване, колкото като стратегия на масовия човек за менталното му оцеляване, като начин да остане с „всичкия си“, въпреки че трябва да се „прави на луд“. И той, щом напусне идеологически овладяната публичност, се захваща страстно да ругае абсурдите й, да подиграва почините й, да разказва вицове за величията й, да подлага на ирония онова, което допреди малко сам е говорил и вършил. За да може следобед да си върне порядъчността, от която сутрин сам се е отказал.

Тази двойнственост или направо шизофренност, която е дефинитивен белег на комунистическото общество, може от антропологична гледна точка да изглежда разрушителна, но всъщност е спасителна за личността, защото й дава възможност да оцелява „на части“, като жертва интегритета си. Разбира се, има една граница, след която всичко е загубено, но преминаването й е характерно не за „обикновените хора“, а за онези, които ги подлагат на репресии. Ако например си подписал създаването на поредния концентрационен лагер или си сменил насила имената на турците, какво от това, че си обичал да разказваш вицове за себе си?

Знам възражението, че всеки, колкото и малко да е участвал в идеологическата измама, е съучастник на големите измамници и това, че не е мамил себе си и домашните си, не го оправдава спрямо останалите, че бягството му в частния свят е бягство от отговорност и т.н. Но този двойствен живот на Аз-а, колкото и да е укорим от някакви високи морализаторски позиции, създава, особено след първите най-репресивни години на „народната власт“, в недрата на комунистическото едно некомунистическо общество, съхранява едно не-комунистическо-човешко, което, за да не бъде поразено, трябва да си остане вкъщи. И тъкмо това човешко, което те кара да пазиш „здрав разум“ в диалога с близките ти и по дирите на кръвта те свързва с твоите предци и носи родовата ти памет, е определящо за теб, а не идеологически конструирания „нов човек“, на когото си принуден да се правиш, извън частния си свят.

В такава ситуация частният свят, набъбнал от истини и ценности, непреносими в публичния, все по-трудно се удържа в собствените си граници и в края на режима експанзира в неформални общности. Те по същността си са частно произведени публични субекти, които в последна сметка свалят режима.

Тъй наречената народна власт е наясно, че най-големият й враг не е капитализмът, както официалната идеология проповядва, а е частният човек и го атакува на негов терен, като мобилизира целия арсенал на тайните си служби. Техните агенти се легендират като частни лица в частни отношения – колеги, приятели, роднини…, които донасят за разминаването в мненията на частния и публичния човек, за неговата спасителна двойнственост с цел да бъде заличена. Той трябва да постигне личностен интегритет в полза на публичния човек, а ако не успее, да бъде социално дисквалифициран.

Доносът по същността си е кореспонденция от „мястото на събитието“, изпратена от частния в публичния свят и то към най-репресивната му институция, добила мрачната си слава под абревиатурата ДС (дори сътрудниците й, които се изживяват като разузнавачи на Запад, са най-полезни за нея с донесенията си не за Запада, а за сънародниците си). Основна задача на ДС е да прекъсне идеологически неконтролираното производство на смисъл, като проникне чрез агентите си в частния свят, където хората говорят относително свободно, и чрез репресии и страх от репресии да ги принуди и там да премълчават онова, което не биха казали публично. А заради тъждеството между език и мислене, принудата е и върху мисленето – ако няма къде и с кого да споделиш мислите си, постепенно ги губиш. ДС, съвсем по Оруел, функционира като полиция на мисълта – опитва се да отнеме идеологическата независимост на частния свят, където хората търсят спасение от мисловната принуда. Опитва се, но не успява…

Когато с Георги Господинов подредихме работите в изложбата „Следобедът на една идеология“ по критерия „гледки от частния свят“, много рядко откривахме следите на официалната идеология в този свят, тя сякаш, възпрепятствана да нахлуе в него, беше спряла на прага му. Частният човек го е опазил, оказал се бе достатъчно жилав и близо половин век не е предал последната крепост на своята автономност през комунизма.

През картините минаваше един устойчив сюжет – на спящи хора. Сънят е пределното оттегляне на човека в неговата частност, където случващото се наоколо е престанало да го засяга.

Смислово разширилото се всекидневие до човешка алтернатива на и символно бягство от комунизма обяснява два трудно обясними феномена. Първият е соцносталгията, която изглежда като закъсняла проява на Стокхолмски синдром – на привързаност към историческите ти похитители, и вече 30 години възпрепятства осъждането им. Обяснението е, че хората масово са живели комунизма наужким, а реално са му се изплъзвали във всекидневието си и след падането му – в репертоара на избирателната си памет го свързват не толкова с репресивната му публичност, колкото със собствената си частност. Не искат да го осъдят, защото това им се струва поемане на вина, която не е тяхна. Там е текло ограниченото екзистенциално време на три поколения и никой не е съгласен да го захвърли в „черната дупка“ на историята, предизвикана от „победилата революция“. Проблемът е, че историческото зло не може да бъде осъдено по неспецифичен начин (целият период, цялото общество), без да се идентифицират персоналните му носителите и оразличат от останалите (включително и сред сътрудниците на ДС). Такава работа не може да свърши морализаторски наратив, в какъвто се превърна антикомунизмът, а само прецизно използвани правни и законови инструменти, които у нас не постигнаха ефект и в този смисъл предизвикаха обратен ефект. Дори лустрацията си остана само плах политически лозунг.

Вторият трудно обясним феномен е защо фашизмът, не само у нас, беше осъден далеч по-категорично от комунизма, въпреки типологичните им сходства. При фашизма историческото зло е в неспирна военна офанзива и за няколко години взима милиони жертви пред очите на смаяното човечество, саморазкрива се като безпощадно. Онзи тоталитаризъм е тотален – не дава шанс на поданиците си да живеят всекидневния си живот, кара ги да умират за него по фронтовете. Докато комунизмът в България и Европа съвпадна с един от най-дългите периоди на мир и се проточи цели 45 години, през които хората можеха да се оттеглят във всекидневието си. На комунистическото зло му беше дадено историческо време да мимикрира, да се спотайва в тила и да флиртува с жертвите си.

Тъкмо това овсекидняване на режима прави трудно разобличаването му, особено на фона на следдесетоноемврийската илюзия, че с падането на комунизма демокрацията идва от само себе си. Не, режимът продължава в новите си мимикрии, а малките общности пак са гнезда на съпротивата.

Благодаря!