АФИШ
AGENDA
     
   
     

КОМЕНТАРИ
COMMENTAREN

ИНТЕРВЮТА
INTERVIEWS

ОБЩЕСТВО
MAATSCHAPPIJ

ИСТОРИЯ
GESCHIEDENIS

КУЛТУРА
CULTUUR

ПЪТЕПИСИ
REISVERHALEN

СМЕХУРКО
HUMOR

 

Можеше ли да се избегне присъединяването на България към Оста
Даниела Горчева

В предишните публикации се видя, че именно българските комунисти* са тези, които настояват за присъединяването на страната към Оста и които разпространяват позиви, в които, както сами признават, се „подканяше българското правителство да подпише Тристранния пакт”, както и че „когато германските войски нахлуха у нас, Партията издаде нареждане да ги посрещнем не като враждебни, а като приятелски войски.” (вж „Тристранният пакт и българските комунисти”)

И – колко странно, колко необикновено и какво съвпадение – пак комунистите са тези, които след войната съдят и избиват голяма част от българските политици за това същото присъединяване.

И двата пъти, разбира се, действат, изпълнявайки безусловно нарежданията, предадени им на руски език от Георги Димитров от Москва (вж „Кой всъщност трябваше да бъде съден от т.нар. „народен” съд”.

Опортюнизмът, лицемерието и наглостта в случая са безспорни и е очевидно, че българските комунисти не само нямат право да играят ролята на „съдници’, но не могат да имат и никакви претенции за „заслужили активни борци против фашизма”.

Най-много да претендират за отлични ветропоказатели и най-безропотни изпълнители на абсурдните заповеди, идващи от Кремъл. (В това отношение, дума да няма, от целия Източен блок българските комунисти бяха най – „заслужили” поради факта, че в страна като България, където до 1944 година не „пролетариатът”, а средната класа беше основна, комунистите нямаха обществена подкрепа и оцеляването им във властта се крепеше единствено на благоволението на Москва).

Можеше ли да се избегне присъединяването на България към Оста?

Разбира се, за подписването от страна на българското правителство на Тристранния пакт на 1 март 1941 година, не комунистите имат „заслуга”, тъй като въпреки агресивността си и терористичните си акции, те са обществено и политически незначими в България и не могат да повлияят на външната й политика.

Гръмогласното обвинение, отправяно обаче срещу българското правителство, че било включило България в една престъпна война и то на страната на агресора поради реваншистки и войнолюбиви или „пронацистки” настроения е неоснователно и демагогско.

И не само защото това обвинение е отправено не след подписването на пакта на 1 март 1941, а едва след 22 юни 1941 година, когато Хитлер напада СССР, но и защото България подписва Тристранния пакт от немай-къде и единствено, за да избегне една несъмнена окупация с всички възможни последствия.

Отстояване на неутралитета въпреки чудовищния натиск

За разлика от комунистите, които припяват ту за съюз с Хитлер, ту за борба срещу него, в зависимост кой вятър духа от Москва, държавният глава цар Борис буквално до последната минута отчаяно се старае да запази неутралитета на България и да протака присъединяването към Оста.

Да припомним отново събитията от тези, изпълнени с драматизъм месеци до март 1941 година.

На 22 октомври 1940 г. цар Борис отказва включването на България на страната на Тристранния пакт.

На 28 октомври Мусолини обявява война на Гърция. От Рим предлагат България да се включи във войната срещу съседна Гърция „за освобождаване на българското Беломорие и Егейска Македония”.

За честта на цар Борис, той отклонява и това предложение и отказва да се възползва от критичното положение на Гърция, независимо, че в недалечното минало Гърция не е страдала от подобни скрупули.

Следва опитът на Молотов в Берлин на 12 ноември 1940 г. да спазари включването на СССР в Тристранния пакт срещу съгласието на Германия България да влезе в съветската сфера на „гаранции”.

Веднага след този опит, Хитлер отправя повторна покана към цар Борис България да се присъедини към Оста. Това става на 17 ноември. Цар Борис съумява да отклони и тази повторна покана.

Че тези откази не са били лесни, личи и от факта, че между 20 и 24 ноември Унгария, Румъния и Словакия не успяват да отбият натиска и се включват в Тристранния пакт. Германските войски навлизат в Румъния, завземат стратегически важните за тях петролни кладенци и си осигуряват сухоземните и водните пътища до Черно море, вкл. и пристанището Кюстенджа.

Соболевата акция

Буквално една седмица след повторния отказ на България да се присъедини към Тристранния пакт, на 26 ноември 1940 Сталин изпраща своя емисар Аркадий Соболев (помощник-комисар па външните работи на СССР) в България.

Съветският съюз обещава да „помогне” на България да „осъществи своите национални стремежи не само в Западна, но и в Източна Тракия”.
В замяна България трябва „да признае съветските интереси в Проливите”. Разбира се, СССР настоява да има свои военноморски бази във Варна и Бургас.

Соболевата акция се провежда при светкавично разпоредена от Георги Димитров по внушение на Сталин агитационна кампания, осъществена от българските комунисти. Кампанията е добре финансирана от Москва, тъй като са отпечатани стотици хиляди позиви. Цар Борис умело отклонява и това лицемерно предложение за „взаимопомощ”, защото вижда съдбата на балтийските републики и отлично разбира, че зад щедрите обещания прозира стремежът от „балтизация” на България.

Така, въпреки непрестанно оказвания натиск и от Германия, и от Съветския съюз, както и совалките на Англия и Америка, България успява да устои и да даде да се разбере, че ще се придържа към политиката на неутралитет.

На 17 февруари в Анкара е подписана българо-турска декларация за въздържане от всякакво нападение и за добросъседски отношения.

Сраженията в Епир обаче не са никак благоприятни и италианската армия търпи поражение след поражение. Вермахтът разработва плана „Марита”, който предвижда светкавично преминаване на елитната 12-а германска армия през България и оказване на помощ на закъсалия в Гърция Мусолини.

В началото на 1941 година положението става все по-напрегнато и става ясно, че германските войски ще трябва да преминат през България, за да окажат съдействие на италианските войски в Гърция.

На Дунава е съсредоточена половин милионна германска армия. България няма друг избор освен присъединяване към Оста или окупация с многохилядни жертви.

Какво да се прави?

Изправен пред този мъчителен избор, цар Борис има две или три възможни решения. Едното е да емигрира и да остави България на произвола на съдбата в ръцете на Хитлер. И до днес в Холандия се чуват гласове, че ако кралицата не е емигрирала, вероятно жертвите, дадени от страната във Втората световна война, щяха да са много по-малко.

Воден от чувството си за отговорност, цар Борис взема единственото възможно морално решение – за да избегне окупацията с всичките й страшни последствия (не само стотици хиляди жертви, както и вероятното включване на български части във войната и осъществената със сигурност по-късно депортация на евреите от България в лагерите на смъртта), той дава карт бланш на правителството на Богдан Филов да подпише във Виена присъединяването на България към Тристранния пакт, запазвайки обаче статута на „неучастие във войната”.

„Войнолюбивият” цар Борис

Напоследък отново зачестиха манипулативни твърдения спрямо водената от България политика по време на Втората световна война. Обвиненията, които изкривяват историческата истина идват от гръцка, от македонска, а за жалост и от българска страна. Така например, в статия, публикувана в сп. Биограф, бившата дипломатка Леа Коен, твърди че също като баща си цар Борис Трети не желаел мирно да „царува”, а да „разширява владенията си, третирайки съседите си като териториални донори”.

В публикацията си г-жа Коен дори изказва смелото предположение, че цар Фердинанд и цар Борис „успели да превърнат българите в една от най-войнствените нации на Балканите, внушавайки правото на „справедливост” чрез оръжие”.

Доказателства за това си твърдение авторката търси и „намира” не в действително водени от цар Борис войни (защото такива няма), а в маршовете „Велик е нашият войник” и Шуми Марица”, защото били „патриотично-шовинистични”(сякаш текстовете и музиката са писани от цар Борис), както и в „униформения” вид на българските царе и във „военния ритуал” на Гергьовден.

Не става ясно как си представя авторката официалния вид на държавен глава, който същевременно е и символичен главнокомандващ армията освен „униформен”, но следва да се отбележи, че докато в свободното си време цар Борис с удоволствие заменя военната си униформа с цивилно облекло, няма нито една снимка на Сталин, която да го показва по друг начин освен униформен. Ако се придържаме към тази логика, то тогава Сталин би трябвало да е превърнал руския и „съветските” народи в най-войнстващите нации в Европа.

Що се отнася до „военолюбивостта” на цар Борис и твърдението, че „третирал съседите си като териториални донори” политиката на мирен реваншизъм, както и по-горе изложените факти говорят предостатъчно – вкл. отказът на цар Борис България да удари в гръб Гърция, за да си „върне” Беломорието и Егейска Македония.

Манипулацията се състои и в това, че ако търсенето на „правото на справедливост чрез оръжие” важи за цар Фердинанд, който не успява да я постигне чрез преговори, както е и напълно характерна за неговото време, то това твърдение е абсурдно за сина му, който е пълен негов антипод. Изпратен от суровия си баща в окопите на Първата световна война, видял как хиляди български войници стават жертва на неизвестно дотогава химическо оръжие и биват обгазени и избити, Борис се отвращава завинаги от войната и докрая на живота си полага усилия и успява да държи България далеч от театъра на бойните действия. Като добър политик цар Борис е разбирал колко е важно да се устоява на изкушението за реваншизъм чрез военни действия и не само защото България става жертва на вероломни действия.

Че цар Борис по всички възможни начини се е старал да държи България извън войната, свидетелства дори и Александър Цанков, който определено не може да бъде причислен към почитателите на царя. Ето какво споделя този също оклеветен от комунистическата пропаганда български политик в своята книга „България в бурно време” (изд. „Прозорец”, София, 1998):

„Той (цар Борис - б.р.) беше миролюбив и цялата му политика беше сведена до една проста и ясна формула: в случай на война България да остане извън нея. Веднъж в дома на общ познат и приятел ми обясняваше защо не се решава да повери властта на партиите – страхът му да не се хвърлим, както сам казваше, в огъня. Партиите, мотивираше се той, са определени едни „за”, други „против”, едни фили, други фоби и могат да се увлекат и България да се намеси на едната или другата страна. На това възразих, че няма никаква опасност, че лекомислено ръководими от своите филски или фобски чувства, някой ще се реши да хвърли страната в пожара. Освен това, той като конституционен монарх има право и длъжност да се освободи от една политика, която не одобрява и която би била опасна за страната.”

Условията, при които България пропуска германските войски през своя територия

„На 1 март 1941 г. – пише Александър Цанков – осъмнахме с новината, че България се присъединява към силите от Оста и германски войски минават Дунава и през България се отправят за Гърция. Ако Италия на Мусолини не бе нахълтала в Албания и не бе се отправила към Гърция, на Балканите нямаше да има така рано военен фронт, защото Германия нямаше интерес при ограничените си военни сили да удължава фронта.”

Цанков споделя, че „тъй като от правителствените среди по причини, които са вече известни, нямаше да науча нищо”, се отнесъл до германския посланик у нас барон Фон Рихтхофен, който му съобщава, че става дума само за транзитно преминаване на германските войски „в кръга на приятелска услуга” и че германските войски ще минат и през Югославия, с която имат сключено споразумение. За тази услуга, допълва Цанков, научихме, че Югославия получава Солун.

„В София – свидетелства авторът на „България в бурно време” – щом тази новина стана известна, нашите комунисти и крайни шовинисти роптаеха и протестираха, че сме се били продали много евтино на германците.”

Както се казва, без коментар. Все пак, запомнете това: „Нашите комунисти и крайни шовинисти роптаеха и протестираха, че сме се били продали много евтино на германците.”

Извършения в Югославия преврат обаче осуетява преминаването на германските части и Югославия е прегазена и окупирана. Нейната съдба, както и съдбата на евреите от нейната територия, показва красноречиво какво е щяло да стане и с България.

Преминаването на части на Вермахта през Карнобат, март 1941 [Lostbulgaria.com]

В България нямаше нито един политик, който би искал да се натоварим на колата на Хитлер

Александър Цанков опровергава и твърденията, че поради реваншистки националистически настроения и/ или симпатии към Германия в българските политически среди е имало желание за влизане на България във войната и то на страната на Оста: „Трябва обаче да забележа, че в България нямаше нито един, а най-малко цар Борис, войнствено настроен и който би искал току-така от любов към Германия, от „германофилски чувства” да се натоварим на колата на Хитлер.”

Александър Цанков разказва и за своя случайна среща с цар Борис в дома на общ познат през май 1941 и за разговора, който двамата провеждат.

„Заговорих го аз. Поисках да узная какво е уговорено с Германия, в съюз ли сме? Каква е цената на услугата, която правим на Германия? „За нас – каза цар Борис – нямаше друг избор. След три злополучни войни можехме ли да противодействаме и какво би ни струвало то? Ако се противях, трябваше да емигрирам в чужбина и да бъда обвинен, че съм изоставил България. Или ако останех по милост германска, да бъда един номинален цар и да управлявам с от тях де факто назначени министри.

И при този разговор, свидетелства Александър Цанков, както и при предишни подобни разговори, цар Борис заявява:

„Запомнете добре, докато съм жив и съм на царския трон, България няма да воюва.”

По-натам Цанков излага условията, при които България пропуска Германия да премине през нейната територия на 1 март 1941 година.

„Ние не очаквахме никакво възмездие, т.е. не предявихме териториални претенции. България оставаше в границите от 1918 плюс възвръщането на Добруджа (осъществено с т.нар. Крайовска спогодба двадесет дни преди сключването на Тристранния пакт от Германия, Италия и Япония и одобрено от великите сили – б.м.). Германските войски действително само преминаваха през българска територия, те не можеха да пренощуват в населени места. Не можеха да правят покупки за нуждите на преминаващите войски, нямаха и никакви войски, освен в някои градове технически персонал – телефонисти, телеграфисти, радиопредаватели на разположение на някои техни служби.”

По-късно, пише Цанков, при един случай и тогавашният министър-председател Добри Божилов ми повтори и потвърди същите условия.

Български пост на брега на Дунав, март 1941 г. [Lostbulgaria.com]

Лъжите на комунистите

”Нашите комунисти – заключва с горчивина Александър Цанков през 50-те години, когато пише своите спомени – лъжат най-безсрамно и подло, че Червената армия за втори път била освободила България от поробване. Истината е, че комунистите, звенарите и левите дружбаши-пладняри и всичките им сателити, които им пригласяха и бяха в тяхна услуга, било на служба в петата колона и в шпионажа, подпомагаха и улесниха настъплението на Толбухиновата армия, за да освободи наистина българския народ, но от неговата свобода и независимост. България е наново заробена и те закрепостиха на власт агентите на Москва. България днес е руска задунайска губерния.”

Това са думите, казани от министър-председателя, оцелял по чудо заедно с цялото правителство след един от най-чудовищните атентати в европейската история, извършен от българските комунисти с цел установяването на болшевишка съветска власт в България още през 1925 година.

За жалост, както се вижда и от днешни публикации политическите манипулации и лъжите не престават. И едва ли скоро ще престанат. Ето защо е важно фактологията на 20 век да бъде добре известна на българското общество и критичното мислене да бъде възпитавано още от началното училище. Тъй като и най-добре скалъпената лъжа е безсилна пред знанието и не издържа елементарна логическа проверка.

* Употребата на обобщаващия израз „българските комунисти” е условна и в случая се визират не симпатизантите на комунистическата идеология в България, между които има всякакви хора – включително почтени и заблудени от комунистическата пропаганда идеалисти, а петата колона на СССР, която се състои главно от военизирани и послушни изпълнители, терористи и фанатици, както и търсени от правосъдието криминални, избягали в балкана и станали „партизани” и от т.нар. „рубладжии” – платени агенти на СССР.

Статията е публикувана в Дневник

 

           
списание Диалог