Конституционализъм и разделение на властите – номинална и фактическа Конституция.

Дефицити в българския конституционен модел на съдебната власт

Втора част

Благовест Пунев

Докато в първата част на изложението по темата за конституционализма и разделението на властите предмет на обсъждане бе формалната българска Конституция като позитивно право, във втората част това ще бъде фактическата Конституция, като ще се проследи степента на различие между тях, както и причините за това различие между номинален и приложен конституционализъм. Това ще определи и различния авторов подход към обсъжданата тема - ако първата част представляваше презентиране на либералната политическа теория, на която се основава българското позитивно конституционно право, което визира дължимото в сферата на политическото, юридически израз на определени политически идеали и ценности - т.нар. „възвишен конституционализъм“, във втората част ще се представи съществуващото, фактическо положение в тази сфера. Тази промяна в оптиката ще се отрази върху подхода, който ще бъде повече политологически, отколкото политико-теоретичен.

С фиксирането си върху фактическото този подход макар и да игнорира нормативния фетишизъм, т.е. надценяването на позитивноправната уредба като писан конституционен текст, точно защото различава номинален и фактически конституционализъм, същевременно отчита, че без определени конституционни реформи не би могло да се осъществи промяна в съществуващото властово статукво и преди всичко в позиционирането на съдебната власт и нейните подсистеми в държавната организация.

Трансплантиране на западния либерален конституционализъм в България и несъответствието му с местната политическа култура

Първата констатация се подкрепя от състоянието на фактическия конституционен статус на българската държава след демократичните промени, защото създаването на позитивно право трябва да се различава от прилагането му – ефективността на последното зависи от регулативния потенциал на нормите на това право. Както казва Хегел, правото не действа, действа човекът, т.е. неговите норми трябва да се интернализират в адресата си и да мотивират поведението му. Макар че действащата Конституция от 1991 г. за разлика от предходните български конституции е резултат на автономното решение на учредителната власт за конституиране и институционално изграждане на Втората република, в което не участваше чуждестранна външна сила, нейните идеи и принципи отразяват тези на западния либерален конституционализъм, правно-политическа тенденция, характерна за конституционното развитие на държавите от Източна Европа след краха на комунизма през 1989 г. Тази тенденция е резултат и на цивилизационния избор, който предстоеше да направят тези страни след края на Студената война и победата на Запада в нея. Но докато тези принципи и идеи са органични за западната политическа култура, формирани в резултат на уникално и благоприятно за тяхното утвърждаване историческо развитие на западния тип държавност, до голяма степен те се възприемат външно и дори имитативно в нормативния текст на действащата българска Конституция, тъй като влизат в противоречие с равнището и типа на партикуларната политическа култура, доминираща в българското общество (вж. по-долу в изложението). В това се изразява и главната причина за значителното разминаване на номиналния и фактическия конституционализъм при българските условия на посткомунистически преход.

Необходимостта от конституционна реформа на съдебната власт и препятствията пред нея

Втората констатация за необходимостта от конституционна реформа в позитивноправен смисъл като условие за подобряване на институционалната среда, качеството на управлението и на функционирането на демократичната политическа система като цяло, се свързва с решението като волеви акт на учредителната власт да конституира институционално и юридически държавата, което трябва да се позитивира в разпоредбите на Конституцията. Необходима е такава властническа воля за учредяване и преучредяване на държавността за приемане на нова или съществена промяна в действащата Конституция. Без нейното наличие не е възможна конституционна промяна, каквото е актуалното положение в държавата, при което управляващата политическа сила намери индулгенция в необходимостта от свикване на Велико народно събрание, слабо вероятно при наличната политическа ситуация в страната, за да не извърши наложителните конституционни промени относно реформирането на съдебната власт. Вместо това тя направи палиативни такива, които поради частичния си и несистемен характер не само не подобриха, а дори влошиха положението на нещата в тази публична сфера (вж. по-долу в изложението).

Заварената от прехода Конституция на стария режим в променен вид и необходимостта от Велико народно събрание

Илюстрация на горните съждения е едно вече полузабравено обстоятелство от историята на българския преход, а именно действието на заварената от началото на този период т. нар. „Живковска“ Конституция от 1971 г. за времето от ноември 1989 г. до юли 1991 г. Тя беше така променена текстуално в политико-юридически и идеологически аспект, че от предходното й съдържание останаха само заглавията на отделните й глави и някои безсъдържателни идеологеми-клишета като конституционноправни рудименти, атавизми от бившия режим. В този си вид тя можеше успешно да обслужи нуждите на политическия преход като даваше възможност за ускорени реформи, насочени към смяната на системата, без да е необходимо още в този начален период приемане на нова Конституция от Велико народно събрание, за избора на което бяха проведени парламентарните избори през 1990 г. На практика тази заварена Конституция чрез извършената дълбока трансформация в нейното съдържание представляваше позитивноправен израз на волята на учредителната власт за конституиране на нова държавност с либерално-демократичен политически режим на управление, основана на политическия плурализъм и зачитане на индивидуалните (лични и политически) права на гражданите, както и на пазарната свобода на стопанските субекти.
Това развитие на българския конституционализъм в една преломна историческа епоха, убедително подкрепя схващането на видния немски конституционалист Карл Шмит, според който политическото конституиращо решение на учредителната власт в нейната суверенност, може да се изрази и „апокрифно“, дори в обикновен закон или друг юридически прецедент, източник на конституционно право, а не в предустановените форми за неговото позитивиране, като например във формален конституционен акт на Учредително или Велико народно събрание. Такава форма е предвидена в Конституцията (в случая и в тази от 1971 г. в нейните преходни разпоредби) като спирачка срещу стихийното, дори еруптивно проявление на учредителната власт, поради както бе изтъкнато по-горе, е обусловено от нейното аномично, преднормативно битие, което най-силно се проявява в епохи на политически радикализъм като тази на българския посткомунистически преход. Тази спирачка може обаче да препятства в определен исторически момент еволюирането на българския конституционализъм и неговото адаптиране към променените обществени условия.

Свикването на Велико народно събрание за приемане на нова Конституция беше не само ненужно, но и вредно за по-нататъшния процес на преход към демокрация и пазарна икономика в няколко насоки. Констатацията за първото може да се направи при съпоставяне на съдържанието на Конституцията от 1971 г. в променения й вид с новоприетата от 1991 г. По отношение на нейните основни начала и принципи на държавната организация и обществено-икономическо устройство, както и каталога на основните конституционни права на гражданите, а така също уредбата на институционалните титуляри на законодателната и изпълнителната власт, няма съществени различия, а идентичност между тях.

Нововъведенията с Конституцията от 1991 г.
Сгрешеният конституционен модел на съдебната власт

Това е така, защото конституционният дебат между управляващи и опозиция всъщност се беше вече състоял на организираната между тях Национална кръгла маса, на която бяха договорени предварително параметрите на конституционните промени в заварената Конституция, които след това бяха възпроизведени с новоприетата от 1991 г. Единственото цялостно нововъведение беше предвиденото с новата Конституция създаване на специализиран орган за абстрактен, предварителен, специализиран и централизиран контрол за конституционност на приетите от парламента закони - Конституционния съд. Неговото учредяване може да бъде оценено като едно положително конституционноправно развитие, тъй като е институция, която в различни форми присъства в европейската демократична държавност след последната световна война. Нямаше пречка обаче, подобно на въвеждането на президентската институция чрез изменение на заварената Конституция от 1971 г., да се учреди тази на Конституционния съд.

Президентската институция беше предвидена с последните изменения на предходната Конституция от 1971 г., като тя замести колективния държавен глава – Държавния съвет, като промяната в нея с новата Конституция се отнася до продължителността на президентския мандат и преди всичко до прекия избор на президента от избирателите, вместо с квалифицирано мнозинство на народните представители от парламента. Неговите правомощия остават непроменени и силно ограничени, тъй като България не е президентска, а парламентарна република, поради което е спорно от правно-политическа гледна точка, както показва и последващата практика на функциониране на институцията, предоставянето й на такава висша легитимност с прекия избор от електората, каквато притежава само парламентът от висшите органи на държавна власт. Този дисонанс между ограничени правомощия и ниво на легитимност поражда дисбаланси в системата на държавната организация и нейното функциониране, тъй като мотивира президентите, които са заемали този пост през целия период на посткомунистическия преход, да претендират разширяване на предоставените им правомощия, като се превърнат в самостоятелен властови център в държавата. По тази причина те вземат страна в политическия дебат и дори правят опити за създаване на собствен политически проект, с което разделят и конфронтират обществото, вместо да арбитрират политическите конфликти между институциите и да действат като морална инстанция в интерес на интегриране на националната общност.

Най-слабата и неиздържана в конституционноправен смисъл в действащата Конституция е уредбата на съдебната власт. Причините за възприемане на този дефектен модел, както и основните му слабости, бяха вече изложени в първата част на статията, като на съответното място във втората й част те ще се обсъдят в контекста на практическото му функциониране. Новото в уредбата за разлика от завареното положение е въведената несменяемост на магистратите и самоуправление на съдебната система чрез административен орган - Висш съдебен съвет (ВСС). Този орган, който притежава решаваща компетентност по кадровите и финансовите й въпроси, е формиран от изборни членове при равни квоти на парламента и професионалната общност. Статутът на несменяемост на магистратите, който след като е придобит, се характеризира със своя стабилитет, тъй като съществува до навършване на пенсионна възраст, може да отпадне само при наличие на точно определени на конституционно ниво предпоставки като тежки дисциплинарни нарушения, извършени престъпления от магистрата или когато поради здравословното си състояние през продължителен период от време не може да изпълнява задълженията си, наред с автономността при вземане на кадрови решения от ВСС трябва да обезпечат независимостта и самостоятелността на съдебната власт от другите власти и от външни на нея обществено-политически влияния. Този замисъл на конституционния законодател беше обаче миниран от възприетия модел на нейното структуриране, който включва в магистратурата освен съда и прокуратурата и следствието, както и от начина на формиране на общия за всички нейни подсистеми орган за администрирането й - ВСС.

Причини за свикване на Велико народно събрание

При тази рекапитулация за приноса на новата Конституция в изграждането на българската държавност, който трябва да се оцени като твърде скромен с оглед възможностите, които предоставяше за държавно-правно развитие заварената от прехода Конституция в нейната променена версия през 1990 г., се поставя въпроса защо бе необходимо в този начален момент след промяната от 1989 г. свикването на Велико народно събрание за приемане на нова Конституция, вместо да се проведат скоростно най-неотложните институционални и икономически реформи, отнасящи се до смяната на системата. Този въпрос се поставя с още по-голяма острота поради обстоятелството, че първите демократични и свободни парламентарни избори през юни 1990 г. се проведоха за избиране на Велико народно събрание.

Отговорът може да бъде само един. Днес от дистанцията на времето може да се прецени, че това е била политическа маневра на бившите комунисти, изпаднали в първоначален ступор пред опасността да бъдат пометени от вълната на народното недоволство и воля за промяна, изразена в масовите прояви на новосъздадения СДС в големите градове на страната и преди всичко в столицата, за да се осуети реформирането на българското общество в нежелана от тях посока, като си върнат политическата инициатива и контрола върху процесите на прехода. Това не означаваше, че посткомунистите искат реставриране на старата система, не само поради това, че това беше невъзможно поради рухването й в метрополията на комунистическата империя - Съветския съюз и неговите сателити от Източна Европа, но и поради собственото им нежелание за такова развитие в обратна посока. Смисълът на вътрешнопартийният дворцов преврат на 10.11.1989 г. беше като се прехвърли отговорността за тежкото положение на страната персонално върху Живков, комунистическият елит - висша номенклатура и органи на сигурност - да трансформира политическата си власт в икономическа, като външно, „фасадно“ се възприемат някои институции на либералната демокрация и пазарното стопанство и същевременно се контролират процесите, свързани с неизбежното формиране на антикомунистическа опозиция и нейната дейност. Тази политическа тенденция в БСП най-отчетливо се изразяваше от партийната фракция около Андрей Луканов.

Договаряне на „мирния преход“ между БСП и СДС и „подарената“ свобода

Още в първия месец след промяната партийните апаратчици, които извършиха дворцовия преврат, се дистанцираха от дисидентите, чиито организации като извънпарламентарна опозиция се обединиха в СДС. Връх на конфронтацията между управляващи и опозиция бе митингът на 14.12.1989 г. за отмяна на чл.1 от Конституцията от 1971 г., но гражданският мир бе запазен с договорката между Желев, тогава лидер на СДС и Луканов, с която бе лансирана идеята за „мирен преход“. Неговият смисъл се изразяваше в пролонгиране и отлагане на неотложните институционални и пазарни реформи във времето, което да даде възможност на бившата комунистическа партия да се мобилизира, за да си осигури изгодна политическа позиция при предстоящата конфронтация със силите на промяната. Това беше цената на „подарената“ свобода от дворцовия преврат на 10 ноември, която съответстваше на специфичните условия на българския преход. С тази договореност се даде началото на Националната кръгла маса, която се превърна в реално действащия парламент към този момент, вместо все още формално съществуващото, „избрано“ при стария режим еднопартийно Народно събрание, превърнало се в политическа вкаменелост.

Особености на началото на българския преход - спечелване на първите демократични избори от БСП (юни 1990 г.)

Развитието на процесите в обществото отиваха към избори, за да се запази мирната форма на преход във властта, която в случая не означаваше просто смяна на едно парламентарно мнозинство и правителство с друго, а на обществено-политическата система – от тоталитарна към либерално-демократична. Историческият опит на прехода показа, че в зависимост от това коя от противостоящите си политически сили - за и против промяната (демократи-антикомунисти и бивши комунисти) спечели тези първи избори, ще се определи в голяма степен насоката и темпът на по-нататъшното посткомунистическо развитие на обществото. За разлика от държавите в Централна Европа, където комунистическите партии на тези първи избори претърпяха фиаско, след като съответно те се преучредиха в лявоцентристки партии със социалдемократически политически профил, в България обратното - първите демократични избори с решаващо значение за посоката на бъдещото обществено развитие бяха спечелени от бившите комунисти, които преименуваха партията си в социалистическа, но без последната да се промени същностно - не само идеологически, но и като политическо поведение и манталитет. Тя не се промени и като персонален състав, тъй като в нея на ръководни позиции останаха представители на висшата номенклатура от стария режим и техните физически наследници, а като членска маса силно индоктринираните, т.нар. .„бетонни глави“ от възрастното поколение и лица не толкова индоктринирани, колкото добре адаптирани към живота при „соца“, които считаха, че са изгубили притежавания от тях обществен статус в резултат на прехода. И двете групи изпитваха силна носталгия към миналото, която изразяваха с т.нар. биографичен вот в изборите, без да отчитат, че някои техни висши съпартийци се устройват и чувстват много комфортно в новата обществено-политическа обстановка. Последните гледаха на тях като на инструмент за постигане целите на посочената по-горе трансформация в позицията на бившия комунистически елит.

Причини за изборния резултат - значение на масовата политическа култура на населението

Спечелването на изборите от БСП се дължеше не само на твърдото ядро на членската й маса, което не се покриваше с близо милионния персонален състав на БКП в навечерието на промяната. Партията към този момент се бе превърнала почти в масова обществено--политическа организация, която включваше хора с различни интереси и убеждения, но избрали партийното членство като важна част от правилата на играта, спазването на които се налага от нуждите на кариерното им развитие и професионална реализация. Много от тях, особено в големите градове и столицата, се преориентираха в политическите си предпочитания и гласуваха за опозицията. Наличието обаче на тоталитарна партия–мастодонт, която покрива цялото политическо пространство, в което липсваше дисидентско присъствие (за това допринесе и систематичното унищожаване след 1944 г. на българския политически, стопански и културен елит и формиране на конформна към режима интелигенция), предопредели генезиса от БКП на опозиционния СДС в лицето на голяма част от неговите дейци, което в съчетание с политическата неопитност и преобладаващата в обществото политическа култура даде своето отражение върху динамиката и насоката на политическите процеси на прехода.

Преди всичко като политически по-опитни от опозицията и възползвайки се от нетърпението й да се проведат по-бързо парламентарни избори и то за Велико народно събрание, те бяха насрочени през лятото, когато още не бяха се проявили в пълнота тежките ефекти от икономическата криза, която през ноември 1990 г. доведе по падането от власт на второто правителство на Луканов. Опозицията нямаше реалистична представа за ситуацията в страната като изхождаше само от обществените настроения в столицата, където синята вълна беше мощна, пример за което е огромното човешко море на булевард “Цариградско шосе“ на последния митинг на СДС преди изборния ден. Победата на СДС в столицата беше категорична, както в многомандатните, така и в мажоритарните избирателни райони (изборите се провеждаха по смесена избирателна система-мажоритарна и пропорционална), но София, както се оказа, не е провинциална България и между тях съществува дълбоко политико-културно различие. Това обстоятелство предопредели загубата от СДС на тези решаващи за бъдещето на страната избори.

Столицата беше носител на модерна градска политическа култура от либерален тип, близка до тази на централноевропейските страни, въпреки репресиите срещу стария елит и неговите наследници, както и селективното предоставяне на софийско жителство предимно на партийни функционери и обслужващите властта представители на силовите структури. В провинциална България обаче се формира различен тип култура на основата на едно подчертано аграрно общество - към 1950 г. 80% от населението на страната е селско. В резултат на силовата модернизация и форсирана индустриализация се осъществи принудително урбанизиране на част от това население, мигриращо в градовете, което заедно с по-възрастното поколение, останало да живее в по-малките населени места, лишено от собствеността си върху земята като основа за някаква лична автономия и под въздействието на ефекта от комунизирането и силното съветизиране на българското общество, придоби облика на „мълчаливото мнозинство“, наследство от стария режим. Тази рустикална политическа култура от поданически тип, носеше характеристиките на авторитарно-патриархалните нагласи, които съчетаваха както традицията на затвореното аграрно общество с неговия патернализъм и слабо изразена индивидуална личностна активност, така и привнесения от комунизацията на страната човешки модел на „хомо советикус“, намерил благодатна почва в описаната обществена среда на селска и провинциална България.

Българската политическа култура, формирана под влиянието на две ретроградни империи, в чиито орбити страната ни е имала злощастната участ да пребивава през големи исторически периоди, е ориентирана към индивидуалното оцеляване чрез конформно адаптиране към обстоятелствата, а не чрез опити за тяхното преодоляване. Показателен пример в това отношение е липсата у нас на политически вълнения и опити за освобождаване от съветското господство, както и организирано дисидентско движение, аналогични на тези, намерили силен израз в стачната вълна в ГДР през началото на 50-те години, Унгарското въоръжено въстание, Пражката пролет и борбата на полския профсъюз „Солидарност“, поради което България бе единствената страна от Варшавския договор, в която не пребиваваха съветски войски за укрепване и поддържане на васалния режим. Тази пасивност на отделния член на националната общност, намира израз и до днес в мита за политическия месия-спасител и харизматичен лидер, който продължава да битува в масовото съзнание на електората, за което свидетелства последващото политическо развитие на обществения живот в страната.

Изборите бяха спечелени от бившите комунисти благодарение на електората на провинциална България и неговата политическа култура. Обвиненията на опозицията за фалшифициране на изборните резултати, изразяващи се в тяхната подмяна чрез подправяне на първичната информация в избирателните секции, не се установиха, поне такива в голям мащаб, който да се отрази по съществен начин на изборния резултат. Обяснението е, че изборите отразиха равнището на политическата култура на електората, чието средно ниво беше значително по-ниско от това в централноевропейските страни, където електоралните маси бяха по-одухотворени и политически зрели поради предходния си исторически опит, който липсваше у нас. Социолозите и политическите експерти, които бяха свързани с БСП, успешно прогнозираха предварително този резултат. Разбира се, изборите не бяха свободни в малките населени места на страната, където социалният контрол е силен и съответно страха, предизвикан от политическия натиск на местните партийни структури. Този страх бе породен както от директни заплахи, така и от пропагандното размахване на „плашилото“ на опозицията, с което се внушаваше, че властта й би довела до влошаване на жизненото равнище. Тогава се лансира тезата за „плавния преход“, осъществен от БСП, който ще спести социалната болка, причинена от промяната, макар че последващото развитие показа, че в резултат на това бе платена много по-големи социална цена и страдание от тези, до които бе адресирана тази мантра. Това обстоятелство свидетелства за ниското равнище не само на политическата, но и на тяхната икономическа култура.

Преобладаващият поданически тип политическа култура в България и търсенето на харизматичния лидер от електората

Добра почва за тези пропагандни внушения обаче беше глъбинния, екзистенциален страх от промяната в тази част от електората, проява на поданическия тип политическа култура, който беше всъщност страха от свободата, изпитван от несвободния човек. В условията на свобода, той ще трябва да взема решения за живота си и да прави самостоятелен избор като граждански пълнолетен човек със свързаните с това екзистенциална тревога и несигурност. Това е синдрома на „бягство от свободата“, на който се базират авторитарните общества, описан добре от американския психоаналитик Ерик Фром.

Тези глъбинни електорални нагласи бяха много силни, което се илюстрира от последващото политическо развитие на посткомунистическа България. Въпреки тежкия провал на второто правителство на Луканов, изборите от 1991 г. вече за Обикновено народно събрание бяха спечелени неубедително от опозицията, която не можеше да управлява самостоятелно и след оттегляне на коалиционния й партньор първото демократично правителство след около година управление падна от власт. След безвремието на „експертното“ правителство на Беров, при което политическата отговорност за управлението бе размита и посткомунистическата олигархия укрепи своите позиции, БСП с парламентарните избори през 1994 г. се върна на власт с абсолютно мнозинство. По надолу в изложението ще се спра на катастрофалните последици от това управление, което предизвика хиперинфлация в мирно време, без наличието на обществено или природно бедствие за нейното причиняване, която унищожи доходите и спестяванията на българските граждани и ги изправи на прага на физическото оцеляване. Правителството падна преди изтичането на мандата му поради управленската безизходица, в което бе изпаднало и силния уличен натиск преди всичко в София, което можеше да доведе до тежък, дори кръвопролитен граждански конфликт, ако след оставката му и водените преговори с президента, избран от СДС, БСП не оттегли мандата си за съставяне на ново правителство и се съгласи за провеждане на нови парламентарни избори. До тези избори действаше служебно правителство, формирано от представители на СДС, което трябваше да осъществи най-спешните спасителни стабилизационни мерки след икономическата катастрофа като укрепване на платежния баланс на държавата с договаряне на финансовата помощ от МВФ и въвеждане на валутен борд за да се овладее инфлацията и свободното падане на курса на лева. Проведените през 1997 г. парламентарни избори завършиха с победа на СДС, която този път беше убедителна – с абсолютно мнозинство, основание за формиране на стабилна парламентарна група в Народното събрание, която определя дневния ред на законодателната дейност, както и създаване на силно правителство, което трябваше да проведе закъснелите поради отлагането им болезнени икономически реформи.

Това беше пикът на изборния резултат, постигнат от демократичните сили, които след това отбелязаха низходящо развитие до пълното отпадане от участие в парламента на отломките на СДС и сходни на него политически формации, които днес имат присъствие основно в местната власт в столицата. В резултат на това развитие т.нар. градска десница е лишена от политическо представителство в Народното събрание. Няма да се спирам на причините за това положение на нещата, които се дължат на проблеми с лидерството, комуникацията със симпатизантите, сектантския подход, който водеше до все по-голямо раздробяване на СДС, грешките на ръководството и разочарованията на привържениците на синята идея от данните за клиентелизъм и корупционни практики, а ще продължа с темата за политическата култура.

Показателно е, че пикът на обществена подкрепа за СДС съвпадна с този на икономическата разруха, т.е. „ножът бе ударил до кокала“ и не някаква стабилна ценностна система на избирателите, гласували за СДС, а посочената по-горе специфика на масовата политическа култура, ориентирана към търсене на „спасителя“ в анормалната ситуация. За тази нагласа свидетелства обстоятелството, че махалото на политическите предпочитания извън твърдите ядра на двете противостоящи политически сили за огромния брой избиратели, които не принадлежат към тях, се движи от единия към другия политически полюс, пример за което е абсолютното мнозинство, което получи БСП при изборите през 1994 г. и също такова мнозинство за СДС на изборите през 1997 г. Последващото развитие подкрепя тази констатация – мнозинството в търсенето на харизматичен лидер през 2001 г. се прехвърли към партията на бившия цар - НДСВ, а през 2009 г. към партията на Бойко Борисов - ГЕРБ. Последният въпреки ерозията на подкрепата си е единственият политически лидер, който с инцидентно и кратко прекъсване управлява трети мандат. Това се дължи на способностите му на талантлив комуникатор, който успешно се идентифицира с електоралната маса, която притежава описаната политическа култура и характерния за мнозинството българи опортюнизъм.

Неинформираност и ирационалност на избора на българския избирател

Този исторически екскурс към ранния период на прехода има за цел да опише основните характеристики на преобладаващата политическа култура в страната, която наред с други фактори от външен и вътрешен характер, предопредели неговата насока и развитието на приложния конституционализъм. В този контекст допускането на либералната политическа теория за рационалния избирател, който прави информиран избор - фикция, призвана да подкрепи идеята за народния суверенитет като източник на властта, не се основава на емпиричната политическа реалност, която я опровергава. Както се вижда от електоралните нагласи по време на посткомунистическия преход, българският избирател в мнозинството си не е нито рационален, нито изборът му е информиран. Обратно, налице е масова некомпетентност и политическо невежество или поддаване на натиск, сугестиране и манипулации (да не говорим за най-тежките случаи от този род на платения от партиите вот, корпоративното или по етнически признак гласуване), които сочат на дезинформация и ирационалност в електоралното му поведение. Особено силно проличава тази ирационалност при пряката форма на демокрация като референдума. Проведените у нас през последното десетилетие допитвания до народа - тези за строежа на АЕЦ „Белене“ и на Слави Трифонов по въпроси от конституционноправен характер, показаха несъстоятелни резултати от тези референдуми, които или отразяваха партийните пристрастия на гласувалите или тяхната популистка нагласа, нямащо нищо общо с рационалната експертност при изразяване на позиция по обсъжданите проблеми.

Символно-легитимиращото значение на идеята за народен суверенитет

От тази гледна точка народният суверенитет като правно-политическа идея, въпреки своята секуларност, придобива почти мистичен смисъл като тази за божествения източник на суверенитета на монархическата власт през предмодерната епоха, тъй като няма рационално основание, а се основава на демократичната вяра. Това е така, защото тази идея е натоварена със символно значение, което трябва да придаде легитимност на властта в либерално-демократичната държава. При този политически режим понятието народ се покрива с възможно най-широкия избирателен корпус без цензови ограничения - всички пълнолетни граждани, които не са поставени под запрещение или лишени с присъда за престъпление от избирателни права. Последното поставя в цялата острота проблема на демократичния политически процес за информирания избор, тъй като всеобщото и равно избирателно право отрежда еднаква електорална тежест на гласа на просветения и на невежия избирател. Този проблем има обаче рационално, а не символно-легитимиращо значение. За последното е от значение само количествения сбор на гласовете, което формира електорално мнозинство за дадено управление.

При тоталитаризма по различен начин се поставя въпроса за легитимността поради сепарирането на народния суверенитет до определена социална група - пролетариата, или етнос - арийската раса. Дори когато при такива режими се провеждат привидни избори, те не променят носителя на властта и управленската структура, а по тържествен и ритуален начин демонстрират единството на народа, иначе презиран като инфантилен от диктаторите, около неговия водач (генсек или фюрер), представляващ политическия му настойник. Легитимността на властта при тоталитарния режим произтича от природата на комунизма и националсоциализма на светски политически религии, което я доближава до идеята за божествения източник на властта при абсолютните монарси от предмодерната епоха. Всъщност тоталитарното управление представлява господство на „единствено правилната идеология“ - идеокрация, която при комунизма се изразява в марксисткия социално утопичен профетизъм, а при националсоциализма - в мита на Хитлер и Розенберг за расовото превъзходство на германския народ и неговото жизнено пространство. Идеокрацията, чиято персонификация са тоталитарните лидери, е изворът на легитимност за тяхната власт, която не е избрана.

Политически партии и политическо представителство в демократичната държава

За разлика от положението в тоталитарната държава, където политическото инженерство, осъществявано от властта цели хомогенизиране и унифициране на обществото чрез елиминирането на „различните“, народът в условията на либерална демокрация не е хомогенна човешка маса, а включва социални групи с диференцирани интереси, които те изразяват чрез тяхното политическо представителство в парламента. Нормално то е опосредствано от дейността на различни политически партии. Според италианския политолог Сантори демокрацията е управление на променливи, сменящи се мнозинства, които чрез свободни избори периодично, мирно и ненасилствено, заемат властовите позиции в обществото. Чрез изборите в демократично-либералната държава се конституират органите на представителната демокрация на национално и местно равнище при съобразяване, че в съдържателно отношение върху функционирането на тези институции, които формално представляват въплъщение на едни и същи конституционни принципи и идеи с тези на западната либерална политическа теория, силно отражение и облик дава местната политическа култура.

Върху символния характер и легитимиращо значение на народния суверенитет върху властта в демократичната държава не се отразява обстоятелството, че изборните правила, по които ще се провеждат изборите се определят от управляващата партия, а кандидатите за политически представители се посочват преимуществено, почти изключително от партиите с минимални възможности симпатизантите на една от тях да изразят предпочитания към някой от предложените им кандидати, различни от подредбата им по избираемост в партийната листа. Това е така, защото без посредничеството на партиите и многопартийната политическа система, представляващи интересите на различни електорални сегменти от народа, не може да се осъществи участието му в управлението и в конституирането на органите на неговото политическо представителство.

Легалност и легитимност на властта

Легалността и легитимността на властта не трябва да се смесват, макар че докато е възможна легалност без легитимност, макар и недълготрайна, обратното е невъзможно. Това е така, защото първата изразява спазването на законовите процедури при изразяване на народния вот, а втората – признанието и доверието в конституираните в резултат на този вот парламент и правителство. Ако изборната процедура е нарушена, не може да съществува легитимност, макар че едно законно избрано управление може да бъде делегитимирано от неговата последваща управленска дейност и да бъде принудено предсрочно да прекрати мандата си не само в резултат на парламентарно недоверие, но и поради уличен натиск.

Примерите за това в българската политическа история на прехода са красноречиви. Най-фрапантният от тях са парламентарните избори от 2013 г., при които макар и първа политическа сила като изборен резултат, ГЕРБ не притежаваше парламентарно мнозинство, което да му позволи да състави свое правителство. Останалите малцинствено парламентарно представени партии БСП, ДПС и Атака се коалираха и излъчиха слабото правителство на премиера Орешарски с мандата на БСП. Това правителство бе заченато в грях – с проведеното активно мероприятие, т. нар. Костинбродска афера с допълнително отпечатания брой бюлетини и медийния скандал, предизвикан от телевизията на Бареков в деня за размисъл с шоково въздействие върху избирателя, целящо да дискредитира партия ГЕРБ и да влоши изборния й резултат. Въпреки допуснатото тежко изборно нарушение, което опорочи проведените избори, искането за тяхното касиране, бе отхвърлено от Конституционния съд (вж. особеното мнение на автора към конституционно решение №5/2013 г. по к.д.№13/2013 г.). Въпреки, че с решението на Конституционния съд бе призната легалността на конституираното с изборите Народно събрание и излъченото от него правителство, тяхната легитимност бе поставена под въпрос още с формирането на тези институции, като делегитимирането им продължи в резултат на последващата им дейност - на първо място избора на Делян Пеевски, депутат от ДПС и представител на олигархичните кръгове, за председател на ДАНС. Назначението е ключово, защото се отнася до агенция на вътрешната сигурност на държавата, която разполага с голям информационен масив и възможност за силова разправа с бизнес конкуренти и политически опоненти. Това предизвика извънпарламентарния бойкот на опозицията и силна извънпарламентарна опозиционна активност в столицата, свързана с постоянен уличен натиск, който въпреки оттегленото назначение на Пеевски продължи до падането на правителството и насрочването и провеждането през 2014 г. на предсрочни парламентарни избори. За разлика от делегитимирането на управлението на Жан Виденов, което притежаваше абсолютно мнозинство в парламента и протестите, които го свалиха от власт се дължаха на предизвиканите от него тежки икономически условия на живот, тези от 2013 г. срещу управлението на Орешарски бяха от ценностен характер. Те бяха насочени срещу симулативността на политическия живот в страната, при която институциите на т. нар. „превзета държава“ работят не за публичното благо, а като проксита на интересите на нелегитимната и подмолна, „паралелна власт“, която без да има легално основание, е узурпирала народния суверенитет и реално взема политическите решения, провеждани чрез висшите политици от парламента и правителството.

Подобно бе и положението с правителството на Любен Беров, което бе слабо, с нисък управленски капацитет, призвано да осигури условията за укрепване, а не за обуздаване на олигархията на прехода. Показателен пример в това отношение е постановлението на това правителство, с което бе легализирано цедирането на мултимилиардните вземания на Булгаргаз към най-големите индустриални потребители на природен газ - Кремиковци АД и Химко АД-Враца на частния холдинг Мултигруп, въпреки че се касаеше не до частни вземания на държавната газова компания, а за дължими от нея приходи към бюджета, т.е. за публични вземания, цесията на които е нищожна. По време на това управление бяха стопирани всички икономически реформи и преди всичко раздържавяването на едрата собственост в промишлеността, търговията и финансовия сектор, като в тази насока остана само реституцията на основание на приетите по време на управлението на Филип Димитров закон за възстановяване на национализираната градска собственост и закон за земеделските земи, който предвиждаше реституиране на такива имоти на техните бивши собственици, отнети им чрез принудително коопериране или одържавяване. За разлика от правителството на Орешарски, което бе подкрепено от крехко мнозинство в парламента и подложено на уличен натиск и бе изначално нелегитимно, това на Беров бе подкрепено от БСП и „плаващи мнозинства“, включващи отломки от парламентарната група на СДС извън официалния мандатоносител ДПС. То наследи в рамките на същия парламентарен мандат ползващото се с легитимност правителство на Филип Димитров и продължи да съществува до този момент, до който конструиралите го политически сила решиха, че трябва да преустановят съществуването му, защото бяха преценили, че е изпълнило мисията си да осигури тоталното завръщане на БСП на власт.

Различно бе положението с кабинета на Димитър Попов, който бе конституиран като програмно правителство след падането от власт на второто правителство на Луканов под уличния натиск, породен от тежката икономическа ситуация в страната. При наличното абсолютно мнозинство на БСП във Великото народно събрание и оправданието за неговото съществуване с целта да приеме нова Конституция, бе конструирано това правителство с участие на представители на парламентарно представените политически сили и непартийни експерти. Реалната причина за неговото създаване от дистанцията на времето може да се прецени като тактически ход на БСП да получи отсрочка във времето след провала на собственото й партийно правителство, за да си възвърне политическата инициатива и се забрави от обществото за управленския й крах, като прехвърли отговорността за болезнените и непопулярни реформи, които предстояха да се извършат, на кабинета на Попов. В този кабинет неслучайно свързаните с тези реформи министерства – на икономиката и финансите, бяха поверени на представители на СДС. Отлагането на жизнено необходимите за прехода реформи, както и опита на БСП да се забавят процесите като се удължи живота на Великото народно събрание и след приемане на Конституцията като то продължи дейността си като обикновен парламент, предизвика напускането на Народното събрание на 39 народни представители и техния протест с гладна стачка, който след приемане на Конституцията доведе до насрочване на нови избори и разпускане на парламента, изчерпал своята легитимност.

Фикционалност на принципа на народния суверенитет - констатации

От този обзор на политическата история на ранния и по-късен преход може да се направят няколко констатации. Първата от тях е, че посредничеството на политическите партии при изразяване на народната воля с оглед на конституиране на институциите на представителната демокрация, може да деформира тази воля относно нейния легитимиращ ефект и да превърне във фикция принципа на народния суверенитет. Правителствата на Орешарски и Филип Димитров са пример в тази насока – в конструирането на първото изобщо не участваше политическата сила, която притежаваше относително мнозинство от гласовете на избирателите, а във второто - след първоначалното формиране на правителство с относително мнозинство, то бе свалено в резултат на т.нар. „преструктуриране на политическото пространство“ поради оттеглянето от ДПС на коалиционната си подкрепа за управлението на СДС.

Втората констатация се отнася до възможността за договаряне между основните политически сили или с цел да се размие отговорността за проваленото управление на партията, спечелила мнозинство като друг сподели последиците от неизбежните и непопулярни икономически реформи, които обаче не се извършват цялостно, а само доколкото обслужват интересите на парламентарното мнозинство (правителството на Димитър Попов) или да се договори „експертно правителство“, при което съществува пълна аморфност относно това кой управлява и носи отговорност и кой е в опозиция, тъй като съществуват „плаващи тематични мнозинства“, зад които действат свободно нелегитимни, задкулисни интереси. Показателно за нивото на политическа култура на масовия избирател е обстоятелството, че в неговото съзнание дейността на двете правителства и свързаните с нея тежки кризисни явления в обществото, се свързаха с реформаторските усилия на СДС, макар че първото от тях извърши частични, а не цялостни и затова неефективни реформи, а второто - напълно ги стопира, което осигури връщането на БСП на власт в управлението с абсолютно мнозинство, завършило с катастрофата на правителството на Виденов. Всъщност основната роля за това развитие на политическия процес към провал е на БСП, тъй като тя бе маскирана зад лансираните от нея „благовидни“ идеи за „програмно и „експертно правителство“, които ще осъществят „плавен преход“, а всъщност задълбочиха социалната и икономическата криза.

Утвърждаването на ДПС като политически брокер във властта

Третата констатация се отнася до ролята на ДПС, което се превърна в незаобиколим фактор в политиката през целия период на прехода, тъй като има несъответно по значимостта си политическо представителство по отношение на относителния дял на неговия основен електорат - турското малцинство в демографската структура на населението на страната. Това се дължи на особеностите на този електорат, гласуващ с пълно изборно участие и „под строй“ за ДПС, състоящ се от бедно, селско население от смесените етнически райони на страната, намиращо се в силна, почти феодална зависимост от местната власт, принадлежаща на тази партия, за удовлетворяване на своите насъщни потребности. При него няма въздържане от гласуване на избори относно останалите партии от политическия спектър, както при етническите българи, което е силно разпространено сред последните. Тази електорална ниша е резервирана за ДПС, което се дължи на разиграване на етническата карта от неговото ръководство за сугестиране и мобилизиране на избирателите, потърпевши от „възродителния процес“ и внушаване на страхове от неговото повторение, ако намалее подкрепата за партията. Дори когато не участва пряко в управлението в коалиция с друга управляваща партия или партии, то има принос в парламентарния дебат и във вземането на решения при формиране на определени тематични мнозинства в парламента в интерес на управляващите, подкрепата на които разбира се има своята цена. ДПС всъщност не е политическа партия, а бизнес корпорация, а неговия лидер е политически брокер, който „осребрява“ лично за себе си и върхушката на партията, която няма нищо общо с редовия си избирател, участието си в различни политически проекти или конюктурни парламентарни мнозинства. Либералната й идеология, освен ако не се разбира превратно като отхвърляне и освобождаване от спазване на всякаква законност, е само декорация, която прикрива лидерския авторитаризъм и провеждането на нелегитимни интереси с голям корупционен потенциал.

Упадъкът на СДС и липса на автентична и влиятелна дясна партия, която да го наследи

Четвъртата констатация е, че голямата политическа сила на 90-те години на миналия век- СДС, която се идентифицираше с демократичните промени, по историческа ирония през последващото политическо развитие до такава степен се фрагментира и превърна в политически аутсайдер, че нито тя, нито нейните приемници към настоящия момент имат представителство в парламента. Тя съществува понастоящем чрез наследника й – коалицията „Демократична България“ преди всичко като извънпарламентарна опозиция и присъствие в местната власт, основно в София и има битието на столична партия със слаба подкрепа на национално равнище извън столицата. Брандът СДС се използва от ГЕРБ при участие на местни избори и такива за Европейски парламент като белег за легитимността й като дясна партия, членуваща в ЕНП.

Упадъкът на СДС извън причини, резултат на грешки на неговото ръководство и на отражението на болезнените поради своята закъснялост реформи върху масовите обществени нагласи, се дължи на тенденциите на развитието след спечелването на властта от бившия цар с неговия политически проект НДСВ, както и на причини от демографски и политико-културен характер. Включването на Симеон Втори в политическия живот доведе до разбиване на двуполюсния модел, до размиването на политическия и идеологически профил на основните партии, което стана основа на едно безотговорно управление, в което участваха и ДПС и БСП, впоследствие и в реална коалиция с НДСВ. Този период бе на плурализъм не на политическото, а на олигархията, която зад съответните партии имаше своя терен на действие, като управлението разпределяше порциите във властта при удовлетворяването на различните бизнес лобита, т.е. то изразяваше не публичния интерес, а частни корпоративни интереси. Неслучайно либералната идеология, разбирана по български, бе обща не само за ДПС и НДСВ като членове на Либералния интернационал, но и за БСП по времето на ръководството й от Станишев и премиер на правителството на тройната коалиция. В последващите три управления на партия ГЕРБ с премиер Борисов, тя успя напълно да заеме дясното политическо пространство, от което да изтласка и маргинализира отломките от СДС като по-адекватна с популистката си политика на масовото ниво на политическа култура в страната, в резултат на което т. нар. градска десница, манталитетно „градските хора“, които по социологически преценки наброяват около 400-500 хиляди, останаха без политическо представителство в парламента.

Това състояние на нещата се дължи и на дефицита на лидерство, както и на послания за реални политики с мобилизиращо значение, а не само на идеологически заклинания, което пречи по-широк кръг избиратели да припознаят в наследниците на СДС, това свое представителство. Поради това много от тях предпочитат да гласуват за кандидатите на ГЕРБ като по-малкото зло от БСП, както и поради избираемостта на техните кандидати, които формират парламентарно мнозинство на тази партия. Освен това и в чисто демографски план липсва критична маса от избиратели, които да подкрепят политическа формация, наследила СДС като алтернатива на статуквото, за успешно представяне в парламентарни избори. Освен застаряването на населението и отрицателния демографски ръст, които се отразяват по-чувствително на по-малочислената общност на „градските хора“, трябва да се прибави и високия ръст на емиграцията - около 2 милиона български граждани в активна възраст, много от тях с добро образование и висока квалификация, които ако бяха останали при наличие на подходящи условия за личностно развитие в България, биха променили както икономическия, така и политическия пейзаж на страната. С тяхното съществено участие би се утвърдила градската либерална политическа култура чрез формиране на една по-модерна и силна средна класа, която би била като електорална подкрепа, основа за по-качествено управление с автентична проевропейска и дясноцентристска ориентация. Столицата също се промени демографски - в „синята крепост“ от началото на прехода, местната власт вече четвърти мандат се държи от ГЕРБ, тъй като населението й през последните 30 години се увеличи повече от два пъти поради миграцията на хора от провинцията към столицата с отпадане на ограничението за софийско жителство и по икономически причини, като този процес привнесе различен манталитет в нея. Този манталитет намери израз и в политическите предпочитание на новите столичани като ограничи присъствието на „Демократична България“ до институциите на местната власт, в която кметът и мнозинството на общинските съветници на голямата столична община не са нейни, а на ГЕРБ.

Стабилността на управлението и връзката му с парламентарното мнозинство и легитимността на управляващите

Последната констатация, която може да се направи от изложеното по-горе, е, че при българските условия стабилността на управлението е в тясна връзка с неговата легитимност, като двете са взаимно свързани и обусловени. Това е резултат на многопартийната политическа система, при която изборите за представителните институции на национално и местно равнище, се извършва по пропорционалната избирателна система. По тази причина легитимността на едно управление не може да се запази за дълго, без да е подкрепено от солидно парламентарно мнозинство, а ако то е еднопартийно, макар и не абсолютно, но е близо до него, би договорило за постигането му силна коалиция (формална и неформална) с други по-малки партии, представени в парламента. Последните чрез тази подкрепа се стремят да запазят за по-дълго време съществуването си в политическото пространство. Пример за първото е правителството на Филип Димитров, а за второто - правителствата на Симеон Сакскобургготски и на Бойко Борисов, второто и третото правителство, на който бяха подкрепени от малки партии, обединени в миникоалиции. Във второто правителство това първоначално беше Реформаторският блок, който се разпадна след оттеглянето си от управлението и бе заместен от Патриотичния блок, който присъства и в третото правителство на Борисов като коалиционен партньор на ГЕРБ.

Стабилността също не може да просъществува дълго без легитимност, дори да разполага със солидно парламентарно мнозинство в нейна подкрепа, ако политическите процеси излязат извън парламента и политическата конфронтация не се овладява и ограничава само в рамките на дебата в неговата пленарна зала. В този случай поради остротата на политическата криза, уличният натиск и обществените вълнения може да предизвикат падане на правителството, въпреки че разполага с подкрепата на парламентарното мнозинство, като с договорена политическа конфигурация - явна или неявна, се продължи мандата на управлението (примера с второто правителство на Луканов) или се стигне до предсрочни избори (примера с правителството на Виденов). По-различна е ситуацията с предсрочното прекратяване на мандата на първото и второто управление на Борисов, което се дължеше не на посочените по-горе причини, но бе предизвикано от самия мандатоносител като изпреварващ тактически ход за ограничаване на щетите върху тях чрез предсрочни избори, които да препотвърдят електоралния вот за мнозинството на ГЕРБ.

Стабилност и недоверие в политическата система

Стабилността на едно управление обаче не трябва да се фетишизира, защото може да бъде породена не толкова от изборния резултат и високото ниво на неговата легитимност, а от умората, цинизма и неверието на електората, че може да се осъществи действителна обществена промяна с участие в изборите. В този случай тези настроения се изразяват или в изборен абсентизъм или в протестен вот за маргинални и дори одиозни политически формирания, които се афишират като антисистемни партии, до момента до който добре се впишат в политическия естаблишмент и дори да станат фактор при формиране на управляващото мнозинство. Тези отрицателни явления, характеризиращи електоралните настроения, водят до изкривяване и съответно до дефицит на легитимност на политическото представителство. В резултат на това, доминирането на определено партийно мнозинство през продължителен период от време се дължи не на качеството на управлението му, а на неучастието в демократичния изборен процес на значителни слоеве от обществото поради липса на атрактивна политическа алтернатива, която да мобилизира техния потенциален вот или на дефицита на доверие изобщо във възможността за възникване на такава алтернатива, поради наложилата се масова представа за деградация на политическото.

Отбелязаните процеси се дължат преди всичко в кризата на политическия плурализъм и на свързаното с него политическо представителство, опосредствано от партиите. Така при нашите условия управлението на ГЕРБ се оказва безалтернативно, тъй като БСП е единствената партия, която има електоралния потенциал да оспори тази негова позиция, но поради идеологическата си обремененост и ретроградност, своята историческа и политическа генеалогия в комунистическата партия, управлявала страната при тоталитарния режим, и тежките управленски провали през 90-те години на миналия век, не може в никакъв случай да бъде алтернативната, по-добра версия на управление, която да мобилизира електоралния вот. Обратно, потенциалните сили на промяната са слаби откъм лидерство и обществена подкрепа, за да могат успешно и реално да конкурират доминацията на ГЕРБ.

Деградация на политическото и липса на алтернатива на управлението

Тази криза се проявява преди всичко в споделяния от всички партии модел на олигархично присъствие в управлението, в резултат на което те се явяват проводници на частни корпоративни интереси, а не посредници между обществото и държавната власт за разрешаване на колективните проблеми на първото чрез участието си в тази власт, в което се изразява същността на политическото и съответно на предлаганите от тях политики. Близостта между тях се изразява и във външната политика като всички парламентарно представени партии в различна степен са проруски ориентирани и евроскептични или дори антиевропейски настроени, въпреки направения преди повече от десетилетие цивилизационен проевропейски избор на страната с членството й в главните европейски организации - ЕС и НАТО. На този фон управлението на Борисов се представя като балансьор във външната политика между Запада и Русия (макар, че за какво балансиране може да става въпрос при положение, че си интегриран член на едната страна), като се прокарват на територията на България мащабни икономически проекти от геополитически интерес само за руската страна, от които досега се претърпени огромни финансови загуби със съмнителен положителен ефект в неопределеното бъдеще за българския национален интерес, а по отношение на ЕС се поддържа имидж на лоялен член, който не му създава проблеми като открито евроскептичните Унгария и Полша. България имплементира всички европейски директиви във вътрешното си законодателство като го хармонизира с европейското право, но всичко това носи имитативен характер, тъй като принципите на модерния конституционализъм и преди всичко на върховенството на правото не са реално фундирани във функционирането на българската държава и гражданско общество. В отношенията с ЕС скритото послание на управлението на страната е: „Искаме еврофондовете ви, но не ви искаме правилата“. Във вътрешен план популистката политика на партия ГЕРБ, при която се действа без провеждане на реформи от стратегически характер, а „пожарно“, ад хок, за да се овладеят чрез използване на публичен ресурс недоволствата на отделни социални групи или професионални браншове, осигурява засега стабилността на управлението й. На фона на другите парламентарно представени партии ГЕРБ се презентира на масовия избирател в по-благоприятна светлина и при липса на по-добра алтернатива при наблюдаващото се голямо неучастие на избиратели, които не припознават в партиите на статуквото своето политическо представителство, и постоянството на подкрепата й от гласуващите тя вече 10 години управлява страната.

Фасадна демокрация и охлокрация

Това обаче е стабилността на застоя, който потенциално заплашва свободата, особено ако тя, както е при българските условия, е подарена. Демократичният режим има фасаден, формален характер, а в съдържателно отношение е налице масова неподготвеност на населението за тази ненадейно наложена свобода, с която не знае какво да прави поради ниското равнище на политическо възпитание и култура. Последното се изразява в охлокрация и в крайна сметка в засилване на авторитарните тенденции в управлението. На политическия пазар се предлагат некачествени продукти, които се пласират въпреки това добре поради посочените характеристики на електората и стават основа за формиране на законно избрано некачествено политическо представителство. В него отсъстват аристократичните елементи на елитарност и меритокрация, тъй като то представлява репрезентативна извадка на тези, които са го избрали. Провежданата популистка политика акцентира с позитивен знак точно върху този дефицит на управлението. Политическите партии в тези условия реално се отчуждават от народа и престават да функционират като посредници между него и политическото. Те се превръщат в самодостатъчни организации, които работят за интереса на своята върхушка и на обслужваната и създадена с тяхно съдействие олигархия, която се превръща в „паралелната власт“ в „превзетата“ от нея държава.

Дефицит в реализиране на принципа на правовата държава и закъснели пазарни и институционални реформи

Тази нерадостна констатация за състоянието на демокрацията в страната се подкрепя и от силния дефицит в реализацията на принципа на правовата държава. Причината за това е, че образно казано българският посткомунистически преход е заченат в грях, тъй като политическата инициатива за неговата насока в първите години и в голяма част от първото десетилетие след промяната от 1989 г., остана у бившите комунисти. В този контекст показателна са динамиката и тенденциите в началния период от прехода у нас в сравнение с бившите социалистически страни от Централна Европа. Докато при последните още в първата година на прехода след падането на Берлинската стена през 1989 г. се извършиха основните пазарни реформи и се създаде адекватната им институционална инфраструктура, т.е. в тези страни се укрепи институционално и юридически новата държавност паралелно на реформиране на икономиката като реализация на условията за смяна на системата. В България през същия период протичаха обратните процеси – на спиране или изолирано, а не комплексно провеждане на реформите, характерни за прехода към пазарно стопанство, които в този си вид имаха повече негативни, отколкото позитивни последици за обществото, както и на отслабване на държавността.

Този период беше продължителен, като обхвана времето от ноември 1989 г. до изборите през 1997 г., след които с голяма закъснение се извършиха необходимите реформи за необратима смяна на системата и подготовката на страната за влизане в ЕС. Това увеличи цената на обществената трансформация, тъй като през този период, явно или зад кадър е управлявала БСП (второто правителство на Луканов, правителствата на Димитър Попов, на Беров и Виденов) с изключение на едногодишното управление на правителството на СДС- 1991-92 г. От същия период изгубено време за адекватни реформи бе свикването на Велико народно събрание за приемане на нова Конституция, което в този преломен момент на острота на историческите задачи, забави и осуети тяхното неотложно разрешаване. В България промяната се осъществи в обратен ред. Вместо провеждане на реформи се прие нова конституция, въпреки че политическото действие би трябвало да бъде с обратна насоченост - заварената от стария режим конституция в радикално променената си версия успешно можеше да изпълни функцията си на основен закон на прехода, като след осъществяване на промяната с оглед фиксирането на резултатите от нея, да се приеме новата конституция. По този начин постъпиха в централноевропейските държави – в Чехия и Словакия след разделянето на федерална Чехословакия и в Полша, които приеха новите си Конституции през 1992 г., а Унгария извърши това чак през 2011 г., като до този момент действаше, макар и радикално променена, комунистическата й Конституция от 1949 г.

Спецификата на посткомунистическия преход и значението на реформите при него

Смисълът и необходимостта от спешни икономически реформи и свързаната с тях промяна в институционалната среда се налагаше от уникалността на прехода от комунизъм към демокрация и пазарно стопанство, за който не съществуваше исторически опит. Тази уникалност се изразява в това, че за разлика от други обществени бедствия като война или свързана с нея тоталитарна диктатура от фашистки тип, разрушителните последици от комунистическия режим, настъпили през периода след неговия крах, не бяха само чисто икономически. Тези последици в недълъг период от време биха могли да се преодолеят – примера на ГФР, която в първите десетилетия след изгубената от нея война, не само се възстанови икономически, но се превърна и във водещата икономика в Европа и първа експортна сила в световен мащаб. Тежкото икономическо наследство на националсоциалистическия режим бе резултат на неговото военно поражение и свързаната с него разруха, но при запазени пазарни структури и преди всичко тяхната основа - частната собственост, която при този режим бе само ограничена поради стопански дирижизъм и необходимостта от милитаристична мобилизация на стопанството, но не отменена чрез национализация. Окупацията на западна Германия от западните съюзници в антихитлериската коалиция запази условията за съществуването на пазарно стопанство в тази част от бившия Райх. При наличие и на други благоприятни условия – като плана „Маршал“ за икономическо възстановяване на западните страни след войната, цялостното технологичното модернизиране на индустрията поради унищожаването на морално остарелия производствен апарат в резултат на военните действия и мотивирани, с високо ниво на трудов морал и професионална компетентност граждани, Западна Германия отбеляза бурен икономически възход за разлика от източните провинции - ГДР, които останаха под съветски окупационен контрол и където се въведе социалистическия стопански модел. И днес, въпреки германското обединение и наливането на огромни средства в икономиката на бившата ГДР, изоставането на източните провинции не е преодоляно. Сравнението между двете германски държави и техния различен исторически път, са най-красноречивият пример за иманентната икономическа несъстоятелност на наложения след войната съветски модел в страните от Източна Европа, който доведе до крах икономиките на тези страни.

Преизграждане на институциите на пазарното стопанство

Дълбокият проблем на трансформацията на посткомунистическите общества беше не в активирането на съществуващи пазарни механизми и институции с цел осигуряване на икономически растеж, а в тяхното преизграждане поради разрушаването им в резултат на съветизацията на тези общества след войната. Извършването от комунистическия режим на тотална безвъзмездна национализация на едрата индустриална, търговска и банкова собственост и принудителното коопериране на дребните собственици в града и селото по съветски модел, доведе до пълна етатизация на икономиката, която изключва радикално пазарната свобода и стопанската инициатива, основани на притежаването на частна собственост. На тяхно място се утвърди централизираното планиране на стопанската дейност, в която нямаше отговорни частни собственици и менажери, а стопански бюрократи като ръководители на предприятията, които провеждаха линията на държавните планови органи и икономическите държавни структури - министерства и стопански обединения. При този непазарен модел се изключва прилагането на принципите на рентабилност и преценка за ефективността от стопанската дейност, формирането на цените се осъществява административно, без съобразяване с търсенето и предлагането на произведените стоки, което би било индикатор за изчисление и калкулация от страна на стопанските субекти относно насоката и структурата на производството, фетишизира се чистият обем на продукцията без оглед на потребностите на пазара, налага се уравниловката в заплащането на труда, което изразява идеята за „социално равенство в нищетата“. Последното генерира апатия и незаинтересованост, липса на мотивация за труд и иновативност като се формира човек „с минимална социална защита, с минимално заплащане и с минимален трудов принос“.

Икономически упадък, правен нихилизъм и деградация на човешкия фактор при бившата система

Икономическите последици от функционирането на този модел бяха много тежки и се изразяваха в хроничен дефицит на стоки от първа необходимост или в производството на ненужни такива, непритежаващи полезност за потребителя, в огромно технологично изоставане от страните с развита пазарна икономика, във влагане на големи инвестиции в изграждане на несъстоятелни от икономическа гледна точка мащабни проекти - предприятия, които не носят доход, а трябва да бъдат дотирани от държавата, за да продължат да съществуват само за създаване и запазване на работни места, във формиране на човешки тип, който поради това, че е лишен от възможност за всякаква социална активност и инициатива, очаква само от държавата да му „даде“. Този стопански модел доведе до големи поражения върху масовите нагласи и деградация на човешкия фактор – хомо советикус е деморализиран човек, без ценностите, задължителни за успешно развиващо се общество като трудов морал, инициативност, предприемчивост, както и нормална порядъчност като се формираха най-одиозните качества, присъщи на „социалистическия“ човек.

Тоталната държавна собственост, която фактически е „ничия“, създаде благоприятните условия за „инициативност“ изключително в криминална насока, изразяваща се или в безстопанствеността и разхищенията поради лошото й и безотговорно управление от стопанската номенклатура или в по-малките масови или по-големи кражби от нея, юридически квалифицирани като присвояване с оглед качеството на материално-отговорни лица на тези, на които са поверени присвоените стоково-материални ценности. Зад фасадата на всяко държавно предприятие съществуваше друго нелегално, което оперираше в свой интерес с тези ценности. Икономиката на хроничния дефицит създаде „сенчеста“ такава, в която действаше мрежа от „снабдители“ на дефицитни стоки, защото дори и ниските трудови доходи бяха без стоково покритие. Българските левови заплати бяха по-скоро купони за задоволяване на най-насъщните потребности от храна и облекло при ниско в количествено и качествено отношение равнище на потребление, отколкото реални пари, с които можеш да придобиеш всяка търсена от потребителите стока. Такива реални пари бяха западните валути и преди всичко долара, но при забраната за вътрешна конвертируемост с лева и притежаването и използването им като платежно средство от граждани, освен в ограничен брой законно уредени случаи при задължително участие на държавата, се формира черен пазар на търговия с валута и на качествени стоки, западно производство, които могат да се придобият с такава валута.

Тези криминални измерения на социалистическия „икономически“ модел и паралелно с него формираният при тези условия „нов човек“, както и правният нихилизъм, същностно присъщ на комунизма, съчетан при българските условия с негативното отношение изобщо към държавността като черта на националната психология (литературният герой Андрешко е емблематичен образ на последното), са в основата на огромния размах на корупцията и престъпленията, свързани с нея през 90-те години на миналия век. От значение е и различието в историческата традиции на страните от Централна Европа и България. Ако първите до Първата световна война са били част от Австро-унгарската империя на просветената монархия на Хабсбургите, характеризираща се със стабилна законност и правен ред, присъщи качества на западната цивилизация, то България е била векове част от Ориента като етнос без собствена държавност в рамките на Отоманската империя, която както и Руската империя са източни деспотии, антиподи на правовата държава. Приемникът на последната – Съветският съюз, който мултиплицира нейния властнически произвол и деспотизъм и брутално наложи с активното съдействие на БКП сталинисткия режим в България след 1944 г. и свързаната с него репресивна терористична практика, доведе до съветизиране в най-висока степен на българското общество в сравнение с другите социалистически страни, като я превърна в държава, негов най-верен сателит с всички произтичащи от това тежки последици, включително за правния ред и законността.

Демократичен режим и правова държава

„Челният“ съветски (руски) опит бе модел и за ранния посткомунистически преход в България през 90-те години като разликата бе само в мащаба на организираната престъпност и икономически грабеж, тъй като в първия случай се касаеше до голяма страна, разполагаща с огромни природни ресурси и преди всичко стратегически енергосуровини, а във втория - за малка и бедна държава. Този етап на прехода в двете страни, свързан с трансформацията на държавната собственост, наследена от комунизма, показа че демократичен режим без правова държава е обречен – в Русия в началото на новия век се стигна до авторитаризъм (отначало пълзящ, а после открито афиширан), персонифициран от автократичното управление на Путин, основаващо се идеологически на антилиберални и псевдоконсервативни, а всъщност мракобесни и фашистки идеи, както и на имперския комплекс за уникалност на „руския свят“ и неговия месианизъм като спасител на християнската цивилизация от „декадентския“ либерален Запад. Въпреки аналогичните условия на прехода в България и наличието на силна проруска „пета колона“ у нас, не се достигна до такова развитие, като се утвърди все пак една до голяма степен „фасадна“ демокрация, но с цялата й несъвършенство и отдалеченост от политическите образци и с много уговорки с оглед потенциалните заплахи за нейното бъдеще, България все пак се позиционира сред държавите с демократичен политически режим на управление. Причина за това е прозападната й ориентация, макар и не винаги последователна поради разкраченото й състояние между Запада и Русия по някои важни геополитически проекти и повлияването й от въздействието на хибридната война, която води последната срещу ЕС. Други предпоставки за това са установената с Конституцията форма на управление - парламентарна, а не президентска република, както и масовата политическа култура, която въпреки изложените по-горе отрицателни нейни характеристики, се различава в положителен смисъл много от тази на „крепостното“ население на Русия. На дълбинно ниво на нея са присъщи демократизъм и егалитаризъм, резултат на историческата традиция на народа, изразяваща се в притежаването от мнозинството българи на частна собственост -дом и земя още преди Освобождението и демократичното, макар и непоследователно при балканските условия, политическо развитие на възстановената българска държавност след него. Парламентарната форма на управление се оказа адекватната за посткомунистическа държава като България, тъй като предотврати риска от избора на президент, който в условията на президентска република, концентрирал широки правомощия, би могъл да установи автократична деспотична власт - показателен е примерът с Русия и Беларус, да не споменаваме традиционните източни деспотии, каквито са бившите съветски централноазиатски републики. При една бъдеща конституционна реформа у нас, тя би трябвало да засегне президентската институция, за да бъде последователно утвърдена парламентарната форма на управление, като отпадне прекият избор на президента от народа чрез замяната му с непряк избор с квалифицирано мнозинство от Народното събрание, какъвто беше редът за този избор по предходната българска Конституция.

Ролята на Конституцията и правовата държава за формиране на пазарна икономика- политически пречки пред раздържавяването като основа на икономическия преход

Функциониращата пазарна икономика, представляваща основната цел на икономическия преход, се свързва с няколко основни принципи и институции, каквито са: 1) частната собственост; 2) свободната стопанска инициатива (предприемачество); 3) личният икономически интерес на частните собственици от рентабилността на тяхната собственост; 4) конкуренцията между автономните пазарни субекти; 5) пазарното формиране на цените като индикатор за насоката и структурата на производството и неговата диверсификация; 6) ограничена намеса на държавата, която се изразява само в защитата на правото на собственост и обезпечаване на спазването на създадените от нея безпристрастни правила, които трябва да осигурят равни правни условия за стопанска дейност за физическите и юридическите лица като предвиждат допустимите ограничения на пазарната свобода, свързани с предотвратяване на монополизма, нелоялната конкуренция и защитата на потребителя, за да не се самоотрече и деградира тя в произвол – чл.17 и чл.19 от Конституцията. Тяхното реализиране трябва да се осъществи чрез пазарни реформи, извършени координирано и в ускорен порядък, които трябва да бъдат юридически обезпечени като основно значение между тях е раздържавяването на собствеността, защото частната собственост е в основата на функциониращата пазарна икономика. Тя създава свободния пазар поради наличие на автономни конкуриращи се пазарни субекти, които са в състояние да калкулират последиците от своите икономически действия, тъй като парите възвръщат основната си функция да бъдат всеобщ измерител на разменната стойност при наличие на пазарно формиране на цените. България обаче не тръгна по този път преди всичко защото политическата инициатива остана у бившите комунисти, които спряха или допуснаха само частични пазарни реформи, без да засягат трансформирането на държавната собственост в частна, което бе част от стратегията им за нейното разграбване.

Криминализиране на икономиката, приватизация и реституция

Частна собственост може да възникне или с изграждане на нови предприятия и учредяване на тяхна основа фирми, така и с реституиране на национализираната собственост след 1944 г. на нейните бивши собственици и техните наследници, но преди всичко с приватизацията на създадената по време на социализма едра индустриална собственост. Първата възможност беше ограничена поради оскъдния вътрешен капиталов ресурс след голямото обедняване на населението в резултат на силните инфлационни процеси, който създаваше възможности само за дребно предприемачество и грабителската природа на натрупалите капитал „бизнесмени“, т. нар. „национален капитал“, които нямаха нито предприемаческите умения, нито нагласата за реализация на по-мащабни стопански проекти. Те реализираха награбеното не в продуктивни инвестиции, а в безсмислена и показна консумация, която не работи за икономическия растеж или в нелегални или полулегални дейности, неперспективни за икономическото развитие на страната. Последните криминализираха публичната сфера с корумпирането на полицейските и финансовите служби, с което нанасяха финансови щети на тази сфера - например с осъществяването на контрабанда на акцизни и ембаргови стоки или задушаваха и потискаха дребния бизнес чрез създадените охранителни и застрахователни фирми, евфемизъм на рекетьорство. Чуждестранните инвестиции бяха незначителни поради отказания на страната достъп до международните финансови пазари в началния период на прехода в резултат на въведения от правителството на Луканов мораториум върху изплащането на външния дълг на България и нестабилната икономическа и правна среда и преди всичко в несигурността в защитата на правото на собственост в последващия период, което правеше страната неатрактивна дестинация за външни инвеститори. Реституцията обхвана основно едрата жилищна собственост в големите градове, както и в по-малка степен търговски обекти, доколкото са били запазени във вида, в който са били одържавени и най-слабо индустриалните предприятия, които или бяха разрушени и не съществуваха или бяха включени в новоизградени предприятия по време на социализма, и по тази причина като изгубили своята правна самостоятелност, те не могат да бъдат реституирани на бившите им собственици. Поради това основният способ за раздържавяване и формиране на голяма по обем частна собственост като основа на пазарната икономика, можеше да бъде основно приватизацията на създадените по време на социализма промишлени предприятия.

Указ №56 за стопанската дейност и последиците от неговото приложение

Подготовка за този процес от правна страна представляваше издаденият в началото на 1989 г. – последната година преди промяната, Указ №56 за стопанската дейност, който беше своеобразно признание за краха на плановата икономика от страна на политическото ръководство на стария режим. С него преди приемането на Търговския закон през 1991 г., който го замени, се утвърди фирмената, а след това и дружествената форма на организиране на стопанската дейност от предприятията. Търговско право не съществуваше по време на социализма, тъй като отсъстваше предмета на регулация от този правен отрасъл – наличието на частна капиталова собственост и свързаният с нея развит граждански оборот, осъществяван чрез сключване на търговски сделки, вместо които имаше силно етатизирана собственост, представляваща основа на икономиката, която се управляваше с административно-командни методи.

С тази нормативна уредба, държавните производствени предприятия бяха освободени от административната опека на държавата, но тъй като не бяха приватизирани, собствеността върху техните активи не беше поверена за стопанисване на отговорни собственици. По тази причина върху тяхното управление не бе наложена дисциплината на пазара, който изисква те да бъдат успешно менажирани, за да бъдат рентабилни и конкурентноспособни пазарни играчи. Капиталът на тези държавни търговски дружества бе разпределен в акции или дялове, което предполагаше, че приватизирането им ще се осъществи чрез продажбата им чрез търговия с ценни книжа на фондовата борса, но тази приватизационна техника не бе приложена, а се приложиха други способи за приватизация и то след изтичане на продължителен период от време от 8-9 години след издаване на Указ №56, при които всъщност бе предрешен изборът на приватизатор.

Криминално разграбване на държавната собственост поради забавената й приватизация

Държавата притежаваше номинално собствеността върху капитала, но реалната собственост върху материалните активи, за разлика от социалистическата икономика принадлежеше на отделното предприятие и беше диференцирана от държавната. В „сивата зона“ между командната икономика на социализма и пазарната икономика за дълго време се запази този статут на тази собственост, която стана в резултат на забавената приватизация обект на разграбване чрез декапитализиране на предприятията. Тази фактическа приватизация на „черно“, която предшестваше легалната, остави в много случаи за последната оглозганите скелети на предприятията, които след това бяха продадени за скрап от техните приватизатори, които прецениха, че това ще им бъде по-изгодно от влагането на значителни инвестиции за тяхното „възкресяване“, за да станат рентабилни. При тази ситуация със собствеността се мултиплицираха в много по-голяма степен нейните иманентни характеристики, наследени от социализма – безстопанствеността, разхищенията и масовите кражби в големи размери с отпадане на държавния административен контрол върху стопанската дейност и липсата на дисциплиниращия ефект на свободния пазар. Стопанските ръководители на големите държавни дружества, в синхрон с външни фирми, като например Кремиковци и Химко с Мултигруп, последните монополизирали доставките на необходимите им суровини и изкупуване на произведената продукция, реализираха огромни частни печалби като финансово източваха предприятията. Менажерите притежаваха свободата на разпореждане с активите на ръководените от тях държавни акционерни дружества, каквато притежават частните собственици по отношение на техните предприятия, но за разлика от тях не носеха отговорност за своите действия като приватизираха печалбите, а претърпените икономически щети от тези действия се социализираха поради аморфната от гледна точка на нейния носител собственост.

Либерализиране на цените без приватизация на собствеността и пазарното им формиране

Подобно бе положението и в сферата на търговията, където либерализацията на цените като пазарна мярка и отпадане на държавното им администриране без приватизация на собствеността доведе до инфлационен взрив, обедняване на населението и голямо преразпределение на доходите. Когато на 1.2.1991 г. бе обявено освобождаването на цените, острият дефицит на стоки от първа необходимост бързо изчезна, което показва, че е бил изкуствено създаден до приемането на тази мярка, като укритите до този момент стоки бяха изнесени на пазара. Те обаче се продаваха на 7 до 10 пъти по-висока цена от тази преди либерализирането на цените, като не се взеха никакви мерки да се контролира кога и на какви цени са придобити продаваните стоки, в резултат на което се реализираха огромни печалби от търгуващите с тях поради това, че бяха жизнено необходими за потребителите. В условия на съществуването на държавни монополи и картелни споразумения за ценовата политика, при липса на свободен пазар и конкуренция на производители и търговци, освободеното от администриране ценообразуване, означаваше формирането на монополни и картелни цени на предела на възможностите на платежоспособното търсене.

Хиперинфлация и натрупване на вътрешен дълг

Най-мащабният грабеж на публични средства се извърши по време на управлението на БСП с премиер Жан Виденов. То се осъществи чрез банковата система и огромното натрупване на вътрешен държавен дълг, за да бъдат спасени фалиралите крупни предприятия, създадени по време на социализма, в резултат на отказа на управляващите, мотивиран от идеологически съображения, те да бъдат приватизирани или ликвидирани, въпреки изискванията в този смисъл на МВФ като условие за отпускане на спасителна финансова помощ за стабилизиране на платежния баланс. В последна сметка тази помощ бе спряна, тъй като отпуснатите доларови заеми, предоставени от БНБ на валутния пазар като антиинфлационно средство, се прехвърляха по частни сметки и се изнасяха извън страната, което нямаше нищо общо с тяхното предназначение.

Старт на грабежа бе даден с пълното ликвидиране на независимостта на БНБ от изпълнителната власт, като под натиска на парламентарното мнозинство на БСП тя създаде и после рефинансираше частните търговски банки, както и кредитираше правителството за действията му в разрез с пазарната логика. В резултат на тази финансова политика и спрените пазарни реформи се създадоха частни търговски банки на основата на публичен ресурс, които раздаваха крупни по размер кредити с бизнес предназначение на определени „вътрешни“ лица срещу задържане на голям процент от заетите суми за кредитора – собственика на банката и без намерение и на двете страни по договора заемът да бъде върнат. В някои случаи тези банки играеха ролята на лична „спестовна касичка“, от която банковият собственик отпускаше заеми на собствените си фирми, т.е. той се самокредитираше, което изключваше напълно възвръщаемостта на отпуснатите кредити. Те бяха договорени в лева по номинал, без уговаряне на валутна клауза, която при връщането на заема би запазила неговата реална стойност с оглед на промяна на курса на лева по отношение на твърда конвертируема валута. Ако в отделни случаи се стигна до връщане на отпуснатите кредити в лева, по номинал се издължаваха нищожни суми по актуалния към момента на връщане на заема левов курс към долара или германската марка, тъй като дългът бе „изгорял“ от хиперинфлацията. По този начин се създаде прослойка от „кредитни милионери“, между които най-едрият от тази категория беше самата българска държава. С огромен публичен ресурс, който беше наливан в мъртви предприятия, които трябваше отдавна да бъдат обявени в несъстоятелност или да бъде направен опит за тяхното оздравяване чрез приватизация, те се поддържаха на „командно дишане“ въпреки препоръките на МВФ, като не само не създаваха доход, но генерираха огромни загуби и се създаде възможност за допълнителната им декапитализация от техните менажери и свързаните с тях външни фирми. Тогава премиерът изразяваше оптимизъм, че са запазени работните места (при 10 долара месечни заплати на работещите), а икономическият министър съветваше ръководствата на тези предприятия да не връщат дълговете си, защото предстои икономическа катастрофа.

Неокомунистическото правителство се опитваше отново да контролира цените на жизненоважните стоки по административен ред като неговите антипазарни мерки допълнително влошаваха ситуацията. Въвеждането на фиксирани пределни цени на пшеницата и съответно на хляба, както и на горивата, доведе до тяхното изчезване от пазара и създаване на остър дефицит от тях, тъй като те бяха изнесени при либерализирания експорт извън страната с огромна печалба за близките до правителството икономически кръгове поради различното, много по-високо пазарно равнище на международните цени на тези стоки.

Въвеждане на валутен борд и приватизация на едрата държавна собственост в икономиката

След банковия срив и фалит на новосъздадените търговски банки и огромното равнище на вътрешния държавен дълг, генериран поради отказа на държавата да се оттегли от икономиката и спирането на международната финансова помощ, курсът на лева премина в състояние на свободно падане, което достигна в най-ниското си равнище до 3100 лв. за 1 долар. С оставката на правителството на Виденов, насрочването на нови избори и служебното правителство на Софиянски до тяхното провеждане, което предприе въвеждане на валутния борд, с възобновената помощ от МВФ, левът бе стабилизиран и при следващото редовно правителство на Костов, се осъществи в основни линии приватизацията на едрата собственост в индустрията, създадена по време на стария режим. С всичките си грешки, несполучливи от икономическа гледна точка разрешения, липсата на ефективен следприватизационен контрол за изпълнението на най-крупните приватизационни сделки, данните за корупционни практики и кампанийното й провеждане, тя изигра историческата си роля да направи необратим процеса на смяна на системата и създаде предпоставките за проевропейската ориентация на страната, приета през 2007 г. в ЕС.

Несъстоялата се правова държава и деградация на българската държавност

Ранният посткомунистически преход от 90-те години на миналия век обаче остави траен отпечатък както върху тенденциите на последващото политическо развитие на страната, така и върху нагласите на управляващите и тези на електората. Печалната констатация за фасадността на българската демокрация се отнася и до несъстоялата се у нас правова държава. На мястото на властническия произвол, изразяващ се в упражняваното от тоталитарната държава насилие, при прехода то се приватизира – от държавно се трансформира в частно насилие и произвол на мафиотските групировки. Организираната престъпност и корупцията обхванаха както висшите държавни служители, политици, менажери на големи държавни фирми и банкери, т.нар. „бели якички“, така и гангстерския трафик на наркотици, крадени автомобили, контрабандни стоки и рекет, на който съдействаха полицейските и митническите служби. Наблюдаваше се процес на размиване на границите между държава и криминалитет, демаркационната линия между които съществува и в силно корумпирани общества.

Отслабването на държавността и деградацията на нейните институции бе съзнателна посткомунистическа стратегия, свързана с трансформацията на политическата власт на бившата комунистическа номенклатура и нейните тайни служби в икономическа. Тя целеше: 1) дискредитирането в масовото съзнание на демократичния режим и идентифицирането му с липсата на ред и законност, а пазарната икономика - с организираната икономическа престъпност; 2) необезпокояваното източване на икономическия ресурс, който при господството на тоталната държавна собственост се намираше изключително в държавата, която беше безотговорен стопанин; и 3) безнаказаност за извършените икономически престъпления, отговорността за които не може да се реализира от една слаба, „превзета“ държава, която не е в състояние да наложи своя правен ред. В голяма степен тази стратегия беше успешна, което от една страна се дължеше на ниската политическа и икономическа култура на населението, а от друга, тези сили на стария режим, поради привилегированата си позиция в него, се оказаха в добра стартова позиция и с голямо предимство в началото на прехода с мрежата си от връзки, свързана с възможностите им за достъп до финансов и информационен ресурс. Същевременно периодът от краха на комунизма до убедителното спечелване на изборна победа от СДС се пролонгира във времето, обстоятелство, което обезпечи условията за реализация на техния замисъл за трансформация на властовата им позиция в посткомунистическото общество.

Дискредитирането на демокрацията и пазарната икономика в масовото съзнание в резултат на обедняването на широки слоеве от населението, ограбването на спестяванията и ниските доходи, финансовите измами с „пирамидите“, рекета и гангстерските войни, отклоняваше вниманието от причинителите на тези явления, като прехвърляше вината върху прехода към ново историческо състояние на обществото. Така един социолог, гравитиращ около БСП, лично много облагодетелстван от промяната, се обръщаше към тези, които я желаеха, но се чувстваха разочаровани и отчаяни от нея, с твърдението, че са получили това, което са искали - нелицеприятната реалност на капитализма, отъждествяван с институционализирания икономическия грабеж и мафиотската престъпност.

Нерационалната носталгия в масовите нагласи към епохата на стария режим и неговия несъстоятелен икономически и политически модел

Това обществено състояние генерираше настроения на носталгия към периода на комунизма преди 10.11.1089 г., който се идеализираше като общество на ред и законност, както и на социална сигурност, които се сравняваха в негативна конотация с „гладната“ свобода и хаос на посткомунизма. Тези настроения бяха ирационални и се основаваха на емоции, а не на рационалност. Те игнорираха две очевидни, но много съществени констатации, а именно, че: 1) ако старото общество е било толкова „добро“, защо имплодира, т.е. се саморазруши; и 2) посткомунизмът притежава посочените одиозни черти, защото генезисът му е в българския комунизъм, най-близък по същността си до съветския прототип, който определи характеристиките и на българския посткомунистически преход.

Също така лишени от основание и рационалност бяха представите за ред, законност и социална сигурност при социализма. Присъщото на тоталитаризма силово потискане на противоречията в обществото, на „добрата воля“, ориентирана към свобода и креативност, засягаше и „злата воля“, като силно ограничаваше битовата престъпност, която се извършва от редовите членове на обществото и напълно изключваше гангстерския тип криминалност, благодарение на тоталния полицейски надзор, масово следене и шпиониране. За последната липсваха и икономически условия за съществуването й. Това бе спокойствието на деспотизма и сигурността в атмосферата на мъртвило и застой, която той създава. Тоталитарният „ред“, поддържан с голото насилие на държавата, неограничавано от никаква законност, няма обаче нищо общо с реда на правовата държава, както последният - с приватизираното насилие на множеството организирани престъпни групи при посткомунизма.

При комунизма поради срастване на партия и държава, както и тоталното господство на единната и неделима държавна собственост, съществуват не множество, а само една организирана престъпна група (комунистическата номенклатура), която без да бъде избирана и в качеството на несменяем политически елит, притежаваше монопола върху властта и съответно представляваше колективен титуляр на тази собственост. Държавата, а чрез нея комунистическата партия се разпореждаше не само с онова, което в демократичните страни представляват публичните средства, които формират бюджета, набиран основно от данъци, а с целия национален доход, създаден в обществото в качеството й на колективен собственик на етатизираната икономика, разполагаща същевременно с монопола върху разпределението на произведения от нея продукт. Това й позволяваше чрез административното определяне на цената на труда и на стоките да осигури т. нар. „социално равенство в нищетата“ – ниски заплати и евтини стоки, които хронично липсваха или оскъдно присъстваха на пазара като количество, качество и при ограничен избор на потребителя, положение, за което с ирационална носталгия си спомнят много българи от възрастното поколение.

Социалната сигурност и пълна трудова заетост, при която липсва безработица, предмет на аналогични емоции в определени възрастови и социални групи, е резултат на този модел, която няма общо с изискванията за рентабилност и ефективност на икономическата дейност. Така според Живковската Конституция правото на труд се гарантира от държавата, т.е. то се осигуряваше и чрез прилагане на извъникономическа принуда от нея по отношение на лицата, водещи „паразитен начин на живот“, които бяха въдворявани административно и заселвани в места, предвидени за упражняване на принудителен труд от такива лица. Тази конституция създаде юридическия оксиморон „право на труд и задължение за труд на гражданите“, тъй като не може да съществуват задължителни права. Това е така, защото субективното право е възможност и предполага свободен избор тя да бъде реализирана от неговия носител, докато задължението императивно предписва на неговия адресат определено поведение. Това състояние на пълна трудова заетост много добре се илюстрираше с метафората, че „в затвора няма безработни“.

Същевременно съществуваха „по-равни между равните“ - представителите на номенклатурата, които разполагаха със специално снабдяване с качествени стоки и услуги на ниски цени или напълно безплатно, специално безплатно медицинско обслужване, притежаване на потребителска собственост и на конвертируема валута извън ограниченията, както и възможности за пътуване на Запад, изключени за останалите граждани. Тези привилегии в противоречие с фундаменталния принцип на равенство на гражданите пред закона бяха легализирани, тъй като тоталитарното „право“ имаше, както се отбеляза по-горе, инструментална роля по отношение на държавата. Легализирани бяха и дейности, които в демократичните страни бяха забранени или се осъществяваха при наличие на разрешителен и лицензионен режим и строги регулации като хазарт, търговия с наркотици и контрабанда на ембаргови стоки, вкл. нелегална търговия с оръжие. Тези дейности в тоталитарни условия бяха изключителен монопол на държавата, макар че като обявени за престъпни от нея бяха забранени или поради характеристиките на системата, беше изобщо немислимо да се осъществяват от граждани. През късния комунизъм поради засиления упадък и нерентабилност на легалната планова икономика, те се превърнаха във важен приходоизточник за държавата, която с присъщия си правен нихилизъм допускаше извършването от самата нея на такива нелегални икономически дейности, които забраняваше за своите граждани. Този незаконен трафик се осъществяваше от нейните служби за сигурност, като след промяната неговите канали бяха приватизирани от техните бивши служители.

Този икономически модел латентно съдържаше тежка корупция и икономическа престъпност, която разбира се беше извън сферата на дейност на правоохранителните органи, които бяха политически зависими от партията-хегемон. Тяхната дейност се ограничаваше до противодействието на дребната, макар и доста разпространена икономическа престъпност на аутсайдерите извън голямата корупция. Когато моделът се изчерпа и претърпя историческо крушение, решението бе да се допусне „частната“ инициатива за избрани – представители на висшата номенклатура и нейните тайни служби, които да си разпределят при приватизирането й колективно владяната през комунистическия период едра държавна собственост и публичния финансов ресурс. За да се осъществи тази стратегия не бе достатъчно само оттеглянето на държавата от икономиката в изпълнение на изискванията на икономическия либерализъм, а пълното й абдикиране от изпълнение на специфичните й функции на защита на обществения ред и сигурност чрез осигуряване на спазването на създадената от нея законност. Само в такива условия можеше да се осъществи трансформацията на собствеността в желаната от посткомунистите насока.

Декапитализация на държавните предприятия и деинституализация на държавата

Това предполага „слаба“ държавност като декапитализацията на държавните предприятия и банковата система се осъществяваше паралелно с деинституционализацията на държавата. Бенефициентите на хищническото и грабителско извличане на държавни ресурси и тяхното приватизиране, което неизбежно придобиваше нелегален или псевдолегален характер, не бяха заинтересовани от съществуването на стабилни и ефективно действащи институции, именно поради етатисткия произход на тези ресурси и за да си осигурят имунитет срещу наказателно преследване за тяхното присвояване. Идеологическите внушения, че демокрацията е причината за институционален разпад, отклоняваше вниманието от дефицита на правова държава, тъй като нито тоталитарната комунистическа държава с нейната “силна“ държавност, основана само на голото насилие и политическия произвол, нито посткомунистическата държава с нейните отслабени във функционално отношение институции и немощ да се противопостави на разгула на икономическата и други видове организирана престъпност, са правови държави. В първия случай са налице безмилостно функциониращи институции, притежаващи монополното право да упражняват насилие, но не легитимно според Вебер, а от името на партията-хегемон, която е колективен собственик на държавната икономика, за да акумулират в държавата целия продукт, произведен от нея. Във втория случай, обратно, дисфункционалността на посткомунистическата държава, позволява на грабителите – хищните посткомунистически елити да извличат този акумулиран ресурс от тази институционално отслабена държава.

Формиране на непазарен, „политически“ капитализъм

В противоречие с макроикономическата теория на икономическия либерализъм, която се оказа неадекватна към посткомунистическия преход, създаването на класа от собственици и тяхното забогатяване се дължи не на формиране на функционираща пазарна икономика след комунизма, която според същата теория трябваше да произведе и адекватни държавни институции, а на създаване на един своеобразен непазарен, „политически“ капитализъм, който генерира олигархия. Последната е тясно свързана с властовите отношения и съществуващите отслабени във функционално отношение институции като обогатяването й се дължи на хищническото разграбване на „ничията“ държавна собственост, наследена от социализма. Бавността и пролонгирането във времето на промените през ранния период на българския посткомунистически преход трябваше да осигури необходимите темпорални предпоставки за реализация на желаната от посткомунистите стратегическа цел на трансформацията на политическата власт в икономическо влияние.

Директно и индиректно ограбване на гражданите чрез организираната икономическа престъпност при посткомунизма

Постигането на тази цел се осъществяваше до голяма степен подмолно и задкулисно, тъй като грабежът бе насочен не директно към отделни индивиди и социални групи, при което лесно биха могли да се идентифицират не само жертвите, но и грабителите, а към публичния ресурс, акумулиран в посткомунистическата държава като наследство от комунизма. По този начин опосредствано се влошаваше качеството на живот на гражданите поради това, че то се обезпечава от публичните услуги, които предоставя държавата, а те по посочената причина бяха зле финансирани и съответно не притежаваха необходимия стандарт. Трябваше да се генерира огромен държавен дълг, резултат на фалита на създадените с публични средства частни търговски банки и поддържането с финансова помощ от държавата на „командно дишане“ на големите държавни фирми, намиращи се във фактическа несъстоятелност, за да се засегнат директно гражданите от мащабното ограбване на техните доходи и спестявания чрез хиперинфлацията, която при наличната конюнктура се явяваше единственият способ за разрешаване на дълговия проблем. Разбира се, в състоянието на дефицит на върховенство на закона и на правова държава, наред с тази висша и до известна степен уникална форма на организирана икономическа престъпност, характерна изключително за посткомунистическия преход, съществуваха и други по-традиционни форми на организирана престъпна дейност, които директно засягаха отделни граждани или фирми на малкия бизнес. Но и те през разглеждания исторически период се реализираха благодарение на толерирането им от страна на държавата. Такъв е случаят, при който държавната намеса създаде доверие към измамнически схеми, използвани под претекст за възраждане на ТКЗС-та в условията на посткомунизма - „орсовите“ кооперации, с цел акумулиране на парични средства и ценни книжа чрез влагането им от бъдещите кооператори в частна банка – БЗПБ, за да бъдат откраднати чрез масивна транзакция в чужбина от нейните собственици, непосредствено преди да бъде отнет лицензът й. Друг пример е рекламирането от държавните електронни медии на финансовите „пирамиди“, вместо да бъдат забранени или поставени под регулация като бъдат информирани гражданите за опасните последици от влагане на спестяванията си в тях. Такова пасивно съдействие от страна на държавата и активно сътрудничество от нейни служители в органите на реда бе оказано и на гангстерската престъпност, която през 90-те години придоби застрашителни размери, изразяващи се в улични престрелки и поръчкови убийства, останали неразкрити. За това състояние на нещата допринасяше и обстоятелството, че тази престъпност често бе симбиотично свързана с безнаказаната, висша икономическа престъпност, която обслужваше в реализирането на нейните клептократични цели.

Обобщение за състояние на правовата държава през периода на ранния посткомунизъм

За състоянието на правовата държава през периода на ранния посткомунизъм може да се направят следните обобщения в юридически и институционален аспект:

1) Обществените процеси се осъществяваха в правен вакуум, който обаче не беше резултат на липса на закони, адекватни на новата обществено-икономическа ситуация след краха на комунизма като позитивно право, а на неприлагане на новоприетите или заварените от промяната такива (последните при наличие на воля биха могли успешно да изпълнят регулативните си функции, особено тези в областта на публичното право - наказателно и административно). Една от основните характеристики на модерната държавност - легалната рационалност, т.е. управлението на обществото чрез закон, който съдържа универсални и неперсонифицирани правила за поведение, отправени към всички членове на това общество, върху което се упражнява суверенитета на дадена държава, бе пренебрегната не само по причина на наследството на правния нихилизъм от комунистическата епоха, а за да се осигури благоприятната среда за необезпокоявано грабителство на публичния ресурс от страна на посткомунистическите хищници. Разбира се, прилагаха се нормативни актове, които не притежаваха тази всеобща значимост за своите адресати, а изразяваха частни, корпоративни интереси на отделни групи от обществото – като например разпоредбите в Указ №56, които създадоха възможност да се създават без ограничения с отпадане на разрешителния режим, съществувал до този момент, задгранични търговски дружества с български капитал, в резултат на което изтекоха над 2 милиарда долара от валутния резерв на страната към частни задгранични сметки. В големия брой случаи обаче съществуваше състояние на правна неопределеност – аномия, но не като такова, резултат на необвързано със законност насилие, както е при тоталитарната държава, а на абдикиране на отслабената държавност от прилагането на правото и неговите предписания до правните субекти, съдържащи забрани или задължения за определено поведение от тяхна страна.

2) В институционален план тази неефективност на правното регулиране намери израз в нефункционалността на държавната администрация и липсата й на капацитет да реализира регулативния потенциал на действащото позитивно право. Вместо безпристрастно прилагане на закона, на неговите анонимни и неперсонифицирани правила, се констатираше съществуване на лични и политически зависимости, неформални връзки и търговия с влияние между длъжностните лица и заинтересованите да получат достъп до определени публични ресурси, който е опосредстван от действия на администрацията. Правовата държава бе дискредитирана от управленската дисфункционалност, създаваща имидж за провал на българската държавност в отделните публични сектори, особено в тези като защита на обществения ред и сигурност, публичния интерес и правата на гражданите, които същностно характеризират самата идея за държавност.

Ако на конституционно равнище принципът на правовата държава не само е прокламиран, но и защитен в практиката на Конституционния съд, то с управленските практики при посткомунизма той е отречен, което създава голямата пропаст между номиналния и приложния български конституционализъм. Последното поражда усещането за имитативност на българската демокрация в институционално отношение с оглед на възприетите от Запада политически модели на управление, които имат повече подражателен, отколкото съдържателен характер. Тези управленски практики са извън обхвата на нормения абстрактен контрол за конституционност на законите, който упражнява Конституционния съд и в най-добрия случай те биха могли да бъде контролирани от общите съдилища, които се намират обаче в неблагоприятна за тяхната дейност институционална среда поради политически, корпоративен или друг натиск, упражняван върху тях или в липсата на синхрон с другите държавни институции, действащи контра легем. Дори да се приеме, че съдилищата при упражняване на контрола си действат независимо, безпристрастно и добросъвестно, този контрол е спорадичен и инцидентен. Това е така, защото той не винаги може да се упражни поради начина на функциониране на съдебната система, както и не може да замести или санкционира, освен в изолирани случаи, неправомерната дейност на органите на изпълнителната власт и да поправи причинените от нея щети и най-важното, не е в състояние да разруши матрицата на административни злоупотреби и свързаните с нея незаконни действия на длъжностните лица.

3) Периодът на ранният посткомунизъм, който обхваща времето от 1989 г. до 1997 г., предопредели трайно бъдещото политическо и икономическо развитие на страната и основните тенденции на българския преход, въпреки последвалите го промени в политическия пейзаж и смекчаване на най-драстичните и масови прояви на организирана престъпна дейност. Последното се дължи обаче не на укрепване на правовата държава, а на естествените процеси в обществото, които се отразиха на размаха на клептокрацията и гангстеризма. Преди всичко от основно значение е обстоятелството, че в първото десетилетие на прехода бе извършена подялбата и приватизацията на публичния ресурс - материални и финансови активи, наследени от стария режим, като се формира ново статукво със своя икономически елит - посткомунистическата олигархия. Гангстерската престъпност бе ограничена по няколко причини – там също бяха разделени териториите, много от нейните лидери загинаха или емигрираха от страната или се превърнаха в „легални“ бизнесмени, а и висшата икономическа престъпност вече нямаше нужда от наказателните бригади на „мутрите“. Последното се илюстрира образно от казаното от една от емблематичните фигури на прехода, според която „гущерът ще откъсне опашката си“, т.е. едрият бизнес ще се легализира като се отдели и разграничи от своя криминален генезис.

Общото в поведението на олигархията в последващия ранния посткомунизъм период

Това обаче не означаваше, че той ще действа след като е загърбил миналото си, в съответствие с принципите на пазарната икономика и изискванията на законността, т.е. на икономическата и легална рационалност, именно поради този свой генезис и отслабената държавност. Пазарните правила продължаваха да не се спазват за олигархията, която неизменно присъстваше при всички управления, последвали ранния посткомунистичеси период като социална група тясно свързана с политическия елит и съответната държавна администрация. Тя беше политически фаворизиран икономически кръг, като се появяваха само нови лица, които заместваха или се прибавяха към старите, без да променят същността й на непазарен продукт на властовото статукво, за която законът не се прилагаше или това ставаше избирателно, ако той изразяваше лобистки интереси.

При новите условия икономическото хищничество се насочваше пак към обществен ресурс, към който едрият олигархичен бизнес имаше привилегирован достъп. Той се изразяваше в т.нар. публично-частно партньорство по различни инфраструктурни, строителни и други значими проекти в сферата на публичните услуги, които се предоставят от държавата и големите общини, при които се усвояват бюджетни средства, а след влизането на България в ЕС и такива от европейските фондове, предназначени за развитието на страните-членки. Такъв достъп до бюджетни средства с висок корупционен потенциал бяха и руските енергийни проекти на наша територия, които без да се реализират, представляваха крупно източване на такива средства към подбрани български фирми, ангажирани в тяхното изграждане. Процедурата на обществените поръчки, чрез които се придаваше законност на възлагането на изпълнението на тези проекти, беше манипулирана от възложителите им, което позволява предизвестен изход от нейното провеждане към „правилния“ кандидат- изпълнител, а законовата уредба не даваше големи възможности на съдебния контрол, който е единствено за тяхната законосъобразност. Нерегламентираните връзки между представителите на държавната и общинската администрация и изпълнителите на възложените проекти имаха за последица влошаване качеството на изпълнението и неговото сериозно оскъпяване. Причина за това бяха „осребряването“ на тези контакти от двете страни, както и невинаги компетентното изпълнение на поръчката поради ниското равнище на професионализъм на специалистите и работниците наети от фирмата- изпълнител и/или неговото умишлено „поевтиняване“, за да се увеличи печалбата на последния като се компенсира „комисионата“, получена от възложителя.

Непазарно забогатяване на олигархията чрез привилегирован достъп до публичен ресурс

Този подход за непазарно забогатяване чрез източване на публични средства, използван основно пред началния период на посткомунистическия преход, имаше своите несъмнени предимства пред нормалното частно предприемачество, свързано с рискове, несигурност в крайния резултат като рентабилност, наличие на конкуренция и най-вече необходимост от притежаване на менажерски умения, а не само на способност за „далавери“, за които не се изисква професионализъм. При публично-частното партньорство има сигурност на печалбата за едрия бизнес, която е в оптимален размер, тъй като възложителят разполага като публична институция с обществени средства, които са осигурени и за разлика от частните физически или юридически лица, които притежават по-ограничен и то личен ресурс, не е заинтересован от оптимизирането на неговото целесъобразно разходване и инвестиране. Обратното, съответните длъжностни лица от администрацията са редовни и сигурни платци на договорените с фирмата-изпълнител суми поради тяхната „лична материална мотивираност“ от сделката с избрания кандидат. И двете страни са удовлетворени от нея, потърпевшият е само масовия гражданин като данъкоплатец, чиито пари са изхарчени нецелесъобразно, без да получи дължимото качество на публичната услуга, финансирана с тях.

По-специален случай представлява казусът с фалита на КТБ, при който се използваха някои от прийомите на ранния посткомунизъм, макар и в променени условия, за акумулиране на банков ресурс, източен чрез кредитиране с необезпечени кредити с цел неговото разграбване, както и извършване на вторично такова вече с придобитите материални активи от банката при тяхното осребряване след обявяването й в несъстоятелност. Създаването и фалитът на КТБ целеше не само източване на публични средства и тяхното приватизиране от банката и свързани лица от фирмите, кредитирани от нея, а за разлика от ранния посткомунизъм - и олигархично преразпределение на тези средства между фигурите, участващи в този процес. Възходът на банката бе резултат на нейното неизменно протежиране от държавата при управлението на няколко последователни правителства, които насочваха финансовия ресурс на най-големите държавни компании към влагането му в нея. Високата капитализация на КТБ й позволяваше да предлага изгодни лихви, което доведе до акумулиране на още ресурс от частни вложители - физически и юридически лица. Освен отпускане на необезпечени кредити в големи размери, банката участваше и в други операции, с които нарушаваше банковите регулации като финансиране на неикономически проекти - създаване на политическа партия и обслужваща я телевизионна медия, както и придобиване на едра недвижима собственост на стойност в размер десетократно надхвърлящ нормативния, определен като част от основния й капитал, който може да се използва с тази цел. Банката обяви фалит след провокирана паника, че не притежава ликвидност и вложителите масово започнаха да теглят вложенията си в нея, с което предизвикаха реална ликвидна криза. Част от влоговете до 100 000 евро бяха гарантирани и възстановени на вложителите от Фонда за гарантиране на влоговете и милиарден държавен заем, отпуснат на този фонд, който бе изцяло изчерпан след възстановителната операция. Щетите бяха обаче много по-големи - около 5% от националния доход, и предстоеше да се възстановят от осребряване на придобитите от фалиралата банка недвижими имоти, които обаче бяха продадени на манипулирани търгове с предизвестени купувачи на цени, различаващи се чувствително от пазарните. Впоследствие някои от тях бяха препродадени на реалната им пазарна стойност с голяма печалба за купувачите, придобили ги в резултат на процедурата по несъстоятелност.

Историята за възхода и краха на КТБ е поучителна, защото първият е опосредстван от активността на държавните институции, а вторият от бездействието и пасивността на регулаторите - банковия и финансовия надзор. Относно отговорността за самия крах и тежките щети, причинени на икономиката, бе възбудено избирателно наказателно производство единствено срещу емигриралия мажоритарен собственик на банката и негови служители, но не и срещу други основни участници, отговорни за нейната декапитализация. Щетите от банковия фалит няма да бъдат поправени, а липсва и сигурност дали ще бъде реализирана и наказателната отговорност, дори в този й редуциран вид срещу собственика на банката.

Аномията като основна характеристика на дефицита на правова държава

Общата констатация от този исторически преглед на деструктивните процеси на прехода, засягащи социално-икономическото развитие на страната, е, че правовата държава остава само деклариран конституционен принцип, който фактически не се е реализирал. Основните характеристики на правовата държава като правната сигурност и предвидимостта на правното регулиране не присъстват във фактическата конституционна реалност, а такова присъствие има аномията в различните й проявни форми – на правна неопределеност поради липса на нормативна регулация и предоставяне на широка дискреция за действие на администрацията, неприлагане на закона или избирателното му прилагане, съществуване на лобистки закони и най-вече голямата лабилност на законодателството. Последното се изразява в чести промени, едва ли не всеки парламентарен сезон и то на основни законодателни актове. Законът се моделира по конюктурни съображения, което означава, че законодателят не се счита за обвързан от създадената от самия него законност. Това въвежда елемент на непредсказуемост в жизнената стратегия на всеки човек, който поради това обстоятелство не може успешно да планира живота си, създава опасност за неговите права и законни интереси, както и отблъсква потенциалните външни инвеститори от инвестиране в нашата икономика.

В законодателната дейност съществуват основни принципи, които не се спазват и нарушават при нейното осъществяване. Такива принципи са: всеобща значимост на законовата регулация, която се отнася до основни обществени отношения, без да обслужва частни интереси, трайна темпорална валидност, както и последователност, яснота и недвусмисленост на тази регулация.

Непоследователно прилагане и пряко нарушаване на принципа на разделение на властите

Преодоляването на състоянието на аномия и особено посочените прояви на законодателен хаос и произвол, изключващи обективацията на закона, т.е. обвързаността на законодателя от създадения от него закон и утвърждаването на правовата държава, е тясно свързано с реализацията на друг фундаментален принцип на либерално-демократичната държавност, а именно този на разделението на властите. В тази насока особено важна е ролята на контрамажоритарните институции като парламентарна опозиция, независима съдебна власт и Конституционен съд, които могат да бъдат коректив на управленската политика на мнозинството, която намира израз в осъществяване на законодателната функция на парламента и в подзаконовата дейност на изпълнителната власт. Това е така, защото парламентът, в който управляващата партия разполага със стабилно мнозинство и правителството, излъчено от това мнозинство, изразяват принципа на мажоритарността при представителната демокрация, който определя дневния ред на обществото и управленската политика. Този принцип е доминиращ при една крехка и без дълга историческа традиция демокрация като българската, при която споделяното от всички политически сили, участвали в управлението разбиране е, че парламентарното мнозинство, конституирано със спечелените от него избори, едностранно налага своята политическа линия, във формирането на която парламентарният дебат няма важно значение. Тази линия се прилага не само по отношение на законодателната и изпълнителната власт, но и към другите институции, които по определение на закона трябва да бъдат независими и деполитизирани - като регулаторни органи, съдебна система и обществени медии.

За липсата на реална и конструктивна парламентарна дискусия допринася и обстоятелството, че в парламента не присъства интелигентна и решителна парламентарна опозиция, която да генерира алтернативни и смислени идеи. Като опозиционна сила в парламента се изявява към настоящия момент само БСП с оглед на обществената подкрепа, с която разполага и формираното от нея политическо представителство, която я презентира като втора политическа сила в Народното събрание. Другите парламентарно представени партии нямат това качество - малките организации от Патриотичния блок са коалиционни партньори на ГЕРБ, а ДПС действа конюктурно и потайно като изхожда от актуалните си интереси, без да заема някаква по–трайна и последователна позиция по стратегическите въпроси на управлението. Единствената парламентарна опозиционна сила обаче не е в състояние да изпълни своето предназначение, тъй като преди всичко не е решила проблема със собствената си идентичност, независимо от афиширането си като „модерна лява и социално ориентирана партия“, което не се покрива с нейните реални политически действия. Тя е толкова модерно лява, колкото НДСВ и ДПС са либерални партии, а ГЕРБ – дясно-центристка формация. И до днес тя не е преоценила и скъсала с комунистическото си минало, към което масата от привържениците й изпитва носталгични настроения, а идеологически в нея се засилват антизападните и русофилските политически нагласи и политически ориентации. Въпреки критиките си към ГЕРБ за утвърждаването на олигархичния модел на управление, по този въпрос фактически тя не се различава принципно от него, поради това че има своя клиентела, която иска да измести гербаджийската. Тя няма принципни различия и по други съществени проблеми на провежданата вътрешна и външна политика от управляващата партия. В много отношения тя предлага не алтернативни идеи, а само по-лоша версия на познатото от управлението на ГЕРБ, както и ляво популистки решения, основани на безотговорно изразходване на публични средства, които нямат икономическо и производното от него финансово покритие. Тези решения не са реалистични или биха предизвикали дългова криза, ако се предостави възможност за тяхната реализация. В този контекст липсата на реална и ефективна парламентарна опозиция изключва възможността за вътрешно разделение на парламентарната власт и по-балансирано провеждане на управленската политика, изразяваща се в законодателната дейност на Народното събрание.

Отношенията между законодателна и изпълнителна власт също не са балансирани. Когато правителството, с премиер партийния лидер е подкрепено от силно парламентарно мнозинство, то има надмощно положение в отношенията между двете власти и дава тон на законодателния процес и неговата насока, както и на цялостната парламентарна политика. Парламентарната република се превръща де факто в премиерска и единственото препятствие пред засилване на авторитарните тенденции е провеждането на регулярни избори, които биха могли радикално да променят ситуацията. Примери за това са случаите на предоставяне на бюджетни правомощия на правителството, въпреки че те са от изключителна компетентност на парламента, както и делегиране от последния на нормосъздаваща компетентност на правителството по въпроси, които подлежат единствено на законодателна уредба. Обратно, когато парламентарното мнозинство не е хомогенно и е аморфно, то излъчва слабо правителство, силно зависимо в действията си от основните парламентарни играчи, което произвежда също така аморфна и симулативна политика – непрозрачни управленски решения с неясна мотивация, нестабилно и непоследователно управление, за което не е ясно кой носи политическа отговорност, тъй като провежда основно нелегитимни интереси. В този контекст следва да се разглежда възходът на холдинга Мултигруп през 90-те години на миналия век и избора на Делян Пеевски за председател на ДАНС и последващото му оттегляне без прекратяване на депутатския му мандат. Примери за силна изпълнителна власт са правителствата на Костов и Борисов, а за обратното - тези на Беров и Орешарски и до известна степен „програмният“ кабинет на Димитър Попов, който бе договорен между политическите сили поради управленската немощ на БСП да управлява със собствено правителство, въпреки парламентарното й мнозинство във Великото народно събрание.

Ролята на Конституционния съд като коректив на мажоритарния принцип на демокрацията. Спорното тълкувателно правомощие на Конституционния съд

Съществена роля по конституционен замисъл в реализация на принципите на правовата държава и на разделение на властите трябва да играе Конституционният съд, който е извън системата на трите власти и не е част от съдебната власт. Той трябва да утвърждава върховенството на Конституцията по отношение на законовите норми, приети от парламентарното мнозинство, като се произнася по тяхната конституционносъобразност и с това не допусне деспотично засягане правата на политическото малцинство в парламента и действието на потиснически закони, нарушаващи индивидуалните права на гражданите. Прилагането на Конституцията се осъществява от неизбрани пряко от народа съдии, макар и те да контролират законодателната дейност на пряко избрано от него народно представителство като проява на принципа на народния суверенитет. По този начин либералният принцип на правовата държава взаимодейства с демократичния на народния суверенитет като коректив на логиката на функциониране на последния, изразяваща се в законодателната дейност на парламента. Докато тази дейност се проявява в приемане, изменение и допълнение на закони, при което Народното събрание действа като позитивен законодател, то Конституционният съд има положението на негативен законодател - той не създава позитивно право, а чрез правомощието си на последващ, абстрактен нормен контрол за конституционносъобразност на приетите от парламента закони, ограничава действието на последните в рамките на Конституцията. В резултат на упражняване на този контрол той може да обяви частично или изцяло техните разпоредби за противоконституционни с последица преустановяване действието им занапред, с което те престават да бъдат част от системата на действащото позитивно право. Наред с това основно правомощие, иманентно присъщо на всяка конституционна юрисдикция от Келзенов тип, българският Конституционен съд притежава още едно друго важно правомощие, което е непознато в много правни системи, освен в някои бивши социалистически държави, и съществуването на което е твърде спорно с оглед възможните деструктивни последици от неговото упражняване. Това е правомощието на Конституционния съд абстрактно да тълкува Конституцията извън преценката за конституционност на приет от парламента закон, което създава риска от превръщане на тълкувателя в позитивен законодател, който я дописва като осъществява и недопустими съвещателни функции, чрез които предписва съдържанието на бъдещата законодателна дейност на Народното събрание. По нататък в изложението ще се спра по–обстойно на този проблем при обсъждане на прословутото конституционно решение №3/2003 г., което бетонира статуквото в съдебната система.

Конституционният съд и проблемът за неговата политическа неутралност

При българските условия една добре замислена институционална конструкция със западен произход, трансплантирана на местна почва, проявява при функционирането си онези недъзи, които са обусловени от особеностите на локалната политическа култура. Въпреки политическия характер на дейността на Конституционния съд, което е отражение на функцията му за контрол за конституционносъобразност на законите, приети от парламента, които представляват юридически израз на определена управленска политика, като конституционна юрисдикция, той трябва да притежава независимост по отношение на институциите, страни по институционалния спор, който трябва да разреши. Той осъществява юридически арбитраж преимуществено на политически междуинституционални спорове. Поради това при осъществяване на възложените му от Конституцията функции Конституционният съд преди всичко трябва да бъде департизиран, т.е. независим от политическите субекти и значимите корпоративни интереси, които стоят зад големите партии, а също така от титулярите на трите власти. Начинът на неговото конституиране обаче, съчетан с българския политически манталитет, определиха дейността му в редица случаи, когато засяга щекотливи политически проблеми на обществото като изразяваща партийна пристрастност и политическа целесъобразност. По тази причина тя влиза в противоречие с идеята за утвърждаване на върховенството на Конституцията чрез осъществяване на независим от политическите партии контрол за конституционносъобразност на законите, приемани от парламентарното мнозинство, както и с характеристиката му на контрамажоритарна институция. Това намира израз в натоварените с негативна конотация квалификации на дейността му, като проява на „съдебен активизъм“ или на „съдебно самоограничаване“, когато не по юридически, а по политически съображения определен закон се обявяваше за противоконституционен, както и обратното, спорен от конституционно гледище закон запазваше действието си в правната система с всичките неблагоприятни последици за утвърждаването на принципа на правовата държава.

Конституционният съд се състои от 12 члена, като през три години се извършва ротация на четирима от тях, които се заменят с новоизбрани от трите квоти в неговия състав-парламентарна, президентска и на съдебната власт, всяка от която има по четирима представители. Членовете, включени в съдебната квота се избират с тайно гласуване на Общо събрание на съдиите от двете върховни съдилища - ВКС и ВАС, с мнозинство на действителните гласове на върховните съдии, а тези от парламентарната и президентската квота с решение взето съответно от парламентарното мнозинство и назначаване с еднолично издаден указ от президента. Докато избора на членовете от съдебната квота се осъществява от една деполитизирана институция, каквато е съдът и по-най демократичния начин – от колегите на избраните, като изборът е мотивиран основно от техните професионални качества, които избиращите ги добре познават, същото не може да се каже за избора от другите две квоти. Последният е политически мотивиран, като от значение е преди всичко партийната лоялност на кандидатите към определена политическа сила, която има парламентарно мнозинство или действащият президент към момента на избора на конституционния съдия е нейна номинация.

В това отношение трябва да се отбележи, че БСП не прави кадрови грешки като номинира винаги „правилните“ кандидати, разбира се не от гледна точка на професионализъм, а на лоялност към номиниращия. Така двата президентски мандата на Георги Първанов, паралелно с този на парламентарното мнозинство на НДСВ, а после на тройната коалиция, съществено промениха от политическа гледна точка състава на Конституционния съд с оглед политическата ориентация на избраните през този период негови членове. Последните имат своите невидими политически работодатели, дори и след като мандатът на последните е изтекъл, което намира отражение в тяхната дейност по решаване на конституционните дела, чрез която се отблагодаряват за това, че са били избрани. По дела, които са чувствителни от политическа гледна точка и съществуват конфронтационни позиции между основните политически сили по проблемите, които са породили конституционния спор, надделяват партийните, а не юридическите съображения при неговото разрешаване, т.е. не правото, а политическата целесъобразност, като с голяма точност може да се прогнозира кой от членовете на Конституционния съд от парламентарната и президентската квота как ще гласува с оглед на това кое парламентарно мнозинство го е избрало или кой президент го е назначил. Съществуването на такава зависимост между конституционен съдия и политическа сила не само е морално, но и институционално укорима, тъй като делегитимира Конституционния съд като независима институция и при формиране на мнозинство от зависими съдии, което доминира при вземане на решения, превръща дейността му в симулативна и фасадна. Това се наблюдава по много конституционни дела като особено фрапиращи са случаите с казусите „Пеевски“, „Истанбулска конвенция“, „частните колекции на едрите колекционери на културни артефакти, представляващи движими вещи, архитектурни паметници на културата от национално значение“ и отказа за касиране на парламентарните избори от 2013 г. въпреки опорочаването им от „Костинбродската афера“.

Политическата целесъобразност в дейността на Конституционния съд

Така вместо упражняване на контрол за коституционносъобразност на законодателната дейност на парламента, Конституционният съд е действал мотивиран не от гледната точка на негативен законодател - критик на приеманите закони от Народното събрание, а от партийните позиции на тези, които са формирали двете политически квоти в неговия състав. В резултат на това междупартийният конфликт в парламента между управляващи и опозиция се пренасяше в Конституционния съд, като в едни случаи те облагодетелстваха управляващите, а в други - опозицията, съобразно това от кои политически субекти е формирано мнозинството на съдиите в Конституционния съд. В други случаи надделяваха конформистките съображения на мнозинството в него, когато поради популизъм определено конституционно решение трябваше да бъде приемливо за електоралната подкрепа на управляващата партия, въпреки манипулирането и индоктринирането на избирателя вместо неговото адекватно информиране. В други случаи тези нагласи намираха израз в основателното обявяване на противоконституционността на един закон, но това решение се обезсмисляше поради несвоевременното му произнасяне, след като този закон е произвел своето действие и неговите противоконституционни последици са се реализирали. В последния случай външно се уважаваше искането за обявяване на противоконституционност, обикновено направено от опозицията, но по начин който не засяга прилагането на оспорения пред съда закон.

Предложения за бъдещо реформиране на Конституционния съд

Поради това, че Конституционният съд е институция, която като състав, правомощия и начин на функциониране с оглед на нейния стабилитет е уредена на конституционно равнище, само с изменение на Конституцията, което е значително по-трудно, може да се променят тези нейни основни характеристики. При бъдеща конституционна реформа на Конституционния съд би трябвало да се увеличи квотното присъствие на съдебната власт в неговия състав за сметка на политическите квоти в него – например в съотношение 8:4, докато сега е обратно, което без да гарантира напълно, би било предпоставка за департизация на неговата дейност. Друга промяна в конституционната уредба на Конституционния съд, отнасяща се до неговите правомощия, уредени в чл.149, ал.1 от Конституцията, би трябвало да бъде отпадане на предвиденото в т.1 от този текст тълкувателно правомощие, изразяващо се в даване на задължително тълкуване на Конституцията поради риска, който неведнъж се е реализирал в практиката му, че при упражняването му може да се деформира смисълът и съдържанието на тълкуваната от него конституционна разпоредба. Трябва да се разшири кръгът на субектите, които могат да сезират Конституционния съд, като не само върховните, а и низовите съдилища трябва да могат да спират производството по делото, разглеждано от тях, когато установят несъответствие на приложимия към него закон с Конституцията и да внесат въпроса в Конституционния съд. Това би свързало неговата дейност с правоприлагането по конкретни казуси и би било добър заместител на липсващата индивидуална конституционна жалба, чието въвеждане при българските условия няма прагматично оправдание с оглед големия разход на обществена енергия и ресурси и минималните резултати от съществуването на този институт за защитата на правата на гражданите.

Фундаментална промяна на ролята и значимостта на съдебната власт след 1989 г.

Ролята и значимостта на съдебната власт при демократични условия рязко нараснаха както с оглед на упражняване на специфичната й властническа функция, свързана със защитата на законните права и интереси на гражданите и юридическите лица, така и в системата на разделението на властите, в която е балансиращ фактор по отношение на другите две власти и преди всичко на изпълнителната. Тази фундаментална промяна в положението на съдебната власт и по-специално на съда, макар че според българския конституционен модел, той е само една от нейните подсистеми, е резултат на прехода от тоталитарно общество с присъщия му правен нихилизъм и принизяване на неговата роля към посткомунистическа държавност и основана на частната собственост икономика, които с всичките си недъзи, характерни за българските условия, предполагат активното участие на съда при разрешаване на възникналите конфликти във функционирането на новата обществено-политическа система след 1989 г.

От разглеждането на спорове с интерес, който не е значим, освен за спорещите редови граждани на обществото преди 1989 г. поради ограничената по обем лична потребителска собственост и ниските доходи, съдът се превърна в институция, призвана да разрешава сериозни проблеми от областта на частното и публичното право с важни икономически, административни и политически последици, както за страните по делата, така и за публичния интерес. Така от една командно-административна икономика с пълна доминация на държавната собственост и централизирано планиране, липса на частна капиталова собственост, свободен пазар и граждански оборот, при която не съществуваше търговското право, което да регулира правоотношенията между автономните стопански субекти, се премина към икономика, основана на свободната стопанска инициатива и на конкуриращи се в пазарна среда частни собственици на стопански обекти, които са ориентирани към получаване на печалба от тяхната рентабилна експлоатация. Договорите, сключени между тях като равнопоставени страни в гражданския оборот, а не държавното администриране вече уреждат отношенията между икономическите субекти. Държавният арбитраж като орган за разрешаване на споровете между държавните стопански субекти при социализма, който играе повече роля на администриращ, а не на правораздавателен орган, бе закрит като институция и съдът се превърна в такъв орган по всички частноправни спорове – не само граждански, а и търговски, корпоративни с предмет големи частни имуществени интереси. За разлика от тези, разглеждани от държавния арбитраж при социализма, които не бяха същински спорове по липса на частна собственост, тъй като резултатът от разрешаването им беше от „единия в другия джоб“ на изключителния собственик - държавата, в съвременната ситуация интервенцията на съда има за последица съществено разместване на имуществени блага между автономните икономически субекти, което може да доведе и до несъстоятелност за някои от тях и съответно до саниране, оздравяване на други.

Същото може да се каже и за публичното право и преди всичко административното, което претърпя такова съществено развитие като правоприлагане, че наложи създаване на самостоятелна система от специализирани административни съдилища, оглавявана от Върховен административен съд, които разглеждат жалби срещу действията и актовете на държавната и общинската администрация, включително и срещу индивидуалните и нормативните актове на висшата изпълнителна власт - правителството. През административните съдилища преминаха за разглеждане дела със значителен имуществен и неимуществен интерес, спорове, мотивирани както от засилената защита на гражданските, политическите (контрола върху законността на изборите) и социалните права на гражданите и преди всичко на правото на труд на магистрати и държавни служители в посттоталитарния период, така и породени от прехода към пазарно стопанство и частна инициатива като негова основа, които генерираха спорове, свързани с приватизационни сделки, реституция, възлагане на обществени поръчки, изменения на градоустройствени планове за застрояване на населените места и провеждане на отчуждителни процедури. Това бяха спорове, които или изобщо не съществуваха при предходната обществено-икономическа система, нихилистична към човешките права и собствеността, или бяха слабо застъпени и то с голямо ограничение на достъпа до съд по отношение на възможността да се оспорват определени административни актове с оглед материята, която уреждат и техния издател. С наказателното право проблемът е по-специфичен, тъй като в неговото прилагане участват и другите две подсистеми на съдебната власт - прокуратурата и следствието, а не само съда, на което ще се спра на съответното място в изложението.

Различие в ролята на съда в тоталитарното и посттоталитарното общество

Налага се явното различие при съпоставяне на ролята на съда в тоталитарното и посттоталитарното общество. Докато при първото правосъдието се занимава с „дребнотемие“ и периферни проблеми от значение за „малкия човек“, редови член на социалистическото общество, към които тоталитарната власт е индиферентна в по-голяма или в по-малка степен, освен да демонстрира мнима загриженост към „обикновените“ хора от народа или за някоя показна акция срещу корупцията, която не засяга властимащите, то при второто е обратното - политическата власт, както и свързаните с нея корпоративни кръгове са силно заинтересовани от зависима съдебна система поради значимостта за техните интереси на нейните решения, взети както от общите, така и от специализираните административни съдилища. Наблюдава се трайна закономерност, която се изразява в това, че когато една политическа сила е в опозиция, тя пледира за независима съдебна власт като точка от нейната програма за бъдещо управление, но когато спечели изборите и стане управляваща, подходът й не се различава от нейните предшественици и наследници в управлението в отношенията й с нея, които не се изграждат на равнопоставеност, а на зависимост и търговия с влияние.

Политическото влияние върху съдебната власт чрез контрола върху ВСС

От съществено значение за осигуряване влиянието на управляващите върху дейността на съдебната власт е това, с което тя разполага върху кадровия орган на системата - ВСС и което отразява съотношението на силите в парламента. По този начин намира приложение мажоритарното разбиране, характерно за българската политическа класа, че актуалното парламентарно мнозинство трябва да се експонира и в другите държавни структури извън законодателната и изпълнителната власт, включително и в деполитизираната и независима съдебна власт. Чрез контрола върху ВСС управляващата партия ще може да си осигури изгодни за нея назначения за ръководните постове в системата и преди всичко „правилните“ хора за длъжностите на „тримата големи“ – председателите на ВКС и ВАС и главния прокурор. Острата политическа борба, която се водеше през 90-те години между двете основни политически сили в тогава съществуващия двуполюсен политически модел - БСП и СДС, намери израз в предсрочното прекратяване на мандатите на три ВСС, които бяха заварени от променено парламентарно мнозинство от това, при което те бяха избрани и с което бяха свързани политически чрез парламентарните квоти в техния състав.

Показателен факт за това противоборство е, че парламентът не спази конституционните срокове, които бе предвидил пар.4 от Преходните и заключителни разпоредби на Конституцията за влизане в действие на определената от Конституцията организация на съдебната власт, което трябваше да стане след приемането на новите устройствени и процесуални закони в срока по пар.3, ал.2 от тези разпоредби - една година от влизане в действие на Конституцията. Вместо това новата организация на съдебната система влезе в действие около 6 години след посочения момент - през 1997 г. Тогава се осъществи предвидената с Конституцията съдебна реформа, свързана с изграждане на триинстанционна съдебна система и с разделянето на Върховния съд на Върховен касационен съд (ВКС) и Върховен административен съд (ВАС), последвани от създаване на апелативните съдилища, както и приемане на процесуалните закони - Гражданския процесуален кодекс (ГПК) и Наказателния процесуален кодекс (НПК), по които ще работят новосъздадените въззивни съдилища - окръжни и апелативни, и новите върховни съдебни инстанции след разделянето на бившия Върховен съд.

Предсрочно прекратяване на мандат на ВСС и своеобразна лустрация в съдебната власт

Първият ВСС беше формиран през 1991 г. непосредствено след приемане на Конституцията по време на Великото народно събрание и включваше парламентарна квота, избрана от него, като в персоналния му състав преобладаваха основно лица, свързани политически с БСП. Беше явно, че с този състав на ВСС не може да се проведе своеобразната лустрация в съдебната власт, която предвиждаше пар.5 от Преходните и заключителни разпоредби на Конституцията относно магистратските кадри, според която те стават несменяеми, освен ако в тримесечен срок от образуването на ВСС той не постанови, че те не притежават необходимите професионални и морални качества. Новоизбраното Обикновено народно събрание, в което относително мнозинство имаше СДС, прекрати предсрочно съществуването на този ВСС, като в началото на 1992 г. бе избран новият състав на този орган от парламента и от съдебната система. В същата година той избра главен прокурор и председател на заварения от Конституцията Върховен съд, като проведе мерките, предвидени в пар.5 от Преходните и заключителни разпоредби на Конституцията. Трябва да се отбележи, че краткият тримесечен срок, предвиден за прилагане на тези мерки, което не беше случайно, тъй като беше наложено от мнозинството във Великото народно събрание, целеше запазването на старите кадри в системата, като се очакваше, че проверката на професионалните и моралните качества, притежавани от тях, ще бъде повърхностна и незадълбочена поради ограниченото време за нейното извършване.

До голяма степен, въпреки смяната на ВСС, това стана така и преценката на кадровиците придоби доста импровизиран характер с оглед бързината и ограниченото време и не точно и изрично формулираните критерии на тази преценка, в резултат на което някои магистрати незаслужено бяха отстранени, а други продължиха да работят, като придобиха статут на несменяемост, въпреки спорната им професионална репутация. Разбира се имаше и такива, които сами се оттеглиха и напуснаха съдебната система, като постъпиха в адвокатурата, преценявайки, че поради тесните си връзки със стария режим ще бъдат отстранени. Като най-близка до репресивните органи на тоталитарния режим, прокуратурата бе по-силно засегната от проведената „чистка“ отколкото съда, доколкото до последния много рядко достигаха случаи на образувани дела срещу опоненти на режима, които бяха превантивно „профилактирани“ по административен ред от службите за сигурност – МВР и ДС, или срещу тях бяха използвани масово мерки на административна принуда и въдворяване в лагера „Белене“ от тези органи по време на „възродителния процес“, въпреки наличието и на съдебни процеси против отделни прояви на съпротива срещу неговите извършители. Прокуратурата, която вместо да упражнява общ надзор за законност върху дейността на силовите органи на държавата, активно им съдействаше в тази тяхна противозаконна дейност, а в отделни случаи внасяше и обвинителни актове в съда против по-изявените дейци на съпротивата срещу действията на режима. Главно тези длъжностни лица от съда и прокуратурата, ангажирани пряко във „възродителния процес“, бяха освободени от заеманите от тях длъжности, както и в някои случаи на прояви на нерагламентирана дейност от корупционен характер.

Промяната във Върховния съд беше не просто смяна на поколенията, а отразяваше тази на системата и стана по естествен начин – поради доминиращата геронтокрация във всички държавни институции, особено висшите, наследени от стария режим, с еднократен акт по предложение на тогавашния председател на Върховния съд през 1992 г. всички навършили пенсионна възраст магистрати - около 25 на брой, бяха пенсионирани заедно със самия него. През същата година в началото на мандата на този ВСС бяха избрани главния прокурор и председателя на Върховния съд.

Опити за политически реваншизъм по отношение на съдебната власт и тяхното осуетяване

Междувременно правителството на Филип Димитров падна от власт и бе сменено от това на Любен Беров, чрез което зад кадър управляваше БСП. На министъра на правосъдието в него бе възложена задачата чрез изготвяне и приемане на новия Закон за съдебната власт да се прекрати предсрочно мандатът на действащия ВСС и да се сменят новоизбраните ръководители на прокуратурата и Върховния съд и се заменят с „правилните“ личности. Освен това поради предстоящото разделяне на Върховния съд на ВКС и ВАС, свързано с преназначаване на персоналния им състав, идеята беше той да се попълни с подходящи за партията от политическа гледна точка съдии, т.е. очертаваше се със смяната на управлението и преструктурирането на политическото пространство в парламента и изпълнителната власт и реваншистко овладяване на съдебната система от БСП след кадровите промени в нея от 1992 г.

Този сценарий за щастие се провали поради обявяването за противоконституционни от Конституционния съд на разпоредбите на новоприетия Закон за съдебната власт, отнасящи се както до предсрочното прекратяване мандата на действащия ВСС, така и тези, въвеждащи допълнителни изисквания за задължителен магистратски стаж извън общо необходимия като продължителност професионален такъв, упражняван извън магистратурата за заемане на висшите длъжности в системата и за избиране на членове на ВСС, както и на основания, непредвидени в Конституцията за освобождаване на несменяеми магистрати, целящи отстраняване на неудобните от партийна гледна точка назначения на такива след 1989 г., както и политически мотивирано отлагане на преназначаването на съдиите в новообразуваните структури на ВКС и ВАС, след разделянето на заварения от Конституцията Върховен съд. Новият ВСС, който трябваше да замести този с предсрочно прекратения мандат и да извърши реваншистка „чистка“ в системата, не можа да се конституира, въпреки избора на парламентарната му квота от Народното събрание, тъй като бе забавен този на професионалната от магистратската общност. В резултат на решението на Конституционния съд ВСС, чийто мандат бе предсрочно прекратен, възстанови функционирането си. Председателят на Върховния съд обаче, който не отговаряше на изискванията, въведени със закона, се опасяваше, че при разделяне на съда няма да заеме председателския пост в новообразуваната структура, поради което го напусна, като премина в Конституционния съд. На негово място през същата 1994 г. бе избран нов председател на Върховния съд, което при тези условия, на което ще се спра по-подробно по–долу в изложението, бе резултат на свободното волеизявление на членовете на съвета, неповлияно от външни политически фактори и на признанието им, че новоизбраният председател не е „пришелец“, инсталиран отвън на високия пост в съдебната система от заинтересовани политически сили, а неин неформален лидер. По-късно, вече при разделянето на Върховния съд, той бе избран и за председател на новосъздадения ВКС.

Поради необходимостта да се осъществи дълго забавената реформа на съдебната система, предвидена в пар.4 от Преходните и заключителни разпоредби на Конституцията и при наличие на стабилно парламентарно мнозинство, излъчило управлението на Виденов, реваншистките намерения на БСП се отложиха за времето след изтичане на мандата на действащия ВСС и избора на нов, който да го смени по време на същия парламент като извърши реорганизацията на системата с разделянето на Върховния съд и създаването на новите апелативни съдилища в желаната насока. Тези намерения не се реализираха по начина, по който планираха управляващите, благодарение на действащия ВСС, който сам преди изтичането на мандата му – през 1996 г., въпреки тяхната съпротива, предприе действията по преструктуриране на съдебната система в съответствие с уредбата й от новата Конституция. На специално заседание на съвета, проведено извън обичайното място, което тогава беше Министерството на правосъдието поради отказа на правосъдния министър да участва в него като председателстващ и за да осуети вземането на организационни и кадрови решения от този орган, бяха избрани председатели на новосъздадените върховни съдилища – ВКС и ВАС, след разделянето на заварения от Конституцията Върховен съд. Реално в организационно отношение то се осъществи в края на същата година, когато бяха преназначени съдиите в двете новообразувани върховни съдилища, които започнаха да функционират преимуществено като касационни инстанции, първият в областта на общото, а вторият - в областта на административното правораздаване.

Съпротивата на парламентарното мнозинство срещу тези действия на съвета се изразиха в оспорването пред Конституционния съд на президентските укази за назначаване на двамата председатели на ВКС и ВАС по предложение на ВСС като противоконституционни с аргумента, че тези актове на президента не са приподписани от министъра на правосъдието, за да проявят своето действие, липсва т. нар. контрасигнатура, предвидена в чл.102, ал.2 от Конституцията. В тази връзка бе поискано тълкуване от Конституционния съд, който с Решение №11/1996 г. прие, че президентските укази за назначаване на „тримата големи“ в независимата съдебна власт не се нуждаят от приподписване (контрасигнатура) от министъра на правосъдието като орган на изпълнителната власт. То се изисква за тези актове на президента, които засягат дейността на тази власт, като се извършва от съответния ресорен министър, който ръководи тази дейност, с което той споделя отговорността за издаването им, но не и за актове, отнасящи се до съдебната власт. Другият опит на управляващото мнозинство да блокира действията на ВСС, свързани с нежеланата от тях насока на реорганизация на съдебната система, бе наложеният от него с решение на Народното събрание мораториум върху назначенията на магистрати в новообразуваните върховни съдилища, които се свързваха с тази реорганизация, аргументиран с необходимостта от предварително приемане на предвидените в пар.4 от Преходните разпоредби на Конституцията устройствени и процесуални закони като предпоставка за нейното осъществяване. Този негов акт също бе обявен за противоконституционен от Конституционния съд с оглед самостоятелността на висшия кадрови орган на съдебната власт при разрешаване на кадровите и организационните проблеми на съдебната система, която не може да бъде нарушавана от действия на титуляра на друга власт, в случая от тази на парламента. Повторният опит на управляващите вече чрез използване на ЗСВ със създаване на нова преходна разпоредба в него да спре провеждането на организационните и кадровите промени в съдебната власт, наложени от конституционните изисквания със съображенията на мораториума върху кадровите решения на ВСС, бе пресечен от Конституционния съд с обявяване за противоконституционна с Решение №19/96 г. на посочената разпоредба. С това бе създадена възможността не само за разделянето на заварения от Конституцията Върховен съд на ВКС и ВАС, назначаването на техните председатели и персоналния състав от съдии в новообразуваните структури, но и за тяхното функциониране преди приемането на устройствените и процесуалните закони, наложени от промените в структурата и дейността на съдебната система след приемане на действащата Конституция.

Самостоятелността на ВСС (1992-1997 г.) по отношение на политическата власт и нейното значение за независимостта на съдебната власт

Съображенията ми да се спра по-подробно на дейността на ВСС, действащ през периода 1992-1997 г., бяха мотивирани не само от факта, че по време на неговия мандат бяха осъществени важни кадрови и структурно-организационни промени в системата, а че поради определени обстоятелства на политическата среда в държавата, които повече не се повториха, той успя да запази своята независимост от политическата власт и самостоятелността си при вземане на тези решения с дълготрайни последици за системата и нейното бъдещо развитие. Това се дължеше преди всичко на факта, че бе запазено неговото съществуване след опита за предсрочното прекратяване на неговия мандат с приемане на първия Закон за съдебната власт и той остана да действа и да взема решения по кадрови и организационни въпроси, въпреки откритата си конфронтация с парламентарното мнозинство на БСП през периода на управлението на Виденов. В същото време слабостта на опозицията също не позволяваше на последната да оказва влияние при вземане на посочените решения, особено на тези, отнасящи се до назначенията на най- висшите длъжности в съдебната система, което позволи за разлика от последващото развитие ВСС да запази своята независимост от политическа намеса при осъществяване на кадровата си политика. Когато по естествен начин той приключи мандата си с неговото изтичане, макар че бе заменен с нов съвет (1997-1998 г.) с парламентарна квота, избрана от Народно събрание, доминирано от мнозинство на БСП, това не можеше да повлияе на насоката на процесите в съдебната система, тъй като преструктурирането й, избора на председатели на новите върховни съдилища и преназначаването на магистратите в новосъздадените структури бе вече станало реален факт.

Предсрочно прекратяване мандат на ВСС поради избор на главен прокурор

Освен това поради предсрочните избори в резултат на оставката на правителството на Виденов, новият съвет трябваше да работи в условия на ново парламентарно мнозинство, това на СДС, с което имаше различни виждания за предстоящия избор на нов главен прокурор. Това мотивира предсрочното прекратяване на мандата му, аргументирано със създаването на нови структури в съда и прокуратурата - апелативните, които не са представени в състава му. Този път оспорването пред Конституционния съд не бе успешно и бе избран нов ВСС (1998-2003 г.). Това бе третият по ред ВСС, чийто мандат бе предсрочно прекратен, и вторият, при който прекратяването премина успешно през Конституционния съд. Но докато предсрочното прекратяване на мандата на първия ВСС можеше да бъде оправдано с реформаторските усилия на първото управление на СДС по отношение на съдебната власт, които до голяма степен бяха реализирани от втория ВСС, същото не може да се каже за предсрочното прекратяване на мандата на третия ВСС, с цел новоизбраният съвет да осъществи планираните от второто управление на синята коалиция назначения на висши длъжности в системата. Подобно на неуспешното предсрочно разпускане на втория ВСС при управлението на БСП, то бе мотивирано от користни политически интереси за овладяване на съдебната власт и преди всичко най-важната за всички управляващи – прокуратурата като част от нея, чрез назначаването на ключовата позиция на длъжността главен прокурор прононсиран от тях юрист, макар че формално той трябва да бъде избран от ВСС, като политическият натиск в тази насока оставаше зад кадър.

Тази несамостоятелност на съвета от политическата власт не може да бъде оправдана, тъй като тя служи като индулгенция за некачествените и безотговорни управленски решения на последната с трайни негативни последици за съдебната система и нейната независимост. По този повод във връзка с отправените му критики за неправомерно политическо влияние при избора на главен прокурор, тогавашният лидер на СДС Иван Костов отговаряше, че той е избран от ВСС, към което няма отношение ръководената от него по това време политическа сила, въпреки оказвания натиск върху този съвет от най-близкото му обкръжение от съветващи го по кадровите въпроси на съдебната система - министъра на правосъдието, председателя на Народното събрание и конституционния съдия, който по-късно бе избран за председател на ВКС, т.е. размива се отговорността за управленското решение, във вземането на което ВСС играе ролята на „подставено лице“ по отношение на управляващите. Тази симулативност на институционалните и политическите отношения и свързаната с нея непрозрачност на упражняването на властта влизат не само в противоречие с принципа на разделението на властите, но е и една от основните причини за делегитимиране на управлението, което се отрази негативно на изборните резултати на СДС след изтичане на мандата му. Мотивацията на действията на ръководството на тази политическа сила по това време, макар и с различен знак, принципно не се различаваха от тази на другата голяма посткомунистическа формация за предсрочна разпускане на предходния ВСС, което показа последващото развитие.

Процедура за избор на „тримата големи“ при отказ на президента да издаде указ за назначаване при първоначално предложен кандидат от ВСС

Разпуснатият предсрочно ВСС беше гласувал предложение за главен прокурор, което беше изпратено на президента за издаване на указ за назначаването му. За да бъде създаден по-голям комфорт на последния при вземане на решението за назначаване и съответно за отказ и връщане обратно на съвета за повтаряне на процедурата по избора, от новия ВСС произтече инициативата тази процедура да бъде подновена с издаване на президентски указ, с който се отказва назначението на предложения от предишния ВСС кандидат за главен прокурор. Независимо от това процедурата по избор започна отначало с четири номинации, между които и тази на предложения кандидат, който президентът отказа да назначи, като на балотаж между първите двама по подаден брой гласове бе избран новият главен прокурор, за когото президентът издаде указ за назначаването му. Тук е мястото да отбележим, че действащата понастоящем процедура за избор на главен прокурор, както и на другите двама висши ръководители на системата – председателите на ВКС и ВАС, която като по-нова от тази по време на избора на главен прокурор през 1999 г. по отменения ЗСВ, вместо да представлява положително развитие на уредбата в хипотезата на отказ на президента да назначи предложения му от ВСС кандидат, обратното, е израз на нейното влошаване като превръща в номинално президентското участие в нейното финализиране. Така според сега действащия чл.173, ал.13 ЗСВ при отказ на президента да назначи предложения му от ВСС кандидат, процедурата по избор започва отначало, само ако не е направено повторно предложение за същия кандидат. Когато това е направено, както беше при последния избор на главен прокурор, нова процедура не започва и съответно щом като президентът не може повторно да откаже назначаването на същия предложен му кандидат, той е длъжен да издаде указ за това назначение при липса на възможност да бъде издигнат алтернативен кандидат при провеждането на повторната процедура, т.е. изборът на главен прокурор е предизвестен с оглед на идентичния резултат от гласуването от Пленума на ВСС за същия номиниран кандидат. На основание на тази процедура при връщане от президента на указа за назначаване на настоящия председател на ВАС, същият бе прегласуван със същото мнозинство при това от новия ВСС в резултат на изтичане на мандата на стария, но без участието на алтернативния кандидат при повторното гласуване.

При едно бъдещо развитие на уредбата с оглед на нейното подобряване при отказ на издаване на указ от президента за назначаване на предложения му кандидат, трябва да се възстанови старата уредба като започне нова процедура с нови номинации, независимо от това дали между тях е и неуспелият кандидат за поста. Тук е мястото да отбележим, че възможността за контрол върху законосъобразността на процедурата за избор е силно ограничена, тъй като Конституционният съд с тълкувателното си решение №2/2002 г. прие, че взетото от ВСС решение, с което се предлага на президента да назначи някой от тримата висши ръководители на съдебната власт само по себе си не подлежи на съдебен контрол пред ВАС, тъй като това не е финализиращият акт - президентският указ за назначение, с който представлява общ динамичен фактически състав и който може вече да бъде оспорен пред Конституционния съд като акт, подлежащ на конституционен контрол. Тази възможност обаче е само теоретична поради тесния кръг от публични институции, които могат да сезират Конституционния съд и още по-малко желаещи между тях да се възползват от нея, което би ги конфронтирало със съдебната власт и преди всичко с всесилния главен прокурор.

Ограничаване на възможността за издигане на алтернативни кандидати за висшите длъжности в системата след разделяне на ВСС на съдийска и прокурорска колегии

Освен това възможността за предлагане на алтернативни кандидати е по-рестриктивна при настоящата уредба за разлика от тази по време на избора на главен прокурор през 1999 г. Докато по отменената уредба всеки член на Пленума на ВСС, независимо дали е прокурор или съдия, можеше да прави предложение за избор на всеки от „тримата големи“, понастоящем по отношение на този избор, който се извършва от Пленума на ВСС, предложенията за номинации изхождат от съответната колегия на съвета (прокурорска или съдийска) и то не по-малко от трима нейни членове, в зависимост от това дали се отнасят до избор на главен прокурор или на председател на ВКС или ВАС. Това е резултат от последните конституционни поправки от 2015 г. в главата за съдебната власт в Конституцията и съответстващите им в ЗСВ, предвиждащи разделянето на ВСС на прокурорска и съдийска колегии, които самостоятелно, всяка поотделно, решава кадровите въпроси на съда и прокуратурата. Това сепариране и капсулиране в рамките на отделните колегии на ВСС на правото на номинации за висшите постове в съдебната власт, което в още по-голяма степен важи за избора на главен прокурор поради доминиращото единодушие в прокурорската колегия не само при избора, но и при номинацията, практически изключва възможността за издигане на алтернативен кандидат, щом като и министърът на правосъдието не използва предоставеното му правомощие в тази насока. Последното никога не е било използвано, включително и при последния избор на главен прокурор или на някои от другите двама висши магистрати, тъй като изпълнителната власт зад кадър, без да се афишира открито, е прокарвала успешно желания от нея кандидат за тези постове чрез членовете на парламентарната си квота в съвета и обработката и въздействието върху част от членовете на професионалната, за да си осигури необходимото мнозинство за „правилния“ избор. Изключение от това правило, резултат на уникални обществено-политически обстоятелства, което поради това всъщност го подкрепя, е разгледаният по-горе период на мандата на ВСС (1992-1997 г.), през който бе направен независим в политическо отношение избор на председател на Върховния съд, а после и на новосъздадения ВКС.

Последиците от политическата намеса в избора на главен прокурор и председател на ВКС

Изборът на главен прокурор през 1999 г., осъществен по описания начин под силен политически натиск от управляващите, се превърна в пирова победа за тях, не само с оглед на накърняване на държавния интерес и причинената от него институционална деградация на прокуратурата, както и с негативното му отражение върху цялата съдебна власт, но и защото още в началото на мандата настъпи разрив между главния прокурор и тези, които водени от користните си политически интереси го поставиха на този пост. Той се превърна по сполучливата метафора на критиците на избора във Франкещайн за своите създатели. За погрешния избор трябваше да плати министъра на правосъдието като пряко подчинен на Костов и главен инициатор на идеята за тази номинация, който беше освободен от министерския пост. Председателят на ВКС, в когото главният прокурор виждаше основен опонент за своята властова позиция, чрез инсинуации и несъстоятелни компромати, които създадоха непоносима атмосфера за дейността му, бе принуден да освободи поста си и да премине в Конституционния съд като на негово място бе избран за председател друга спорна фигура - бившият председател на заварения от Конституцията Върховен съд, но по- подходяща от гледна точка на интересите на управляващата партия. Характерното за този избор е, че председателят на ВКС бе избран с мнозинство, осигурено му не от гласовете на съдиите в съвета, а от прокурорите и следователите, т.е. от същите, които избраха и главния прокурор и са по-податливи на политическо влияние при вземане на това значимо кадрово решение. Голямата историческа ирония в случая беше, че този, който допринесе в най-голяма степен за спасяване на Върховния съд и съдебната система като цяло от реваншистките намерения на БСП да ги овладее и да проведе кадрова чистка и би трябвало да бъде естественият съюзник на реформаторските политически сили, със своята безкомпромисна позиция за отстояване на независимостта на съдебната власт стана неудобен за последните, поради което бе принуден да напусне поста си на председател на ВКС.

Политическата намеса при управлението на НДСВ и тройната коалиция

ВСС (1998 г.-2003 г.) бе единственият от тези непостоянно действащи съвети, при които членовете му заседаваха периодично, като съвместяваха дейността си с тази на действащи магистрати, който не бе разпуснат предсрочно. Това се дължеше на няколко причини – двата важни избора на главен прокурор и председател на ВКС, което мотивира предсрочното прекратяване мандата на предишния съвет, се извършиха по време на управлението на СДС, въпреки че по-късно те бяха отчетени като погрешни не само с оглед на публичния, но и на политическия интерес на политическата сила, която стоеше зад тях. Когато НДСВ спечели парламентарните избори през есента на 2001 г., новата управляваща партия не предприе действия по предсрочното прекратяване на мандата на действащия ВСС. Предстоеше само избор на председател на ВАС след изтичане на мандата на неговия ръководител през лятото на 2003 г. като в края на същата година изтичаше и мандатът на този съвет. Поради това новото политическо ръководство на страната по това време прецени, че такава мярка не е необходима, тъй като в оставащото кратко време до приключване на мандата на този ВСС чрез промяна на ЗСВ ще се постигне тази цел. Това беше така, защото по тази причина изборът нямаше да може да се осъществи от този съвет, а ще остане за следващия, който вече ще бъде доминиран от неговото политическо влияние.

Този резултат действително бе постигнат с изменението в закона, като с него се предвиди, че за избор на тримата висши ръководители на съдебната власт е необходимо не обикновено, а мнозинство от 2/3 от членовете на съвета, т.е. за кандидата трябва да са гласували минималния брой от 17 от тях, а не 13, както бе по предходната уредба, което правеше невъзможно без предварително договаряне между членовете на съвета и политическата сила на „правилния“ избор, за да се достигне този висок праг на избираемост. В резултат на това въпреки направените опити в няколко проведени процедури да се избере председател на ВАС от ВСС с мандат (1998 г.-2003 г.) те завършиха неуспешно, защото без предварителна политическа подкрепа и при няколко кандидатури не бе възможно да се достигне изискуемото квалифицирано мнозинство за успешен избор на председател между кандидатите. Това стана възможно през мандата на следващия ВСС (2003 г.-2007 г.), по време на който успешно бе проведен избор през 2004 г. с един кандидат за поста, тъй като бе предрешен неуспехът на участието на евентуална алтернативна кандидатура с оглед броя на членовете на съвета, подписали предложението за номинацията, който се доближаваше до изискуемия праг за избираемост и участието в избора на кандидат, заемащ високо ниво в политическата йерархия на управляващата партия – НДСВ. По този начин се утвърди практиката договорен избор с един кандидат, което при високия праг на избираемост демотивираше участието в процедурата по избор и на друга кандидатура. Така се проведе и изборът на главен прокурор от същия съвет през 2006 г., на което повлияха обстоятелствата, че на него се гледаше като на спасителна опция след ръководството на прокуратурата от предишния главен прокурор, както и на конюнктурната промяна в позицията на действащия председател на ВКС и на подкрепящата го съдийска квота във ВСС, внушена от тогавашния президент Първанов.

Утвърждаване на практиката на участие в избора на „тримата големи“ само на една кандидатура

След предсрочното разпускане на този съвет с мотива, че той трябва да бъде постоянно функциониращ орган, членовете на който престават да бъдат действащи магистрати, по същия начин бе избран от ВСС (2007-2012 г.) през 2007 г. и новият председател на ВКС. Характерно за посочените два избора беше, че те бяха проведени при управлението на тройната коалиция (БСП-НДСВ-ДПС), а номинираните бяха бивши правни съветници на президента Първанов. ВСС с мандат 2012-2017 г. избра и следващия главен прокурор през 2012 г. и настоящия председател на ВКС през 2015 г., при които макар и да имаше по още две кандидатури, броят на гласувалите още на първия тур за тях създаваше впечатление за предизвестеност на избора им с оглед голямото подкрепящо ги мнозинство и безспорното им надмощие в сравнение с останалите кандидати, които бяха аутсайдери с минималната си подкрепа. В предходното изложение вече се отбеляза как при действащия ВСС протече изборът с един кандидат за председател на ВАС и за главен прокурор, което все повече се утвърждава като практика вече не само с оглед минималните шансове на алтернативните кандидатури на тези, получили „политическа благословия“, което демотивира потенциалните кандидати, а така също с оглед ограничените възможности за такова участие. Последното е резултат както на процедурните и устройствени правила, които препятстват издигането на такива кандидатури, така и на силно ограничената роля на президента като коректив в провеждането на процедурата и изключването на ВАС от контрола по нейната законосъобразност относно гласуваните от ВСС предложения за избор на „тримата големи“ в съдебната власт.

Политическият комфорт на управляващата партия и избора на главен прокурор

В обобщение на казаното по-горе относно упражняването на най-важните кадрови правомощия на ВСС трябва да се отбележи, че нездравият интерес на политическата власт към тези решения на административния орган на съдебната система, който би трябвало да персонифицира нейната независимост, се превърна от израз на политическата конфронтация в обществото през началото на прехода в неявно консенсусно единомислие на управляващи и опозиция към избора на лицата, които ще оглавят прокуратурата и върховните съдилища към настоящия момент. Това се отнася преди всичко до избора на главен прокурор, който с огромната си безконтролна власт, основаваща се на изградената вертикално йерархична структура на прокуратурата, която притежава монопола върху обвинението и разследването, функционирането й като „черна кутия“, в която се осъществяват непрозрачни за обществото процеси, разполагането от нея с голям информационен масив за политици и бизнесмени, събран от службите за сигурност, я правят мощно средство за избирателно репресивно въздействие върху определени политически и бизнес среди от страна предимно на управляващите, но и на кръговете на паралелната власт, стоящи зад тях. Това бе свързано или с разместване на пластовете в бизнес елита, при което определени кръгове бяха изтласквани за сметка на други или бе мотивирано с отвличащи вниманието на обществеността операции към лица, принадлежащи на конкурентни политически и бизнес кръгове, от реални, но непотвърдени съмнения, които засягат властимащите. За тази политическа нагласа от голямо значение е и специфичната роля на прокуратурата в наказателния процес, тъй като тя привлича към отговорност лицата за извършени престъпления от общ характер и се явява господар на образуваното досъдебно производство, както и внася и поддържа в съда обвинението срещу тях, т.е. от нея зависи привличането на дадено лице като обвиняем и сезирането на съда с обвинението срещу него, без което не може да се образува съдебното производство срещу това лице като подсъдим по наказателно дело от общ характер.

Избирателност в действията на прокуратурата

Потърпевшите от такива действия са свързани със среди, които разполагат с незначителна или със слаба политическа подкрепа, преди всичко от извънпарламентарната опозиция. Това състояние на нещата пролича особено при избора на последния главен прокурор, по отношение на който главната опозиционна сила не зае категорична позиция, като фактически кандидатурата му бе мълчаливо подкрепена от същата, преди всичко с оглед на опасенията за предприемане на действия от прокуратурата срещу нея като опозиция, която разполага с по-малък ресурс за самозащита от такива действия в сравнение с управляващата партийна коалиция. Това намери израз в единодушната подкрепяща позиция на нейните представители в прокурорската и съдийската колегии като партийно представителство в парламентарната квота на ВСС. Това представителство е договорено между парламентарно представените партии поради невъзможността да се осигури избора на политическата квота от парламента с необходимото квалифицирано мнозинство от 2/3 от народните представители, без такова предварително договаряне между тях за дела на партийното участие в нея.

В нормалната ситуация комфортът в отношенията с прокуратурата е за управляващата партия, като тя необосновано разчита, че той ще продължи и през периода, когато тя в резултат на неблагоприятен за нея изборен резултат, премине в опозиция. Показателен е случаят, когато след първото управление на ПП ГЕРБ бяха проведени предсрочни избори, загубени от нея в резултат на шоковото въздействие върху избирателя в деня за размисъл, който бе сугестиран с разпространената информация от медиите за напечатани допълнителен брой изборни бюлетини с цел фалшифициране на изборните резултати и двусмислената роля на прокуратурата в това въздействие, т. нар. „Костинбродска афера“, което обслужваше опонентите на ГЕРБ, макар че главният прокурор беше предпочитаната от тази партия номинация при избирането му. След краткото просъществуване на слабото правителство на Орешарски, свалено в резултат на парламентарния бойкот и перманентния уличен натиск, мотивиран от несъстоятелния избор на Пеевски за шеф на ДАНС, и възстановяване на властовото статукво на управлението на ГЕРБ, съответно се нормализираха отношенията между това управление и главния прокурор. Това намери израз в провала на обвиненията срещу втория по значимост представител на партията след завръщането й във властта, които бяха видимо несъстоятелни още при внасянето им в съда и не можеха да завършат с осъдителна присъда, а имаха конюнктурен характер и създаваха впечатление, че с тях прокуратурата търсеше повече показен ефект, а не да издържат успешно съдебната фаза на процеса. Иронията в случая беше, че по същия начин прокуратурата действаше поради внушения на този обвиняем в предходното му качество на министър на вътрешните работи срещу набелязаните от него мишени на висша организирана престъпност и политическа корупция.

Обвиненията или бяха за несъставомерни деяния, тъй като вменените такива не разкриваха признаци за извършени престъпления срещу привлечените към наказателна отговорност лица или бяха подкрепени с неубедителни доказателства, които предизвестяваха техния провал пред съда. С това се имитираше дейност и то срещу видни представители на властта, които към този момент не се намираха в нея, както и по отношение на представители на едрия бизнес във връзка с незаконни действия по укриване на данъци и злоупотреби с публични средства, но по начин обвиненията да не издържат в съда. По отношение на лица, които не бяха от такъв ранг и поради това ставаха обект на показни акции с пиар ефект, подробности от разследването или данни за тяхната виновност се разгласяваха по недопустим начин преди произнасянето на съда, който е единствено компетентен да признае едно лице за виновно в извършване на престъпление. С това се влизаше в грубо противоречие не само с презумпцията за невиновност на обвиняемия преди нейното оборване с осъдителна присъда, но се създаваше и обществена атмосфера на въздействие и натиск върху наказателния съд в желаната от прокуратурата насока.

Недъзи в дейността на съдилищата и надценяване на случайното разпределение на делата като антикорупционна мярка

При прокуратурата са най-видими дефектите на съществуващия модел на съдебна власт поради спецификата на нейната роля в процеса и йерархичното й структуриране. Това обаче не означава, че при съдилищата, включително върховните, въпреки гаранциите, свързани с публичността на процеса, състезателността и равенството на страните, случайния подбор при определяне на докладчиците по делата и инстанционността при тяхното разглеждане от колегиални състави, не се проявяват недъзите на системата и по ненаказателни производства, при които липсва негативен принос на прокуратурата поради неучастието й по тях. Както се изтъкна по-горе в изложението, статутът на съдебната система се промени радикално в сравнение със състоянието й преди демократичните промени от 1989 г., като нейната институционална значимост като самостоятелна власт значително нарасна. От съдилищата зависи изходът от разрешаването на спорове с предмет значими частни и публични интереси, което създава риска от корупционни практики или в по-общ план от търговия с влияние в тяхната дейност. Тук е мястото да отбележа, че въведеният случаен избор на докладчиците по делата се надценява като антикорупционна мярка. По принцип тя няма отношение към борбата с корупцията в правораздаването с превръщането му в банка за услуги за нелегитимни интереси, а само с равномерното разпределяне на натовареността между съдиите, което би се постигнало при наличие на принципност и почтеност от страна на административните ръководители на съдилищата при администрирането от тяхна страна на справедливото определяне на трудовата тежест между редовите магистрати и без електронна система за случайно разпределение на делата. Това означава преди всичко да не се разтоварват в своя полза от тази тежест като вземат минимален брой дела и подбират за себе си като докладчици за решаване леки като фактическа и правна сложност казуси.

Разбирането за случайното електронно разпределение на делата по докладчици като антикорупционна мярка и то с решаващо значение е донякъде оскърбително за самите магистрати и за съда като институция, тъй като съдържа като подтекст предположението, че съдиите се различават по своята компетентност и морални качества, тъй като нормалното положение би трябвало да бъде, че е без значение за страните по делото кой от тях решава спора им. То създава и съмнение, че този избор може да бъде манипулиран. От друга страна, при колективните състави като резултат от това разбиране остава усещането, че спорът по делото се решава еднолично от докладчика, а не от целия съдебен състав, като останалите двама или четирима съдии са само фигуранти, които безкритично приемат проекта за решение, предложен от докладчика по него. Негативно отражение върху отношението към случайното разпределение на делата има не само неговото надценяване, за което се отбеляза по-горе, а и неговото подценяване, което намира израз в порочните практики съответният административен ръководител да подрежда по свое усмотрение членовете на състава по дела с голям обществен отзвук, което създава съмнения в предизвестеност на изхода по тях, защото така определените членове на състава са мнозинство по отношение на избрания на случаен принцип докладчик.

Създаване на обосновани норми за натовареност на редовите съдии и административните ръководители на съдилищата

Затова без да се отрича прилагането на модерните технологии при разпределение на делата за разглеждане и решаване от магистратите, особено в големите съдилища - основно столичните, с постъпления на голям брой дела, то трябва да се свърже преди всичко с равномерното и справедливо разпределение на натоварването между отделните съдии. За последното ВСС е необходимо да създаде норми, чието спазване следва да се контролира при извършването на проверки от Инспектората към него. Тези норми трябва да имат ергономичен характер като отчитат времето, необходимо за разглеждане и решаване на определен спор по отделните категории дела, както и по-малкия, но регламентиран обем от работа, който ще поемат административните ръководители в сравнение с редовите магистрати с оглед изпълнение и на специфичните им неправосъдни задължения. Тези норми ще бъдат и от решаващо значение за изработване на съдебната карта на страната и съдебното райониране, както и за определяне на щатната бройка на съдиите в отделните райони, които понастоящем разкриват значителни различия помежду си по броя на разглежданите дела от един съдия. Друго изискване, което трябва да се спазва при случайното разпределение на делата, е, че колективните състави трябва да бъдат постоянни, а не след като докладчикът е избран на случаен принцип, останалите техни членове бъдат определени за конкретното дело от административния ръководител.

Многобройните и почти единствени поправки в Конституцията след нейното приемане са в главата за съдебната власт

Показателно е, че за разлика от другите власти, предвидени в Конституцията, най-много поправки, извършени в нея, се отнасят до съдебната власт. Конституционните промени в уредбата на законодателната и изпълнителната власт са изолирани и еднократни и са резултат от изискванията за приемане на Р. България в ЕС и свързаното с него частично прехвърляне на суверенитет към наднационалните институции на Съюза, докато в главата от Конституцията, отнасяща се до съдебната власт, тези промени не само са многобройни -около 30 на брой, но и извършвани от различни парламентарни мнозинства през различни периоди от време. Извън тези, които са били мотивирани от упражнявания от страна на институциите на ЕС мониторинг през предприсъединителния период като условие за приемане на страната в ЕС - като тези, отнасящи се до функционалния имунитет на магистрата, несменяемостта и дисциплинарната му отговорност, създаването на Инспекторат към ВСС и мандатността на административните ръководители и явното гласуване във ВСС при назначенията на редови магистрати и избор на административни ръководители, останалите конституционни поправки са имали или козметичен характер и второстепенно значение или са целели моделирането на съдебната власт съобразно предпочитанията на политическата класа като цяло, което е осигурявало необходимото конституционно мнозинство в парламента за тяхното приемане. Първите са имали предимно имитативен характер, тъй като без да засягат същността на създадената с Конституцията система, са целели да формират на нормативно равнище впечатление у външните наблюдатели на българската съдебна власт за възприемане от нея на европейските стандарти относно функционирането й и утвърждаването на върховенството на закона. Разбира се, това не е заблуждавало последните относно реалното състояние на нещата в българската съдебна система, тъй като макар и изразени по дипломатичен начин, констатации на европейския мониторинг върху нея повтарят изводите за едни и същи дефекти, които през повече от десетилетния период след приемане на страната в ЕС почват да звучат уморено като свидетелство за непоправимите и неотстраними недостатъци на системата. Това положение е реалната причина да се говори в края на мандата на предишната ЕК за отпадане на мониторинга върху страната в областта на правосъдието, а не каквато е официалната политическа позиция, че са постигнати европейските стандарти в тази област и вече не съществува необходимостта от продължаване на наблюдението върху състоянието на българската съдебна система.

Имитативност на конституционните и законовите промени и запазване на статуквото в съдебната власт

Другата част от поправките или по-скоро частичното извършване на необходимите конституционни промени са целели обратно - запазване на властовото статукво. Това е постигано не само с промени в Конституцията, но и с такива в Закона за съдебната власт. С тях не само до голяма степен се е ограничавало положителното въздействие на някои от конституционните поправки, а се е влошавало положението със ситуацията в съдебната власт. Такъв е случаят с разделянето на Пленума на ВСС на Съдийска и Прокурорска колегии с цел самостоятелността на решаване на вътрешните кадрови въпроси от всяка от тях, което доведе до капсулирането на прокурорската колегия и излизането й извън всякакъв обществен и политически контрол при избора на главен прокурор и осъществяването на неговата линия на ръководство. От друга страна, като част от Пленума на ВСС тя има със своето единодушие при гласуване решаващо значение, като се превръща в незаобиколим фактор при избора на председатели на върховните съдилища. Преди приемането на тази конституционна промяна бе направено компромисното предложение парламентарната квота в Съдийската колегия да бъде намалена с един член за сметка на съответното увеличаване на тази в Прокурорската колегия, което целеше увеличаване на парламентарния контрол върху последната, което не бе възприето. Така и в двете колегии броят на членовете на професионалната и парламентарната квоти е равен - съответно по шест за Съдийската и по пет за Прокурорската колегия на всяка от тях.

Някои положителни промени в ЗСВ от 2016 г., извършени в изпълнение на голямата промяна в Конституцията от 2015 г. относно съдебната власт, приети от Народното събрание въпреки конституционните и политическите ограничения, като тези отнасящи се до атестирането, командироването и кариерното развитие на магистратите, бяха обезсилени с последващите изменения на тези новоприети текстове в следващите години и възстановяване на предишното положение. Констатацията, която може да се направи, е, че проблемът е повече манталитетен, отколкото нормативен, тъй като и най-добре замислената законова уредба не работи, тъй като се сблъсква с определени нагласи, които я правят неефективна като регулативен потенциал и водят до възстановяване на предходната ситуация - статуквото, което остава непроменено.

Промени в Конституцията и ЗСВ с откровено ретрограден характер и позицията на Конституционния съд

Описаните по-горе промени, които са така замислени, че да не променят реално нищо в реалното функциониране на съдебната власт и в отношенията й с политическата, все пак имитират някакви опити за положителна промяна, се съчетават с такива изменения в Конституцията и ЗСВ, които са насочени директно в обратната посока. Докато първата промяна бе обявена за противоконституционна, макар че се отнасяше до самата Конституция и то не на формално основание, засягащо процедурата по нейното извършване, а съдържателно, тази със ЗСВ - обратно, макар и противоконституционна и на формално равнище, тъй като може да се осъществи само чрез поправка на Конституцията, а не със законово изменение, искането за нейната противоконституционност бе отхвърлено. Това обстоятелство доказва правотата на развитата по-горе теза за политическа мотивираност на отделни решения на Конституционния съд с оглед партийните пристрастия на неговите членове, определени от номиниралия ги политически субект.

Така с Решение №7/2006 г. на Конституционния съд бе обявена за противоконституционна новата разпоредба на чл.129, ал.4 от Конституцията, която предвиждаше, че „тримата големи“ в съдебната власт могат да бъдат освобождавани от президента на републиката и по предложение на една четвърт от народните представители, прието от мнозинство от две трети от народните представители, като президентът не може да откаже освобождаването при повторно направено предложение. Основанието за това конституционно решение е противоречие на разпоредбата с основополагащи принципи на Конституцията, които определят функционирането на българската държава в съответствие с цивилизационните демократични стандарти като разделение на властите и правовата държава. Първият принцип е нарушен с дебалансиране на правомощията на парламента за сметка на тези на съдебната власт и нейния административен орган за управление ВСС с предоставянето му наред с последния на правото да освобождава предсрочно от заеманата мандатна длъжност „тримата големи“ в съдебната система, а вторият - с непредвиждане на надлежна процедура за осигуряване правото им на защита срещу такова действие. В този контекст докладчикът иронично отбелязва, че опониращите на това разбиране, които аргументират позицията си с необходимостта от сътрудничество между властите, а не само с тяхното разделение, виждат това сътрудничество в правото на една власт - в случая парламентарната, да уволнява висшите ръководители на друга власт - съдебната. Това не е сътрудничество на равнопоставени власти, а груба намеса и доминиране на една от тях над дейността на друга, независима власт.

Премахване самостоятелността на следствието и включването му в прокуратурата

Обратно, изменението на ЗСВ, с което следствието като самостоятелна подсистема на съдебната власт бе премахнато и фактически стана част от прокуратурата, въпреки че според чл.128 от Конституцията следствените органи са част от съдебната власт наред с прокурорските и съдебните органи, не бе обявено за противоконституционно като с Решение №5/2009 г. на Конституционния съд искането в този смисъл бе отхвърлено. Авторът е изразил своето несъгласие с решението на мнозинството съдии в особеното мнение към решението им, което може да се резюмира до следното:

Премахването на организационната автономия на следствието има за последица и нарушаване на независимостта му при вземане на решения, тъй като се съчетава процесуалното и административното ръководство и контрол на прокуратурата по отношение на разследването като функция на следствените органи. За да упражнят специфичните си функции, органите на прокуратурата и следствието трябва да притежават самостоятелна компетентност, диференцирана за всяка от двете подсистеми на съдебната власт. С извършената промяна в ЗСВ тази диференциация се размива, с което се съсредоточава значителен властови ресурс в прокуратурата, която не само упражнява процесуално ръководство и надзор за законосъобразно провеждане на разследването – чл.127, т.1 от Конституцията, но и сама упражнява фактически разследващата функция, като подменя следствието, което става част от нейната централизирана и субординирана система. В резултат на тази промяна в ЗСВ следователят става подчинен не само в процесуално, но и в административно отношение на съответния ръководител на прокуратурата. Това обстоятелство се отразява неблагоприятно върху свободното формиране на вътрешното му убеждение и създава опасност от обвинителен уклон при разследването с произтичащите от това негативни последици върху основните лични права на гражданите и свързаното с това ерозиране на презумпцията на невиновност на обвиняемия. Освен това изменението не е противоконституционно само в съдържателен смисъл, но и във формално-процедурен, тъй като конституционна материя е преуредена не с промяна в Конституцията, а с обикновен закон. Това изменение представлява опасен прецедент на ограничаване на независимостта на съдебната власт и поставянето й под политически контрол, защото се осъществява и без прилаганата по-рядко като по-тежка и налагаща широк политически консенсус процедура по изменение на Конституцията.

Коментар на Решение №3/2003 г. на Конституционния съд

В предходното изложение изложих причината за създаване на неудачния модел на съдебната власт, която включва освен съдебните и прокурорските и следствените органи, което има своите негативни последици както за нейното функциониране, така и за това на цялостната властова триада и баланса на отделните власти в нея. Ще се спра специално в следващото изложение как това състояние на нещата се отразява неблагоприятно на следствените органи, които поради своето положение на част от съдебната власт, въпреки притежавания от тях потенциал за ефективна дейност, го използват много слабо и непълноценно при изпълнение на възложената им разследваща функция. Преди това обаче ще коментирам прословутото Решение №3/2003 г. на Конституционния съд, което бетонира статуквото в съдебната власт и представлява индулгенцията на управляващите за стопиране на реални реформи, които да утвърдят нейната независимост и преди всичко да създадат по-отчетна и прозрачна в дейността си прокуратура, която да преустанови обслужването на политически и корпоративни интереси, а реално да защитава публичния интерес от особено значение при наказателните производства – досъдебни и съдебни.

Конституционното дело, по което е постановено цитираното решение на Конституционния съд, неслучайно е инициирано по искане на тогавашния главен прокурор, тъй като изходът от делото би имал съществено значение за запазване на статуквото и неговата властова позиция с оглед бъдеща конституционна реформа, засягаща съдебната власт и евентуално изваждане на прокуратурата от нея. Решението е тълкувателно, като искането поставя два въпроса, които се отнасят до изясняване на смисъла на разпоредбата на чл.158, т.3 от Конституцията, отнасяща се до „промени във формата на държавно устройство и на държавно управление“. Като предварителен въпрос във връзка с тълкуването е поискано изясняване какво означава изразът „формата на държавно устройство и на държавно управление“ и в този контекст кога са налице „промени във формата на държавно устройство и държавно управление“. Във връзка с втория въпрос на тълкувателното питане са поставени подвъпроси кога са налице такива промени: а) при премахване на някой от основните елементи на установените от Конституцията държавна система, т.е. на някой конституционно установен държавен орган; б) при промяна в конституционната система на държавата чрез преместване на даден конституционно установен орган от една част в друга част на държавната власт; в) при промяна на конституционните принципи на взаимоотношенията между конституционните органи на държавата, т.е. променя се установения от Конституцията баланс между различните власти и конституционни органи на държавата и в частност, когато се променя в Конституцията учредителният орган или редът за конституиране на даден конституционно установен орган; г) при промяна на конституционните правомощия на конституционните държавни органи и в частност когато се променя определеният от Конституцията мандат на даден конституционен орган, което в някои случаи води до предсрочно прекратяване на мандата.

Разширителното тълкуване на формата на държавно управление като препятствие за конституционната реформа на съдебната власт

Конституционният съд с решението си е отговорил на тълкувателното питане като дефинира формата на държавно устройство по смисъла на чл.158, т. 3 от Конституцията с установения от нея унитарен характер на държавата с местно самоуправление при недопускане на автономни териториални образувания. Той дава разширително тълкуване на формата на държавно управление по смисъла на чл.158, т.3 от Конституцията като според него това понятие не се определя от характера на държавата като парламентарна или президентска република или монархия. В него се включва и изградената от Великото народно събрание чрез редица конституционни текстове, които доразвиват парламентаризма, система от висши държавни институции, тяхното съществуване, мястото им в съответната власт, организацията, условията, начина на формиране и мандата им. Във формата на държавно управление се включват и възложените от Конституцията на тези институции дейности и правомощия, доколкото с изменението им се нарушава балансът между тях, при съблюдаване на основните принципи, върху които е изградена държавата, съдържащи се в Глава първа „Основни начала“ от Конституцията.

При такова разширително тълкуване в Решение №3/2003 г. на Конституционния съд на понятието „форма на държавно управление“ става практически невъзможна конституционната реформа на съдебната власт с промяна на положението на прокуратурата и следствието в нея, както и преструктурирането на органа, който я администрира – ВСС, тъй като тези промени представляват такива във формата на държавно управление, които може да извърши съгласно чл.158, т.3 от Конституцията само Велико, а не Обикновено народно събрание. Разпоредбите на чл.159, чл.160 и чл.161 от Конституцията определят утежнения ред за свикване на Велико народно събрание и неговото функциониране, което се състои не от 240, а от 400 народни представители, като с мнозинство 2/3 от този брой трябва да се приеме новата Конституция или измененията в действащата, които предвижда чл.158 от нея. Не само изборът на Велико народно събрание и гласуването на конституционните промени от него крият много неизвестни поради утежнената процедура на неговото функциониране, но това се отнася и до инициативата за неговото свикване, тъй като с мнозинство от 2/3 от общия брой на народните представители може да се реши произвеждането на избори за Велико народно събрание.

Като учредителна власт, Великото народно събрание може да се формира спонтанно и без спазване на процедурата за неговото свикване по действащата Конституция, но това е възможно в исторически преломни времена на радикални политически промени и смяна на обществено-политическата система. В настоящата ситуация при липса на влиятелна реформаторска политическа сила, при това представена в парламента с конституционно мнозинство, не може да се конституира Велико народно събрание с мисията да извърши конституционни промени в главата „Съдебна власт“ от Конституцията, които според цитираното тълкувателно решение на Конституционния съд променят формата на държавно управление и поради това не могат да се осъществят от Обикновено народно събрание.

Вместо свикване на Велико народно събрание за конституционна реформа на съдебната власт, ревизия на Решение №3/2003 г. на Конституционния съд

Подходът за преодоляване на посочената бариера за реформиране на съдебната власт следователно трябва да бъде различен – не да се очаква свикване на Велико народно събрание, което представлява имагинерна възможност, дори и в по-мекия му вариант, който предвижда това да има за цел не съдебната реформа, а отпадането на самата институция, за да може всички конституционни промени да се извършват от Обикновен парламент. Вместо това по-перспективно с оглед на реализуемост на волята за реформи би било да се инициира производство пред Конституционния съд, в резултат на което той да коригира заетата от него позиция с Решение №3/2003 г. С ревизията на позицията си по това решение относно разширителното тълкуване на понятието „форма на държавно управление“ би отпаднала бариерата за провеждане на конституционната реформа на съдебната власт от Обикновено народно събрание. Такова развитие би премахнало и индулгенцията за парламентарно представените политически сили да не я провеждат, като отказът им да я извършат би ги демаскирал като настроени антиреформаторски поради заинтересоваността им от запазване на статуквото, за което ги мотивира техният користен политически интерес.

За да се инициира такова производство пред Конституционния съд е необходимо да се направи искане за тълкуване, предмет на което да бъде изясняване на съдържанието на самото тълкувателно правомощие на конституционната юрисдикция по чл.149, ал.1, т.1 от Конституцията. Заедно с искането за тълкуване, неговият вносител трябва да постави въпроса след изясняване на съдържанието на тълкувателната компетентност на Конституционния съд, при констатация, че той е превишил предоставените му от Конституцията правомощия при постановяване на някои от тълкувателните си решения и в частност на т.2 от Решение №3/2003 г., отнасяща се до понятието „форма на държавно управление“, той да отстъпи от направеното от него тълкуване като отмени тази своя постановка и аналогични с подобен характер в други негови тълкувателни решения.

Правни аргументи за искането за тълкуване на правомощието на Конституционния съд да дава задължително абстрактно тълкуване на Конституцията

Това искане може да се аргументира, като упражняването на тълкувателното правомощие на Конституционния съд се постави във връзка с изискването на правен интерес от произнасянето на тълкувателно решение. Това произнасяне не трябва да бъде самоцелно, абстрактно-доктринерно, имащо само научно-теоретично значение, а трябва да бъде породено от реални проблеми на прилагането на Конституцията и наличие на противоречива практика в това прилагане, което обосновава интереса от исканото тълкуване. Такъв интерес ще липсва и в случая, когато тълкуваната разпоредба от Конституцията е ясна и недвусмислена по своето съдържание и не се налага изясняване на нейния смисъл. В този контекст биха проличали дефектите на Решение №3/2003 г., както и недопустимостта на направеното искане за тълкуване на чл.158, т.3 от Конституцията. В този казус липсва правен интерес от прилагане на тълкувателното правомощие на Конституционния съд, който е приел разширително тълкуване на понятието „форма на държавно управление“, тъй като поставените подвъпроси към точка 2 от искането визират не актуални, а хипотетични бъдещи промени в Конституцията, свързани с положението на конституционно установени държавни органи, между които и прокуратурата, като с дадения отговор вместо да се отклони искането като недопустимо, се получава желаното от вносителя произнасяне. С него се предписва на парламента, притежаващ висша легитимност с оглед неговото конституиране чрез пряк избор от народа и компетентността му на орган на законодателна власт, как да упражнява законодателната си функция, включително и тази на промяна на основния закон, както и кои изменения в него може да се извършат само от Велико народно събрание, т.е. един неизборен орган като Конституционния съд указва на изборния, за който е резервирана като негова изключителна компетентност законодателната дейност, какви законодателни актове и по какъв ред може да приеме. По този начин по недопустим начин се нарушава разделението на властите, като от орган на конституционен контрол Конституционният съд се превръща в позитивен законодател, без да притежава такава компетентност, като тълкувателното му правомощие се използва за дописване и деформиране на съдържанието на Конституцията. Това е така, защото конституционната юрисдикция измества легитимния орган - Народното събрание, от вземане на автономно решение за определени промени в нея и нарушава самостоятелността и върховенството на упражняваната от него законодателна власт. Това поставя въпроса при една бъдеща конституционна реформа, която би засегнала и Конституционния съд, дали е необходимо тълкувателното му правомощие да бъде запазено с оглед възможността при упражняването му да бъде злоупотребено за постигане на конюктурни политически цели с цел укрепване на статуквото, чрез превратно интерпретиране на Конституцията при нейното абстрактно-нормативно тълкуване извън контекста на конкретен конституционен казус.

Разбира се, дори да се приеме постигане на положителен изход пред Конституционния съд относно исканото тълкуване с посочения предмет и ревизиране на решение №3/2003 г. на даденото с него тълкуване на понятието „форма на държавно управление“, това е само началото на развитието в правилната посока по отношение на конституционната реформа на съдебната власт, тъй като би я облекчило с отпадане необходимостта от свикване на Велико народно събрание. Това обаче е един дълъг и труден процес, изискващ за успешното си финализиране освен юридически и адекватни политически условия, а именно реформаторско конституционно мнозинство в парламента, което притежава волята и манталитета за осъществяване на тази реформа.

Параметри на конституционната реформа на съдебната власт, в която трябва да остане само съда

Реформата трябва да обхване както мястото и организацията на прокуратурата и следствието в съдебната власт и тяхното извеждане от нея, така и промяна в тяхното структуриране и функциониране. В съдебната власт трябва да остане само съдът като неин титуляр, като другите две нейни подсистеми, които не притежават неговите специфични функции, определящи характеристиката на тази власт като независима и самостоятелна по отношение на другите две власти, а обратно – разкриват близостта си до изпълнителната власт, трябва с реформиране на съдебната система да се отделят от нея. Тази фундаментална промяна в конституционната уредба на съдебната власт ще намери своето отражение и върху състава, структурата и функционирането на ВСС.

Тя може да се скицира в настоящето изложение най-общо, като при осъществяването й се направи задълбочена и детайлна разработка на параметрите й с оглед променените отношения между висшите конституционно установени органи на трите власти в контекста на взаимния контрол и ограничение между тях, за да се повиши нивото на отговорност на всяка система от органи с цел да се реализира доброто управление на държавата.

При осъществяване на реформата на съдебната власт, която е свързана с промяна в Конституцията, трябва да се съблюдава основното правило, че на конституционно ниво трябва да бъдат определени най-важните структурни, функционални и организационни характеристики на съд, прокуратура, следствие и ВСС, а не това да се предоставя по конституционна делегация на устройствените закони. Това е така, защото такава делегация би създала възможност тези органи да се моделират според конюнктурните интереси на всяко парламентарно мнозинство, а не от дълготрайната визия за оптимизация на тяхната дейност поради липсата на необходимост от конституционно мнозинство за промените в статуса на тези органи.

За да се преодолее наличната бариера за конституционна реформа на съдебната власт вместо да се свиква Велико народно събрание, по-удачно е както се отбеляза по-горе, ревизиране на Решение №3/2003 г. на Конституционния съд, което би могло да се постигне като се постави питане от оторизираните за това държавни органи и институции за разясняване на същността и параметрите на тълкувателното му правомощие. Ако Решение №3/2003 г. отпадне като изискване за свикване на Велико народно събрание за извършване на радикална реформа на съдебната власт, тя може да се осъществи и от Обикновено народно събрание. Това обстоятелство не само би я улеснило в процедурно отношение и с оглед на постигане на необходимия консенсус между политическите сили за нейното провеждане, но би създало затруднение за противниците й да се оправдават за липсата на воля от тяхна страна за съдебна реформа с конституционното решение, създаващо практически трудно преодолима пречка в тази насока. Тогава би се формирала ясна демаркационна линия между привържениците и противниците на съдебната реформа, като последните биха действали вече под обществен натиск да приемат нейното извършване.

Необходимостта от реформата може да стане основа на политическия дебат между основните политически сили, като защитниците на нейното радикално и последователно провеждане ще получат не само вътрешно, но и външнополитически дивиденти с оглед постоянните негативни констатации на европейския мониторинг върху страната по отношение на положението с правовата държава и върховенството на закона. Бариерите, които обаче е необходимо да се преодолеят, са не само от юридически и конституционен, но и от манталитетен характер и са свързани с наличието на зависимости между политиците и олигархичните кръгове. Последните може да се почувстват застрашени, а и поради отношенията между тях и политическата власт, резултат на създадения управленски модел през периода на прехода, може да възникнат напрежения пред реалното, а не само на нормативно ниво осъществяване на реформата, която цели създаване на силни, отговорни и независими институции, ефективно изпълняващи своите определени от Конституцията функции.

Извеждане на прокуратурата и следствието от съдебната власт и автономност на следствените органи по отношение на прокуратурата

В нормативен план реформата трябва да се свърже с оставането в съдебната власт само на съдебните органи като неин титуляр, който определя наименованието й. Прокуратурата и следствието трябва да бъдат изведени от нея, като същевременно бъде възстановена автономията на следствените органи, които трябва да се отделят в самостоятелна институция от прокурорската. И за двете се отнася, че трябва да се възстанови естествената им връзка с изпълнителната власт, тъй като последната в лицето на своя титуляр - правителството, осигурява обществения ред и националната сигурност – чл.105, ал.2 от Конституцията.

Преместване на следствието като самостоятелна структура в изпълнителната власт

Мястото на следствието е директно в изпълнителната власт, като неговите служители- следователите ще извършват разследвания с по-голяма фактическа и правна сложност с оглед на презумираната по-висока квалификация, която притежават в сравнение с разследващите полицаи от системата на МВР. По този начин би се оползотворил пълноценно техният професионален капацитет, който понастоящем не се използва оптимално поради дефектния модел на устройството на съдебната власт, който включва следствените органи като нейна подсистема. С оглед заетата антиреформаторска позиция от управляващите, които се позовават на цитираното Решение №3/2003 г. на Конституционния съд за невъзможността да изведат следствието от съдебната власт без изменение на Конституцията от Велико народно събрание от една страна, а от друга, за да удовлетворят изискванията поставени от европейския мониторинг за осъществяване на разследване по наказателните производства от полицейски служители, т. нар. разследващи полицаи, с процесуалния закон огромната част от престъпните деяния по Наказателния кодекс бяха предадени в компетентност на последните. Само една малка част от тях бяха отредени в компетентност на следователите. По-този начин по-квалифицираните и работещите при много по-добри трудови условия служители на следствието в сравнение с разследващите полицаи са слабо натоварени и тяхната квалификация и професионален опит не намират своето адекватно приложение. С връщането на следствието в изпълнителната власт ще се осъществи и тясна връзка между събраната първична информация от оперативно-издирвателните органи на терен и извършването на следствени действия, необходима за ефективността на разследването, а така също следствието ще окаже своята висококвалифицирана експертна помощ при разрешаване на по-сложните от фактическа и правна страна казуси.

Макар, че следствието ще изпълнява разследващите си функции в тясна връзка с органите на МВР и евентуално с тези на ДАНС, то трябва да бъде самостоятелна и независима служба по отношение на тях и като такава изградена към правителството. Директорът й, избиран от Народното събрание, пред което се отчита, трябва да бъде подчинен в административно отношение на премиера, който го предлага за тази позиция, а не на прокуратурата, макар и последната да има процесуални правомощия на контрол по отношение на действията по разследването. По своя професионален статут следователите трябва да се намират по-близо до държавните служители отколкото до съдиите, които са под режима на Закона за съдебната власт, макар и този статут да бъде уреден със специален закон, различен от този за държавния служител.

Позиция на прокуратурата извън съдебната власт

По-особена трябва да бъде позицията на прокуратурата, която поради своята деполитизация и подчиненост само на закона не може да бъде просто сегмент от правителството, макар че трябва да е свързана с него, доколкото чрез нея то защитава държавния интерес и провежда наказателната си политика, като осъществява конституционно възложената му функция по опазване на обществения ред и националната сигурност. Промяната в конституционния статус на прокуратурата не се налага само от институционалната й функция, тъй като тя е страна в процеса, макар и представляваща държавния интерес, докато съдът е неутрален и независим орган спрямо страните, чийто спор разрешава. Настоящата й позиция освен това води до размиване на отговорността за ефективността на наказателната политика на държавата, както вътре в съдебната власт, така и в отношенията й с изпълнителната, тъй като при този модел отделните институции, натоварени с нейната реализация избягват идентифицирането на своя негативен принос в нейното провеждане, като си прехвърлят вината за неудачите една на друга. По-важното обаче е такова нейно институционално преизграждане в структурно и функционално отношение, чрез което да се преодолеят конституционно заложените й дефекти, като се преобразува настоящата позиция на главния прокурор и свързаната с нея концентрация на властови правомощия в нормалност на тази позиция, присъща на либерално-демократичната държава. Това е така, защото актуалното й състояние съдържа реминисценции за едно минало, което би трябвало да е отречено, както в политически, така и в правен смисъл.

Разграждане на централизираната структура на прокуратурата и прехвърляне на правомощия от нея към независим прокурор извън нейната система и частична приватизация на обвинението

Преодоляването на конституционните дефекти на прокуратурата се свързва с разграждането на нейната централизирана структура. То трябва да се осъществи, както в хоризонтално, така и във вертикално отношение, като се извърши от една страна засилване на автономията на отделните й звена и равнища, които подобно на съдилищата да придобият статут на самостоятелни юридически лица, а от друга да се преразпределят правомощия между главния прокурор, прокуратурата като цяло и други органи и институции. За подобряване на отчетността на главния прокурор и обществената прозрачност в дейността на прокуратурата е необходимо да се промени начинът на неговия избор и съответно контрол от страна на парламента, въвеждане на института на независимия прокурор и евентуално дори частична приватизация на обвинителната власт.

Независимият прокурор може да се избира ад хок при разследвания, свързани с деяния, извършени от лица, заемащи най-висшите държавни длъжности, свързани с тяхната дейност, включително когато това е самият главен прокурор, като е важно да се гарантира неговата и на сътрудниците му неутралност като лица, които не се намират във връзка с разследваните институции и изборът му, който да не е политически мотивиран. Тази позиция би могла и да се институционализира, при положение че независимият прокурор не е част от системата на прокуратурата. Наскоро произнесеното решение на Конституционния съд, което предвижда, че всеки прокурор независимо от нивото му в йерархията на прокурорската институция, може да разследва главния прокурор, не толкова не е издържано в юридически, а в житейски смисъл. Това е така, защото от гледна точка на здравия разум отношенията на служебна зависимост между разследван и разследващ не могат да бъдат игнорирани и биха оказали негативно отражение върху такова разследване – не към установяване на истината, а към нейното прикриване, което дискредитира идеята за възможността при наличната система на прокуратурата и позицията на главния прокурор в нея да се проведе успешно разследване за реализация на наказателната му отговорност.

Приватизацията на обвинението може да се използва при спорни случаи на прокурорска дискреция, които се намират извън възможностите на съдебния контрол за законосъобразност на прокурорските актове. Този способ за осъществяване на обвинителната функция на държавата е бил широко разпространен в миналото в англосаксонския свят по дела от общ характер, които се възлагаха от държавата на адвокати, които защитават държавния интерес по наказателни дела и поддържат обвинението, а сега също се прилага паралелно с държавното обвинение. Това може да бъдат случаи на откази за образуване или прекратяване на наказателни производства, по които съдебният контрол или е изключен или липсват заинтересовани страни, които да поставят въпроса за неговото прилагане от съда. Такива частни обвинители по дела от общ характер ще се определят ад хок от държавата по нейна или по инициатива на заинтересованите от процеса лица, при положение, че последните разполагат с релевантна информация, като изпълняващите обвинителната функция и техните сътрудници трябва да бъдат юристи извън системата на прокуратурата и следствието.

Промяна в избора на главния прокурор

С изваждането на прокуратурата от съдебната власт ще се промени начинът на избор на главния прокурор, което ще става, макар и с участието на аналога на настоящата Прокурорска колегия към ВСС, от парламента с оглед положението на този орган в държава с парламентарна форма на управление. Тази колегия ще запази настоящата си функция на номиниране на кандидати за позицията. Той трябва да бъде избиран не с квалифицирано, а с обикновено парламентарно мнозинство, за да е ясна отговорността на този, който го е номинирал и избрал и ще носи отговорност за неговата дейност – това е актуалното парламентарно мнозинство. Паралелно с това парламентът ще има възможност за засилен и непосредствен контрол върху дейността на прокуратурата като цяло и в частност на главния прокурор чрез специфичните парламентарни инструменти на този контрол, далеч надхвърляща настоящата възможност, всъщност твърде формална и номинална, за изслушване и приемане на годишния отчетен доклад на главния прокурор. Информация за вътрешното състояние на прокуратурата парламентът трябва да събира както от избрания от него Инспекторат, така и от членовете на Прокурорската колегия като кадрови орган, избирани от парламента с квалифицирано, а не с обикновено мнозинство за да се осигури участие в тях на юристи в това качество, посочени и от опозиционните парламентарно представени партии.

Модел на избор на главния прокурор - от парламента или с участие на министъра на правосъдието от президента. Различни функции на Прокурорския съвет при двата модела

Дори да има ранг на министър и член на правителството, тъй като дейността му засяга защитата на обществения ред и националната сигурност, като е свързана с тази на съответните министерства и правителствени агенции, главният прокурор не трябва да бъде подчинен на премиера. Той трябва да бъде номиниран в самостоятелен избор, но не от министър-председателя, който ан блок, а не индивидуално, предлага членовете на своето правителство, без парламентът преди избора на кабинета да прави самостоятелно обсъждане и отделно гласуване за всеки отделен негов член. При наличие на мнозинство положителният парламентарен вот за правителството се дава общо, а не поотделно за всеки негов член. При избора на главен прокурор, който е персонализиран, той трябва да се проведе след обсъждане на отделните кандидатури, за което може да се предвиди провеждане на отделни заседания и изслушвания до провеждане на гласуването. Мандатът му независимо от начина на избор трябва да бъде с продължителност по-дълга от този на избралия го парламент - например както досега 7 години, без право на втори мандат, за да бъде автономен по отношение на избралия го парламент. Важен е въпросът по какъв начин ще се правят номинациите за главен прокурор като се гарантира реална възможност за състезателност на кандидатури при гласуването им от парламента, което ще зависи от начина по който ще се структурира, функционира и каква компетентност ще има кадровият орган на прокуратурата, който ще замести сегашната Прокурорска колегия във ВСС .

Възможен е и алтернативен модел на прокуратурата, който обаче също се различава от действащия, но който е по-разпространен в ЕС от предлагания, при който връзката й с изпълнителната власт е по-силно изразена и съответна на отговорността на последната за нейното ефективно функциониране. При този модел по различен начин се осъществява изборът на главния прокурор и другите важни кадрови решения, което се отразява на съществуването и компетентността на органа, аналогичен на сегашната Прокурорска колегия на ВСС. И при този модел главният прокурор не трябва да бъде подчинен на премиера на правителството, нито ролята му да се идентифицира с тази на министъра на правосъдието, както е в САЩ. Последният ще прави предложение за назначаване на главния прокурор, а по преценка на конституционния законодател и за назначаване на други висши прокурори до президента, който ще издаде указ за тяхното назначаване, а по отношение на другите длъжности в прокуратурата това да става от министъра на правосъдието по предложение на Прокурорския съвет. Той би трябвало да дава мнение със съвещателен характер относно кандидатите, които се предлагат от министъра на правосъдието и назначават от президента. При един такъв модел ще има по-голяма диференциация и преразпределение на правомощията между главния прокурор и министъра на правосъдието, при което първият ще се съсредоточи основно върху юридическата страна на дейността на прокуратурата, а вторият - върху кадровите въпроси и организацията й като менажиране на тази дейност. При положение, че България е република с парламентарна форма на управление и поради особеностите на местната политическа култура може би по-удачен е другият модел, при който парламентът ще има по-активна роля в конституирането на прокуратурата, макар че опитът в другите страни е показал, че по-голямото участие на изпълнителната власт осигурява по-висока ефективност и отговорност при осъществяване на функциите на прокуратурата поради тясната връзка и взаимодействие между правителството и прокурорската институция.

Промяна в структурата на прокуратурата и отпадане на служебния контрол от горестоящия прокурор и от главния прокурор

Промяната на институционалната позиция на прокуратурата в структурно отношение трябва да засегне преди всичко „вертикалата на властта“ като отделните прокуратури в териториално и инстанционно отношение придобият самостоятелност, аналогична на тази на съдилищата. Контролът на горестоящата прокуратура трябва да бъде само инстанционен по отношение на издадените актове като администрирането към прокурорите бъде минимизирано до спазване на трудовата дисциплина. Трябва да отпадне служебното начало в упражняването на този контрол, включително от главния прокурор и неговите заместници, като се разшири възможността за такъв от страна на съдилищата, особено по отношение на актове, които не излизат извън рамките на прокуратурата, поради това, че финализират образуваните пред нея производства. С това ще се гарантира външен на институцията контрол върху нейната дейност срещу капсулирането й и превръщането й в „черна кутия“.

Промяна в правомощието на главния прокурор да дава методически указания на останалите прокурори

Главният прокурор трябва да бъде административен ръководител само на висшите звена на прокуратурата – Върховната касационна и Върховната административна прокуратура, ръководени пряко всяка от тях от неговите заместници. Той не трябва да се произнася еднолично при осъществяване на методичното ръководство на прокурорите. Това методично ръководство е аналогично на тълкувателната дейност на върховните съдилища, която представлява абстрактно-нормативно тълкуване на закона, задължително за съдилищата и цели унифициране на тяхната практика по неговото прилагане. Опасността от използването на това правомощие е да се деформира разбирането на закона и превратното използване на правомощията на прокуратурата от отделните прокурори. Разликата при методическите указания на главния прокурор, които подобно на тълкувателните решения на ВКС и ВАС не се отнасят до конкретно дело, а до практиката по всички дела от определена материя, е, че те имат предвид не толкова изясняване съдържанието на закона, а съвкупността от методи, които прокурорът трябва да използва при неговото прилагане. Поради това подобно на тълкувателните решения на ВКС и ВАС, които се приемат колективно от общите събрания на съдиите на двете върховни институции, методическото ръководство би следвало да се осъществява от прокурорски колективен орган, които освен главния прокурор и неговите заместници, включва и другите административни ръководители на низовите прокурорски органи – всичките или поне тези на апелативно равнище, в последния случай след изслушване становището и на останалите ръководители преди вземане на решения, с което се дават методически указания.

Промяна във състава и функциите на ВСС след оставането в съдебната власт само на съдебни органи

Изваждането на прокурорските и следствените органи от съдебната власт ще се отрази на мястото на съда в нея като единствен титуляр на тази власт, както и на състава и функциите на ВСС, който ще администрира само система от съдебни органи. Това ще промени по естествен начин както начина на формиране на съвета, така и неговата структура и състав. С излизането на прокуратурата и следствието от съдебната власт ще се редуцира броят на неговите членове, който може да се покрие с числеността само на неговата Съдийска колегия към настоящия момент, която сега е 14 члена, включително двамата членове по право - председателите на двете върховни съдилища. За да се намали политическото влияние върху ВСС в неговата чисто съдебна версия, трябва да се промени съотношението между членовете на неговата парламентарна квота, избирани от Народното събрание и тези от професионалната, избирани от общото събрание на съдиите в страната, което сега е равно, като стане 2:1 в полза на членовете на последната. Биха могли да се предвидят и норми на представителство на отделните нива на съдебната система, за да може ВСС да бъде максимално представителен орган на различните професионални групи в нея.

Възстановяване на първоначалната система на непостоянно действащ ВСС

Удачно би било да се премине към първоначалната система на непостоянно действащ ВСС, членовете на който не се откъсват от пряката си магистратска дейност, а работят в периодичен заседателен порядък. По този начин ще бъдат привлечени добри професионалисти, които не се откъсват от пряката си професионална дейност, на която държат и за които работата в съвета има само почетен характер, вместо да бъде привлекателна със своята престижност и високо заплащане за кариеристи-съдебни бюрократи, които няма да бъдат ангажирани в правораздавателна дейност с присъщите й тежести, трудови усилия и отговорност. По този начин ще се запази връзката с проблемите на тези, които ВСС представлява и е натоварен да им даде позитивно разрешение. За възприемане на такава форма на дейност на съвета допринася изградената структура от помощни органи-комисии и отдели към него, които са негова постоянно действаща администрация. С нейната експертна помощ ще бъдат подготвяни проектите за решения от съвета, който ще заседава периодично като ги обсъжда и приема тези решения или ги връща за доработване, което ще бъде гаранция за компетентност и избягване на импровизацията при упражняване на неговата компетентност.

Предвиждане на конституционно ниво на начина на формиране, структуриране и компетентност на ВСС, за да се избегне риска от предсрочно прекратяване на мандата му чрез промяна в съдебния закон

Много важен елемент от реформата на ВСС е предвиждане на конституционно ниво на начина на неговото формиране, структура и състав, компетентност и условия, на които да отговарят неговите изборни членове, като се изключи възможността със закон да се правят промени в тези характеристики на органа. Това би било гаранция срещу предсрочно прекратяване на правомощията на ВСС преди изтичане на мандата му чрез промяна в съдебния закон, което е ставало в миналото при смяна на управляващата политическа сила след избори, когато тя е заварила неудобен за нея съвет с цел на постигане на изгодни за нея кадрови назначения на висшите длъжности в системата.

Развитие на съдийското самоуправление

В резултат на промяната пълноценно развитие ще намери приложението на идеята за утвърждаване на съдийското самоуправление. Това ще намери израз както в назначаването, освобождаването и санкционирането на съдии от съдии, включително и тези, заемащи най-висшите длъжности в системата – двамата председатели на върховни съдилища, така и в участието на общите събрания на съдиите от различните нива в решаване на общите въпроси на съдебната власт, както и в номинациите на административни ръководители, включително и тези на ВКС и ВАС. Последното ще осигури необходимата състезателност при номинациите и избора на ръководители от ВСС, както и тяхната връзка с ръководените от тях съдилища, като се избегне особено при висшите назначения, инсталиране на „пришълци“ в системата, свързани с управляващите. Такова участие на съдиите от отделните съдебни органи в избора на техните административни ръководители предполага, че неформалното лидерство ще се отъждестви с формалното, което би оптимизирало менажирането на системата като цяло и отделните й звена.

Реалният конституционализъм и българската меланхолия

С предложенията за реформиране на установения с Конституцията от 1991 г. модел на съдебната власт завършвам този синтезиран преглед на конституционното развитие на България през периода на прехода – реалният конституционализъм, характеризиращ това развитие в неговия културно-политически и правно-институционален аспект. Констатациите в изложението по темата за типа и равнището на българския конституционализъм, който по замисъл би трябвало да бъде местна трансплантация на западните либерални образци, са песимистични и са основанието за негативните настроения на меланхолия, неудовлетвореност и примирение, присъщи на по-образованите и интелигентни градски слоеве на населението. Гражданският протест срещу правителството на Борисов от последния месец в столицата и някои други големи градове на страната не опровергават, а подкрепят тези констатации.

Идейната аморфност на гражданския протест и липсата на силен десноцентристки политически субект зад него като условия да бъде употребен за антидемократични и антиевропейски цели

Протестът е аморфен в идейно отношение и не е политически артикулиран. Последното се отнася не само до липсата на позитивни политически идеи, а и до силна политическа организация, формирана от него, която да го представлява като участник в демократичния процес и съответно като бъдещо политическо представителство в парламента след провеждане на парламентарните избори. Такова представителство не е възможно, защото извън стихийната негативна енергия на отрицанието срещу правителството, чиято оставка иска, исканията му са нехомогенни и дори противоречиви – извън чистите и справедливи в морално и ценностно отношение мотиви на част от протестиращите за промяна в управлението и освобождаването му от корумпиращото го влияние на олигархията в рамките на избрания либерален политически модел и проевропейска геополитическа ориентация, се издигат искания и за ревизия на последния в антиевропейска и антилиберална насока. Поради липса на идейна яснота какво трябва да се прави след оставката на правителството, както и липса на влиятелен десноцентристки политически субект, който да артикулира и придаде политически формат на гражданския протест със силна заявка за участие в изборите и във формираното от тях управление, той ще бъде употребен от „старите муцуни“ в политиката от БСП, които от дълго време остро чувстват дефицита на присъствието си във властта и евентуално от „нови“ стари лица със своите маргинални политически проекти – популистки и антиевропейски по същността си. При успех на тези сили биха се променили само лицата на олигархията, без да се измени същността на модела, като може да се очаква влошаване на други негови социално-икономически и политически параметри в условията на световната икономическа криза, породена от пандемията, вкл. фактическо ревизиране на геополитическия избор, вече направен от страната. А този успех е много вероятен поради липсата, както вече се изтъкна, на организиран политически субект зад гражданския протест извън силите на статуквото – БСП, ДПС и новите маргинални антиевропейски проекти.

Прилика с гражданския протест срещу управлението на ГЕРБ през февруари 2013

При коментиране на гражданския протест се прави аналогия с този против управлението на Орешарски. В случая, няма да обсъждам съществените различия между тях, които се изразяват в обстоятелството, че в това управление, свалено още в началото на мандата си, участваше БСП и ДПС при опозиция ГЕРБ, макар и първа политическа сила в резултат на изборите, а че приликата на настоящия протест е повече с този от февруари 2013 г., който доведе до предсрочни избори след оставка на първото правителство на ГЕРБ. И при двата протеста се формира „Отечествен фронт“, коалиция на всички анти-ГЕРБ сили, която доведе заедно с провокацията в деня за размисъл - т.нар. „Констинбродска афера“, до слабото правителство на Орешарски през 2013 г. с крехкото парламентарно мнозинство на БСП, ДПС и Атака, а сега се очаква нещо подобно с подкрепата на някой от новите маргинални политически проекти. При предсрочни избори нещата биха се влошили с назначаването на служебно правителство от президента Радев, който се изявява като архитект на единния фронт срещу ГЕРБ и се държи като лидер на опозиционна политическа сила, а не като президент. Идеята за съществуването на института на служебния кабинет в Конституцията е да осигури безпристрастно и честно провеждане на изборите, без влияние върху тях на политическия кабинет, подал оставка, но това се отнася и до влиянието на опозицията, което в случая ще бъде голямо с ролята на Радев при формиране на служебното правителство. При това положение оставката на правителството и предсрочните избори само биха само влошили и задълбочили политическата криза на фона на общата кризисна обстановка в държавата, като целта в дейността на служебното правителство ще бъде не решаване на тежките проблеми на ситуацията, за които той не разполага и с необходимите инструменти при разпуснат парламент, а подготвяне на условията за управление на БСП.

В заключение, завършвам с направената вече констатация за особеностите на националната политическа култура като основна причина за липсата на алтернативен политически субект, който предполага формирането на нов политически елит и широка обществена подкрепа за реализиране на неговия проевропейски проект за преодоляване на властовото статукво, причина и за вечно „неслучилата се“ България.

София, август 2020 г.

<< Първа част

-----------

Благовест Пунев е съдия във Върховния съд (1990-2006) и в Конституционния съд (2006-2015), избран от Общото събрание на съдиите от Върховния касационен съд и Върховния административен съд, заместник-председател на Върховния касационен съд (1996-2006), член на Висшия съдебен съвет (1998-2003). Арбитър по вътрешни и международни арбитражни дела при Арбитражния съд на Българската търговско-промишлена палата (1991-2006).