АФИШ
AGENDA
     
   
ОБЩЕСТВО / MAATSCHAPPIJ
     

КОМЕНТАРИ
COMMENTAREN

ИНТЕРВЮТА
INTERVIEWS

ОБЩЕСТВО
MAATSCHAPPIJ

ИСТОРИЯ
GESCHIEDENIS

КУЛТУРА
CULTUUR

ПЪТЕПИСИ
REISVERHALEN

СМЕХУРКО
HUMOR


 

Свидетелствам само истината!
Слово на Дянко МАРКОВ пред Европейския парламент, 13 октомври 2014 година

 

Снимка: Статул Карабашев

Две събития – в Амстердам, на 9 октомври, и в Брюксел, на 13 октомври – отбелязаха паметната 25-годишнина от рухването на комунистическите режими.

В Амстердам вечерта започна с концерт на живеещата в Холандия българска пианистка Ани Аврамова (Шопен, Брамс и Любомир Пипков), след което бе прожектиран документалният филм на Даниела Горчева, Ирина Недева и Андрей Гетов „Гьоч – да прекрачиш границата“, който разказва за легалната съпротива срещу насилието, цинично наречено Възродителен процес. Вечерта завърши, както и в Европейския парламент в Брюксел, с концерт на Подуене блус бенд.

В Брюксел, преди концерта на Васко Кръпката и Подуене блус бенд, имаше дискусия на тема „Комунизмът и несломеният човешки дух“. Събитието бе осъществено по идея на Даниела Горчева и с подкрепата на българския евродепутат Андрей Ковачев. То бе част от инициативата му „Изстраданата европейска мечта на България“. Участници в дискусията бяха Михаел Галер, Дянко Марков, Едвин Сугарев, Андрей Ковачев и Даниела Горчева, която бе и модератор на дискусията.

Предлагаме ви изказването на Дянко Марков пред Европейския парламент.

 

Уважаеми и драги граждани на Европейската общност на народите, уважаеми съграждани и съотечественици, уважаеми гости!

Аз дойдох тука в своята вече 93-та годишнина от рождението ми, за да засвидетелствам неща, които са малко известни не само на Европейската общност, но и на нашата млада българска генерация, която не познава събитията, на които аз, по стечение на обстоятелствата, съм бил не само свидетел, но и участник в много от тях.

Аз ще се докосна сега съвсем бегло до тези събития.

В личен план най-тежкият ми спомен от годините на комунистическия гнет беше, когато узнах, че докато ние двамата с по-възрастния ми брат Марко, доктор на юридическите науки от швейцарски университет, бяхме ангажирани във войната срещу хитлеристка Германия, комунистическите терористи, които вилнееха в тила под защитата на Червената армия, са извели баща ни и са го погубили без съд и присъда. И къде е гробът му – до ден-днешен не съм узнал.

Но този личен гнет, но тази лична трагедия, която преживях, потъна в цялостната трагедия, в която влезе нашата нация и държава, след като беше окупирана от Червената армия и над нея се разпростря комунистическият терор.

Моето отечество е жертва на това!

Затуй днес сме на дъното!

Затуй съм дошъл да свидетелствам за моята лична съдба и тази на цялата ни нация и държава!
Г-жа Горчева, на която аз дължа тази покана, и г-н Ковачев – двама сърцати граждани на Европа и на моето Отечество, аз благодаря за вашето внимание!

(Даниела Горчева се обръща към Дянко Марков да разкаже за д-р Грозев, който е бил в комунистическия коннцлагер „Белене“.)

Доктор Грозев е една светла личност от нашия процес, в който бяха осъдени повече от 70 души младежи без всякаква вина! Кълна се, давам ви моята честна дума на човек, който е пътник за отвъдното, да казва само истината. И аз свидетелствам само истината!

Шестдесет и пет души осъдени и още няколко задочно осъдени на смърт! На смърт тука бяха осъдени „само“ седем. Това беше. Само!!!

Но това бяха абсолютно невинни хора! Бяха взети като младежи, някои от тях с едва създадени семейства, с малки дечица, и те бяха обречени на един продължителен гнет, защото присъдите в мнозинството си бяха от 10 години нагоре – десет-петнадесет, до живот, смърт… Това беше.

Моята майка пише в благодарствено писмо до сестриното си семейство, било в нейна помощ в тези тежки времена:

„Присъствах на най-тежкото погребение, на което човек може да бъде свидетел. Шейсет и няколко души – младежи между 20- и 30-годишна възраст, млади, хубави, образовани, достойни и добри, погребваха своето бъдеще, погребваха своята младост, а някои погребваха и семействата си. Едва сдържах риданията си.“

На другия ден, след присъдата – погребение, за пръв път, след 6 месеца единично съществувание в затворите на следствието, имаше среща на осъдените с близките им. И на тази среща в тъй наречената „кучкарница“, защото едновременно 10-15 души, които дотогава не бяха виждали близките си, ги срещаха пред двойна решетка, където сновяха надзиратели, и всички викаха, за да може да кажат нещо и да се чуят след толкова време раздяла.

Но след туй, като се прибрахме смазани, угнетени от тази „среща“ през двойна решетка с най-близките ни същества, дойде това, което наричам в своята основна книга – „Възкресението“.

Един от по-възрастните хора, който беше адвокат и осъден с нас, беше същевременно и семинарист и много добър диригент. Той прикотка горе, на четвъртия етаж, почти цялата ни група, разпредели ни на четири гласа и между затворническите стени прозвуча шедьовърът на Шуберт „Спи ми, рожбо, спи“.

Със „Спи ми, рожбо, спи“ на Шуберт ние започнахме превръщането на наказателната система на затворите и лагерите в школа за стоицизъм, за човешко другарство, за обич между хората и за морал.

Това беше великото в усилията да бъде преодолян гнетът, който беше упражняван в нашето отечество. За да хвърля светлина и към думите на г-жа Горчева, защото Империята на злото – московската, наред с тиранията, залегнала в основата на комунистическата политическа религия, беше съчетана със стремежа й през България да излезе на топло море. България беше обречена от тази империя – и затуй у нас беше въдворен най-тежкият режим и гнет.

Доктор Грозев беше лъчезарна личност. Неговото семейство не устоя, но той беше човекът, който даваше опора. И то не само медицинска, в която той – и като хирург, и по обща медицина – беше един от асовете. Защото той беше лекувал в Родопите, в Странджа сред бедните хора, даже сред друговерците – и те го обичаха всички. И го обичаха и в лагера, това беше човек, който можеше само да бъде обичан.

И знаете ли каква участ му бе отсъдена – 270 дни в карцера на остров Белене!!! Можете ли да имате представа за това – 9 месеца долу в подземието, където при всяко прииждане на Дунава, реката залива, оросява, наводнява и където водните плъхове се мъчат да изтръгнат залъците хляб дори от ръцете на окованите хора. Девет месеца! Няколко пъти бе извикан горе да оказва първа помощ, да помага, включително и на мъчителите си. И той излезе от карцера след девет месеца с усмивка и със съзнанието да дава кураж на хората:

„Не бойте се! Ето аз излизам от ада! Не бойте се, когато сте добри хора, верующи хора, когато не мразите даже враговете си! Вие имате възможността да оцелеете!“

Това беше д-р Грозев!

Но наред с това нося още един спомен… Защото не мога да визирам в подробности на катастрофата, която моето Отечество изживя.

Един последен пример си позволявам да ви дам, който просто го нося от Отечеството, за да ви го подаря, защото то е нещо много хубаво в човешки план. Това е съдбата на едно момченце, то беше съвсем младо момче. И аз бях млад, но той беше по-млад и от мен.

Още като овчарче, в предучилищна възраст, е пасло овцете и агнетата от своето най-южно село в гънките на разклоненията на Пирин планина. И познава козите пътеки, защото то живее с природата, обича природата, обича животните, обича хората.

Това момче по някаква причина, която така и не стана ясна – не можаха да дадат диагноза и лекарите в затворническата болница – беше загубило зрението си. То беше ослепяло. Но като сляпо момче беше успяло да преведе – загубило светлината на своето зрение – към светлината на свободния свят не един и двама души, водейки ги по козите пътеки, недостъпни за тези, които слухтят, и за граничарите. И да им дари свободата.

Най-накрая, вече заловен в тази дейност, той беше осъден жестоко и хвърлен в Софийския затвор. И там той беше предпочел да живее не в общото приземно помещение, където над 500 души на два етажа дървени нари живееха, колкото може това да се нарече живот. Той предпочиташе да лежи в преддверието на това общо помещение, върху своето съдрано чердженце, за да може да си тананика.

И пееше своите песнички, те бяха тъжни песни като „Черней горо, черней сестро“, „Печални хризантеми“, „Когато бях овчарче”… Разбирате какво му е било на това момче… И ние го слушахме… излизахме, там можеше да се пуши.

Една вечер беше дошъл един млад новоназначен свиреп надзирател, който срита хората, полегнали там, взе да ги разпитва: „Ти какъв си бе?”. Трима-четирима бяха от селските бунтове, от селската партия, дружбашите, един казва: „Аз съм от опозицията“, трети беше офицер. Стига до това момче: „Ти какъв си?“. То му отговаря: „Аз съм човек“. „Виждам, че не си на четири крака. Ти кажи друго, какво си правил – селянин ли си, националист ли си, анархист, фашист ли си, враг, кажи какъв си?“
„Аз съм само човек“, каза сляпото момче.

Този пример ви нося от моята Родина. Вземете го в сърцата си, завещайте го на идващите подир вас и бъдете благословени!

Сега ме питат: как устояхте в затворите? Устояхме благодарение преди всичко на това, че бяхме добри хора. Добрите хора при всички обстоятелства могат да изпитват щастливи моменти. Само добрите хора! Злото е ненаситно и нещастно. В това нещо ние се убедихме. Там нямаше щастливи между тези, които изтезаваха, като се почне от следователите, агентите, доносниците, които ни пращаха в наказателните лагери.

Аз още пиша, въпреки ослепяващите ми очи. Моята дъщеря, която присъства тук и е най-добрият ми помощник в живота и крепител, разчита моите „гарванаци“. Аз представям вече 4-та книга като свидетел. Свидетелствам като истински участник в събитията. Това завещавам на млада България.
Нека ги има моите писания и нека всеки си направи заключения за това. Тържеството на добрия човек е единствената възможност да се противодейства срещу тържеството на злото. Това е пътят на гражданина, за да излезе моята страна от дъното! Това е пътят на европейската цивилизация – да парира злото в света. Тя е призвана да извърши това.


           
списание Диалог