АФИШ
AGENDA
     
   
     

КОМЕНТАРИ
COMMENTAREN

ИНТЕРВЮТА
INTERVIEWS

ОБЩЕСТВО
MAATSCHAPPIJ

ИСТОРИЯ
GESCHIEDENIS

КУЛТУРА
CULTUUR

ПЪТЕПИСИ
REISVERHALEN

СМЕХУРКО
HUMOR

 

За трагедията на евреите в Солун
Даниела Горчева


Само незапознати с историята на Втората световна война могат да отричат или омаловажават огромния натиск и извънредната ситуация, пред която са изправени държавният глава цар Борис III, българският парламент и правителството на България в началото на 1941 година (когато СССР и Германия все още са съюзници, а българските комунисти следват инструкциите от Москва и сътрудничат на този съюз), когато Германия е прегазила половин Европа, а САЩ нямат никакво намерение да влизат във война.

Когато се преценяват действията и бездействията на политиците от даден исторически период, за да преценим дали са постъпили правилно или не, трябва да познаваме конкретната епоха, условията, в които са действали и да сме запознати с обстоятелствата и най-съществените подробности, в противен случай рискуваме изводите ни да се съвсем грешни.

Представете си парченце от една голяма и сложна мозайка и се опитайте да си представите цялата картина без да имате налице останалите части от пъзела.

В темата за Втората световна война и спасяването на евреите в България, която разискваме в тази рубрика, за да разберем дали България е имала възможност да спаси и евреите от Беломорието и Македония и дали носи политическа вина за изселването им от родните места, завършило с изтреблението им в Полша, ще попълваме бавно и търпеливо отделните малки парченца от мозайката, за да разберем дали в онези условия българските политици са постъпили подло и малодушно или не, кой каква роля е играл в спасението на евреите в България и „как да си обясним това чудодейно осъществяване на доброто” (по думите на Цветан Тодоров).

Има неща, които задължително трябва да се знаят преди да се коментира лесно ли е било да се противопоставиш на една могъща тоталитарна държава и защо ако е било лесно единствено България успява да откаже депортацията на своите евреи?

ХАНА АРЕНД: Не знам за нито един опит да се обясни поведението на българския народ - поведение уникално

Преди да ви предложа разтърсващия разказ Рафаел Камхи – на един по чудо оцелял очевидец на трагедията на евреите в Солун, спасен от депортация благодарение на застъпничеството на българските власти и лично на цар Борис, нека чуем какво пише за България, за нейния държавен глава цар Борис Трети, за българския парламент и за поведението на българското общество по време на Втората световна война философът и изследователят на Холокоста Хана Аренд, която прави заключенията си въз основа на свидетелските показания и документите от немските архиви, представени на процеса срещу Айхман в Йерусалим през 1961 година:

„България има причини да е благодарна на нацистка Германия повече от всяка друга балканска страна поради значителните териториални придобивки, получени за сметка на Румъния, Югославия и Гърция. И въпреки това България нито се показва благодарна, нито нейното правителство или народ проявяват слабостта да възприемат политиката на „безпощадна твърдост".

Това се отнася не само до еврейския въпрос. Българската монархия няма основания да се безпокои от местното фашистко движение „Ратници", защото то е незначително по мащаб и без влияние от политическа гледна точка, докато Парламентът запазва всеобщата почит и работи в разбирателство с царя.

Така българите се осмеляват да не обявят война на Русия и никога не пращат дори и символичен експедиционен корпус от „доброволци" на Източния фронт.

Най-учудващо от всичко обаче е обстоятелството, че в пояса със смесено население, в който антисемитизмът е по принцип широкораз-пространен сред всякакви етнически групи, придобил качеството на официална правителствена политика далеч преди идването на Хитлер, на българите липсва, каквото и да било „разбиране по еврейския въпрос".

Вярно е, че българската армия се съгласява да се депортират около единайсет хиляди души – всичките евреи от новоприсъединените територии под военно управление, където населението е антисемитско. Съмнително е обаче, че им е ясно какво по-точно означава на практика „преселването на Изток".

Също така малко по-рано, през януари 1941 г., правителството се съгласява с въвеждането на антиеврейско законодателство, но от нацистка гледна точка то е просто нелепо: около шест хиляди добре сложени мъже са мобилизирани за работа; всички покръстени евреи се изключват от мерките, независимо от датата на тяхното покръстване, което води до епидемичното им превръщане в християни; други пет хиляди от общо петдесет хиляди евреи получават специални привилегии; а за евреите – лекари и стопански дейци, се въвежда ограничение за практикуване на професията, но доста голяма част от тях остава на работа, тъй като пропорцията се изчислява на основата на броя на евреите спрямо градското население, а той е висок, а не спрямо цялото население на страната изобщо. Когато всички тези мерки са въведени на практика, правителствените представители в България заявяват публично, че нещата са вече стабилизирани, съобразно интереса на всяка страна. Явно, че нацистите ще трябва да ги просветят не само за нуждата от „решаване на еврейския проблем", но и да ги поучат, че правовата стабилност и тоталитарното движение не могат да бъдат съгласувани.

Вероятно германските власти хранят известно съмнение за предстоящи трудности.
През януари 1942 г. Айхман пише писмо до Външното министерство, в което заявява, че „съществуват значителни възможности за приемането на евреи от България" и предлага да се уведоми българското правителство по този въпрос, като уверява Външното министерство, че полицейското аташе в посолството в София „ще се погрижи за техническата страна по прилагане на депортирането". (Навярно полицейското аташе също не е било особено въодушевено за тази работа, щом скоро след това Айхман изпраща в София като „съветник" един от своите хора в Париж - Теодор Данекер.)

Твърде интересно е да се отбележи, че това писмо влиза пряко в пълно противоречие с известието, което изпраща само няколко месеца по-рано в Сърбия, в което заявява, че все още липсват средства за приемане на евреи и че дори евреите от Райха не могат да бъдат депортирани.

Сериозният приоритет, който се отдава на задачата по превръщане на България в “юденрайн", може да се обясни само с факта, че Берлин е съвършено точно информиран, че трябва да се действа много бързо, ако тази задача следва изобщо да бъде осъществена. И така, германското посолство се обръща към българите, но едва след цели шест месеца те правят първата крачка по посока на „радикалните" мерки - въвеждането на еврейската отличителна значка.

Дори това дребно действие се превръща в голямо разочарование за нацистите. Преди всичко, както те надлежно докладват, че значката е само една „твърде малка звезда"; второ, повечето евреи не я носят; и, трето, тези, които я носят, получават тутакси „толкова много изяви на съчувствие от страна на заблуденото население, че на практика те се гордеят с този знак" – както пише Валтер Шеленберг, шеф на контраразузнаването на RSHA в един доклад на СД, предаден на Външното министерство през ноември 1942 г. Тогава българското правителство отменя заповедта.
Под действието на огромен германски натиск българското правителство накрая решава да изсели евреите от София в селски райони. Тази мярка обаче определено не е това, което изискват германците, тъй като евреите на практика се разпръскват, вместо да се концентрират.

Изселването практически бележи важна повратна точка в цялата ситуация, тъй като населението на София прави опит да възпрепятства евреите да стигнат до гарата, след което манифестират пред царския дворец.

Германците са под действие на илюзията, че преди всичко цар Борис е виновен за запазването на българските евреи, затова има смисъл в това, че немски агенти от разузнаването го убиват. Но нито смъртта на монарха, нито пристигането на Данекер в началото на 1943 г. променя по някакъв начин ситуацията, тъй като едновременно Парламентът и населението остават твърдо на страната на евреите.

Данекер съумява да постигне споразумение с българския комисар по еврейските въпроси за депортирането на шест хиляди „изтъкнати евреи" в Треблинка, но нито един от тях не напуска когато и да е страната.

Споразумението само по себе си е достойно за внимание, защото разкрива колко малко надежда са имали нацистите да вербуват еврейските водачи в името на собствените си цели. Главният равин на София е изчезнал, защото всъщност е укрит от софийския владика Стефан, който публично декларира, че „Бог е определил съдбата на евреите и затова човеците нямат право да измъчват евреи, нито да ги преследват" (Хилберг) – нещо, което е значително повече, отколкото Папата някога е правил в края на краищата в България се случва точно това, което ще се случи в Дания няколко месеца по-късно – местните германски представители стават несигурни в себе си и повече не са благонадеждни. Това е вярно както за полицейското аташе – член на СС, от когото се е очаквало да залови и арестува евреите, така и за германския посланик в София Адолф Бекерле, който обяснява на Външното министерство през юни 1943 г., че ситуацията е безнадеждна, защото „българите са живели заедно твърде дълго с народи като арменци, гърци и цигани, за да оценяват еврейския проблем" – твърдение, което, естествено, е пълна глупост, защото същото може да се каже mutatis mutandis за всичките други народи в Източна и Югоизточна Европа.

Отново на Бекерле се пада честта да информира с явно раздразнен тон RSHA, че нищо повече не може да се направи.

И резултатът от всичко е, че не е депортиран или умрял от неестествена смърт нито един-единствен български евреин чак до времето, когато с приближаването на Червената армия през август 1944 г. антиеврейските закони са отхвърлени.

Не знам за нито един опит да се обясни поведението на българския народ - поведение уникално в пояса от премесени етнически групи.”

(вж. Хана Аренд. Репортаж за баналността на злото. Айхман в Йерусалим. Изд. Сиела, София, 2004).

Не така обаче се развиват събитията в Солун, където гръцките власти охотно сътрудничат на германците. Ето и разказа на един очевидец: Рафаел Камхи.

Кой е Рафаел Камхи?

Рафаел Моше Камхи е роден през 1870 година в Битоля, тогава все още в пределите на Османската империя. Като мнозина и Рафаел Камхи има повече от една идентичност – той е евреин, но и българин и активно участва в борбите на Вътрешната македоно-одринска организация (ВМРО) за освобождаване на Македония. Съратник и приятел с Даме Груев, Борис Сарафов и други, участник в Илинденското въстание. След Първата световна война живеещият в София Камхи се преселва в Солун, за да съхранява българския дух въпреки етническото прочистване, което гръцките власти осъществяват.

През 1943 година Рафаел Камхи е арестуван от германските окупационни части в Солун и оттам е трябвало да бъде изпратен в концентрационен лагер в Полша. Със съдействието на български научни и културно-просветни македонски организации, вкл. и с личното съдействие на цар Борис и Богдан Филов, той е освободен, но брат му, както и близките му за жалост споделят трагичната съдба на останалите евреи от Солун.

Рафаел Камхи живее отново в София до 1950 година, след което заминава за Израел. Доживява до 100-годишна възраст и умира през 1970 година в Тел Авив.

В предговора към издадената неотдавна книга със спомени на Рафаел Камхи за трагедията на евреите в Солун (Рафаел Камхи. Трагедията на евреите в Солун. Изд. Анико, 2012), съставителят Цочо Билярски пише: „Четири месеца преди смъртта си цар Борис III вложи сили и сърце да спаси още един човешки живот – този на солунския евреин Рафаел Камхи” и продължава:

„Кой беше този човек и защо неговата съдба беше така скъпа за най-широки кръгове в българската общественост независимо от политическите пристрастия – за висши военни, бивши революционери и лично за българския монарх?

И днес ние, българите, сме длъжници към този героичен и достоен син на еврейския народ, живял и се борил за свободата на поробените българи в продължение на десетилетия. Той умря в Тел Авив с гордостта, че е син на две родини – България и Израел. Направеното за увековечаването на делото и паметта му е толкова скромно, че днес едва ли някой от българските и еврейските му сънародници си спомнят за него. А той, революционерът Рафаел Камхи, успя да преживее турските, гръцките и немските затвори, депортации и издевателства и доживя до сто години в Израел, неразривно свързан и с първото си Отечество, България.

Векове наред по цялата българска земя българи и евреи са живели като добри съграждани и съседи, споделяли еднакво болките и успехите на народа и държавата. Примерите за това съжителство са многобройни и на него са посветени десетки хиляди страници – и от българи, и от евреи. Дори разсекретената през последните години нацистка документация дава потвърждение за тази здрава връзка, градена със столетия.

Благодарение на председателя на Еврейския научен институт Ели Ешкенази и на юриста професор Борис Яновски днес имаме възможност да разгърнем спомените на Рафаел Камхи, неговите размисли и писма, в които престарелият вече революционер излива душата си на архаичния си език и отгръща още една непрочетена и непозната, а може би и премълчавана страница за съвместния живот и борби на българи и евреи в години на изпитания.”

С благодарност към съставителя на сборника със спомени и документи Цочо Билярски, който ни предостави тези разтърсващи страници, предлагам на читателите разказа на Рафаел Камхи за депортацията на евреите от Солун.

Рафаел Камхи

ТРАГЕДИЯТА НА ЕВРЕИТЕ В СОЛУН

Сутринта на 9 април стана предаването на града на германците с голяма тържественост. Солунчани със знамена и букети и владиката начело излязоха на три километра навън, за да посрещнат германския генерал Лист, който бе начело на германските войски. Нито един евреин не бе поканен на това посрещане.

В 9 часа генерал Лист начело на войските си мина през главните улици на Солун, посрещнат от гърците и акламиран с букети. Всички гърци бяха в празнично настроение и се поздравяваха като на Великден с „Христос възкресе".

Евреите, обратно, бяха много умислени и загрижени, не знаейки каква ще бъде утрешната им съдба.

През същият ден 9 април никой евреин нямаше куража да излезе навън от къщата си. На 10 април сутринта по всички ресторанти, кафенета, сладкарници бяха залепени афиши, на които с големи букви бе напечатано на гръцки език, че присъствието на чифутите абсолютно се забранява.

Това от същите ония, които преди три-четири месеца ви-каха, че няма никаква разлика между евреи и гърци и ще живеят като братя.

За голямо съжаление твърде бързо бяха забравени всички дадени жертви, всичката поддръжка морална и материална, дадени от евреите за този народ, който пое кривия път на антисемитизма, запазен в техните сърца.

На третия ден поставиха афиши във всички еврейски дюкяни, за да не влизат гърците в дюкяните на чифутите.

Обаче въпреки това германците влизаха в тях и си купуваха каквото им трябваше, като заплащаха покупката с окупационни марки. Имаше кафенета и сладкарници, гдето клиентелата им бе изключително еврейска, и като видяха, че интересите им пострадаха, те протестираха пред гръцкото правителство, което отговори, че тази заповед е била дадена от германския генерал Лист.
Тогава се представиха пред него и той им отговори, че подобна заповед не е била дадена. „Вие можете да скъсате тия афиши и ако ви накажат за това, можете да ми телефонирате", като им даде номера на неговия телефон.

Веднага кафеджии и сладкари махнаха тези афиши. Гръцката полиция заедно със своите тайни агенти се явиха с голяма бързина и искаха да им положат за това наказание, обаче кафеджиите телефонираха на генерал Лист, който от своя страна направи нужното посредничество пред шефа на гръцката полиция.

По такъв начин тази заповед бе унищожена и всички ло-кали махнаха тия проклети афиши. Но с това антисемитизмът не изчезна, а наопаки, почнаха да го прилагат с още по-голяма сила.

Равинът Кориц

Преди окупацията на Солун гръцкото правителство и неговите приятели професори поканиха главния ра-вин д-р Цеви Кориц да говори по радиото на немски език. Равинът в своята реч отправи много нападки към германското правителство, наричайки го „варварско управление" и др. подобни.
Германците, още в първия ден на своята окупация в Солун, първата им грижа бе да потърсят равина Кориц. Потърсиха го в къщата му, обаче не го намериха. Жена му, която познава добре немски език, им каза, че преди три дни заминал за Атина. На края на месец май германците окупираха Атина и още първия ден на окупацията първата им грижа бе да потърсят равина Ко-риц. Същия ден неговите приятели и правителството предадоха равина на генерал Лист. Ако искаха, неговите приятели и гръцкото правителство можеха да го укрият, а германците никога не можеха да го намерят в Атина.

Но за гръцкото правителство бе радост да предадат един евреин в ръцете на неговите палачи.
И така равинът Кориц изчезна, без никой да може да узнае постигналата го съдба.

Солунските евреи бяха много наскърбени от тази загуба и ден през ден всички дамски благотворителни и други дружества посещаваха жена му, за да я утешат и успокоят за постигната участ, за който никой повече не можа да узнае какво е станало с него.

Осем месеца след това на месец февруари 1942 год. главният равин д-р Цеви Кориц се яви в Солун радостен и горд и настоятелството заедно с всички евреи бяха твърде доволни да видят своя равин след осеммесечно отсъствие да се завърне жив и здрав. Всички се надпреварваха да го посещават. Равинът сам определи ден и час за посещение на многобройните делегации. В продължение на 15 дни голяма част от енориашите и нотабилите се представиха пред своя равин.

На въпроса на многобройните си посетители равинът отговорил така:

„Аз съм много доволен от германското правителство. Искрено и от все сърце съжалявам, че съм го нападал и за грешката, която сторих с това. Те скоро ще спечелят войната. Те имат добро мнение и са с отлични впечатления за нас, евреите, и в най-скоро време ще окупират Палестина и ще я дадат на евреите."

На зададения му въпрос къде е прекарал 8-те месеца главният равин отговори:

„Бях във Виена, тамошните евреи, а така също евреите от Варшава, са добре поставени и напълно свободни. Те дават своята материална и морална подкрепа на германското правителство, за да спечели войната. По такъв начин ние ще завладеем Палестина. Ето защо и солунските евреи трябва да направят същото, за да спечелят симпатиите на германското правителство."

Това бяха отговорите и съветите, които даваше главният равин, настанен да живее в луксозния палат на Елиа Бенозио.

След като се изминаха 15 дни в почивка и в приеми, главният равин зае поста си в общината. Първата му работа бе да се отнесе към народа, за да му кажат дали са доволни от него. Всички единодушно му отговориха, че са твърде доволни от неговата личност, и му гласуваха доверие. На второ място той поиска да му се дадат пълни и неограничени права и власт, за да ръководи общината по негови разбирания. И това искане бе изпълнено!

Малко време след това той поиска щото общинският съ-вет начело с председателя доктор Рафаел Алеви да си сложи [прекрати] мандата под предлог, че било излишно да има настоятелство в такъв състав от 10 души, работата на което можело да се извършва от трима души, които много по-бързо ще решават всички общински въпроси. Според него тия трима души трябвало да познават добре немския език.

За такива той посочи двамата братя Албалах и някой си Хасон. След време се узна, че тия трима господа са дошли в Солун с главния равин.

Така бе съставено първото комунално настоятелство под председателството на главния равин д-р Цеви Кориц.

Луксозното помещение на еврейската община се превърна в едно еврейско Гестапо и така започнаха нещастията за евреите в Солун.

Първата работа на тия господа Албалах и Хасон бе да се нахвърлят в еврейските търговски магазини. Под форма на една комисия заедно с двама-трима гърци почнаха да реквизират големи партиди много ценни стоки.

Взимаха стоките и даваха на собствениците едни бележки до германското Гестапо, откъдето да си получат парите. Ако някой се осмеляваше да отиде там, повече не се връщаше.

След като опразниха дукяните, почнаха с къщите.

Същата комисия, съставена от Албалах и Хасон с гърците, почнаха да посещават подред къщите на евреите и да задигат луксозната и ценна мебел. Идваха с държавни камиони и задигаха най-ценните работи.

Няколко дни по-късно дойде редът и на касетките по банките, в които евреите в по-голямата си част държаха накитите на жените си, златото и чуждестранни валути. Всичко бе иззето. Изчислено е, че това възлизаше на много милиони златни франкове.

След това решиха и започнаха да събират трудоваци евреи от 18 до 45-годишна възраст.

На тези, които не искаха да идат трудоваци, им се определяха голями суми за откупуването им. Трудоваците бяха пос-тавени на много тежка работа и почти 75% от тях заболяха от тежки болести и умряха.

И така, фамозният главен равин с братята Албалах и Хасон определиха, че евреите трябва да платят към 2 ½ милиарда драхми за ония трудоваци, бедни и богати, които не можеха да вършат тази работа.

Тази грамадна сума бе разпределена между по-заможни-те, разделени по категории. Който не изплащаше веднага определената му араха [такса] от фамозната 3-членна комисия, биваше веднага изпращан в затвора „Павлос Мелас" – затвор специално за тази акция - робство на злобния и кова-рен грък.

Малко време след това всички евреи бяха събрани в определени за тях квартали, а именно квартал „Барон Хирш", „Реджи Вардар", „Коломбо", „Гилан Мермери", „Керим Ефенди" и квартал 151. Всички евреи, които живееха в други квар-тали, бедни и богати, бяха съсредоточени в тези пет района.
Първата партида от квартала „Барон Хирш" бе изпратена в Полша 5 дни преди Пурим 5703 год. Тогава нотабилите и богатите евреи от Солун чрез фамозния равин и неговите другари започнаха преговори, за да ги оставят и не ги изпратят в Полша. Постигна се съгласие чрез майора д-р Мартенс да ги оставят срещу пет милиарда драхми, или срещу 500 000 турски лири ефектив, при условие че те няма да останат в Солун, а ще ги настанят по гръцките острови.

Това бе първата вечер на Пурим. Радостта на евреите бе неописуема за това, че са спасени.
За голямо съжаление обаче тази радост бе за кратко време и скоро се обърна в траур, защото гръцкото правителство отказа категорично да прие-ме в своите „свещени" острови тия нечисти евреи.

С всичка сила се противопостави и се обяви за смъртта на чифутите.

И така нещастието и гневът Божи се изсипа върху солун-ските евреи и след два дни започнаха изпращанията за Полша.

След тази сцена „уважаемият" равин заедно със своите съдружници Албалах и Хасон свикали по-заможните и нотабилите в общината и им казали: „Вие сами видяхте, че въпреки нашите усилия не можах-ме да успеем да ви задържим тук, понеже гръцкото правителство не се съгласи да ви настани по островите. Донесете тия петстотин хиляди лири и ние ще издадем чекове за тях срещу еврейската община във Варшава и по този начин ще си получите парите в полска валута и ще мо-жете там да вършите всякаква търговия. Полските евреи ще ви приемат твърде благосклонно и с голяма симпатия. Ние ще ви дадем препоръчителни писма."

По-голямата част от евреите повярваха на техните думи. Веднага са били отпечатани фалшиви чекове и по този начин заграбиха от народа грамадни суми. А за ония, които не повярваха на техните думи и не се поддадоха на лъжите им, те си взеха бележка, за да им отмъстят по друг начин и случай.

Това бе една банда от явни убийци. Албалаховци и Хасоновци направиха съюз с гърците; мнозина гърци отиваха при заможните евреи с обещание да ги укрият в техните къщи срещу големи парични суми. Взимаха им парите и в полунощ Албалах, Хасон с гърците и германците ги убиваха. Така направиха с големия манифактурист Нисим Соломон Камхи, взеха му грамадни суми в злато и после го застреляха.

Същата участ последва ония евреи, които се доверяваха на гърците варкаджии [лодкари]. Взимаха им предварително парите и след това ги предаваха на тази черна банда, съставена от Албалаховци, Хасоновци и гърци.

Последната „Макат Бехарот" направиха в лагера „Барон Хирш". Набелязаните лица, които не бяха се доверили на фалшивите чекове, вкарваха ги в зимниците, биеха ги немилостиво, за да кажат къде са скрили парите и на кого са ги дали. Мнозина признаваха и веднага със затворени таксита, какви-то те имаха на разположение, ги закарваха до мястото, където бяха заровени съкровищата, изземваха ги и веднага ги изпращаха в Полша.

Трагедията на солунските евреи бе ужасна и не се подда-ва на описание с перо.

Според информациите, които имаме, братя Албалах и Хасон през 1944 год., когато стана руската офанзива, се представили пред руската армия като евреи-затворници и по този начин минали в Албания с четири куфара, пълни със злато и скъпоценности, крадени от солунските евреи. От Албания те преминали в Италия и оттам се завърнали в Солун и заедно с техните съдружници гърци продължили своята нещастна работа да изравят заровените съкровища по еврейските къщи, за които те имаха точни сведения.

Обаче след като изпълнили своето злокобно дело, техни-те съдружници гърци се нахвърлили върху тях, иззели им всичко, което бяха крали, и след това ги застреляли.
10.VI.1948 год.

ЗА КОЛИЧЕСТВОТО НА ЕВРЕИТЕ, ИЗСЕЛЕНИ ОТ СОЛУН В 1943 ГОДИНА ОТ НАЦИСТИТЕ

Разказва очевидец: Рафаел Камхи

В Солун имаше четири еврейски големи квартала - населени почти изключително еврейски. Тия квартали бяха:

І квартал 151 – живееха работници, по-бедни евреи.

ІІ [квартал] „Керим Ефенди", на испански „Лас Кампанас" – живееха изключително богати хора.

ІІІ [квартал] „Коломбо" – смесено богати и еснафи.

ІV [квартал] „Реджи Вардар" и „Барон Хирш" – работници, еснафи и най-бедни.

Най-напред започна изселването от четвъртия квартал, понеже гарата беше насреща. Тия къщи на „Барон Хирш" станаха лагер, който беше обкръжен с телени мрежи. Имаше една голяма врата. Това беше улицата – самата врата.

Всеки влак имаше 40 товарни вагона, като на всеки вагон имаше по 70 души. Значи всеки влак взимаше 2800 души. Всеки два дена тръгваше по един влак. Влакът тръгваше сутринта. През деня докарваха нови хора и на другия ден ги товареха и ги изпращаха.

Започваха най-напред с най-бедните, които си взимаха само по едно преобличане. Имаше отворени, имаше и затворени вагони.

В лагера в зимниците на къщите на „Барон Хирш" направиха затвор. Там викаха заможните, след като ги обискирваха и ги биеха, за да признаят къде са скрили златото и скъпоценностите.

Това правеха Албалах (двама братя) и Хасон, двама гърци и германците. Това беше една банда за обири и крадене на скъпоценностите.

Най-напред главният равин Цеви Корис и общинарите им казваха, че те отиват в Полша да работят и затова ги съветваха да си оставят парите и ще им дадат чекове в злоти. Много евреи си оставяха парите и им даваха чекове.

Шест месеца преди изселването германците и гърците запечатаха всичките касетки в банките, принадлежащи на евреи. И изпращаха известия да се явят в банката. И там комисия от гърци и германци взимаха бижутата и златото, и валути, а дребни книжни драхми не взимаха.

След „Реджи Вардар" изселиха квартала „Коломбо". Той е на главната чаршия.

След това изселиха квартала на богатите „Лас Кампанас" и най-накрая - последния квартал 151.

И тъй почнаха на 25 март 1943 година и свършиха на 4 май 1943 година.

Аз смятам, че са били изселени всичко около 56 000 евреи от Солун.

Обяснението ми е следното: 1) Всички евреи в Солун носехме номера.

Аз носех № 41 367, а живеех във втория квартал „Коломбо", а последният изселен квартал е I квартал - в който е имало още около 12 000 евреи.

А също понеже изселването е траяло 40 дена, а на всяки два дена е имало по един влак по 2800 души. Значи е имало всичко към 56 000 души евреи изселени.

От квартала на „Барон Хирш", понеже беше беден квартал, дадоха го на гърците заедно с мебелите и те взеха всичко, а там настаниха бежанци от Серес.

А от другите квартали предметите от голям лукс взеха германците, а останалото го взеха гърците и го разграбиха, като само някои работи даваха на бежанците от Тракия.

Дойдоха германски професори, които четеха и разбираха еврейски език. След като прегледаха старите сеферторот и старите книги и ръкописи на библиотеката, ги взеха и опаковаха в сандъци и ги дигнаха за Германия. Това стана в синагогата, в която аз бях габай, синагогата се казваше „Кал кадош Монастирьоти" („Рю Сенгрю") - тая синагога беше много стара и там имаше много старини и ръкописи, донесени от Испания.

...

За изселването блокираха квартала в полунощ, и то гръцката полиция, и в 2 часа след полунощ ни извеждаха от къщи. Взимаха нашите евреи само малко бельо и малко за ядене, а другото оставяха в къщи. Понеже аз и Саул Мезан бяхме освободени, видяхме всичко това, което описах по-горе и което се е случило с нашите братя евреи.

По тоя начин ги събираха. И под строй ги закарваха към гарата. Прекарваха ги по главните улици, гърците биеха тенекета и викаха по нас, а високоговорителите викаха: „Смърт на евреите!" Закарваха ги в гетото на „Барон Хирш" по 60 души в стая на крака [прави], без прозорци, и оттам ги качваха на вагоните.

Имаше гърци, които за пари обещаваха на някои евреи да ги спасят, обаче взимаха [парите] и ги предаваха на германците, които пък ги избиваха.

Някои евреи се качваха на лодки и бягаха, но много от тях самите лодкари ги предадоха на германците, които веднага ги застрелваха. Имаше обаче и доста, които побягнаха като партизани и се биха по планините.

*

Това са спомените на един по чудо оцелял, но загубил всички свои близки човек. Когато обаче се разисква вината на тези, които са съучастничили – волю или неволю на гоненията срещу евреите през Втората световна война, не трябва да се забравя нито едно парченце от мозайката, която ни дава цялата картина – дори и такива, които са нелицеприятни за победителите, включително и за Великобритания, и за САЩ. Например, за одисеята на кораба Сейнт Луис, чиито бежанци се оказват нежелани и в САЩ, и в Канада или за трагедията на бежанците от корабите „Салвадор” и „Струма”.

За отказа на Антъни Идън да приеме бежанците от кораба Струма

Ето още един исторически факт, който Цветан Тодоров коментира в своята книга „Крехкостта на доброто” (изд. Албен Мишел, Париж, 1999).

„През 1941 и 1942 г. антиеврейските мерки бележат постоянен, но бавен прогрес, придружен от влошаване на условията на живот на евреите. Диаспората прави опит да организира няколко пътувания до Палестина, ала последиците са трагични – на 12.12.1940 корабът „Салвадор” със 180 души на борда потъва в Мармарско море; друг на име „Струма” тръгва от Румъния с 400 души на борда, но и той потъва.... Преговорите за разрешение за легално отпътуване на определен брой евреи за Палестина се провалят.

Впрочем, не може да се каже, че британските власти, под чиято опека се намира Палестина, горят от желание да приемат много бежанци. Няколко месеца по-късно Антъни Идън, секретар на Форин Офис, отбелязва, че „трябва да се действа внимателно”. Наистина, както той обяснява на Рузвелт на 27.03.1943г., „ако предприемем подобна стъпка, евреите от цял свят ще поискат от нас да направим същото в Полша и Германия. Съществува голяма вероятност Хитлер да разчете действията ни буквално” (Бояджиев, с.73).

Междувременно българското правителство налага на евреите вечерен час, ограничава свободите им, понякога ги прогонва от дома им или ги включва насила в трудови бригади, както и въвежда задължителната жълта звезда. При все това администрацията прилага твърде свободно разпоредбите, царят и министрите му поддържат вежливи отношения с видни евреи, българските консулства в чужбина продължават да издават визи на евреите, които подават такава молба. Отделът по еврейските въпроси в Министерството на външните работи в Берлин започва да губи търпение.”

Историята с кораба „Струма” е показателна не само заради отказа на британските власти да приемат бежанците от този кораб в Палестина, но и защото корабът е потопен от съветска подводница, а дълго време злодейският акт е приписван на нацистите.

Статията е публикувана в Дневник, в две части

 

 

           
списание Диалог