АФИШ
AGENDA
     
   
     

КОМЕНТАРИ
COMMENTAREN

ИНТЕРВЮТА
INTERVIEWS

ОБЩЕСТВО
MAATSCHAPPIJ

ИСТОРИЯ
GESCHIEDENIS

КУЛТУРА
CULTUUR

ПЪТЕПИСИ
REISVERHALEN

СМЕХУРКО
HUMOR

 

Почтеност във всичко – и не само на думи
Даниела Горчева

Снимка: ЦДА, от книгата "Марко Рясков. Спомени и документи.", изд. БНБ, София, 2006

Марко Рясков (1883 – 1972) е представител на онази България, която загубихме с нахлуването на армията на Сталин у нас, с последвалата окупация на страната и с насила наложената съветизация с цялото й беззаконие, убийства без съд и присъда, противоконституционен трибунал, наречен цинично „народен съд”, комунистически концлагери и затвори, репресии и налагане на мълчание от страх.

Когато се чудим защо днешното българско общество е това, което е, не трябва да забравяме този половин век на насилие, страх и подлост, потъпкването (и дори инкриминирането!) на свободата на словото и мисълта, както и изкуствено наложеното невежество, когато историята бе предимно средство за пропаганда, а не наука.

Че почтеността и компетентността са от полза за всеки един от нас и за цялото общество е безспорно за всеки разумен човек.
Ако някой се съмнява в това, нека прочете следващите редове или спомените на Марко Рясков¹.

Известен финансист с авторитет не само в България, но и сред финансовите среди в Европа, изпреварил времето си български стопански деец, управител на БНБ (февруари – април 1935) и министър на финансите (април – ноември 1935), участвал в акцията по спасяването на евреите в България, като на мнозина достойни българи съдбата му след 9 септември не е лека.

Ето я накратко – два пъти по половин година следствия и разпити в Държавна сигурност, общо три години в напреднала възраст и с лошо здраве – в комунистическите лагери в Бобовдол и в Белене, изселване, конфискация на всички имоти (този произвол не бива да се забравя, когато се обсъждат днешни недообмислени и недемократични закони за конфискация!), без право на собствено жилище, без истинска пенсия.
Това сухо изброяване на незаслужени удари, не може да даде ясна представа за това, което е изживял почтеният човек през комунистическия режим.

Кой е Марко Рясков и какви са заслугите му за България?

Марко Рясков е роден в Габрово в семейството на добре образованите за времето си Златка и Илия Ряскови. Баща му Илия и чичо му Никола са участници в Априлското въстание, съответно в четите на Цанко Дюстабанов и на Бачо Киро.

След Априлската гимназия в Габрово и завършването на Търговското училище в Свищов през 1903, Марко Рясков продължава образованието си в Антверпенския висш търговски институт, където (поради добрата си подготовка по специалните предмети от Свищовското училище и отличното владеене на френски език) взема три години за две и се дипломира с почетно отличие.

Започва работа в Кредитна банка в София и през 1906 е изпратен да специализира в Германия.

Да прекратиш разорението на селските стопани

След завръщането си посочва пороците на съществувалата дотогава практика на заеми, която масово разорява селяните у нас, препоръчва ипотекарния кредит като най-подходящ за земеделска страна като България и предлага собствен проект за осъществяването му. Управителният съвет на Българска земеделска банка назначава едва 27-годишния Марко Рясков за директор на един от най-големите клонове на банката, за да въведе на практика своите идеи.

Текущата сметка, под каквато форма Рясков препоръчва да се отпущат ипотекарните кредити, дава възможност на селските стопани да погасяват при добри реколти целия си или голяма част от дълга си и наново да теглят пари за покриване на стопанските си нужди. Разбира се от само себе си, че като правило селските стопани трябва окончателно да изплатят дълга си в продължение на уговорен срок, обичайно до 20 години.
Така в България се премахва пирамидата на заеми с поръчителство, която разорява стопаните и се въвежда продължителен срок за погасяване на задълженията.
Този продължителен срок именно дава възможност на селяните да са спокойни в години, когато реколтата е слаба или е съсипана от внезапна градушка, да речем.

Ето една малка случка от този период, която Марко Рясков описва в спомените си:

„Един селянин (циганин) с многочленно семейство от съседно на Плевен село дойде в банката с жена си. Разправиха ми с плач, че ще останат без имот, ако банката не им помогне със заем, за да изплатят частния си дълг към селския богаташ X. Той бил се снабдил с изпълнителен лист и обявил имотите им на публичен търг (а това значи да се продадат на безценица) за четвъртък. Това беше в понеделник. Казах им, че следния ден сутринта ще бъда в селото им, да се помоли кметът да събере комисията и да се приготвят трима свидетели. Във вторник бях в селото му, в сряда сутринта се сключи ипотечният договор, в същия ден следобед съдебният пристав получи сумата по изпълнителния лист. Спасих от разорение един трудолюбив селски стопанин.”

Да спасиш страната си от неминуема финансова катастрофа

По-късно Марко Рясков продължава работата си в Кредитна банка в София, където постепенно се издига до неин управител (1921-1935).

През 1929 и 1930 г. започналата в Съединените щати икономическа криза бързо достига до Европа. Кризата се засилва и на 13 юли 1931 г. една от най-големите германски банки затваря гишетата си, което се отразява и на германските банки в чужбина. По това време в София Кредитна банка е немска и паниката завладява клиентите й. Пред банката се проточва опашка от няколко метра.

"Благодарение на изпитаната практика от моя страна -да се поддържат значителни суми по сметка при БНБ, изплащането по влоговете върви редовно, бързо и без забавяния. Ако Кредитна банка затвореше вратите си за клиенти, то кризата неминуемо ще засегне и други банки и ще се разрази из цялата страна"- пише в спомените си Марко Рясков.

С пълното съзнание, че Кредитна банка трябва на всяка цена да удържи на натиска, той нарежда на банковите служители да не увещават клиентите да не теглят парите си, а наопаки – да се отворят допълнителни гишета, да се поставят на видно място надписи, че банката изплаща и срочните влогове, на които сроковете още не са настъпили и нарежда да се работи непрекъснато, без обедна почивка, за да може изплащането да върви без забавяне.

Същевременно предприема необходимото за набавяне на средства и благодарение на името, което си е спечелил на почтен човек и безспорен професионалист, подуправителите на БНБ, както и финансовият министър Гиргинов и министър-председателят Александър Малинов му гласуват пълно доверие и БНБ отпуска незабавно 40-50 милиона на Кредитна банка, за да може банката да продължи изплащането на парите на своите вложители.

Благодарение на мъдрия подход, кредиторите си връщат доверието в банката и на четвъртия ден от началото на кризата, клиентите й отново се нареждат на опашка, но този път – за да внасят обратно спестяванията си!

По този начин предвидливостта и почтеността на Марко Рясков спасяват България от неминуема финансова катастрофа.

Трудни и отговорни преговори в Лондон

През 1935 година Марко Рясков е назначен за управител на Българска народна банка, за да проведе тежки преговори с външните кредитори на България, които той приключва с чест.

На масата на преговорите срещу него са седели сър Остин Чембърлейн (бивш външен министър на Англия) и сър Ото Нимайер (директор на Английската банка). В Лондон Марко Рясков успява да убеди представителите на кредиторите, отпуснали заеми на България в неплатежоспособността на страната и да приключи преговорите изключително изгодно за България. Със своя доклад, но главно с достойното си поведение е успял да превърне началното недоверие на господата, с които е преговарял в пълно доверие.

Ето няколко щрихи от тези преговори, водени от представителя на малка България и от човека, който дава тон на световната външна политика по времето на старото Общество на народите Остин Чембърлейн:

На Чембърлейн ни представи сър Ото Нимайер (един от първите, може би най-способният директор на Английската банка), също и на останалите членове на комитета. Чембърлейн ни покани да се наредим около масата, каза няколко уводни приятелски думи и помоли министър Календеров да открие разговорите. Календеров каза, че управителят на Българската народна банка ще направи доклад и изложи становището на българското правителство.

В доклада си, с обширни статистически данни за последните три години относно приходите и разходите в чужда валута, аз се стремях да установя фактическата ни невъзможност и при най-добра воля и пълно съзнание за изпълнение на задълженията си да изплащаме засега каквото и да било по предвоенните ни заеми.

Всички слушаха внимателно и с интерес изложението ми. По едно време сър Ото каза нещо на ухото на Чембърлейн (стоеше от дясната му страна) и през една малка пауза Чембърлейн ми каза на френски, някак си със стеснение: „Господин председателю, без да се съмнявам в добросъвестността, с която излагате положението на валутните постъпления, аз трябва да заявя, че ние имаме малко по-други данни за тези постъпления.“

Трябва да отбележа, че аз съм болезнено чувствителен и към най-незначителното недоверие, което ми се оказва по какъвто и да било, макар и невинен повод.

Скочих като ужилен и прав, заявих твърдо и решително: „Господин председателю, аз намирам – така сигурно мислят и останалите членове на българската делегация, – че преговорите трябва да се водят в атмосфера на взаимно доверие. Иначе безцелно е продължаването им и ще бъде неуместно да Ви губим ценното време.“

Седнах си. Календеров уплашено ми каза: „Рясков, какво направихте?“
Отговорих му: „Бъдете спокоен; не Вие, а аз рискувам положението си.“

...
След кратка пауза, целият комитет начело с Чембърлейн се връща в залата и към Марко Рясков е отправена любезна молба да продължи изложението си.

Шест месеца – време, предостатъчно за извеждане на страната от финансовия хаос?

През април същата година Марко Рясков настойчиво е помолен да стане финансов министър, въпреки че неговият принцип да не участва пряко в политическия живот (който го отблъсква с партизанщината си), е добре известен.
Но цар Борис и министър-председателят Андрей Тошев апелират към чувството му за обществен дълг – по това време финансовото състояние на България е изключително тежко, а Марко Рясков като управител на БНБ току-що успешно е приключил преговори в Лондон, свързани с външния дълг на България.

Приемам да съм министър за 6 месеца – време, предостатъчно за извеждане на страната от финансовия хаос – това заявява Марко Рясков, когато склонява да приеме министерския пост през 1935 година.

Това звучи фантастично, но Марко Рясков не си хвърля думите на вятъра.

Когато поема поста на финансов министър, държавната хазна е празна, българските легации в чужбина са потънали в унизителни дългове, а държавните служители не са получавали заплатите си от 3-4 месеца.

Марко Рясков обявява това положение за нетърпимо се захваща веднага с първата си задача – незабавно да бъдат изплатени заплатите на чиновниците, които са потънали в дългове и съответно разоряват и търговците, от които пазаруват вече месеци на кредит.
Един месец след поемането на поста от Марко Рясков, всички държавни служители получават накуп четирите си заплати, а финансовият министър вече работи по следващата си задача.

Оказва се, че за един почтен и компетентен човек 6 месеца са достатъчно време, за да осигури изплащането на неизплатените от 4 месеца заплати на чиновниците и за да оздрави данъчната политика, създавайки нов закон и почти революционен за България метод на данъчно облагане.

И, забележете: за социална справедливост, твърди този забележителен икономист, се запазва прогресия в облагането. Никакви „плоски данъци” от 10%!

И още нещо казва Марко Рясков: „Намирам за уместно да отбележа, че през време на разработването на проекта аз конферирах с представители на всички съсловия – индустриялци, мелничари, пивовари, земеделци, лозари, винари, търговци, занаятчии, банкери, застрахователи, лекари, адвокати, инженери, архитекти и пр. Говорил съм даже с бозаджии.”

А не като на днешните български законотворци в Народното събрание, които макар че са длъжни, не допускат (или допускат само формално) участието на представителите на гражданските сдружения и на другите заинтересовани страни в парламентарните комисии при обсъждането на законопроектите.

Поради разклатеното си здраве, Марко Рясков се оттегля от поста на министър на финансите, но довършва изготвянето на закона на доброволни начала, без заплащане и в извънработно време. След което се връща към банкерската си дейност.

На 13 септември 1944 „народната власт” арестува Марко Рясков и след няколкомесечни разпити го изпраща в лагера Бобовдол. Една година по-късно обаче внезапно е освободен и изненадващо е назначен отново на работа в Българска кредитна банка, която междувременно е станала собственост на Съветския съюз. Причината?

Оказва се, че съветските финансисти, изпратени да приемат Кредитната банка не могат да се ориентират. Ето защо съветското военно командване в София изисква освобождаването на Марко Рясков. Дейността на банката е възстановена и след една година М. Рясков е „посъветван” да си подаде оставката.

През 1951 г. възрастният човек е отново задържан и изпратен в Белене, откъдето е освободен през 1954. Умира в София през 1972.

*

С любезното разрешение на д-р Сава Рясков предлагаме на читателите откъс (със съкращения) от спомените на Марко Рясков¹ за времето, в което изпълнява длъжността министър на финансите в България.

Читателят ще се убеди, че днешни и утрешни финансови министри могат само да се учат, включително на почтеност, от този живял преди век достоен човек и изключителен професионалист.

Седнали отляво надясно едни от най-значимите предвоенни български финансисти: Добри Божилов, Стоян Бочев и Марко Рясков, 30-те години на ХХ в.

МИНИСТЪР НА ФИНАНСИТЕ¹
Марко Рясков

Трябва да отбележа, че по дълбоко вкоренен навик не се заемам с разрешаването на проблеми, ако не съм убеден и сигурен, че ще ги докарам до добър край.

Още първия ден от поемането на министерството аз обмислих какво трябва да се направи за подобряване на изключително тежкото положение на чиновничеството.

То беше действително страшно. Към април 1935 година постепенно бяха се събрали три месечни неизплатени заплати. Голямото число чиновници – от най-малките до най-висшите – бяха задлъжняли на хлебари, месари, млекари, бакали и пр. Чиновниците не смееха да се връщат по домовете си по правия път и се стремяха да не срещнат някой от многобройните си кредитори. Положението до такава степен се бе влошило, че даже съставът на Касационния съд потърси да сключи заем в частното кредитно предприятие, на което аз бях директор, преди да бъда назначен управител на Народната банка. Така председателят на съда Карагьозов помоли да му отпусна заем от 300 000 лева под поръчителството на председателите на отделения в съда, което аз направих с готовност, но и с голямо стеснение и обясним срам, че дотам моите предшественици бяха докарали работите на държавната хазна. След Касационния съд с такава молба се обърна и Апелативният съд, на която също се отзовах. Още по-тежко беше положението на нашите легации в чужбина.

Между обичайните протоколни поздравления по случай назначаването ми за министър на финансите бях получил телеграма и от председателя на Финансовия комитет при тогавашното Общество на народите в Женева. Това ме натъкна на мисълта да потърся съдействието на комитета за намирането на средства за изплащането на закъснялите чиновнически заплати.

Откривам скоби, за да поясня защо трябваше да се отнеса до Финансовия комитет при Обществото на народите (ОН).
През 1926 година правителството на Андрей Ляпчев сключи под покровителството на ОН така наречения „Бежански заем“, емитиран в Лондон и Ню Йорк за английски лири 2 400 000 и долари 4 500 000. В протоколите за условията на заема се предвиждаше назначаването на комисар на ОН при българското правителство. През 1928 година същото правителство сключи, пак под покровителството на ОН, така наречения „Стабилизационен заем“, емитиран от английски, северноамерикански и френски банки, за обща сума 5 000 000 английски лири. Протоколите по заема съдържаха постановления, засягащи финансовата политика на БНБанка. Предвиждаше се в тях пълна автономия за банката и назначаването на един технически съветник, който да упражнява известни контролни функции в банката.

Използувах случая, когато дойде представителят на Финансовия комитет в София, французинът Шейсон да ме поздрави, да му изложа моя проект – колкото прост, толкова и ефикасен, с това голямо предимство, че сам си помагам без ничия помощ от чужбина. Свеждаше се към това да сконтирам за 650 милиона лева съкровищни бонове при Народната банка със задължение да ги изплатя до края на 1935 година с постъпления от разнообразни държавни приходи. За това обаче беше необходимо съгласието на Финансовия комитет, който съгласно Закона за Народната банка контролираше чрез своя представител, щото държавата да използува кредити при БНБанка само в определени рамки. Шейсон изслуша проекта ми, остана видимо приятно изненадан и ми заяви, че веднага ще поиска телеграфически съгласието на комитета, което, той не се съмнявал нито за момент, ще получел бездруго. И наистина още на другия ден Шейсон, засмян до уши, ми донесе телеграмата от Финансовия комитет за пълното му съгласие и ме поздравява за моя щастлив почин.

Повиках в кабинета си директора на бюджетния контрол Арнаудов – един дългогодишен, опитен, крайно прилежен и предан държавен служител. Казах му, че съм намерил средства за изплащане на закъснялите заплати, и го помолих да нареди в цялата страна да се приготвят ведомостите за дължимите на чиновниците заплати за три месеца. Арнаудов остана изненадан, позаплете се малко, смънка, че това технически едва ли ще бъде възможно. На това аз му отговорих категорично, че щом има пари, ще трябва да стане и технически възможно изплащането на заплатите и вярвам, че ще се намерят чиновници да дадат пълното си съдействие за това неочаквано облекчение на тежкото им положение.

Така и стана: на 29 май се изплатиха на чиновниците за четири месеца заплати – три закъснели и една текуща.

Многобройни са случаите в течение на дълги години след министерствуването ми да бъда заприказван от разни непознати мен лица с обръщението: „Вие не ме познавате, но ние, чиновниците, никога няма да забравим какво направихте за нас.“

Един ден (през 1956 година) предавах в депото на Софийската гара креват за сина си Никола, който беше участъков лекар в с. Обидим (Гоцеделчевско). Отидох при касиера за плащане на навлото. След като видя името ми в документите, той ме погледна изпитателно и ме запита да не би да съм бившият финансов министър Рясков. На положителния ми отговор той стана, почтително ми подаде ръка и с висок глас се обърна към колегите си с думите: „Станете всички в знак на почит към този човек – бившия министър на финансите Рясков, който навремето спаси чиновничеството от страшна мизерия. Никой тогава не можа да разбере как стана това нещо, как можа този човек за толкова кратко време като с магическа пръчка, да ни измъкне от непоносимото тежко положение.“

Внесох таксата и развълнуван, бързо си взех сбогом и се оттеглих от тази затрогваща сцена.

Във връзка с поетия джентълменски ангажимент да изплатя до края на годината (1935) сконтираните в Народната банка бонове, аз установих една програма за набавяне на средства. На първо място, стягане на финансовата администрация за събиране на недобри и текущи данъци, и то предимно от материално по-добре поставените данъкоплатци.

През това време замислих и коренна промяна на данъчната система с риск да вляза в конфликт с установената теория, според която облагането на доходите на търговските, промишлените, кредитните, застрахователните и пр. предприятия да става въз основа на подадени декларации с посочен доход като резултат на стопанската дейност през предидущата година. Тази на теория правилна система при нашите условия обаче показа голями недостатъци: установяването на прихода ставаше дефектно и определянето на данъка се забавяше с години и често пъти, когато той се предадеше за събиране, данъкоплатците или не бяха в положение да го платят, защото едновременно се искаше за няколко години, или пък предприятията не съществуваха вече. Постъпленията от данъка доход бяха незначителни, недоборите ставаха нормално явление. Поисках да бъда ориентиран върху недоборите, неопределените още данъци и определените данъци, дадени вече за събиране. От набързо прегледаните преписки констатирах, че:

1. Данъците (в абсолютни цифри) са малки по размер;
2. И така определените данъци не са събирани навреме;
3. За много предприятия данъкът за няколко години е определян наведнаж;
4. В много случаи финансовите агенти са отхвърляли поначало декларираните печалби или приключвалите със загуби баланси и са минавали в недопустимата крайност – да определят печалбите произволно.

Същото важи и до облагането на свободните професии, дребни търговци, занаятчии и пр. Сравних и установих, че при приблизително еднакви обороти определените данъци на фирми от един и същи бранш са били съвършено различни по размер – зависело от субективизма на облагателните органи.

Явно беше, че в отношенията на представителите на фиска и данъкоплатците е съществувало пълно недоверие и голяма враждебност – положение съвършено ненормално и неморално. От констатираното останах изумен.

В откровен разговор с директора на преките данъци д-р Лещов аз му изказах впечатлението си и той вместо обяснения ми каза: „Така е, когато се работи с неподготвен и слабо заплатен персонал.“ Такъв отговор, разбира се, не можеше да ме задоволи.

Преди да продължа, откривам скоби, за да направя следното малко изложение: При разглеждане на преписките по данъчното облагане направи ми силно впечатление, че мелничарската и пивоварната индустрия години наред са показвали загуби. В конференции с представители на мелничарската и пивоварната индустрия аз се убедих, че едната и другата са към пропадане.

Аз имам твърдото становище, че във върховен интерес на държавата е всички предприятия да бъдат здраво фундирани, че трябва да им се гарантира стопанско съществуване, т. е. възможност да се развиват и работят с успех, още повече защото в дадения случай се касае до чисто родни промишлености.
Запитани, представителите на мелничарския съюз защо тяхните предприятия приключват редица години със загуби, отговорът беше, че това се дължело на безогледната конкуренция помежду им, която се състояла в надпреварването да продават на кредит, с други думи, не печелят, защото губели от несъбираеми вземания: мелничарите губят, хлебарите престъпно забогатяват.

Аз възразих, че държавата има интерес на това положение да се тури край, за да могат предприятията им да печелят нормално и да плащат данък на държавата. Препоръчах им да постигнат съглашение помежду си да не продават брашно на кредит. „Не ни казвате нищо ново, господин министре, това съзнание имаме, поемали сме договорно задължение, което обаче редовно е било нарушавано от отделните мелничари, които чрез своите пласьори сутрин рано са правели на хлебарите своите предложения – колко торби да ти изпратим, за плащане е лесно.“ Каза ми се, че мелничарската индустрия ежегодно губела от несъбираеми вземания 30 до 40 милиона лева. Отговорът ми беше: „Ще ви накарам да се вразумите; ще ви обложа с данък, без да държа сметка за балансовите ви загуби; ще плащате по толкова и толкова стотинки на килограм млево.“ Това подействува ободрително. На следующия ден председателят на мелничарския съюз Ал. Пулев дойде да ми каже, че само посоченият от мен начин на облагане ще застави мелничарите да не продават на кредит.


¹ Рясков, Марко. Спомени и документи. София, Българска народна банка, 2006. ISBN 978–954–9791–94–5.

Статията е публикувана в Дневник

 

           
списание Диалог