АФИШ
AGENDA
     
   
     

КОМЕНТАРИ
COMMENTAREN

ИНТЕРВЮТА
INTERVIEWS

ОБЩЕСТВО
MAATSCHAPPIJ

ИСТОРИЯ
GESCHIEDENIS

КУЛТУРА
CULTUUR

ПЪТЕПИСИ
REISVERHALEN

СМЕХУРКО
HUMOR

 

Мисията на генерал Бойдев в Брашов
Даниела Горчева

“Това, което цилиндърът не можа да свърши, свърши го фуражката!”,
казва със задоволство цар Борис III на ген. Бойдев след мисията му в Брашов


Военно издателство направи безценен подарък на интересуващите се от българската история като публикува спомените на генерал Васил Бойдев. Те доказват по безспорен начин опитите на цар Борис да запази неутралитета на страната си и да избегне участието й във войната, както и куража му да остане в България в това бурно време, също като капитан, който не напуска кораба си, зарязвайки пътниците и екипажа му на произвола на съдбата.

„Васил Бойдев. От поручик до генерал. Спомени”*

е книга, която хвърля светлина върху малко известни факти, свързани с историята на България в годините преди съветската окупация през 1944 година. Подтикнат от Венелин Димитров, с когото Васил Бойдев се сприятелява в Троян, където е изселен от комунистическата власт, седемдесетгодишният тогава генерал разказва за отминалите събития с ясното съзнание, че истината ще е необходима на идващите поколения. Спомените са записани в периода 1964-1967 г. Публикуват се за първи път.

Цар Борис: „В такова време не мога да дезертирам!”

Когато писах предишните статии за съвместната рубрика на в. Дневник и сп. Диалог „Прочит на историята” даже не подозирах, че ген. Бойдев е оставил спомени.

Но ето че едно мое логическо предположение, че цар Борис III е отхвърлял мисълта да емигрира по подобие на холандската кралица и да остави България на произвола на съдбата в ръцете на Хитлер
неочаквано и за мен самата се доказа по безспорен начин. Ще цитирам (с известни съкращения) предадения от Васил Бойдев разговор между него и цар Борис след мисията му в Брашов:

„Същия ден след завръщането ми (26 януари 1941) царят ме извика на доклад. Представих му препис от договора. От Гърция идваха тревожни новини, англичаните продължаваха да стоварват войски. Той изрази тревогите си с думите: “Това стоварване на войски не е демонстрация, щом и гърците мобилизират. Неминуемо след това германските войски ще дойдат в България, както е казал Лист. Не им ли позволим доброволно, ще ни окупират... На англичаните не можем да се надяваме... Неутралитетът е хубаво нещо, но как да го запазим? Да се бием с германците, за да ги спрем, е безсмислено! Великите държави не можаха да ги спрат, та ние ли? – брадичката на царя трепереше.

Почувствал, че доверието помежду ни се е възстановило,... прииска ми се с някакъв съвет да му помогна да се освободи от отчаянието, което го бе налегнало:

– Ако ми позволите едно скромно мнение! Защо не сторите така, както в някои други държави, като в Холандия ...

– Какво? – ме изгледа зачудено той.

– Напуснете страната, когато германците влязат в България в знак на протест. Можете да отлетите в Англия. После правителството да отговаря за делата си. Правителствата се сменят според политическата обстановка.

Царят сви вежди, както правеше винаги когато е недоволен:

– Това ще хвърли страната в анархия, гражданска война... Кой ще ми прости един ден, че съм изоставил поста си...? В такова време не мога да дезертирам... Какво ще стане сега? Боже, пази България!”

Кой е генерал Васил Бойдев?

Васил Бойдев (1893 - 1984), роден в Казанлък на Васильовден по стар стил е син на българския офицер Теню Бойдев (участник в Сръбско-българската и в Балканските войни). През 1912 година завършва 32-ри випуск на Военното училище, наречен „царския”, защото в него служи и престолонаследникът Борис Търновски. При завършването на седемгодишното си обучение, започнало от 1905 година младият юнкер получава първия си офицерски чин „подпоручик” и още същата година взема участие в избухналата Балканска война, където е ранен при атаката на Одрин.

През 30-те и 40-те години Васил Бойдев, завършил по-късно и генералщабна академия, заема високи командни длъжности в армията. През 1935 година е назначен за началник на създаденото от цар Фердинанд Военно училище, но още на следващата – 1936 г. му е възложено да създаде почти от нулата военновъздушните войски на България, които са били забранени от Ньойския мирен договор.

Като командир на Въздушните войски Васил Бойдев участва в няколко важни за България военно-политически мисии в чужбина. След окупацията и подялбата на Полша, където дотогава се обучават български летци и с чиято безценна помощ през 1939 година България започва да строи фабрика за самолети край Ловеч (благодарение и на една от мисиите на Васил Бойдев в Полша през 1937г.), цар Борис, който се стреми да избяга от прекалено обвързване с Германия, изпраща през есента на 1939 ген. Бойдев в Москва с мисия да иска доставка на оръжие (самолети, танкове, оръдия) за Българската армия.

Преговорите завършват без успех, защото Москва поставя вероломното условие срещу продажбата на оръжие България да сключи пакт за ненападение и взаимопомощ със СССР. България е съгласна да подпише единствено пакт за ненападение, но не и за „взаимопомощ”. Но огромен успех лично на Бойдев е, че при тази си мисия успява да спаси от съветските концлагери трима български летци, които се обучавали в Полша в момента на избухването на войната и на път за България са пленени от съветските окупатори. Българските летци се прибират у дома си месец и половина след ходатайството на Бойдев пред началник-щаба на съветската армия маршал Шапошников.

След отказа на Москва да продаде на България необходимото за отбраната й оръжие, все пак се налага България да купува оръжие от Германия, което прозорливият цар Борис всячески се опитва да избегне. През 1941 г. обаче генерал Бойдев и изпратен с тайна и рискована мисия в Брашов и успява да убеди командващият 12-а армия маршал Лист (под чието командване по време на Първата световна война служи и Хитлер) да бъде сключено изключително важно за България споразумение за условията на навлизане на немските войски у нас. При тези преговори, благодарение на своя такт, на почтеността си, но и на войнишката си прямота, ген. Бойдев успява да изпълни мисията си и да постигне съгласие за такива условия, които да гарантират формулата за неучастие на България във войната. Ето как става това.

Мисията в Брашов

1941 г. бе злополучната година за България. Установили господството си в Албания, италианците започнаха продължителна безуспешна война с Гърция. Срещу малочислената италианска армия гърците струпаха войски и си възвърнаха загубените територии. Не е вярно, че италианците не са се биели храбро. Мусолини не желаеше да действа с много войски по някакви лични съображения.
Английска войска бе стоварена на остров Кипър, друга се готвеше да се стовари в Гърция. Очакваше се Югославия да подпише присъединяването си към Тристранния пакт. Нови германски войскови части идваха в Румъния.

България бе притисната от север и юг. От север – германски войски, от юг – турски. При английски десант в Гърция балканският фронт се превръщаше в реалност. Онова, от което се е страхувал царят. Застанали по средата, едната или другата групировка можеше да ни прегази.

Състоя се заседание на Висшия военен съвет в съкратен състав. Обсъждаха се мерките за сигурност... Взеха се мерки против евентуален десант. Подчерта се нуждата ни от подводници. Проведоха се стратегически задачи с висшите командири в присъствието на царя. Накрая бяхме поканени на обяд в двореца. Заключението на царя бе, че за подготовката на войската има много още да се желае. Политически проблеми не се обсъждаха. Така си е от времето на цар Фердинанд. Военните да си гледат войската!

На 19 януари 1941 г. след парада на Богоявление бях извикан в Министерството на войната. Освен министъра Даскалов заварих министъра на външните работи Иван Попов. Седнали пред кръгла маса, двамата пушеха нервно. Попов ми поднесе цигара. Продължителното им мълчание в една, както ми се стори, необикновена обстановка, прецених като подозрително. Двамата се спогледаха, може би да се разберат, кой да започне. Това ме озадачи повече. Даскалов каза: “Генерал Бойдев, повикахме ви за важна и отговорна задача. Не бива да се дава гласност нито надолу, нито нагоре”.
Като каза: нито нагоре! – от него нагоре бе само царят – мина ми в главата, че ще да е някаква конспирация. Продължи: “Имаме сведения от чужд журналист, че министър-председателят Филов е дал съгласието си пред Хитлер България да се присъедини към Тристранния пакт и германските войски да преминат през България. Правителството не е уведомено. Вие се познавате с фелдмаршал Лист, били сте заедно на маневри. Намерете повод и идете при него в Брашов, Румъния. Там е и Рихтхофен, началникът на въздушните войски, с него също се познавате. Задачата ви е да узнаете дали Филов е дал такова обещание и имат ли намерение войските им да влязат в България? Ако се окаже вярно, постарайте се да го убедите, че от неофициалните разговори, които сте водили с министрите на външните работи и на войната, както и с други официални лица в България, сте с убеждението, че това е нежелателно. Липсва ни оръжие. Ако германците влязат в страната, това би могло да предизвика конфликт с Турция. Нито народът, нито управниците, нито царят желаят война. По същите съображения са и против присъединяването ни към Тристранния пакт. Също така искаме да узнаем при какви условия Филов е дал съгласието си!”.

Мислех си, че не е възможно правителството и царят да не знаят какво е обещавал Филов на германците, но се желае да се научат подробности. Формулата за тайната, включително и нагоре, тоест до царя, разбрах в смисъл: голяма дискретност се налага, за да не се предизвика неприятно вътрешна реакция, преди да се е изяснила обстановката. Царят трябва да се запази от упреците, все едно – не знае повода, заради който отивам, и че съм тръгнал с такава мисия!

Но ми се искаше, като възразя нещо, да си направя малък резерв, затова казах: “Едва ли един германски маршал, с който имам само професионални колегиални връзки след едно скромно запознанство, ще се съгласи да разговаря на такава тема, и то неофициално. Нито той, нито аз имаме съответни пълномощия. И не е ли правен някакъв сондаж за това, което ни интересува в Берлин?”.

Отговори ми Попов: “Драганов не се ползва с особено доверие в Берлин. Там не трябва нищо да се знае какво се прави”.

Под претекст, че искам да видя Рихтхофен, помолих германския военен аташе Фон Шьонебек да ме придружи до Синая... С мен пътуваше адютантът ми поручик Андонов, той владееше отлично немски, със стенография. Съпроводени от Шьонебек, това ни осигуряваше сигурност. Той не прояви любопитство да чуе нещо повече освен това, което му казах. За себе си обясни, че имал отпреди намерение да види в Синая свои другари.

Същата вечер на 19 януари 1941 г. пътувахме с влака за Русе. Аз с Антонов в един вагон, Шьонебек – в друг. Наговорихме се, че ние двамата българи сме тръгнали за бензин в Румъния. На русенското пристанище Шьонебек потърси помощта на германския консул да дойде от Гюргево с катер...
Вместо да чакаме катер, възползвахме се от една германска моторна лодка, дошла на пристанището. Движехме се бавно, ледени блокове притискаха лодката и ако я смачкат, бяхме готови да скочим върху леда.

Излязохме на два км източно от Гюргево в един горист бряг. Наблизо видяхме замаскирани германски понтонни лодки и конструкции за мост. По някои от тях се работеше, сглобяваха ги с болтове. Подготовка за моста се вършеше и на самия бряг, набиваха се в земята шалани, поставяха се железни въжета, както за мост, по който ще минават тежки машини. До Гюргево пътувахме с лека кола. Докато чакахме при майор Гайгер, командира на понтонната дружина, Шьонебек търсеше чрез комендантството превоз... От него (Гайгер - б.м.) разбрахме, че той чака в най-скоро време заповед за построяването на моста.

В 14 ч. тръгнахме за Букурещ с една всъдеходна кола. Вятърът навяваше преспи. Само в средата на пътя имаше свободна ивица, преправена от пътуващите камиони, и на всека два км уширения за разминаване, контролирано от германските войници.

В Букурещ бяхме в 18 ч. С Антонов отседнахме в “Атинеапалос”. Шьонебек отиде в германската легация с уговорката сутринта да дойде с кола. Центърът на Букурещ беше оживен, патрулираха румънски и германски войници. Още преди да сме слезли в ресторанта за вечеря, бяха ни задигнали портативната пишеща машина. Узнахме, че адмирал Канарис е в хотела, не сам; съвсем нормално, наоколо слухтяха множество агенти на румънското и английското разузнаване.

осегателството в багажа ни не бе от крадец. Коя от разузнавателните служби е надникнала в стаите ни? След вечеря се прибрахме да спим. Бях в апартамент на втория етаж, а Антонов – на последния. Преди да се разделим, постояхме в салона на апартамента ми, с жестове се бяхме разбрали, невъзможно бе да си споделим, бяхме подслушвани.

Пътувахме с бронирана кола. Навлизайки в Карпатите, от шосето се вижда движението на влаковете. Повечето от ешалоните бяха натоварени с тежки танкове. Почти на всяка гара имаше по един влак. В Синая бяхме около обяд. Шьонебек отиде в щаба, Рихтхофен ме бе поканил в кабинета си. От него разбрах: очаква се английски войски да се стоварят в Гърция. Ето защо и германските войски в най-скоро време ще преминат през България. Той ще дойде да определи местата за кацане на самолетите. Той не скриваше онова, което знаеше.

Когато го попитах уредени ли са между правителствата тези отношения? “Ето, аз съм командир на въздушните войски, а досега не съм уведомяван за това!”

Отговори ми: “Повече можете да научите от фелдмаршал Лист. Той е в Предеял.”
В Предеял пристигнах в 16 ч...

В кабинета бяхме аз, Антонов и Лист. Преминах веднага към онова, което ни водеше, след като изразих впечатленията си от струпаните войски, срещнал по пътя си: “По всичко изглежда, готвите се да влезете в България?”.

– Английски войски се стоварват в Гърция. Съгласно заповедта на фюрера ще бием противника, където и да го намерим. Няма да позволим, както през Първата световна война, да се създаде балкански фронт. Засега стоварването на английските части се бави. Ще преминем през България и ще ги прогоним от Гърция. Можем да се справим с тях!

– Сърбите и турците няма ли да се намесят против вас?

– Сърбите, както и България, ще се присъединят към пакта тези дни. Колкото до турците, вие трябва да ги задържите с няколко дивизии, докато дойдем ние!

– Но това е равносилно, че влизаме във войната...

– Само временно... докато дойдем ние.

– Господин маршал, нека бъдем откровени, като войници...

– Да. Моля, говорете!

– В 1915 г. съгласно договора между Германия и България в групата армии на фелдмаршал Макензен трябваше да участват във войната четири български пехотни дивизии и две в тила. Много наскоро германските и австро-унгарските войски се изтеглиха и ние, българите, трябваше да воюваме със стоварените в Солун английски и френски войски и три години участвахме с двадесет дивизии, понесли големи жертви. Бяхме победени. Дали няма да стане и сега същото? Сетне генерал Лудендорф даде такива обяснения в спомените си, отпечатани в сп. „Wissen und Wehr”, че ако интересите на 70 милиона германци искат да се пожертват 6 милиона българи, то и това могло да стане!

Лист: “Сега го чувам за първи път. Правилно ли съм разбрал? Ако турците настъпят в България, българските войски няма да им се противопоставят и ще си останат в гарнизоните”.

Бойдев: “Аз казах, ние ще спазваме неутралитет, пълен неутралитет!”.

Лист: “А какво ще стори България, без ние да сме влизали във вашата страна, ако турците ви нападнат? Кой ще ви помогне? А може и Югославия да ви нападне!”.

Този въпрос ме изненада, преди това не съм мислел, че ще ми бъде зададен, затова отговорих, че със сърбите имаме договор за приятелство, а едно турско нападение би увредило не само нашите интереси. Струва ни се, че ако германските войски не стъпят на Балканския полуостров, то и Турция не би предприела агресия без повод.

Лист: “Какво ще кажете за обещанието, което е дал Богдан Филов за присъединяването на България към Тристранния пакт?”.

Бойдев: “Преди да ви отговоря на въпроса, ще ви запозная съвсем накратко с българската история. Откак се е освободил нашият народ, е изминал около половин век. В същото време сме водили няколко войни. Те забавиха нашия стопански и културен напредък. Тежко се отрази разорителната Първа световна война. Българският народ не се е готвил сега да воюва. Той се отвращава от войните, ще реагира против, ако се намесим. След войната загубихме територии, плащахме репарации. Войската ни не е въоръжена. Ето, още не сме получили договорената бойна техника от Германия. Говорил съм съвсем неофициално с колегите ми от генералитета, с министрите, с които съм приятел, като министрите на войната и на външните работи, всички те смятат, че още една война ще ни разори изцяло. Познавам оперативните театри на Балканския полуостров около българската граница. До април, понякога и по-късно, снегът по планините още не се стопява, операциите не са невъзможни, но не са ефикасни. Затруднява се и снабдяването. Докато вие се съсредоточавате, гърците ще организират отбраната си в добре укрепения район на линията “Метаксас” и ще дадат възможност на англичаните да стоварят войски. Разбирам, че разчитате на сърбите, но те няма да ви бъдат верни. Ако в Турция се вземе каквото и да било решение от правителството, войската безропотно се подчинява. В Югославия, всъщност в Сърбия, винаги е съществувала сред военните организацията “Черната ръка”, която стои над правителството. В 1914 г. тя вдъхнови убийството в Сараево. Не знам какво е обещавал Филов. Едно знам: ако България се присъедини към пакта, Турция ще я нападне, ако ли пък германските войски навлязат в България, преди да се е присъединила към пакта, това ще създаде политически усложнения. Отлагането на едното и другото ще благоприятства, би дало възможност да засилим нашите въоръжени сили, а в същото време да се изясни политическата обстановка за вземане на решения.

Лист: „Казахте, че страната ви ще бъде неутрална, а искате оръжие. Защо да ви даваме оръжието, от което сега се нуждаем? Защо да бездейства у вас, когато можем да го употребим?”.

Бойдев: „Не съм упълномощен да водя преговори. Изразих мое лично съмнение, което ви казах, че съвпада с мнението на мои колеги и членове на правителството. По-важното е, че не възнамеряваме да употребим оръжието против вас!”.

Лист: „Ами ако ние преминем през територията на страната ви, без да е дадено съгласие за това?”.
Бойдев: „Как биха реагирали на такъв акт политиците, аз не знам. Аз съм военен, изпълнявам каквото ми се заповяда. Смятам, че е по-добре да се отложи такава акция. Според мене не е наложително да се бърза. По-важно е да се стори нещо в политическите отношения. Ето, сърбите не са се присъединили към Тристранния пакт. Защо не се направи предложение и на Турция? Такъв подход би облекчил нашето поведение. След всичко казано дотук, искаме да знаем: ще се пропусне ли нещо важно, ако се отложи акцията ви?”.

Лист: „Аз също не решавам, а изпълнявам! Тази вечер ще разговарям с фюрера. Няма да му бъде без интерес да знае какво мислят българите. Ще ви информирам. Сега да вечеряме!”.

В играта на бридж след вечерята с офицери от щаба все едно участвах насила. Бях заложил на друга карта, и то както никога в живота си. Едва след разговора ми с Лист разбирах, че в ролята си на неофициален пълномощник при неуспех в мисията ми можех да бъда разобличен и...
В 23,25 ч. фелдмаршал Лист ме извика. С Антонов се явихме в кабинета му. “Изложих вашето становище на фюрера, аз го считам за официално! Той се съгласи за известно време да се отложи подписването на пакта. Преминаването на нашите войски през България ще зависи изцяло от поведението на англичаните. Но трябва да се противопоставите на всяко нападение на Турция, докато дойдем.”

Прекъснах го: “Само да не стане, както през Първата световна война, да понасяме целия удар върху себе си и да си кажете: българите, щат-не щат, ще се бият защото бранят отечеството си”.
“Не! Нито турците, нито сърбите ще ви нападнат! По-добре от вас знаем тяхното положение.”
“Всичко е възможно! А почнат ли се сражения, какво ще остане от нашия неутралитет?”
“Ние искаме да пазите неутралитета си при всички случаи!” – каза твърдо Лист.

Разговорът, който се водеше, и онова, което своевременно бе реагирал Хитлер, сочеха, че макар и да съм без каквито и да било писмени пълномощия, за тях съм официален представител на България. Нещо, което противоречеше на първоначалния замисъл на тези, които ме изпратиха. Нали ми беше наредено да разговарям като частно лице. Ами ако Лист нарочно ме подвежда? Бях непоследователен както в онова, което твърдях, така и в исканията си. Накрая с някаква славянска хитрина попитах: “Мога ли всичко това да го докладвам на моето началство за вземане на решение, тъй като, вече казах още в самото начало, разговорът ни няма официален характер, що се отнася до мене”.

“Вие заемате висок пост и вашето мнение е меродавно и нали то съвпада с много други генерали и министри...”

“Едно е, когато разговаряме като колеги, друго е, когато бъда упълномощен. Нашият министър на войната, комуто ще докладвам, е властен да решава и предлага.”
“Какво би сторил той?”

“Това не знам. Но преговори помежду ни се налагат, тъй като ако българската територия се превърне в плацдарм против наши съседни държави за вашата войска, това би създало сериозни проблеми. Нашата територия може би ще бъде бомбардирана, ще понесем и опустошения...
“Тези подробности ще могат да се уговорят с представители на моя щаб и от българската страна!” – каза Лист и добави: – “Ние ще приемем всяко ваше сериозно предложение, защото ще дойдем в страната ви като приятели, а не като окупатори.”

След няколко часа сън рано сутринта потеглих обратно. Преди това изпратих на министъра на войната шифрована телеграма.

Цар Борис: “Дано не струпат англичаните войски, да не се налага минаването на тези нежелани гости!“

От гара Русе се обадих на военния министър Даскалов. В кабинета му беше министърът на външните работи Иван Попов. И двамата ме гледаха засмяно, докато слушаха доклада ми.

Вратата се отвори грубо и влезе министър-председателят Богдан Филов, без да се здрависва. На лицето му бе изписано яд. Невъздържано, като да съм го предизвикал с нещо, каза: “Кой ви е позволил да говорите пред германците за неутралитет и тем подобни? От чие име сте говорили? Как смеете да превишавате правата си!”.

Отговорих спокойно: “Господин министре, аз не съм в служебни отношения с вас! Моят пряк началник е господин министърът на войната”. Даскалов не дочака повече, каза: “Аз съм го изпратил! Аз съм му наредил какво да прави!”.

Министърът на външните работи Иван Попов реагира още по-остро пред шефа на кабинета; той възбудено удари с ръката си на масата и каза: “Аз, господин министре, ръката си ще отрежа, но Тристранният пакт няма да подпиша!”.

Атмосферата се бе отведнъж сгъстила и министърът на войната ми заповяда да изляза. Влязох в кабинета на адютанта подполковник Канев. Тук ме чакаше адютантът на царя полк. Рафаил Жечев.
Царят бе заповядал веднага да му се представя в двореца. Тръпки ме побиха...Какви обяснения да давам? Бях се поддал на внушението, че върша нещо полезно на отечеството си. Не съм ли изкупителна жертва в една противоречива политическа ситуация, съблазнен, че ми се е гласувало доверие. Докато събличах цивилния си костюм и обличах униформата (това беше и повод да се забавя), мислех си дали не го правя за последен път...

Правилно ли съм преценил неговото, на царя, присъствие, в деня, когато бях изпратен, някъде зад завесите, в сянка, зад Даскалов и Попов? Мислех си: такава е волята на царя! Сам той е измислил формулата да се запази тайната и нагоре, от него, за да е свободен, с оглед на резултата от мисията ми да реагира съответно.

Съвестта ми беше чиста...Всеки друг на моето място, в тези изключителни мигове, заради отечеството си, не би се поколебал. Макар и да нямах чувство на виновност, влязох в кабинета на царя смутен.

Сварих го седнал. Стана, с усмивка тръгна към мене, някъде по средата на дългия кабинет се срещнахме, той стисна ръката ми и преди да е изрекъл думите, които ще помня за цял живот, се почувствах успокоен и удовлетворен:

“Това, което цилиндърът не можа да свърши, свърши го фуражката! Всъщност не е свършено, докато няма черно на бяло. Нека се споразумеем писмено. Още тази вечер се върнете обратно! Старите неприятности от Първата световна война не трябва да се повтарят!”.

Кои да взема за свои сътрудници?... Царят ми предоставяше свободата да си избирам, само да се постигне целта. И да се тръгне същата вечер! “Желязото се кове, докато е горещо!”

Но той не ме освободи, докато не чу всичко за разговора ми с фелдмаршал Лист.

Царят даде такава преценка: “Дано не струпат англичаните войски, да не се налага минаването на тези нежелани гости!“.

Ако се наложи германски войски да преминат през България, това не ще засегне българския неутралитет

От министъра на външните работи Иван Попов узнах следното: Хитлер, научил за моето присъствие при Лист, на другия ден разговаря с Рибентроп, а той от своя страна с българския пълномощен министър в Берлин Първан Драганов. Попитал го какво знае за мисията на генерал Бойдев в Кронщад. Драганов уведомил Богдан Филов. Филов наредил да бъда проследен, щом дойда в Русе. Ето защо кажи-речи веднага след влизането ми в Министерството на войната ме бе последвал. Но преди това посетил царя. Между царя и Филов имало разногласие. Министърът, генерал Даскалов, получил моята шифрована телеграма от Брашов, бил информирал вече царя какъв е резултатът от мисията ми. Царят давал положителна оценка, Филов - не. Насетне отношенията между мене и Богдан Филов останаха неприятни.

Следваше да се уговорим с щаба на фелдмаршал Лист за всички подробности, в случай че войските му дойдат в България. Насреща ни участваше началникът на щаба му ген. Грайфербергер. Съставянето на проектодоговора стана за ден. Впоследствие бе подписан от двете правителства.

Същественото в договора беше следното:

Ако се наложи германски войски да преминат през територията на България, то не ще засегне българския неутралитет и България не ще вземе участие в сраженията, водени от германските части. България ще пази границите към Турция и Югославия. Германците се задължават да защитят от въздушни нападения морските пристанища Варна, Бургас, столицата София и по-големите градове. Германските войски няма да преминават през София и Пловдив, ако се налага по околните пътища, те сами ще осигуряват прехраната си, могат да получават храни от българската страна само от дължимите количества по сключените отпреди това търговски договори. Никакви колети не могат да се изпращат от България. Щабовете на войските не могат да се настаняват в градовете. Германските самолети могат да кацат само на летища в полето, далече от градовете. И в същия смисъл все за задълженията на германските войскови части бяха и останалите точки в договора.
През времето на преговорите ме посети Рихтхофен, искаше да знае по карта местата за кацане на немската авиация...
Същия ден след завръщането ми (26 януари) царят ме извика на доклад. Представих му препис от договора. От Гърция идваха тревожни новини, англичаните продължаваха да стоварват войски. Той изрази тревогите си с думите: “Това не е демонстрация, щом и гърците мобилизират. Неминуемо след това германските войски ще дойдат в България, както е казал Лист. Не им ли позволим доброволно, ще ни окупират...”

От 1942 до май 1944 г. след остър конфликт с ген. Рихтхофен, пред който Васил Бойдев защитава българските национални интереси и формулата за неучастие във войната, позовавайки се сключеното в Румъния споразумение, генерал Бойдев е изпратен като командир на разположената във Вардарска Македония Пета армия, където спазва препоръките, дадени му лично от цар Борис III за справедливо и човечно отношение към цялото население без разлика дали е българско или не: „Избягвайте конфликтите с албанците. Протежирайте турското население!”.

Бойдев ни оставя и едно много важно свидетелство. При една от срещите си с цар Борис през 1943 г., монархът, сякаш между другото пита: “Има ли много евреи в Македония?” и без да дочака отговора на своя офицер, казва: „Не им препятствайте да се изселват в Албания! Нека минават границата, без да се вдига шум за това”...

През пролетта на 1944 година ген. Бойдев си подава оставката. Това става след обвиненията на министър Дочо Христов, че навремето е отказал сътрудничество на Ал. Белев по еврейския въпрос, както и че сега отказва да ангажира армията в битки с партизаните на Тито. „Аз съм учил за генерал, не за жандарин” му отговаря гордо българският офицер, който не допуска Българската армия да се окървави в недостойни действия срещу цивилно население.

За наша радост спомените на Васил Бойдев излизат, макар и късно, но в цялостен вид и с добра научна редакция, а не както е имало опит да се публикуват преди 1989 година, но с цената на някои зачеркнати „идеологически неправилни" пасажи в ръкописа.

_
*„Васил Бойдев. От поручик до генерал. Спомени”, Военно издателство, София. 2012. ISBN 978-954-509-475-0

Статията е публикувана в Дневник

 

 

           
списание Диалог