АФИШ
AGENDA
     
   
     

КОМЕНТАРИ
COMMENTAREN

ИНТЕРВЮТА
INTERVIEWS

ОБЩЕСТВО
MAATSCHAPPIJ

ИСТОРИЯ
GESCHIEDENIS

КУЛТУРА
CULTUUR

ПЪТЕПИСИ
REISVERHALEN

СМЕХУРКО
HUMOR

 

Морален ли беше изборът на цар Борис?
Даниела Горчева

Скъпи Мишо,

Поставяш важни въпроси с писмото си, за което съм ти благодарна.

Напълно съм съгласна с правно-етичната страна на проблема и с изискването за морал в политиката, както и за съзнателен отказ от политически цинизъм като вреден не само за тези, срещу които е насочен, но и за тези, които го прилагат.

Всяка „хитрост” рано или късно ни излиза „през носа” или както се напомня в един актуален напоследък анекдот все някога узото свършва, сиртакито спира и келнерът застава пред нас ... със сметката.

Затова, ако си мислим, че една (включително политическа) непочтеност или несправедливост може да е в наша „изгода”, то това – освен липса на морал, е и липса на разум и далновидност.

И, разбира се, че целта не оправдава средствата.

Бумерангът на несправедливостта
(или защо не може едни национални интереси да са в ущърб на други национални интереси)

Вероятно през 1919 година по време на Парижката мирна конференция Жорж Клемансо е бил убеден, че защитава „френските национални интереси”, когато налага чудовищно несправедливата система от версайски договори, опитвайки се да смаже и унизи Германия, а с нея – и всички страни, воювали срещу Франция.

"Където правото не стига, започва войната", констатира още в началото на XVII век холандският философ Хюго де Хрот, основоположник на международното право.

Причините за започването на Втората световна война са христоматийна илюстрация на горното твърдение.

Не вярвам самоувереният Клемансо да си е дал труда да чуе предупредителните думи на отказалия да подпише тези несправедливи договори американски президент Уилсън: „Човечеството има нужда да се възвиши морално. Една висока справедливост за всички народи трябва да се създаде и закрепи чрез общите съвести. Който се опита да се противопостави на справедливостта, ще бъде рано или късно срамно повален.”

Пророчески думи, но кой да чуе?

Както знаем от историята, пирова излезе тази версайска победа и Франция плати скъпо и прескъпо своя политически тарикатлък и не само, защото бе „срамно повалена”.

Тоест, ако погледнем последствията, във Версай Клемансо е работил срещу френските национални интереси!

Би било хубаво всеки днешен (и утрешен) политик да си закачи в кабинета сентенцията на Уилсън: „Който се опита да се противопостави на справедливостта, ще бъде рано или късно срамно повален!”

За по-интелигентните политици, може да се препоръчат и думите на известния френски философ, българина Цветан Тодоров, казани в едно интервю за Фолкскрант по повод холандския превод на книгата му „Страхът от варварите, който ни превръща във варвари”: „Единственият ни шанс е този на непреклонната почтеност!”

А за тези, които се питат какво е почтено, има един прост отговор: не постъпвай с другите така, както не искаш някой да постъпи с теб.

За жалост, безпардонността на Клемансо бе платена не само от Франция, но и от целия свят, защото и „светът” не намери за нужно да се противопостави достатъчно решително на несправедливостта, когато беше моментът това да бъде направено.

Несправедливите версайски договори, разбира се, не оправдават завоевателните войни на Хитлер, страдащ от наполеонов комплекс да властва над целия свят, че и да въвежда „нов ред”, нито са обяснение за касапницата, която Германия, Италия, Япония и да не забравим – и СССР (!) предизвикват. Но те обясняват защо бе възможно човек като Хитлер, на когото в друго време германците биха се смели, да дойде на власт.

От друга страна, нищо не може да оправдае и военните престъпления, извършени от съюзниците – имам предвид бомбардировките над Дрезден, Кьолн, Хамбург, София, атомните бомби над Хирошима и Нагасаки и изстъпленията (извършени най-вече от червеноармейците на Сталин) срещу цивилно население.

Разбира се, че една несправедливост (Парижката „мирна” конференция) не оправдава друга и тези, които започнаха Втората световна война и които на свой ред извършиха чудовищни престъпления, също на свой ред си платиха скъпо и прескъпо.

Но каквито и присъди и репарации да бъдат наложени постфактум, каквито и тежки последствия да влачи след себе си всяка престъпна дейност, за жалост нищо не може да върне погубените човешки животи и разсипаните съдби.

Ето защо има смисъл да дискутираме тези въпроси преди, а не след „като се обърне колата”.
Често чуваното „в политиката няма място за морал, а само за интереси” е твърдение, родено в главите на ограничени хора, които не виждат по - далеч от носа си (или от стобора си).


Дотук са моите съгласия с твоята теза в случая – че в политическите решения трябва да се водим от морални съображения.

Несъгласията ми са свързани с оценката ти на конкретната ситуация и с допускането на мисълта, че решението на цар Борис да се присъедини към Тристранния пакт вместо да поеме риска на една окупация и съответно загубата на суверинитета на България, е по-скоро неморално.

Ако правилно съм разбрала тезата ти, смяташ, че по този начин България е пропуснала възможността да се съпротивлява героично на Злото и неморално е изложила на риск съседите си в Гърция и Югославия. Освен това, отказвайки да дадем нашите жертви в битката с Хитлер, сме увеличили техните.

Нека да проверим тези твърдения, припомняйки историческите факти към 1 март 1941 и малко след това.

И така: морално или неморално е решението на цар Борис през 1941 година да избегне окупацията на България с цената на присъединяването към Тристранния пакт?

Налага се все пак предварително да уточним, че не България започва войната и не България подканя (или предизвиква) по какъвто и да е начин Германия да воюва на Балканите, нито пък България е тази, която иска да урежда териториалните си претенции (съвсем справедливи, впрочем) по пътя на военни действия.

Напротив, от началото на войната и въпреки огромния натиск, пред който капитулират и Румъния, и Унгария, и Словакия, България дава да се разбере, че държи да запази неутралитет и многократно отклонява и германските, и съветските, и италианските предложения, въпреки всички примамливи обещания за териториални придобивки.

Едва, когато половин милионна германска армия започва навлизането си в България, българското правителство от немай-къде подписва присъединяването си към Оста.

Кой каква отговорност носи

В своя доклад (телеграма 1529 от 6 март 1943) до Вашингтон Алън Дълес пише, че България, Румъния, Унгария и Хърватия, които се присъединяват към Оста поради непреодолим натиск и за да избегнат окупацията от страна на Германия, трябва да се третират различно от основните сили в Тристранния пакт-, които безспорно са агресори – Германия, Италия и Япония.

А от всички изброени страни по-горе, за които се иска справедливо отношение предвид обстоятелствата, които налагат коалицията им с Оста, България единствена съумява да бъде този толкова своенравен „съюзник”, че отказва и да воюва на фронта, и да депортира своите евреи.

Да не говорим, че България подписва пакта час и половина СЛЕД като германската армия е започнала да навлиза в страната – тоест, очевидно е, че не присъединяването ни към Тристранния пакт е от решаващо значение за преминаването на войските на Вермахта през България, а обратното – това преминаване е наложило присъединяването ни към Оста.

Разделеният на две свят

Тъй като съм убедена, че не може да имаме лична или национална „изгода” от неморални действия, защото рано или късно бумерангът на злото се връща върху нас самите, много мислих преди да напиша, че цар Борис взема „единственото възможно морално решение”, избягвайки окупацията на България от Германия. Разбира се, след като преди това е направил всичко по силите си, за да запази неутралитета на страната.

Скъпи Мишо, ти не си съгласен и пишеш: „светът в голямата си част се е разделил на две – за и против хитлеристката коалиция. Да се вземе страната на Съюзниците и против Оста е било въпрос на политическо решение, но за много хора, наред с това, то е било и морален избор.”

Но така ли е наистина? Става дума за 1 март 1941 година!

Нека да напомним отново какво е съотношението на силите към момента на подписването на Тристранния пакт от България – 1 март 1941 година.

По това време Сталин все още е в съюз с Хитлер (и не възразява България да влезе в Тристранния пакт, напротив!).

Към 1 март 1941 г. САЩ все още нямат намерение да влизат във войната (нападението на Япония над Пърл Харбър, след което САЩ влиза във войната е извършено на 7 декември 1941).

Холандия, Белгия и част от Франция са окупирани, а в неокупираните части на Франция се установява режимът на маршал Петен със столица Виши. (Един куриоз – малко преди Хитлер да нападне Холандия, двама холандски журналисти са подсъдими, защото в статия са си позволили да „хулят нашия приятел Хитлер”.)

На 5 юли 1940 г. френското правителство във Виши прекъсва дипломатическите си отношения с Англия след като два дни преди това Англия унищожава четири френски бойни кораба и конфискува всички френски кораби, намиращи се в британски пристанища.

Към 1 март 1941 Югославия е в приятелски отношения с Германия и е дала да се разбере, че ще се присъедини към Пакта, което и прави няколко дни по-късно. /Тоест, България не трябва да „защитава” гърба на Югославия (освен, че не би и могла!), а да се противопостави на половин милионна добре въоръжена германска армия е абсурд! /

Е, къде остава твърдението „светът в голямата си част се е разделил на две – за и против хитлеристката коалиция”, съотнесено не към края на войната или към днешна дата, а към 1 март 1941 година?

Да проверим и тезата за моралния избор и за героичната съпротива срещу злото.
Може да направим една аналогия.

От потънал пътнически кораб са оцелели две лодки с пътници в бурно море. И на двете лодки има екипаж. Капитанът на първата лодка забелязва задаващо се торпедо и с ловко движение успява (буквално в последния момент) да отклони лодката с пътниците си от траекторията на торпедото, което профучава покрай нея и се забива във втората лодка. Трябва ли да бъде съден капитанът на първата лодка, че е спасил своите пътници вместо от солидарност да загине заедно с тези от втората лодка, подлагайки се на торпедото? Ако това не бе станало, жертвите щяха да бъдат ДВОЙНО повече -не една, а две лодки с пътници.
Какъв е моралният избор в този случай?

Имало ли е възможност за съпротива срещу преминаването на германските войски през България?

Поради тежките клаузи в Ньойския договор (за които трябва да „благодарим” на френския президент Клемансо) и които се отнасят и до въоръжените й сили, България е практически беззащитна и без добре и съвременно въоръжена армия и да се противопостави на една отлично смазана военна машина е абсолютно невъзможно.
За това говори и следният факт: планът на Вермахта е включвал преминаване през България или за 24 часа (като „приятели”), или за 48 часа (като окупатори и врагове).

Тоест, в най-добрия случай щяхме да „защитим” съседите си в Гърция, отлагайки нападението над тях с един ден (повтарям отново: по това време Югославия е в съюз с нацистка Германия).

Морален избор?

Не вярвам да е морално да се предизвика касапница със стотици хиляди жертви с единствената цел – да кажем после, че „героично” сме се „противопоставили” на Германия и сме забавили войските на Вермахта, атакуващи Гърция с ...един ден.

Иронично казано, резултатът щеше да е, че на гърците в Солун щяха да им увехнат букетите, с които тържествено посрещат тия същите германски войски.
(„Охи” ли ?!? Ще стигнем и до гръцкото „Охи” срещу нацистите и до югославската „съпротива”, само търпение.)

Но да оставим иронията, макар и горчива, настрани и да се върнем към въпроса за морала.

Героична и морална ли е безсмислената съпротива?

Мишо, има ли според теб моралното право един държавен глава да рискува живота на толкова хора и загубата на суверинитета на страната си (с всички последствия от тази загуба) при положение, че става дума за безнадеждна и самоубийствена съпротива, която няма да има друг ефект, освен, че ще зачеркне живота на стотици хиляди?

И ако ще ме питаш как ДНЕС аз като българка бих гледала в очите гърците (и сърбите, които в този момент все още са приятели с нацистка Германия!), не би ли трябвало да си зададем и въпроса как ТОГАВА цар Борис като държавен глава би гледал в очите почернените български жени, загубили ( и то мърцина!) своите съпрузи, бащи и синове?

А днес, от перспективата на времето, може с голяма доза сигурност да кажем, че освен загубата на суверинитета и първоначалните жертви, опасността при една окупация на България от Германия да бъдат депортирани и почти всичките 50 хиляди евреи и избити в лагерите на смъртта, както и участието на български войски във фронта на страната на Германия, е съвсем реална.

И днес ние с теб едва ли щяхме да се питаме как може да гледаме в очите потомците на (не)спасените 50 хиляди евреи от България, защото и въпросните потомци нямаше да ги има.
Но тях ги има – и слава Богу, а България с право може да се гордее (и то без употребата на каквито и да било кавички!) със спасението на своите евреи!

Защото това спасение е безспорен и реален факт и никой не може да го отрече, ако ще и на главата си да застане и ако ще не един, а сто лъжливи филма да направи и хиляда манипулативни книги и статии да напише.

Истината е една и тя рано или късно ще се наложи: България спаси своите евреи до последния човек и ги спаси въпреки големия риск от противопоставянето на волята на една могъща тогава тоталитарна държава.

И именно това е моралната позиция, а не (псевдо)героизъм за умножаване на труповете в една война.

За кого носи отговорност цар Борис?

Като държавен глава на България цар Борис не носи отговорност за световната политика и за всички държави в света.

Той носи отговорност единствено за България и за нейните граждани.
И в случая е взел единственото възможно морално решение – да спести стотици хиляди човешки живота и разсипани съдби на своите граждани, пропускайки – поради невъзможност да се противопостави (!) войските на Вермахта през страната.

Да бъде обвиняван цар Борис, че не е направил нищо, за да облекчи положението на Гърция, е несправедливо поне по две причини.

Едната е, че България не е имала НИКАКВА реална възможност- да спре или поне да задържи войските на Вермахта, докато дойде помощ.
Ако сме имали шанс да окажем реална съпротива и да помогнем на Гърция, спестявайки или поне намалявайки нейните жертви, може би рискът щеше да е донякъде оправдан, макар че гръцките граждани не са по-ценни от българските.

Но истината е, че сме нямали възможност да помогнем не само на гърците, но дори на себе си. Нито пък да очакваме помощ от някъде!

Втората е, че само няколко месеца по-рано цар Борис дава пример за политически морал и доблест, когато – въпреки натиска и примамливите обещания, отказва на Италия съучастие в престъплението й и отказва да удари в гръб Гърция.
И това, въпреки че България е имала сериозни основания да е недоволна от подлостта на Гърция в предишните войни и от отказа й да признае правата на българите, останали в нейните територии поради несправедливия Ньойски диктат.
Нещо повече – през всичките тези години между двете войни Гърция арогантно отрича да има изобщо българи на нейна територия и издевателства над българското население!
Така че в случая не българите, а обратното: гърците са тези, които би трябвало да се сведат очи от срам заради липсата на морал у техните политици!

Гръцкото ОХИ

Ти пишеш: „Да поговорим за Гърция и нейния избор. На 28 октомври 1940 г. рано сутринта италианският посланик в Атина връчва на гръцкия министър-председател Йоанис Метаксас ултиматум Гърция да допусне окупирането от италиански войски на определени зони от нейната територия. Говори се, че Метаксас е отговорил кратко „Охи!” („Не!”). Това „Охи”, Дани, днес е един от националните кодове на гърците, защото то концентрира в себе си цялата воля на гръцката нация за независимост. Днес гърците по целия свят отбелязват деня на „Охи”. „Охи” – това е техният морален избор. В започналата война Гърция спира италианските войски и Германия решава да се намеси.
...
Макар и окупирани, гърците не се предават. Те организират силна антифашистка съпротива, а техните кораби се присъединяват към английските във войната в Северна Африка.”

Много поетично, героично и вълнуващо, но ... за жалост далеч от историческата истина.
Защото това е историята, такава, каквато се харесва на гърците, а не каквато е била в действителност. Защото има спомени и документи, които безжалостно развенчават така грижливо изградената легенда за „силна антифашистка съпротива” в Гърция и под нея лъсва не само сътрудничеството на гръцките власти с нацистка Германия, но и грозното лице на антисемитизма на гръцкото общество, а за престъпленията и жестокостите на андартите – националистически и комунистически гръцки партизани могат да се изпишат тонове потресаваща литература.

Но нека да видим как изглежда „високата нравствена стойност” на гръцкия избор в очите на един оцелял като по чудо солунски евреин, спасен в последния момент със светкавично организирана акция от българска страна и лично с намесата на цар Борис.

Пред очите ми е копието на удостоверението от 2 април 1943 година, издадено на Рафаел Камхи с еврейска звезда № 41 367 за изключването му от изселването на евреите от Солун и разрешаване на завръщането му в България. Ще цитирам този забележителен документ, спасил един човешки живот:

Удостоверение на Българския поданик от еврейски произход Рафаел Моис Камхи, еврейска звезда 41 367, родом на 15.12.1870 година в град Битоля (България), живущ като търговец в град Солун, улица „Птоломеус" № 16, с настоящето му се удостоверява, че същият е изключен от изселването на евреите от град Солун, съобразявайки се с предаденото обяснение на царското българско правителство чрез царския български офицер за свръзка при Главнокомандващия Югоизтока, че казаният ще се завърне при първа възможност в България. Същевременно му се разрешава да напусне гетото и да свали еврейската звезда.

С благодарност към Емил Басат и особено към съставителя на сборника със спомени и документи „Трагедията на евреите в Солун” – Цочо Билярски, предлагам кратък откъс от спомените на Рафаел Камхи:

На 28 ноември 1940 година Италия обяви война на Гърция като я нападна откъм Албания – Билища и Корча, и откъм Епир. Същия ден Гърция обяви обща мобилизация.
На заповедта за мобилизация всички евреи с готовност побързаха да се явят в редовете на войската и се отзоваха с голям ентусиазъм.
Заповедта за мобилизацията засегаше хората от 19 до 45 години, обаче евреите, за да докажат своя патриотизъм, взеха участие всички, от 18 до 55 години, като доброволци.
Евреите от квартала „Кимбил", който през 1926 год. е бил изгорен, всички масово се записаха доброволци във войската, за да докажат грешката, която е била направена с изгарянето на този квартал. Цифрата на евреите, явили се във войската между войници и доброволци, надминаваше 5 000.
Всички ученички от 12 до 25 години постъпиха доброволно в болниците като милосърдни сестри. Всички жени еврейки превърнаха къщите си на шивачници за горни и долни дрехи за войската. Всички еврейски благотворителни дружества, мъжки и женски, с голяма готовност побързаха да събират от сънародниците си фланели, вълнени чорапи и други за войската, а така също и големи парични суми.

Гръцката войска успя да отблъсне италианските войски, взе офанзивата, така че половината албанска земя бе окупирана от гръцките войски.
Жертвите дадени от евреите – убити, ранени, изчезнали и замръзнали от студа, възлизаха на 1 800 души, защото евреите бяха поставени на първите боеви линии.

С това доказателство на патриотизъм евреите помислиха, че антисемитизмът ще изчезне напълно в Гърция обаче за голямо съжаление всичко се забрави още с първата седмица.

През първите дни на месец април 1941 г. германците обявиха война на Гърция и на 8 април вечерта Солун капитулира. Гръцкият генерал Чолакоглу сключи примирие за предаването на града на 9 април сутринта.
На 8 април гръцките войски и намиращите се там английски войски евакуираха града, като запалиха складовете с храни, петрол и всичко онова, което не можеха да отнесат при евакуацията.

Сутринта на 9 април стана предаването на града на германците с голяма тържественост. Солунчани със знамена и букети и владиката начело излязоха на три километра навън, за да посрещнат германския генерал Лист, който бе начело на германските войски. Нито един евреин не бе поканен на това посрещане.
В 9 часа генерал Лист начело на войските си мина през главните улици на Солун, посрещнат от гърците и акламиран с букети. Всички гърци бяха в празнично настроение и се поздравяваха като на Великден с „Христос възкресе".

Засега толкова за гръцкото „Охи” и за героичната гръцка съпротива срещу нацистка Германия, макар че може да се каже още много.

Все пак си запазвам правото в една от следващите публикации да предложа на читателите на Дневник един по-дълъг откъс от вълнуващите спомени на Рафаел Камхи, подготвени от Цочо Билярски (виж Рафаел Камхи. Трагедията на евреите в Солун. Изд. Анико, 2012).

Моралният избор на Югославия?

Скъпи Мишо, да видим как стоят нещата със съседна Югославия и с нейния морален според теб избор („Историята на съседна Югославия ни учи, че е имало и друг морален избор, и те са го направили.”), както и с югославското съпротивително движение – партизани и четници, за което твърдиш че е „най-мощната въоръжена съпротива на територия, контролирана от хитлеристката коалиция”.

За жалост, ще трябва да те разочаровам, че югославската „съпротива” също като френската е силно преувеличена с пропагандна цел и че ако според изследователката на историческата памет Ерна Парис комедийният сериал „Ало, Ало” е доста по-близко до действителността от мита за „славната френска съпротива”, то филмът „Ъндърграунд” на Кустурица може да се окаже доста по-близко до реалността от мита за „най-мощната въоръжена съпротива на територия, контролирана от хитлеристката коалиция”.

Ето какво пише за югославската съпротива самата Ерна Парис в книгата си „Дълги сенки. Истина, лъжи и история” (изд. Парадокс, София, 2007, стр. 338):

„Митовете за Тито не се различават от тези за възприеманата като всеобхватна френска Съпротива, която по подобен начин се превръща в идеологическа основа в следвоенна Франция, с тази разлика, че в комунистическа Югославия героичната история не може открито да бъде поставяна под въпрос. Подобно на французите, Тито намира за удобно да отрича в името на Братството и Единството, че страната е била разтърсена от подобие на гражданска война: да отрича, че хиляди сърби са сътрудничили на нацистите и са се сражавали със СС срещу партизаните. Но през 90-те години на ХХ век нови изследвания (на архиви, намиращи се извън Сърбия) показват, че скокът от сътрудничество с фашистите до партизанство на страната на комунизма е станал само с едно намигване на Тито (виж Philip J. Cohen, Serbia’s Secret War: Propaganda and the Deceit of History, 1996). През 1944 г. той предлага на четниците - националисти амнистия в замяна на подкрепата им: изкушаващо предложение, тъй като загубата на нацистите изглежда неизбежна, а сътрудничеството с партизаните е съпроводено с обещание за гарантирана реабилитация, веднага щом приключи войната. Тази стратегия на Тито се оказва толкова сполучлива, че членовете на сръбското партизанско движение нарастват почти десет пъти за дванайсет месеца около края на 1944 г.
Това, че Сърбия опортюнистично се присъединява към каузата на съюзниците през последните шест месеца на войната, също има своя принос към митовете за всеобхватната антинацистка съпротива, които впоследствие се превръщат в „история”. Всеобхватният антинацизъм е особено удобен: за него сърбите тръбят по време на въздушните операции на НАТО срещу Сърбия през 1999 г., предизвикани от новите вълни на етническо насилие, залели Косово.”

Скъпи Мишо, ти пишеш: „Югославските народи дават по време на Втората световна война повече от един милион жертви. И аз не знам как би могло да се каже на днешните техни потомци, че югославските кралски генерали са направили на 27 март неправилен морален избор, довел до неизброими жертви, а българският цар Борис е взел „единственото възможно морално решение – за да избегне окупацията с всичките й страшни последствия”.

Да, смятам, че извършеният от Душан Симович държавен преврат на 27 март 1941 г. е дълбоко неморален и е против интересите на Югославия и на нейните граждани.

Какви са фактите?

На 6 април Германия напада Югославия, немските самолети бомбардират Белград, германската армия отвежда 374 000 военнопленници. Хърватските войници масово отказват да защитават държавата, която смятат за чужда. Югославия е смазана, след разгрома на югославската кралска армия „смелият” превратаджия Симович бяга през Гърция в Лондон и оставя страната на произвола на съдбата.

След капитулацията на Югославия на 17 април 1941 г. в Сърбия е установено германско военно управление, а на 1 май 1941 е формирано временно правителство начело с шефа на Белградската полиция Милан Ачимович.

На 29 август 1941 година е създадено т.нар. правителство на националното спасение на ген. Милан Недич. Това правителство е колаборационистко и сътрудничи на Германия. Едва ли е имало по-голямо унижение за ген. Недич, сражавал се до оня ден срещу Германия и принуден – все пак за доброто на страната си, да оглави това правителство след като и коронясаният за цар след преврата на Симович Петър II също се спасява в Лондон. А както е известно от историята, този военен преврат, организиран от британското разузнаване и със съучастието на престолонаследника Петър II Караджорджевич не помогна на последния да се върне на престола си след войната, тъй като Югославия безславно бе предадена в ръцете на комунистическия вожд Тито, близък съратник на Сталин.

Но да се върнем отново към 1941 година. Въпреки че ген. Недич прави, каквото може, за да стабилизира страната, срещу неговото правителство са и сръбските националисти, и старите верни на краля сили, и комунистите.

Така започва нещо като гражданска война – всеки срещу всеки и това в условията на чужда окупация!

Ето защо има толкова много жертви, не защото сърбите са създали, както твърдиш „най-мощната въоръжена съпротива на територия, контролирана от хитлеристката коалиция”.

Четниците роялисти и националисти на Дража Михайлович първоначално подпомагат англичаните и се бият срещу германците, но щом на сцената се появяват комунистическите партизани на коминтерновския агент Тито, те започват СЪТРУДНИЧЕСТВО с германците и нацистите срещу титовите партизани.

Последните – досущ като нашите комунисти сляпо следват инструкциите от Москва и на практика се активират по-сериозно чак след като Хитлер напада любимия им СССР. За да е пълен хаосът, на сцената освен правителствените войски на ген. Недич (които не се бият с германците, напротив, сътрудничат им), четниците, които също започват да сътрудничат на германците срещу комунистите, комунистическите партизани на Тито, които се бият, колкото срещу окупаторите, двойно повече срещу своите, се появяват и усташите. И те не са против Хитлер, напротив– сражават се до последно на страната на нацистка Германия.

С други думи за каква героична антифашистка съпротива може да говорим и за какъв морален избор? Касапницата и взаимното изтребление морален избор ли са?

След войната, също като Георги Димитров и Тито се разправя с всички свои конкуренти – с усташите, с ген. Недич (за който на 5 февруари 1946 г. агенция ТАНЮГ съобщава, че е скочил от прозореца на затвора в Белград и се е самоубил) и – въпреки протестите и застъпничеството на американците и англо-американските летци, в предрешен съдебен процес Дража Михайлович е осъден на смърт и разстрелян. По-късно президентът на САЩ Труман го награждава посмъртно с американския медал „Почетен легион“. Превратаджията Душан Симович обаче се връща в Югославия през 1945, свидетелствайки своята вярност към новия вожд Тито и участвайки активно в процеса срещу Дража Михайлович.

Същевременно и в продължение на десетилетия страната се поддържа най- гръмогласно пропагандата за „великата антифашистка съпротива”.

Толкова за „моралния избор” на Симович, който струва един милион избити хора и окупацията на Югославия.

Окупационните български войски

Що се отнася до това дали българските войски в Северна Гърция и в Македония са окупационни или не, не мога да дам категоричен и еднозначен отговор, тъй като първо трябва да уточним какво разбираме под „окупация”.

България не е участвала в превземането и в окупацията на тези райони. Те са превзети и окупирани от Германия. Впоследствие – т.е., след като окупацията вече е факт, България действително се съгласява да изпрати свои части в тези, заселени предимно с българи земи. Но това е голяма и сложна тема и предлагам да я оставим за друг път, за да може спокойно да разгледаме и потушеното в Драма въстание, което споменаваш.

Кьосеиванов и неговата оставка

Скъпи Мишо, ти цитираш публикация във в. Сега, където се твърди следното

„Кьосеиванов напуска премиерския пост, защото е твърдо убеден, че е невъзможно Германия да бъде победител във войната и че България не може да реализира своите национални цели, ако е неин съюзник. По тази причина той настоява да запазим неутралитет.(…) По тази тема е имало бурен разговор с цар Борис ІІІ, след което Кьосеиванов подава оставка.”

Това не е вярно, тъй като по времето на Кьосеиванов изобщо не става дума България „да реализира своите национални цели като съюзник на Германия” и освен това според Силянов причината за оставката на Кьосеиванов е съвсем друга. А ако е имало подобни слухове тогава, то те са били единствено за „парлама” и заблуда на противника. По темата има великолепна фактологична статия на народния представител от СДС Лъчезар Тошев, от която става ясно, че прозорливият цар Борис неслучайно изпраща Кьосеиванов в неутрална Швейцария като „резерв” за момента, когато ще потрябва на България. Ето тук давам връзки към двете части на статията на Л. Тошев „Тайните контакти между България и САЩ през 1943”.

Като заключение, смятам, че в една ужасно трудна обстановка, когато България е изправена пред големи изпитания, благодарение на умелата политика на цар Борис и на правилния му избор да държи България извън участие във войната, на страната ни е спестена една тежка окупация. За жалост, поради личния режим, установен от цар Борис и най-вече в областта на външната политика, където е движил всичко сам, след смъртта му не се намира кой да го замести и България не успява да избегне съветската окупация, която се стоварва върху й с всички последствия.
Включително и с „истината” за историята.

А каква история искам да учат децата в българските училища ли?

Във всеки случай не като описаната от Ерна Парис в този откъс, който удивително напомня на ситуацията у нас след 1989 година:

„В тези първи дни след Тито всички говорят за демокрация, но какво може да бъде значението на тази дума в страна, която не е познавала свободата на словото и мисълта? Където населението поколения наред е било задължавано да прави това, което каже Предводителят, без да може да задава въпроси? Ами ако се окаже, че всичко, научено от комунизма за 40 години, е било лъжа, включително историята, налята в главите на учениците като деца, а след това и на техните деца? От друга страна, какво е „истина” на място, където по необходимост се е случило само онова, което е казал Предводителят, и то независимо от историческата обективност?”
(виж „Дълги сенки. Истина, лъжи и история”, изд. Парадокс, София, 2007, стр.338)

Не знам как се преподава история днес в българските училища, но знам как се преподава история в Холандия, където децата дори в началното училище (до 12-годишна възраст) учат за престъпленията и на комунизма, и на нацизма.

Но не като наизустяват написаните в учебниците уроци по история, а като работят самостоятелно по своите теми и проекти, търсейки сами източниците си в библиотеките, книжарниците и интернет, пишейки сами своите тези, които после трябва да защитят пред класа и преподавателя си.

Ето така се създава критично мислене и така се провокира интерес към историята и ето защо такива деца, когато пораснат, се превръщат в граждани, които не се подават толкова лесно на демагогия, защото от малки са научени да мислят самостоятелно и сами да си търсят информация, да я проверяват и засичат.

Текстът е публикуван в Дневник на 29 юни 2012 г.

 

 

           
списание Диалог