АФИШ
AGENDA
     
   
     

КОМЕНТАРИ
COMMENTAREN

ИНТЕРВЮТА
INTERVIEWS

ОБЩЕСТВО
MAATSCHAPPIJ

ИСТОРИЯ
GESCHIEDENIS

КУЛТУРА
CULTUUR

ПЪТЕПИСИ
REISVERHALEN

СМЕХУРКО
HUMOR

 

Последният етап на гражданина Шаламов


Последната паспортна снимка на В. Шаламов, shalamov.ru

С отдавна порусената френска дума “етап” през XIX век наричали затворите по пътя на конвоя. В живота на Варлам Тихонович Шаламов (1907—1982) – писател и поет, за първи път арестуван през февруари 1929 и осъден на три години затвор, повторно арестуван през зимата на 1937 и реабилитиран през есента на 1956, етапите са твърде много. В края на 70-те години гражданинът Шаламов е настанен в дом за инвалиди и стари хора. За последните месеци на неговото земно битие ми разказа д-р Елена Викторовна Захарова, която изпратила автора на “Колимски разкази” в последния му път.
Виктор Тополянски

- Елена Викторовна, как се запознахте с Шаламов?

- През 1980 г. (тогава завършвах медицинския институт) баща ми* научи, че Шаламов се намира в старчески дом. Баща ми искаше аз да преценя медицинската ситуация и ме заведе на ул. “Планерна”. Това, което видях, ми направи много силно впечатление: стори ми се, че човекът, който седеше на пода до креват с гол дюшек, вече не е напълно човек. А през май 1981 г. баща ми почина.

Пак тогава, през май, чух от филолога и литературоведа Александър Анатолиевич Морозов, че той посещава Шаламов. Със страшно вълнение Морозов ми прочете стихове от последния цикъл на Шаламов, които ме поразиха. Дадох си сметка, че тези стихове са били написани по времето, когато за първи път видях Шаламов. Значи той под онази обвивка се е измъчвал.

И отново отидох на “Планерна”. Варлам Тихонович трудно чуваше, трудно говореше, но ме прие, не ме изгони.

Положението му в този дом за инвалиди беше страшно. Мръсотия, липса на елементарни грижи. Всъщност това си беше почти затвор.

- Как се е озовал там?

- Той беше стар и напълно самотен човек. С първата си жена се разделили много отдавна, с втората също; с дъщеря си не поддържаше отношения. Други роднини нямаше. През 70-те имало двама души, които му помагали, но по-късно престанали, защото станало невъзможно да делят времето си между своите семейства и тежко болния човек. И той останал съвършено сам и болен.

- От какво боледуваше?

- Доколкото ми е известно, имаше различни диагнози, в това число болест на Мениер. Сега е трудно да възстановя събитията, а тогава бях съвсем неопитна, но мисля, че имаше тежък паркинсонизъм.

Трудно чуваше, трудно виждаше, не можеше да се движи нормално. И говорът му също беше нарушен…

Мисля, че се смяташе за затворник; затова махаше чаршафите от кревата, а хавлията я завързваше на врата си, за да не я откраднат въображаемите съкилийници.

Преди това, както бях чувала, трупал запаси от продукти. И тъй като никой не се грижел за него, го настанили в дома за инвалиди и стари хора.

- Опитвахте ли се да му помогнете?

- Пасивно. Можех да се грижа за него като санитарка, което и правех като го посещавах два пъти в седмицата… Може би той не се нуждаеше от това, не знам. Възможно е да съм го правила заради себе си.

- Провеждаха ли му някаква лекарствена терапия?

- Там със сигурност имаше щатни лекари. Но при посещенията си нито веднъж не видях лекар. Имаше медицински сестри. Но не мисля, че дори адекватно лечение можеше вече да повлияе положително на състоянието му.

- А той опитваше ли се да пише?

- Нито веднъж не видях да го прави. Обикновено седеше или лежеше. Но Морозов по някакъв неразбираем за мен начин общуваше с него на литературни теми и успяваше нещичко да разбере и да запише. Аз просто се намирах от другата страна, от физическата страна. И моето общуване с него продължи само от май 1981 г. до деня на смъртта му, 17 януари 1982 г.

Там срещах също Татяна Николаевна Уманская (Трусова), преподавател по литература. Тя издирила Шаламов, защото в героя от разказа “Вайсманист” разпознала своя дядо. Идваше и Людмила Анис, която прочела в самиздата няколко разказа на Шаламов и те й направили такова впечатление, че издирила автора.

Направихме си някакви дежурства, повече или по-малко редовни. Лично аз там не съм срещала другиго – нито приятели, нито роднини, нито колеги писатели.

Наистина, в шкафчето на Шаламов намерих купчина покани за мероприятия в Дома на литераторите. Очевидно някой ги беше изпращал или носил, но хора не съм срещала, намерих само тези хартиени следи. През юли или август 1981 г. Варлам Тихонович се разболя от възпаление на дробовете. Аз носех антибиотици, поставяхме му инжекции. Той се оправи. В този период ходехме всеки ден, защото Шаламов се нуждаеше от интензивни грижи.

Изглежда, че честите посещения обезпокоиха администрацията, защото веднъж ме извика главният лекар на това учреждение. Каза ми, че многобройните посещения при този болен не се приветстват и не се одобряват. Ако това продължи, Шаламов ще бъде преместен в интернат за хронично психично болни и до него няма да има достъп никой, освен най-близките му роднини.

Той също така добави, че му оказват натиск “отгоре”. Опитах се да изгладя ситуацията… Главният лекар обеща да събере комисия за освидетелстване на Шаламов.

Трудно, но успях да получа разрешение да присъствам на освидетелстването. То беше напълно като по Кафка. Дойдоха трима неизвестни, дълго говориха с главния лекар, а после заедно с него отидоха в болничната стая. Комисията се насочи към Варлам Тихонович, позволиха ми да вляза с тях.

Попитаха го кой ден от седмицата е, коя дата. Той не отговори на въпросите – или не ги чу, или не пожела да отговори. Тогава те излязоха и обявиха извода си: старческа деменция, тоест слабоумие. И си тръгнаха.

Попитах главния лекар какво ще стане оттук нататък. Той отговори: “Ще видим, само кротувайте. Много шум вдигате”.

На Нова година там ходи Морозов. След Нова година ходихме Людмила Анис и аз. По това време, разбирайки колко тежко е състоянието на Шаламов, бяхме създали добри отношения с медицинските сестри. Помолих ги да запишат в дневника за предаване на дежурствата и моя телефон, и телефона на Татяна Николаевна Уманская. Но никой от персонала не позвъни нито на нея, нито на мен.

Затова пък в четвъртък, 15 януари, вечерта ми се обади в паника Татяна Николаевна, която отишла при Шаламов и не го намерила. Тази вечер не можехме нищо повече да направим, а и никой не би ни пуснал при него.

В петък сутринта отидохме там. Стаята беше празна; на радиатора висеше изсъхнала пижама, в шкафчето лежаха поканите за Дома на литератора и купчина вестници “Московский литератор”, табакера затворническа изработка, въпреки че той не пушеше, оръфан портфейл, карта за Ленинската библиотека, някаква квитанция за хладилник (всичко после предадох в музея във Вологда).

Пациентка от съседната стая ми каза: “Взеха го твоя Тихон” (не знам защо, те го наричаха Тихон). Хукнах при дежурната медицинска сестра. След енергични настоявания тя погледна в дневника и каза, че са го преместили в интерната за хронично психично болни в Медведково. И даже ми даде телефонния номер на интерната и адреса.

В събота сутринта с Людмила Анис тръгнахме към Медведково. Намерихме казионното здание, сред заледена пустош. Обиколихме отвсякъде. Всичко здраво заключено. Едва намерихме врата, започнахме да блъскаме. Отвори пазачът и изръмжа, че посещения не се правят.

По някакво истинско чудо го склоних да ни разреши да говорим с дежурния лекар. Лекарят погледна в някаква книга и съобщи: “Да, наистина, доставен е онзи ден; отбелязано е, че е буен и се е опитал да ухапе санитаря”.

Започнах да умолявам дежурния лекар да ми позволи да посетя Варлам Тихонович и той кой знае как се съгласи. Дори ми даде да прочета историята на болестта, от която се разбираше, че буквално на следващия ден след постъпването си Шаламов е развил пневмония. След това ни пуснаха в болничната стая.

Той беше в безсъзнание. Хъркаше. Беше ясно, че си отива. Попитах лекаря дали днес са изпълнявани някакви назначения. Отговори ми, че пациентите са много и сестрата още не е стигнала до Шаламов. Помолих го да ми разреши аз да изпълня назначенията, инжектирах му строфантин и още някакви препарати.

Всичко това беше символично и не можеше да помогне, но аз бях в някакво умопомрачение, трудно съобразявах. Около два часа по-късно Шаламов умря в ръцете ми, без да дойде в съзнание.

Там умрелите ги откарват в моргата, а после или ги предават на близките, или след три месеца ги погребват в общ гроб. И тогава съобразих, че аз не съм роднина на Шаламов и значи няма да ми дадат тялото. Все пак трябваше да се опитам да получа смъртен акт.

Наложи ми се да моля да ми дадат някаква справка, свидетелство, че тялото на Шаламов не е “безстопанствено”. И ми дадоха някаква бележка… Получих правото да погреба Шаламов.

Отидох при човека, който се занимаваше с погребенията на писателите. Той закачи във фоайето на Централния дом на литераторите обява в траурна рамка, разтича се за място на Троекуровското гробище и предложи да направим тържествена гражданска панихида.

Тогава нещо ми стана и заявих, че Варлам Тихонович е завещал да го опеят. В действителност никога не бях говорила с него на религиозни теми, но той беше син на свещеник и при отсъствието на пряка забрана от негова страна следваше да бъде опят (по мое разбиране).

Писателите се посъвещаваха и се съгласиха на погребение по църковен обред, но предупредиха, че членовете на Съюза на писателите няма да могат да присъстват. По съвет на отец Александър Мен опяха Шаламов в църквата “Св. Никола в Кузнеци”.

На гроба на Шаламов поставиха паметник, изработен от Федот Федотович Сучков – също бивш затворник. Той отля в бронз копие на дървения скулптурен портрет, направен от него още приживе на Шаламов, даде свои средства за монтажа на паметника. И много хора също дадоха пари.

През 2000 г. тази бронзова скулптура беше открадната от гроба. По-късно с усилията на Вологодския музей на Шаламов и на пазителката на шаламовския архив И. П. Сиротинская отново беше поставено чугунено копие на паметника.

Аз ходя там много рядко.

Справка на ”Новая газета”

Виктор Давидович Тополянски е лекар, писател и историк-архивист. Неговата тема в медицината е психосоматиката, науката за взаимното влияние между състоянието на душата и болестта на тялото. Неговата тема в словесността е психосоматиката на “Съветска Русия”: книгите “Вожди в законе” (1996), “Сквозняк из прошлого. Время и документы” (2006), “Скръбните страници”** на наркомите Цурюпа, Семашко и Ежов, историята на заболяванията на Крупская и Фрунзе, влиянието на глада през 1921 г. върху психическото здраве на нацията… Изследванията на Тополянски са редове от нашата обща анамнеза. Всеки носи симптомите на тежката невроза, която Русия получи през 1917 г. и която трудно ще изкараме на крак. Така че по-добре да знаем диагнозата.

Разказът на доктор Захарова, записан от Тополянски - архивиста, е от същата тази 90-годишна история на общата ни болест. В хрониката на последните дни на Варлам Шаламов, един от най-силните, твърди и чисти синове на Русия през XX век, се оглежда цялата съветска цивилизация. Обичайната й нищета и “скръбната й безчувственост”*** (естествена последица на събитията). Нейните страстотерпци и нейните жени-мироносици.

Публикацията се посвещава на 90-годишнината от Великия Октомври.

“Новая газета”, 8 ноември 2007

----

* Виктор Александрович Хинкис (1930-1981), редактор и преводач. (Бел. Д.)

** Изразът има архаична употреба като “история на болестта”. (Бел. Д.)

*** Литературно название на психическата анестезия, характерна с непълнота на емоционалната реакция, загуба на съпричастност и на усещане за естетическите и етически аспекти на обкръжението и собственото и чуждо поведение. (Бел. Д.)

           
списание Диалог