АФИШ
AGENDA
     
   
     

КОМЕНТАРИ
COMMENTAREN

ИНТЕРВЮТА
INTERVIEWS

ОБЩЕСТВО
MAATSCHAPPIJ

ИСТОРИЯ
GESCHIEDENIS

КУЛТУРА
CULTUUR

ПЪТЕПИСИ
REISVERHALEN

СМЕХУРКО
HUMOR

 

Как се защитава моралът за "неучастие във войната"?
Михаил Иванов*

Във връзка с последната ми статия в рубриката „Прочит на историята” получих писмо, в което уважаваният от мен г-н Михаил Иванов – приятел и съмишленик, поставя редица важни въпроси по една тема, която винаги ме е вълнувала – темата за моралния избор и в тази връзка изразява несъгласия с моята позиция.

Тъй като поставените въпроси са важни, а рубриката – дискусионна, предлагам на Дневник да публикува неговото писмо до мен (разбира се, вече имам съгласието на г-н Иванов), а аз ще си запазя правото да отговоря с какво в това писмо съм съгласна и с какво – не.

Писмо до Даниела Горчева по повод статията й „Прочит на историята: Можеше ли да се избегне присъединяването на България към Оста”, публикувана в Дневник от 23 юни 2012

Скъпа госпожа Горчева, скъпа Дани,

Не мога да не изразя своето несъгласие с твоята теза, че за България (или както ти пишеш – за Цар Борис) не е имало друг възможен морален избор освен присъединяване към Оста. В противен случай германците са щели да ни окупират и това би довело до стотици хиляди жертви – това е твоят основен аргумент. Доколкото ми е известно, така смятат и някои от българските историци.

В този наш спор нека да приемем, че мотивацията, отнасяща се до идеята за мечтаното обединяване на българските етнически територии, не е толкова определяща. Ще считаме, че Борис ІІІ е бил наричан Цар Обединител само за целите на пропагандата.

Фактите са добре известни на всички, които се интересуват от този драматичен епизод на нашата история. В това отношение няма нищо ново. Различията възникват в прочита, в моралната, историческа и политическа оценка на тези факти.

Историята на съседна Югославия ни учи, че е имало и друг морален избор, и те са го направили. Не съм историк и, ако нещо греша, нека историците да ме коригират.
На 25 март 1941 г. Югославия, начело на която е регентство, ръководено от княз Павел, се присъединява към Оста.

На 27 март военните правят преврат, ликвидират регентството, изгонват княз Павел и на престола се качва непълнолетният крал Петър ІІ. Югославия излиза от Оста. В отговор на това на 6 април немски, италиански и унгарски войски нападат Югославия и след 11-дневна война Югославската кралска армия безусловно капитулира. Страната е окупирана от германски, италиански, унгарски и български войски. Създава се Независимата държава Хърватия, заемаща 45 % от югославската територия, която се присъединява към Оста.

Възниква югославското съпротивително движение – партизани и четници, което е най-мощната въоръжена съпротива на територия, контролирана от хитлеристката коалиция. Германските сили предприемат безуспешно редица офанзиви, за да ликвидират партизаните, в две от които участват и български пехотни дивизии. Чувал съм (историците нека да ме поправят, ако бъркам), че югославските партизани са ангажирали до 20 немски дивизии.

Югославските народи дават по време на Втората световна война повече от един милион жертви.
И аз не знам как би могло де се каже на днешните техни потомци, че югославските кралски генерали са направили на 27 март неправилен морален избор, довел до неизброими жертви, а българският цар Борис е взел „единственото възможно морално решение – за да избегне окупацията с всичките й страшни последствия” и е дал карт-бланш на министър-председателят Богдан Филов да подпише на 1 март Тристранния пакт.

Ти пишеш:
„Извършеният в Югославия преврат обаче осуетява преминаването на германските части и Югославия е прегазена и окупирана. Нейната съдба, както и съдбата на евреите от нейната територия, показва красноречиво какво е щяло да стане и с България.”

Дани, аз като българин не бих могъл да гледам в очите един сърбин или един евреин и да изрека тези думи.

Да поговорим и за Гърция и нейния избор.

На 28 октомври 1940 г. рано сутринта италианският посланик в Атина връчва на гръцкия министър-председател Йоанис Метаксас ултиматум Гърция да допусне окупирането от италиански войски на определени зони от нейната територия. Говори се, че Метаксас е отговорил кратко „Охи!” („Не!”). Това „Охи”, Дани, днес е един от националните кодове на гърците, защото то концентрира в себе си цялата воля на гръцката нация за независимост. Днес гърците по целия свят отбелязват деня на „Охи”. „Охи” – това е техният морален избор.

В започналата война Гърция спира италианските войски и Германия решава да се намеси.

Какво прави България? Какво прави цар Борис?

Той не приема съвместни военни действия с Италия. Не приема България да удари в гръб Гърция. Докато е жив и е на трона, той няма да допусне България да воюва, казва цар Борис на Александър Цанков. Той само, по силата на подписа на Богдан Филов от 1 март, допуска „в кръга на приятелска услуга” (по думите на барон фон Рихтхофен, които ти цитираш) германските войски да минат транзит през България – та не българските войски, а германските да ударят в гръб гърците. На същия този 6 април германски части, преминали през България, започват операция „Марита”, нападайки нашата южна съседка. За по-малко от месец гръцко-британската съпротива е сломена и Гърция е окупирана от германски, италиански и български войски.

Макар и окупирани, гърците не се предават. Те организират силна антифашистка съпротива, а техните кораби се присъединяват към английските във войната в Северна Африка.

Българските войски в Северна Гърция, Дани, са били окупационни. Това се вижда ясно при потушаването на въстанието в Драма. На 28-29 септември 1941 г. в областта на Драма избухва организирано от Гръцката комунистическа партия въстание, което обхваща 14 от общо 20 общини в областта (69 села). До 5 ноември въстанието е смазано от българските войски с артилерия и авиация. Загиват 3000 въстаници и 211 души от силите на българското правителство.

Ето как ти описваш събитията в Гърция и българската роля в тях:

„Сраженията в Епир обаче не са никак благоприятни и италианската армия търпи поражение след поражение. Вермахтът разработва плана "Марита", който предвижда светкавично преминаване на елитната 12-а германска армия през България и оказване на помощ на закъсалия в Гърция Мусолини.
В началото на 1941 г. положението става все по-напрегнато и става ясно, че германските войски ще трябва да преминат през България, за да окажат съдействие на италианските войски в Гърция.

На Дунава е съсредоточена половин милионна германска армия. България няма друг избор освен присъединяване към Оста или окупация с многохилядни жертви.

Какво да се прави?
(…)
Воден от чувството си за отговорност, цар Борис взема единственото възможно морално решение – за да избегне окупацията с всичките й страшни последствия (не само стотици хиляди жертви, както и вероятното включване на български части във войната и осъществената със сигурност по-късно депортация на евреите от България в лагерите на смъртта), той дава карт бланш на правителството на Богдан Филов да подпише във Виена присъединяването на България към Тристранния пакт, запазвайки обаче статута на „неучастие във войната”.”

Дани, ти ще можеш ли да защитиш пред някой грък морала на такова „неучастие във войната”? Аз – не.

Когато говорим за избор в началото на 1941 г., трябва да се попита дали сред управляващите не е имало и други мнения, различни от това на царя.
Преди близо три месеца (на 17 март 2012 г.) във в-к „Сега” излезе представяне на депутата Иван Иванов, когото аз уважавам и към когото изпитвам най-добри чувства. Иван е близък родственик на Георги Кьосеиванов, който е бил министър-председател на България от 23 ноември 1935 г. до 15 февруари 1940 г. Ето какво пише в този вестникарски материал (по думи на Иван Иванов, както би могло да се предположи от контекста):

„Кьосеиванов напуска премиерския пост, защото е твърдо убеден, че е невъзможно Германия да бъде победител във войната и че България не може да реализира своите национални цели, ако е неин съюзник. По тази причина той настоява да запазим неутралитет.(…) По тази тема е имало бурен разговор с цар Борис ІІІ, след което Кьосеиванов подава оставка.”

По време на Втората световна война светът в голямата си част се е разделил на две – за и против хитлеристката коалиция.
Да се вземе страната на Съюзниците и против Оста е било въпрос на политическо решение, но за много хора, наред с това, то е било и морален избор. Днес аз смятам, че високата нравствена стойност на този избор се потвърждава. Независимо от унищожителните бомбардировки на Дрезден и други немски градове (а и на София), независимо от ужаса на Хирошима и Нагазаки, независимо от чудовищната имперска политика на Съветския съюз.

Дани, аз не искам българските деца да учат в час по история, че присъединяването на България към Тристранния пакт на 1 март 1941 г. е било „единственото възможно морално решение” или, което е все едно, е било правилното решение.


* Михаил И. Иванов е роден през 1943 г. в София. От 1969 г. работи в Института за ядрена изследвания и ядрена енергетика към БАН. Защитил е докторска дисертация, ст.н.с. ІІ степен по теоретична и математическа физика. Научните му трудове са в областта на нелинейните явления и на приложението на теорията на симетриите за класификация на елементарните частици и атомните ядра.

През пролетта на 1968 г. Михаил Иванов организира дискусионен клуб във Физическия факултет на Софийския университет, който е разтурен от управляващите, като "трибуна за клевети и хули срещу политическата линия на Комунистическата партия".

От 1973 до март 1990 г. е член на БКП. През 1973-1975 г. е секретар на комсомолския комитет при БАН.

През пролетта на 1985 г. и лятото на 1989 г. той се обявява против асимилаторската политика на Комунистическата партия по отношение на турците в България. По негова инициатива на 7 декември 1989 г. се учредява "Комитет за национално помирение", на който той става секретар и един от тримата говорители. В Комитета се включват много представители на интелигенцията с различна етническа и религиозна принадлежност - българи, турци, роми, евреи, а също така - мюсюлмани и християни. До 1991 г. тази неправителствена организация играе активна роля за възстановяването на етническите права, спадането на етническото напрежение и утвърждаваното на толерантни етнически отношения в страната.

През целия мандат на президента Желю Желев (1990-1997) Михаил Иванов е негов съветник по етническите въпроси, а от 1992 г. - и по вероизповеданията. От октомври 2001 г. до юни 2005 г. е секретар на Националния съвет по етническите и демографските въпроси към Министерския съвет. Член е на управителния съвет на Фондация "Д-р Желю Желев" от нейното основаване през 1997 година.

От 1998 г. чете лекции по права на човека, етническа политика и защита на малцинствата в Новия български университет и Русенския университет "Ангел Кънчев". Има многобройни публикации, посветени на етническите отношения, защитата на малцинствата и демографското развитие.

През 2002 г. излиза негова стихосбирка "Заради малката сребърна камбанка".

Текстът е публикуван в Дневник на 29 юни 2012 г.

 

 

           
списание Диалог