Да, съпротива имаше. Една година от смъртта на Едуард Генов

Даниела Горчева

Имената на осемте руснаци, които на 25 август 1968 протестират на Червения площад в Москва срещу нахлуването в Чехословакия, са известни на света: Богораз, Литвинов, Бабицки, Делоне, Дремлюга, Файнберг, Горбаневская, Баева. Но колцина българи знаят имената на тримата студенти, арестувани и осъдени през септември 1968 за разпространяването на позивите “Вън войските на марионетката Живков от ЧССР!” и за протеста си срещу смазването на Пражката пролет? 

Ето техните имена: Едуард Генов, Валентин Радев, Александър Димитров.

Валентин Радев	Александър Димитров	Едуард Генов

Вчера, на 16 декември се навърши една година от смъртта на Едуард Генов. Приятелите му в София почетоха паметта му в църквата „Света Петка”, а семейството му  - със заупокойна молитва на гроба му в Сакраменто, Калифорния (САЩ).

В памет на Едуард Генов с решение на Столична община от 28 юни в София вече има улица на негово име. Това стана възможно, благодарение на инициативата на Лъчезар Тошев, народен представител от СДС, на петицията, подписана от граждани и негови бивши съзатворници като Фреди Фосколо и на подкрепата на общинските съветници Владимир Кисьов и Стефан Иванов.

 Преди да припомня някои думи на Едуард Генов, публикувани във в. „Нова Борба” през 1992 година, искам да ви представя единствения от тази група, който е все още между нас -  Александър Димитров.

През 2008 година чешкият президент Вацлав Клаус и премиерът Мирек Тополанек го наградиха с орден "Крамарж" за гражданска доблест.

На българския президент Георги Първанов с кодово име Гоце, дадено му от тайните комунистически служби, разбира се и през ум не му минава да награждава друг, освен своите си аркадаши от доказано престъпната Държавна сигурност(ДС) начело с небезизвестния Манджуков и такива като поръчковия писател Антон Дончев.

Ако трябва да характеризирам Александър Димитров с две думи, бих избрала лаконичност и прямота. Но той, разбира се, притежава в голяма доза и здравословна ирония, самоирония и скептицизъм. Загубил е младежките си марксистки илюзии, но не и интереса си към политиката, която следи внимателно и коментира не без страст.

Александър Димитров: Не можеше просто да си замълчим

Интервю на Даниела Горчева

Спомняте ли си ясно горещото лято на 1968 и какво си спомняте за онова време?

Много добре си спомням всичко и най-вече как тоталитаризмът може да смачка достойнството на човека. Хората виждаха абсурдността на системата, но последна дума имаше Страхът. Трагедията не бе в изпращането на няколко роти, а в тъпата убеденост на Москва и нейните марионетки, че са на прав път и могат да продължават да лъжат и себе си, и народите си.

На кого хрумна идеята да подкрепите арестуваните руснаци, които протестират на Червения площад с лозунга „За нашата и вашата свобода”? Всъщност, откъде научихте за този протест?

Комунизмът не беше пригоден да посрещне информационната революция. Дори да заглушаваха българските предавания, ние слушахме английските, а югославското радио Скопие излъчваше на един български диалект, разбираем за много българи. Не мога да си спомня кой от нас тримата първи предложи да използваме позиви, но подкрепата за Литвинов и другите бе мое предложение.

Какво искахте да постигнете с разпространението на позивите?

Чехите искаха това, което ние искахме. Не можеше просто да си замълчим. В Русия и в другите комунистически страни хората протестираха, а някои - Югославия, Румъния, изцяло се обявиха против. Аз се надявах, че под този натиск Кремъл ще еволюира и ще се откаже от месианската  си комунистическа химера. Всъщност това стана през 1986-89.  

Подозирахте ли и изобщо допускахте ли, че сред вас има доносник на Държавна сигурност? Кога научихте за доносите на Божидар Стриков?

Веднага щом Божидар Стриков се появи, реших че има нещо, което не е наред, защото непрекъснато питаше за неща, които не му влизат в работата.  Имахме правило освен нас тримата, да не присъстват други при взимане на решения. Но първо, за него гарантира Еди и второ, не е правилно да обвиняваш без доказателства. Тъй като Стриков много искаше да си приказваме за саботаж, докато нашите цели и разбирания се изчерпаха с протест, естествено, с горчиво чувство допуснах, че сме разкрити. След години, имайки вече представа за методите на Държавна сигурност (ДС), стигнах до извода, че Стриков доста преди това е бил завербуван и се е движел с Еди, като неговия stool pigeon.

Какво се случи след като ви арестуваха?

С тримата бе процедирано по еднакъв начин. Първо всеки от нас бе в единична килия и след като решиха, че страшно искаме компания, ни сложиха в килии с момчета, които бяха правили опити да минат границата, за да си “споделяме” с тях.

Как мина делото, процесът при закрити врати ли беше? Дадоха ли ви думата?

Делото премина под пълния контрол на ДС. Формално бе със свободен достъп, но журналисти нямаше, защото никой не ги беше пратил. Адвокатите ни пледираха напълно в удобната теза за липсата ни на житейски опит. Еди се опита да вземе думата и милиционерите веднага го изведоха.

След ареста и присъдата имахте ли контакти с Едуард Генов и Валентин Радев?

Заедно бяхме в Старозагорския затвор, но Еди се присъедини към група, която подготвяше бягство и в която, естествено, имаше доносник и при първия отдал се на ДС случай (не бил съобщил за готвеното бягство от затвора) му дадоха още 8 години плюс неговите три.

Вие казвате, че сте бил марксист? Кога загубихте илюзиите си по отношение на марксизма и защо?

Първото разочарование бе фактът, че една “братска страна” бе нападната от други “братски страни”, водени от “най-братската страна”. Оттам - нататък не беше трудно да разбера, че реално социално общество може да съществува само в условия на демокрация (“народните маси” избират, а не делегират правата си на тоталитарни клики) и функциониращо пазарно стопанство.

Как мислите - тези предварително обречени в една тоталитарна система актове на протест, имат ли смисъл – и за тогава, и за сега?

Смятам, че протестът в тоталитарните държави е необходим. Преди десетина години бях в Бирма и бях потресен от фарсовите форми на будизирания комунистически модел.

Знаете ли с какво се занимава след 10 ноември 1989 доносникът на Държавна сигурност Божидар Стриков?

Преди 1996, когато получих за първи път достъп до досието си, Стриков е застрелял с личното си оръжие свой съсед, бил е осъден и “свален от отчет”. Това е причината да мога да получа “сведението” му. Видях го веднъж в една крайно националистическа групировка.

Миналата година Едуард Генов почина в САЩ, след като през 1989 бе екстрадиран от ДС. А каква бе по-нататъшната съдба на Валентин Радев?

Вальо написа монография за атентата в Свети Крал и почина през 1997 г. от заболяване на сърцето. Има двама сина, единият от които е учител по история.  Съпругата му също взе активно участие в процесите на демократизация в България. И тя, както и Събина (съпругата на Едуард Генов), и моята съпруга Жени бяха и си останаха едни героични жени.

Бихме се до край

Едуард Генов*

Пазарджишкият затвор бе определен за политическа гилотина на страната. Там загинаха мъже, с които може да се гордее всяка страна. Там загинаха и Борис Арсов, ръководителят на „Армия на обречените”, отвлечен от Дания, обявен за луд и удушен в наказателните килии, и Георги Заркин, поет и революционер, създател на Младежкия национален съюз. 

В Старозагорския затвор загинаха Петко Чобанов, ръководител на бунта от 1969, Димитър Влайчев и Невзат при опит за бягство през 1972 г. Имаше и случаи на самозапалване и самоубийства в знак на протест срещу комунизма.

Да, съпротива имаше. През 1977 докараха в затвора Варненската конспирация – група младежи, отбиващи службата си във флота, създали група за борба срещу комунизма. През 1975 - Хасковските партизани. Пет момчета излезли с оръжие в Балкана. През 1969 – конспирацията в Нови Кричим, взривени паметници...

А имаше и турци. Бореха се с нас, деляхме си хляба и мъките. Затова ми е болно като чувам как комунистически провокатори и от двете страни се мъчат да забият клин между българи и турци.

Първият човек, който дойде да ме види, когато бях изселен, беше Орхан. С години бяхме лежали в една килия. „Капланоолу, как ще оставя аз побратима си в беда? Ето ме, кажи!”

Бай Нури – духовният водач на турците в затвора, човекът с огромно сърце, балсам за болките и на българи, и на турци. „Бай Нури, всичките ти хора при мен.” „Защо ми го казваш, Еди, че къде другаде?”

Братът на „Малкия Халил”, когато го включвах в групата и му обяснявах, че е опасно: „Аз съм стъклар, аркадаш, от 15 години, ама и досега се режа понякога. Кое е опасно? А и ти си отпред, за теб не е ли опасно? Брат ми ми каза тебе да слушам.” Като братя сме били в затвора.

Да, аз си спомням с обич за всички в затвора. А признанието? Че кой от нас е лежал за признание? То такъв член в кодекса няма.

Публикувано в в. „Нова борба”, САЩ, май-юни 1992

2010