Университетът като крепост на свободата

Слово на Даниела Горчева пред студентите в 272 аудитория на СУ „Св. Климент Охридски“, произнесено на 25 октомври 2013 година

Мотото на Лайденския университет от 1575 г. до наши дни е Praesidium Libertatis – крепост на свободата. И наистина, за това как преподаватели и студенти бранят духа на независимостта на своя университет могат да се разкажат много вдъхновяващи истории.

Ето една от тях. На 26 ноември 1940 г. Рудолф Клеверинха, преподавател по право в Лайденския университет, държи незабравима реч, с която протестира срещу заповедта на нацистките окупатори да бъдат уволнени преподавателите евреи и в защита на своя колега и учител от еврейски произход.

Тази реч е толкова вдъхновяваща, че вдига студенти и преподаватели на стачка срещу антиеврейското законодателство. На няколкостотин метра от него, друг един преподавател – професор Барже, изпълнява своя дълг на учен-хуманист и обяснява в лекцията си по анатомия пред огромна аудитория студенти защо расистката теория е безсмислица, която може да се роди само в главите на полуобразовани хора. Нито един от студентите му не го издава и затова проф. Барже не е арестуван за разлика от проф. Клеверинха, който държи речта си на открито.

Примерът на Университета в Лайден е последван и в Хага. Няколко дни преди това с думите „Блажени, които са преследвани заради правдата“ на стачка се вдигат и 3 000 студенти от Техническия университет в Делфт. Окупаторите го затварят на третия ден. Нацистите затварят и Лайденския университет и за разлика от Университета в Делфт, той остава затворен до края на войната.

Отваря врати отново едва през септември 1945 година.  

Но така Университетът в Лайден защитава мотото си „Бастион на свободата“, защитава хуманизма и човешкото достойнство и съхранява честта на своите преподаватели и студенти.

Нещо повече! Има още нещо, драги млади колеги, на които днес някои ваши преподаватели казват, че е по-важно да учите, отколкото да протестирате: по този начин Университетът в Лайден преподава и на тогавашните си, а и на всички свои бъдещи студенти най-важния урок - урокът да отстояваш свободата и достойнството, въпреки страха.

Крепост на свободата ли е Софийският университет?

Ще се изненадате, драги колеги, но да, Софийският университет, както и Медицинска академия и много други висши училища в България, също имат своята  славна история!

Само че не я познаваме.

А не я познаваме, защото преподаватели, които и днес, и вчера захвърлиха достойнството си на историци, за да се превърнат доброволно в партийни пропагандатори, ви заблуждават, дори когато уж ви оказват подкрепа.

Това са тези същите, които ни убеждаваха от ефира и от страниците на печатни и онлайн издания, че един позорен васал на Кремъл, един национален предател от Правец, предал суверинитета на България и предложил на два пъти страната, която по трагично недоразумение управлява, за 16-та република на Съветската империя, бил... „голям държавник“.  

Драги колеги, ще се изненадате, но студенти и преподаватели от Софийския университет бранят свободата дори по време на насила наложения от съветските окупатори и неговите позорни български васали комунистически режим.

Чуйте само малка част от героичната борба за свобода и човешко достойнство на вашите предшественици, учили в тези зали.

През февруари 1949 г. са изключени 3612 студенти. Те са изключвани както заради произхода си, така и по донесения, че говорили срещу режима, говорили, че няма свобода, „правили публични изказвания против мероприятията на ОФ и против СССР“. (Например разказвали широко разпространената по това време история за селянин, който изпуснал каскета си в житото за наряда, а го намерил след време в доставеното като помощ от СССР жито.) На 14 и 23 февруари 1949 г. 230 от тях са задържани и изпратени в концлагер с етикетите “изключен студент”, “студент офицер”, “студент син на кулак”, “фашист-студент“. От останалите изключени студенти 388 са изселени, 530 са задължени да се разписват в милицията, а по родните си места под контрол са изпратени 1367 души.

Оня ден, на 23 октомври 2013 година, пред Унгарското посолство бе поставена плоча на пловдивския поет Йордан Русков, който през 1956 година написва своя „Зов за свобода“.

Унгарците почетоха Йордан Русков, а българите не знаят нищо за него.

Колцина от вас са чували за Йордан Русков, който заплати своя призив и разпространените в София и Пловдив позиви със 7 години затвор? Когато  следователят от Държавна сигурност Йото Йотов Пашов го пита: „В стихотворението вие сте писали “О, българино с честна кръв, с мъжествени гърди! Макар и не в борбата пръв, последен не бъди!” Какво сте искали да кажете с това? За коя борба?”, Йордан Русков отговаря без заобикалки: “С това съм искал българинът да последва пътя на унгарците."

Попита ме днес един господин във Фейсбук: „колко плащат“ по повод вашата стачка.

Отговорих му следното: „Идете да Ви "платят" и на Вас! За активна и честна гражданска позиция в съветизираната България обикновено плащат с изключване, уволнение, подмолни удари под кръста, а в неотдавнашното минало и с убийство, затвор, концлагер.“

Имената на осемте руснаци, които на 25 август 1968 протестират на Червения площад в Москва срещу нахлуването в Чехословакия, са известни на света.

Но колцина българи знаят имената на тримата студенти, арестувани и осъдени през септември 1968 г. за разпространяването на позивите “Вън войските на марионетката Живков от ЧССР!” и за протеста си срещу смазването на Пражката пролет?

Да, няма да чуете от „историци“ като партийната пропагандаторка Искра Баева истинските исторически факти. Най-много да ви разкаже лакърдии за студентския театър през 1968 година, а да пропусне да спомене имената на тези, които платиха своя призив за свобода с дълги години комунистически затвор!

Ето техните имена: Едуард Генов, Валентин Радев, Александър Димитров.


Единственият от тази група студенти, които имаха доблестта да напишат и разпространят своя позив: „Вън войските на марионетката Живков от ЧССР!”, който е все още между нас, е Александър Димитров.

През 2008 г. чешкият президент Вацлав Клаус и премиерът Мирек Тополанек го наградиха с орден "Крамарж" за гражданска доблест.

Досега в България никой не се е сещал да предложи, каквото и е да е държавно отличие за Александър Димитров. Още се борим за отличието на достойни българи, които са проявили смелост и са поставили хуманизма над страха, включително за отличието на пребитата от комунистическата Държавна сигурност Лиляна Паница.

И това едва ли е изненадващо, като се знае какви са преимуществено хората, награждавани, например, от агента на Държавна сигурност Георги Първанов - Гоце, останал за наш общ позор цели два мандата български президент.

Но пред нас има два пътя и единият е посочен от Йордан Русков в неговото призивно стихотворение „Зов за свободата“:

Ще се разчупи бронята, препречила ни път.
Ще се разчупи бронята съветска в нашта гръд!

Драги млади колеги,

Един от вашите достойни преподаватели, с които може да се гордеете – Кристиан Таков, преподавател по право, говори тук пред вас и държа не по-малко вдъхновяваща реч от тази на своя лайденски колега проф. Клеверинха през 1940 година.

Той ви каза, между другото и следните думи:

„Попаднах на едно много интересно научно предаване, там имаше психологически експеримент, който показва, че когато ние се намираме в среда на мошеници и на тарикати, постоянно, постепенно и неотклонно започваме да копираме поведението им. Когато виждате безобразността навсякъде, вие няма как да не започнете рано или късно да я копирате повече или по-малко. И, уверявам ви, нещата започват с малкия компромис и вие вероятно го знаете. Благодаря ви, че не сте направили малкия компромис.

На колегите от Юридическия факултет, които искат да си имат лекции и да си учат, а вие им пречите, искам да кажа само едно нещо - да не се притесняват, те ще си научат, но не знам къде ще си приложат знанията, при положение че в България нещата се решават по подобни начини.“

А аз ще си пзоволя да ви напомня и думите на един от преподавателите на Ерна Парис, който в първата си лекция пред своите студенти в Сорбоната нарисувал на дъската един кръг и поставил една точка в него. Кръгът, казал той на своите студенти, е вашата среда. Точката сте вие. Каквото и да направите, ще промените средата, в която живеете.

Скъпи колеги, нямаме интерес да променяме средата към лошо, защото ще живеем в нея. Затова имаме интерес да разширяваме територията на доброто, да отстояваме свободата и човешкото достойнство не само на близките си, но на всички хора около нас. Тогава ще живеем достойно и самите ние.

Дами и господа, представям ви Александър Димитров, един от забравените истински герои на България!

Александър Димитров: При разговори с ваши колеги разбрах какво ви вълнува. На първо място това е пасивността на някои студенти и граждани. Всеки българин знае, че нашата страна е много красива, но трябва да имат и предвид, че притежава една седеммилионна част от нея - една седеммилионна акция. Да нямаш политическа позиция, да не гласуваш, просто означава да предоставиш имота си на някой друг за твоя сметка да се разпорежда с него.

И така, през декември 1967 се разбра, че в Чехословакия ще има промени. През януари 1968 за неин партиен шеф бе избран Александър Дубчек, който заедно със Смърковски и други, започна решително да либерализира режима. От януари до април Москва не беше взела още ясна позиция и в нашата преса се промъкваше повече или по малко информация за положителното развитие в Чехия. Започнахме да дишаме свободно. В началото на април аз и Едуард решихме да изпитаме обстановката. Използвахме за повод антибългарска карикатура в белградски вестник и с още няколко студенти организирахме демонстрация пред югославското посолство. Не бяхме похвалени, но не бяхме и смъмрени. През май Москва, съответно и нашите управляващи, заеха враждебна позиция спрямо Дубчек и разбрахме, че това, което желаехме няма да се осъществи толкова лесно. След това имахме сесия, дойде и лятото и на 21 август научихме за чудовищната интервенция в Чехия. След това последваха съобщения за единната съпротива на чехите. Въпреки, че чуждите станции се заглушаваха, ние знаехме по един-два чужди езика - комунистическите режими не бяха проумели, че живеем в информационен век.

Така че аз, Едуард Генов и Валентин Радев решихме да действаме като чехите и да се съпротивляваме. Изготвихме позиви с текст "Вън войските на марионетката Живков от ЧССР" и ги разпространихме в София, Пловдив, Пазарджик и Перник.

След това дойде вестта за акцията на Литвинов и другите на Червения площад в Москва. Написахме втора партида позиви с текст "Петима съветски граждани протестираха на Червения площад срещу навлизането в ЧССР. Какво правиш ти? Хора бдете!".

Опитахме да използваме комсомолските събрания, за да катализираме усещащото се неодобрение на агресията. В началото на ноември бяхме арестувани, след това съдени и изключени от Университета.

Въпрос от залата: Как се решихте да се съпротивлявате на режима?

Александър Димитров: Разбирате ли, повече от половин година ние дишахме свободно и изведнъж ни отнеха въздуха. Това бяха чувствата, които могат да характеризират реакцията ни. Може би вие изпитахте нещо подобно с възстановяването на Пеевски като депутат.

Въпрос от залата:  Как се разви съдбата Ви след това?

Александър Димитров: Бяхме осъдени на различни срокове затвор. Година след излизането ми от затвора, бях изселен в едно свищовско село, защото "съм подкопавал доверието в Партията сред нейните членове". Ожених се, но почти нямах приятели, защото при всеки, с когото контактувах, отиваха агенти на Държавна сигурност и го принуждаваха да дава сведения за мен. Така че не затворът и изселването бяха най-тежки, а тази античовешка практика на Държавна сигурност.

Докато в Щатите по това време се създаваха компютри, Интернет и други високи технологии, комунистическият режим в България създаваше един народ от доносници.

Но вие, отраслите след падането на комунизма, не се страхувайте! Борете се за свободата и за правата си!

Публикувано в Свободата.