АФИШ
AGENDA
     
   
ОБЩЕСТВО / MAATSCHAPPIJ
     

КОМЕНТАРИ
COMMENTAREN

ИНТЕРВЮТА
INTERVIEWS

ОБЩЕСТВО
MAATSCHAPPIJ

ИСТОРИЯ
GESCHIEDENIS

КУЛТУРА
CULTUUR

ПЪТЕПИСИ
REISVERHALEN

СМЕХУРКО
HUMOR


 

Сава Рясков: След съветската окупация ние престанахме да принадлежим към Европа

Интервю на Даниела Горчева

Д-р Сава Рясков е роден в София през 1920 година. Той е средният син на Марко Рясков, бивш финансов министър и управител на Народната банка в докомунистическа България, който има големи заслуги към България. Сава Рясков завършва медицинското си образование през 1944 година във Виена и когато се връща в страната през 1945 заварва баща си въдворен в лагера край Бобовдол. Старият човек прекарва общо четири години в комунистически затвори и лагери.
През 1965 година д-р Рясков напуска България и се установява като очен лекар в Холандия, където работи в областта на още новия тогава метод на лечение, известен като „лазерна коагулация”. Публикуването на резултатите в тази област донася международна известност на д-р Рясков в средите на офталмологията и му осигурява преподавателско място в Медицинския факултет в Ротердам. През 1987 година д-р Рясков се пенсионира и днес живее във Франция, за да е по-близо до двете си дъщери и внучките си. Владее отлично френски, английски, немски и холандски езици, автор е на мемоарната книга „Между два свята”, излязла на български и холандски, както и на много статии, публикувани в демократичния печат в България след 1989 година. Днес, навършил 100 години, д-р Рясков продължава да чете и следи новините, излиза всеки ден на разходка из Париж, където живее, обича да рисува. Доскоро той пътуваше до България и правеше планински излети. На 84 годишна възраст се качва с внучката си на връх Мусала.

- В автобиографията си „Между два свята” разказвате за родителите си, за средата, в която сте отраснали. В този разказ споменавате куража на майка Ви по време на земетресение в София през 1928 година, когато сте около 8-годишен. Какъв човек беше тя? Как понесе превратностите на съдбата, емиграцията на синовете си, арестите на баща Ви?

- Ще Ви разкажа няколко случки. Мисля, че истинският характер на един човек се проявява най-вярно при големи изпитания.

Земетресението се случи в края на пролетта през 1928 г. Вечерта беше тиха и топла. Внезапно земята започна да се тресе, а всичко вкъщи така се залюля, че уплашени избягахме навън. Само майка ми не побегна. Най-напред изнесе заспалия ми малък брат, после на няколко пъти се върна в разлюляната къща, за да вземе одеяла за нощуване в градината, където се бяхме събрали разтреперани.

На 24 май 1945 г., когато тъкмо се бях се завърнал от Виена след завършването на медицинското си образование, отидохме с майка ми на свиждане с баща ми, въдворен в лагера Бобовдол край Дупница. Тя беше седнала до железопътната линия. Когато пред нас, крачещ до линията се появи прегърбеният човек, който цял живот беше ходил с изправен гръб, тя впери очи в него, стисна устни и започна да скубе тревата около себе си. Баща ми не успя да познае измършавелия си син и се разплака, но майка ми не пророни сълза.

През октомври 1968 г. големият ми брат Илия загина при автомобилна злополука близо до Амстердам. На съкрушените ми родители бе разрешено да дойдат в Холандия за погребението. Баща ми беше онемял от мъка. От време на време промълвяваше: „Господи, защо не прибра мен?” и потъваше наново в мълчание. Майка ми се суетеше около него и внуците и се опитваше да ги ободрява. Своята мъка беше скътала в душата си.

Писмата, които пращаше от Панчарево, след като бяха останали с баща ми сами, и по-късно, след неговата смърт, никога не съдържаха жалби. Тя ги пълнеше с красотата на градината, всеки сезон различна. Не молеше никого от нас да дойде при нея, защото знаеше, че дошлият да я види повече няма да може да излезе от България.

Майката, Радка Ряскова, 1935

- Старата ви къща е голяма и хубава. Каква е нейната съдба, в чии ръце попада след 9 септември?

- Голямата хубава къща, в която израснах, имаше съдбата на всички хубави къщи в София след 9 септември 1944 г. - конфискация и даване на разположение на някого от комунистическите големци. В нашата къща се нанесе Антон Югов и остана, мисля, повече от 40 години в нея. Баща ми построява тази къща през 1922 година. При бомбардировките на София таванският й етаж изгаря. След излизането си от лагера край Бобовдол баща ми го възстановява. Не вярвам по това време да си е въобразявал, че ще остане да живее в нея, но баща ми не можеше да търпи негов имот да не бъде в изправност. Така - „в изправност” - неговата къща беше предадена на Антон Югов.

Бащината къща, построена от Марко Рясков

Сава на стъпалата на бащината къща

- Чия собственост е днес?

- Тя не е повече във владение на прокудената фамилия. С прогонването на собствениците на една къща, оттам изчезва и духът, който е витаел в нея. Когато ми се случи да мина днес край бащината къща на ул. „Хан Крум” 31, изпитвам горчивина и мъка, но не и желание да вляза в нея.

Илко и Сава, 1929

- Разкажете за баща си. Марко Рясков е бил личност в България до 9 септември 1944 г.: известен финансист, следвал в Антверпен и специализирал в Мюнхен и Берлин, бил е управител на Народната банка и министър на финансите. Оставил е дълбоки следи в стопанската история на България, но и историографски следи с написването на своите „Спомени из моя живот”.

- Професията на баща ми беше много „земна”. Тя беше тясно свързана с материалните грижи на хората. Знам, а той споменава и примери в своите спомени, че в своята кредитна дейност се е ръководил от верния си усет за това, кое е възможно, кое е смислено и главно - кое е общополезно. Предпазвал е хората от грешни стъпки и е поощрявал начинания с добри изгледи за успех. Прагматичността може да бъде свързана с избягването на рискове, но в делата на баща ми често е имало голям размах. Постигал е неща, които за другите стопански дейци в България са изглеждали непостижими, защото е умеел да увлича хората, да им вдъхва доверие и да им гласува доверие. Мисля че още като ученик в Свищовското търговско училище и после като студент по търговски науки в Антверпен е разбрал каква роля играе доверието между хората в материалните им взаимоотношения. Без да бъде наивен или неразумно доверчив, изхождаше от правилото, че хората, с които работи, са порядъчни и заслужават доверие.

- Марко Рясков се е радвал на изключителен авторитет не само в България, но и сред финансовите среди в Европа.

- Баща ми изпълняваше собствената си работа така компетентно и почтено, че с годините действително беше спечелил пълното доверие на финансовите среди не само в България, а и извън страната. През 1934 година, например, успява да уреди само с едно телефонно обаждане до Виена аванс от един милион швейцарски франка. Това става, когато е току-що назначен за управител на Народната банка, която поради започналата през 1929 година стопанска криза остава без валутни резерви и България не е била в състояние дори да издържа легациите си и българските студенти в чужбина, камо ли да плаща своите задължения към чуждите кредитори. Българските финансови институти преди него вместо да кажат истината за състоянието на държавата, са давали голи обещания, следствие на което натискът на чуждите кредитори се е засилвал. През 1934 година Марко Рясков е назначен за управител на Народната банка и бива изпратен веднага да води преговори в Лондон. На масата на преговорите срещу него са седели сър Остин Чембърлейн (бивш външен министър на Англия) и сър Ото Нимайер (директор на Английската банка). В Лондон Марко Рясков успява да убеди представителите на кредиторите, отпуснали заеми на България в неплатежоспособността на бедната ни страна и да приключи преговорите изключително изгодно за България. Със своя доклад, но главно с достойното си поведение е успял да превърне началното недоверие на господата, с които е преговарял в пълно доверие.

Марко Рясков, 1933

- За него се разказват легендарни истории, като например, как само за няколко седмици е успял да намери пари за неизплатените цели четири месеца заплати на държавните служители.

- Да, когато като току-що назначен за министър на финансите Марко Рясков трябва да намери средства, за да плати три закъснели и една текуща заплата на държавните служители, той получава нужния кредит без отлагане, защото заемът е поискан от Марко Рясков, а той заслужава доверие.

Каква е ролята на доверието в кариерата на баща ми може да се съди от много епизоди в неговата обществена дейност. Такъв епизод, например, е въвеждането на земеделския кредит в българското селско стопанство.

- Възможността селските стопани в България, която е земеделска страна, да получават кредит въз основа на собствените си недвижими имоти, без да прибягват до заеми, които в крайна сметка ги разоряват, е наистина впечатляваща за времето си реформа и е заслуга на баща Ви. Разкажете повече за това.

- Това става преди Балканската война. След като се запознава основно в Германия с кредитната практика в земеделски условия 27-годишният Марко Рясков изготвя доклад за Българската земеделска банка, в който препоръчва ипотекарния кредит като най-подходящ за селското стопанство у нас. Този кредит освобождава селския стопанин от големите несгоди и от разоренията, с които е съпроводен кредитът срещу поръчители, който по форма е краткосрочен, а по същността си – дългосрочен. Текущата сметка, под каквато форма баща ми препоръчва да се отпущат ипотекарните кредити, дава възможност на селските стопани да погасяват при добри реколти целия си или голяма част от дълга си и наново да теглят пари за покриване на стопанските си нужди. Разбира се от само себе си, че като правило селските стопани трябва окончателно да изплатят дълга си в продължение на уговорен срок, обичайно до 20 години.

Докладът му е бил до такава степен убедителен, че Управителният съвет назначава Марко Рясков за началник на такъв голям клон като Плевенската земеделска банка, за да може да проведе на практика своите препоръки. Тогава младият директор започва да обикаля с двуколка селата зиме и лете, за да убеди селяните, че тази форма на взимане пари на заем е по-добра от старата - с поръчителствата. Успява да спечели доверието на хората и реформата се осъществява.

- Известно е, че баща Ви неведнъж е подавал ръка на изпаднали в беда хора

- Той обичаше да помага на хората, но помагаше така, че резултатите от помощта му да бъдат трайни.

Ще цитирам една малка знаменателна случка, която баща ми описва в своите спомени: „Един селянин (циганин) с многочленно семейство от съседно на Плевен село дойде в банката с жена си. Разправиха ми с плач, че ще останат без имот, ако банката не им помогне със заем, за да изплатят частния си дълг към селския богаташ X. Той бил се снабдил с изпълнителен лист и обявил имотите им на публичен търг (а това значи да се продадат на безценица) за четвъртък. Това беше в понеделник. Казах им, че следния ден сутринта ще бъда в селото им, да се помоли кметът да събере комисията и да се приготвят трима свидетели. Във вторник бях в селото му, в сряда сутринта се сключи ипотечният договор, в същия ден следобед съдебният пристав получи сумата по изпълнителния лист. Спасих от разорение един трудолюбив селски стопанин. Човекът беше донесъл от признателност няколко метли. Аз отклоних подаръка, но му казах, че ще го посетя в къщата му на село.”

Като припомням тези епизоди, не мога да пропусна да спомена и благотворителната дейност на баща ми. Тя имаше преди всичко градивен характер, намерила израз в построяването на почивни станции за работниците от държавната печатница, за служителите на ръководената от него кредитна банка, участието му в изграждането на детския преванториум при Трявна (със средствата на царица Йоана), както и на студентския санаториум при Владая.

- Съдбата на баща Ви е драматична. На 13 септември 1944 г. комунистите го арестуват и след като месеци наред е разпитван, бива изпратен в лагера Бобовдол. Една година по-късно обаче внезапно го освобождават и изненадващо го назначават за директор на Българска кредитна банка, която вече е станала собственост на Съветския съюз. Как си обяснявате назначението му и последвалото след това изселване на родителите Ви?

- Да, както на мнозина, съдбата на баща ми след 9 септември беше драматична и незаслужено тежка - два пъти по половин година следствия в Държавна сигурност, общо три години в напреднала възраст и с лошо здраве в концлагерите или така наречените „трудововъзпитателни общежития”(ТВО), изселване, конфискация на всички имоти, без право на собствено жилище, без истинска пенсия. Това сухо изброяване на незаслужени удари, разбира се не може да даде ясна представа за това, което е изживял почтеният човек през комунистическия режим.

Но в този въпрос засягате едно интересно събитие – освобождаването на баща ми от лагера край Бобовдол и връщането му на работа в Кредитната банка. Тази банка е била със значително участие на Дойче банк, а по силата на примирието между СССР и Германия, цялото имущество на Германия в България става съветска собственост.

Съветските финансисти, изпратени да приемат Кредитната банка, обаче се виждат затруднени и не могат да се ориентират. По тяхно желание съветското военно представителство в София изисква освобождаването на баща ми, за ги въведе в организацията на ръководената от него в продължение на 40 години банка. Дейността на банката е възстановена и след една година баща ми е посъветван да си подаде оставката. Той се разделя по трогателен начин със своите служители. Към всички - от помощник–директорите до разсилните той се отнасяше като към свои сътрудници в неповторимия си човешки стил и те му отговаряха с уважение и привързаност, дори с обич.

- През април 1951 г. баща Ви отново е арестуван и е подложен на многобройни разпити в ДС – Горна Оряховица, набеден, че е шпионин. През май 1951 г. е откаран в Централния софийски затвор, където е разпитван до 22 октомври. В крайна сметка е изпратен в Белене за срок от 5 години. Тогава е бил на почти 68 години, страдащ от диабет и други заболявания.

- Да, това е второто арестуване на баща ми. По това време той живее в Севлиево, почти откъснат от света и поддържа единствено семейни контакти. През април 1951 г. през нощта точно срещу Великден по тъмно в 4 часа сутринта е отведен под стража. Най-напред на разпит в Търново, после закаран в ДС в София за следствие. Бил е набеден, че дава сведения на американското разузнаване за стопанското състояние на България. Разпитите не успяват да докажат такава дейност. Въпреки това излиза решение за въдворяване за срок от пет години в лагера на остров Персин край Белене.

- Баща Ви разговаряше ли с Вас или с майка Ви за годините в концлагера, когато излезе оттам?

- Мисля, че съществуващите свидетелства за мъките на тези хора още не са проникнали в националната ни памет. Ако не се намерят писатели, историци, хора на изкуствата – главно на кинодейци, които да се развълнуват от съдбата им, техните мъки ще останат неизвестни. Страхувам се, че жертвите на комунизма ще останат в историята само като бройки, ще мъждукат още малко време в паметта на своите близки – остарели и отиващи си свидетели и ще бъдат забравени.

Освен мен и майка ми никой не е чувал разтърсващите викове на баща ми в малката спалня в Панчарево. Кошмарите си той не сподели. Не знам какво е сънувал, но съм чувал виковете му и съм виждал как майка ми нежно го събуждаше, това помня, само това мога да разкажа. Баща ми беше от тези хора, които не споделяха преживяванията си по време на разпитите и в лагерите. Може би е разказвал нещо на майка ми, но само на нея и вероятно не всичко.

Оставям на читателите на тези редове да си представят какво е пречило на горди и изпълнени с достойнство хора да споделят униженията и мъките, изтърпени в комунистическите затвори и концлагери. Тяхното мълчание заедно с мълчанието на убитите образува завеса, която ми се струва по-плътна от „Желязната завеса” и която морално има още по-тежки последствия. Докато тя съществува, ще има хора в България, които да смятат 9 септември 1944 г. за светла дата, които ще минават край паметника на съветската армия в София, без шмайзерът на върха му да ги боде в очите и в душата.

- Защо през 1945 г. не предпочетохте емиграцията, а се прибрахте в България?

- „Да се учим, за да служим на България” - баща ми така ни възпита и тримата. Добре че поне големият ми брат Илия не се върна след войната.

- А не знаехте ли какво ще последва след съветската окупация на страната?

- Когато повечето от българските студенти във Виена тръгнахме към Родината, натоварени на открити камиони на българските военни части, които участваха в окупацията на града, никой не знаеше точно какво ни очаква в България. Малцина са предполагали, но никой нямаше представа колко се е променило всичко и колко още щеше да се променя.

- Отначало работите със съпругата си като селски лекари в Бяла черква, в Градище и др. След това дълги години работите в Окръжна болница в София като офталмолог. Какви са спомените ви оттам?

- По стечение на обстоятелствата попаднах в очното отделение на Окръжна болница (тогава до Сточна гара) и станах очен лекар. В продължение на 14 години работих в Окръжна болница. Беше време на усилено учене и на борба за усъвършенстване. Признанието от страна на колегите в болницата и извън нея не закъсня, но изгледи за научна и преподавателска работа нямаше.

Тук искам да спомена, че когато кандидатствах за мястото в очното отделение на Окръжната болница, много се съмнявах че като син на „народен враг” ще го получа. Когато видя документите ми, началникът на очното отделение, който беше от еврейски произход, ме попита дали съм син на Марко Рясков. Потвърдих и за моя изненада д-р Левиев ми стисна ръката и ми заяви, че ще направи всичко възможно, за да бъда назначен в очното отделение. Баща ми беше взел участие в спасителната акция за българските евреи и д-р Левиев е знаел. Така произходът ми неочаквано ме вкара в бъдещата ми професия.

 

Колегите на д-р Рясков от Очно отделение, Окръжна болница - София, 1951: д-р Левиев, д-р Балабанова, д-р Рясков, д-р Шумкова, д-р Попова

- Как изглеждаше България от 1945 до 1965 година?

- Комунистическата власт успя да подмени естественото разслояване на всички общества по образование и професия с целенасоченото оформяване на категориите: „свои и чужди” или – на послушни поддръжници на режима с привилегии и на „врагове на народа” с разновидни и унизителни ограничения. Първата група контролираше втората с властта си, но и с най-унизителното средство за управление - със страха, това примитивно чувство, внушавано от агентурната мрежа на Държавна сигурност. Масовото примирение, склонността към приспособяване надделяха постепенно над нуждата от свобода, от справедливост и човешко достойнство. Имаше и непримирими хора, които се опитваха да се борят. Немалко реагираха на лъжите и нелепостите с хумор, с вицове, които често водеха към лагерите и понякога към побоища до смърт. Животът в това ежедневие ми тежеше. Желанието да напусна България ставаше все по-силно.

- Как се стигна до Вашата емиграция през 1965 година?

- Емиграцията ми се осъществи благодарение на няколко обстоятелства. През 1958 г. при кратко посещение на Холандия по покана на брат ми Илия обиколих няколко очни клиники с цел да науча новости в очната хирургия. Една от тези клиники беше очната болница в Ротердам. Запознанството ми с оглавяващия тази болница професор постепенно се превърна в приятелство. По-късно аз споделих с него желанието си да напусна България и за да ми помогне, той ме покани през 1964 година за едно лабораторно изследване в Ротердамската очна болница. По това време България беше почнала да покрива драстичната си нужда от валута като изпращаше български специалисти в чужбина, главно в арабските страни и ги задължаваше да дават голяма част от заплатата си на българските търговски представителства в чужбина. Затова и аз получих разрешение да работя няколко години в Холандия с условието да предоставям част от възнаграждението си. След това не се върнах повече.

- Преживяхте ли културен шок в Холандия, идвайки от комунистическа България?

- При попадането на ново място, човек винаги открива необичайни неща. Ако тези открития не го измъчват, те нямат ефекта на шок, а по-скоро го обогатяват и стимулират. Шокирани бяха по-скоро холандците, когато им разказвах за условията, при които се живееше в България.

Ако имаше нещо, на което трябваше да се нагаждам в Холандия, това бяха чисто човешките отношения. Не тези на взаимно уважение, те бяха осъществени от първите дни след стъпването ми на холандска земя, а тези на създаване на човешка близост. Отначало холандската резервираност ме озадачаваше, но скоро разбрах, че липсата на външни прояви на топла сърдечност не означава, че тя не съществува. Професионалните ми връзки в Холандия бяха многобройни и интензивни. Причината беше естеството на работата ми, която до известна степен имаше „пионерски” характер.

Дъщерите Нели и Радка

Любка и Сава Ряскови с внучките си Анна и Александра и правнучката Анаис.

- Вие имате големи заслуги в областта на лекуването на очните компликации у болните от диабет.

- Заболяването на зрителната ципа, на ретината, причинено от диабета и което води до загуба на зрението, се нарича „диабетична ретинопатия“. Когато това заболяване, както е с много други болести, се открие навреме, неговият развой може да бъде овладян, т.е. ослепяването може да се предотврати. Лечението се извършва с лазерни лъчи. Когато започнах да работя в Холандия, това лечение още не беше общоприето. Аз бях усвоил техниката му по време на едногодишно пребиваване в очната клиника в град Есен, Германия. Тази клиника се ръководеше от човека, който въведе в офталмологията третирането на ретинени заболявания със светлинна енергия, т. нар. фотокоагулация. С въвеждането на лазерните системи това лечение беше наречено лазерна терапия. С придобитите в Есен знания аз започнах да прилагам фотокоагулацията за лечение на диабетичната ретинопатия. Това беше новост в Холандия и като всяка новост това лечение бе прието доста резервирано. Публикуването на постигнатите от мен резултати, както и основният ми труд на тази тема, издаден през май 1972 година (за съжаление два месеца и половина след смъртта на баща ми), ме утвърдиха като капацитет в тази област на офталмологията. Признанието в Холандия бе последвано от признание в Европа и отвъд Атлантика. Как щеше да се радва баща ми, ако беше доживял моя успех.

Медал за заслуги към болните от диабет

- В медицинските среди в Холандия и до ден днешен името Ви се споменава с респект, имате и много признателни пациенти.

- Холандските офталмолози и диабетолози ми изпращаха пациентите си и те – не много характерно за холандците, започнаха да проявяват привързаност. Това се дължеше до известна степен на готовността ми да бъда на тяхно разположение винаги, щом се налага. Обаждаха ми се понякога разтревожени късно вечер и аз ги приемах още на другия ден, макар и без предварително записан час. Може би това е причината, че все още не съм забравен.

Статия за д-р Рясков в Algemeen Dagblad

- В „Моята Одисея” Стефан Груев, с когото сте били приятели, пише: „Пораженията от тоталитарния режим не засягаха само живота на хората - не им бяха причинили само страдания и материални щети. Засегната беше самата морална тъкан на обществото”. Споделяте ли тази оценка?

- Казаното от Стефан Груев за увредената „морална тъкан“ на българското общество споделям изцяло и с болка. Болката беше присъща на много българи изгнаници, които не можеха без риск да се връщат в България. Болка изпитваха и всички по-стари хора вътре в България, чиито морал беше „изтъкан“ от родители и учители, писатели и историци във времето преди 9 септември 1944 г. Тяхната болка е била може би още по-дълбока, защото те съзнаваха, че поведение в духа на старите добродетели би пречело на бъдещето на децата им. Те с примирение, а може би и със срам приеха поведение, което осигуряваше оцеляването на семейството и някакви изгледи за добруване на децата им.

- Когато сравнявате холандци, французи и българи, намирате ли много разлики?

- Има много разлики, които са ми правили впечатление. Французите, например, обичат не само да се наслаждават на изтънчено ядене и пиене, но са и в състояние да говорят с часове на гастрономически теми. Смята се за лош вкус да се говори за цени. За холандците цените са нещо важно, не защото им липсват средства, а защото не обичат да прахосват. И българите не харчат много, но не от пестеливост, а от нямане на пари. А когато ги имат, изпитват суетна гордост да покажат, че ги имат.

Външността и облеклото играят важна роля за французите, които ценят елегантността, обноските, красноречието. В Холандия „формата“ не играе съществена роля. Не е толкова важно как си облечен, а каква е твоята същност, не е важно как ще кажеш нещо, а какво ще кажеш.

В България обществените дейци сякаш не могат да минат без да отправят обидни нападки към инакомислещите. Освен това като че ли им е невъзможно да говорят без да лъжат или да заобикалят истината.

Хуморът на французите винаги съдържа подигравателни нотки. Самоиронията обаче се среща рядко. Холандците най-весело се смеят, когато разказват комична история, в която самите те са жертва на някакви обстоятелства или на собствените си гафове.

В българския хумор има често нещо толкова абсурдно, че не можеш да не се смееш с глас; докато на френските и холандски шеги можеш да се задоволиш само с усмивка.
Но най-болезнени за нас, българите, са разликите ни спрямо Франция и Холандия в гражданското ни поведение и в правораздаването. Да си пожелаем тези разлики постепенно да намалеят.

- Коя България бе по-близко до Западна Европа - онази преди съветската окупация през 1944 г. или днешна България, вече член на Европейския съюз?

- Ако говорим за морални критерии или за гражданско поведение, за отговорност спрямо професионалните задължения, българите в докомунистическа България не се различаваха много от хората в страните на цивилизования свободен свят. Селскостопанската ни продукция бе високо ценена извън България. Образованите българи бяха компетентни професионалисти в своята област, говореха с лекота по няколко езика, притежаваха ерудиция, култура и обноски. С една дума, в много отношения България бе истинска европейска държава. След съветската окупация България престана да принадлежи към Европа. Но аз вярвам с цялата си душа в младите българи и в идващите поколения.

 

>> Марко Рясков. Почтеност във всичко – и не само на думи >>

 

           
списание Диалог