АФИШ
AGENDA
     
   
     

КОМЕНТАРИ
COMMENTAREN

ИНТЕРВЮТА
INTERVIEWS

ОБЩЕСТВО
MAATSCHAPPIJ

ИСТОРИЯ
GESCHIEDENIS

КУЛТУРА
CULTUUR

ПЪТЕПИСИ
REISVERHALEN

СМЕХУРКО
HUMOR

 

България – най-костеливият орех за Сталин
Никола Петков: "Няма да съм жив, но България ще бъде свободна!"

71 години от екзекуцията на Никола Петков и 125 години от рождението му

Даниела Горчева

 

Димитър Петков със синовете си Петко и Никола

През 1946 година, когато емисарите на Сталин са успели да наложат в окупирани от Червената армия източноевропейски страни изцяло марионетни им правителства, България продължава да им създава грижи.

България се оказва най-костеливият орех – констатира британският историк Робърт Сървис, описващ съветизацията в източноевропейските страни, – дори и след като комунистите екзекутират политическите лидери от десния политически спектър. Започва преследване и на останалите недоволни от комунизма. За да повиши авторитета на комунистите, от московското си изгнание се завръща Георги Димитров. През ноември 1945 г. Отечественият фронт, предвождан от комунистите, спечелва 86% от гласовете, но западните съюзници категорично оспорват честността на тези избори, проведени с много измами и насилие."1

Това признание на британски и американски историци – че България се оказва най-костеливият орех за Сталин, ще изненада няколко поколения българи, на които години наред упорито е втълпявано, че имат „робска психика“ и че за разлика от унгарци, чехи и поляци не са се съпротивлявали срещу съветския режим и комунистическата власт ...

Истината обаче е съвсем различна – България се съпротивлява!

Дори когато комунистите (подпрени на щиковете на окупационната армия на Сталин) разрушават всички стълбове на държавността на Царство България и избиват политическия, стопанския и интелектуалния елит на българската нация, на тях тепърва им предстои да се изправят пред една нова и мощна съпротива.

Това е съпротивата на техните довчерашни съюзници – българските земеделци и социалдемократи, които не искат да приемат насилствената съветизация на страната и съпротивата на българските селяни, които отказват да бъдат превърнати в роби и се борят срещу отнемането на собствеността им върху земята, добитъка, селскостопанския инвентар и средствата за производство.

Митинг на опозицията

На 7 януари 1945 година, принуден от ген. Бирюзов, лидерът на БЗНС Г.М.Димитров подава оставката си. И от този момент, от началото на 1945 година до септември 1947 година надеждите на българите, че скоро ще дойде краят на комунистическия терор са свързани с Никола Петков, който поема лидерството на земеделската организация. През 1945- 1946 година в цялата страна продължава масовото записване на членове на БЗНС и създаването на нови местни дружби. В БЗНС се включват много хора, които дотогава са били безпартийни или са членували в други предвоенни партии и които виждат в Никола Петков обединяващия център на опозицията срещу комунистите.

Мнозина обвиняват Никола Петков за сътрудничеството му с комунистите в ОФ правителството веднага след 9 септември 1944.
Но днес е лесно да се съди от позицията на хора, които знаем какво се случва. Не всичко обаче е било така ясно в онези моменти, когато дори най-смелите представи не са могли да допуснат, че СССР използва войната, за да завладее част от Европа и че на практика ще замести хитлеристка Германия като окупатор. И разбира се, никой, дори най-почтеният и прозорливият ум, не е застрахован от погрешно преценяване на ситуацията.

Ето какво пише известният журналист Волфганг Бретхолц, който се запознава с Никола Петков през есента на 1944 година:

„Никола Петков по онова време още хранеше илюзията, че от комунистите не може да се очаква никаква сериозна опасност. Няколкото дълги разговора с него положиха основата на дружбата ми с този изтъкнат български политик, който само няколко години по-късно свърши на бесилото като една от първите и най-трагични жертви на комунистическата тирания в България. В тези разговори той ме уверяваше, че неговата партия е на път да изгради наново БЗНС в цялата страна и да увлече след себе си широките маси на българското село. "Българският селянин, ми обясни той, е индивидуалист и по най-дълбоко убеждение демократ. В нашата страна няма голямо земевладение, земята е справедливо поделена сред онези, които наистина я обработват и които са свързани със своето малко парче земя. Те са го наследили от своите бащи и прадеди. Нашите селяни са най-добрата и най-сигурната гаранция срещу всеки опит на комунистите да обсебят властта".2

През есента на 1944 година Никола Петков неведнъж протестира срещу терора и убийствата в цялата страна. И винаги чува лъжите, че тия убийства били „спонтанни“ и били извършени от „неотговорни фактори“. Истината е обаче, че те се извършват по нареждане на Георги Димитров от Москва от специално създадени тричленки от комунисти и са по предварително набелязани списъци. В една от телеграмите на Трайчо Костов до Георги Димитров в Москва четем:

„До Димитров
Във връзка с известно недоволство, изразено от нашите мекотели съюзници по повод на революционното ликвидиране на фашистката агентура, решихме:
Чистката да продължи още една седмица, след което ще започнат да работят народните съдилища и чистката ще тръгне по законен път. Работата ще се провежда внимателно. Ще бъдат организирано разкрити най-злостните и опасни врагове и палачи, ще бъдат организирани до правителството делегации от вдовици и сираци на убити антифашисти с настояване за възмездие.
Да се ускори организирането на Дирекцията на милицията и да се уреди правилното функциониране на отделите й. В наши ръце са отделите за Държавна сигурност и разузнаването. Помощник-началник на униформената полиция също е наш човек.
ЦК на БКП, 1 октомври 1944 г.“3

Вероятно с надеждата, че един съд ще сложи край на терора и убийствата, Никола Петков слага подписа си под разпоредбите за „народния съд“. Но много бързо разбира, че т.нар. Народен съд само ще ги продължи под друга форма. В разговор с проф. Венелин Ганев Никола Петков споделя:
„Ще се съдят регенти, министри, депутати, военни и полицаи, обявени за фашисти. Това е РАЗПРА с българската държавност, а не с хитлеристките агенти.”

Никола Петков и трагедията на България в онова време

Поради неприязънта си към монархията и левичарските си разбирания, Никола Петков участва в отечественофронтовското правителство и подписва наредбите за създаването на „народен съд” и на концлагерите. Когато разбира, че е вкарал съветското чудовище в родината си, вече е късно. Приема като изкупление участта си да бъде твърд в политическата борба срещу комунистите, която той е наясно – го води към смъртта.

Трябва да знаем, че Никола Петков е можел да бъде спасен и изведен от България като Г. М. Димитров. Но той отказва подобно спасение. Остава с пълното съзнание, че подписва смъртната си присъда. Остава, въпреки че е видял какво са направили комунистическите престъпници с едно невинно младо момиче - Мара Рачева.4 Остава, за да е с народа си срещу съветската тирания.

На 23 декември 1945 г. Сталин дава указания на Георги Димитров, който вече е изпратен в България, макар и със съветска охрана, правителството на всяка цена да приеме в кабинета си двама представители на опозицията, защото САЩ отказват да признаят новосъздаденото българско правителство поради насилието и фалшификациите на последните избори.

За огромна изненада на Сталин, лидерите на опозицията Никола Петков и социалдемократът Коста Лулчев обаче не се съгласяват и поставят своите условия – свободно функциониране на многопартийната система и контрол от страна на демократичните сили над репресивните органи на Юговото министерство.

Сталин е вбесен и нарежда на помощник-комисаря по външните работи Вишински незабавно да отпътува за България и да заплаши опозицията, че ще загуби всичко, ако не излъчи двама лоялни министри за участие. Коста Лулчев и Никола Петков обаче не отстъпват от позициите си за спазване на Ялтенските споразумения за свободни и честни избори.

Никола Петков към Вишински: „Аз не съм свикнал да получавам разпореждане, от който и да било чужд държавник!“

Пристигнал в София в началото на януари 1946 година, Вишински, изпраща съветски офицер до домовете на Никола Петков и Коста Лулчев и ги вика при себе си посреднощ - както е свикнал в Москва. Никола Петков отказва да се яви на срещата. Отказът е придружен от репликата: „Никола Петков нощно време с политика не се занимава! Денят е достатъчно дълъг за тази цел.” Това разярява Вишински, който на другия ден се среща с Петков.

Из стенограмите:

„ВИШИНСКИ: Снощи аз настоях да се явите на среща с мен и Вие отказахте. Как се осмелявате? И кой сте Вие, та да се държите по подобен начин със специалния пратеник на генералисимус Сталин?”

Н. ПЕТКОВ: „Тъй като сте ме поканили на среща, без съмнение Вие знаете кой съм аз. Тъй като думите Ви целят да оставят впечатлението, че не знаете кой съм, ще Ви кажа. Аз представлявам най-силната политическа организация в България, БЗНС, организация на българските селяни, които са 85 % от населението на страната. Нашата организация е демократична и освен това е лоялен сътрудник на останалите организации, влизащи в състава на политическата опозиция. Ние не се занимаваме с политика през нощта, а през деня. Нощите повече подхождат за конспирации, които ние не харесваме.”

ВИШИНСКИ: „Вие знаете ли кой съм аз?”

Н. ПЕТКОВ: „Разбира се. Вие сте заместник-министър на външните работи на Съветския съюз.”

ВИШИНСКИ: „Вие трябва да се подчините на нашето решение и да се включите в състава на правителството!”

Н. ПЕТКОВ: „Аз и моите приятели сме готови да влезем в правителството само ако нашите условия за създаването на действително демократично правителство бъдат приети.”

ВИШИНСКИ: „Вие нямате право да издигате, каквито и да било условия! Вашата задача е да определите двама души, които ще имат готовност да влязат в правителството незабавно. Без каквито и да било предварителни условия. Това е нареждането на генералисимус Сталин. Давате ли си сметка какво означава това? Аз нямам време за губене.”

Н. ПЕТКОВ: „Господин Вишински, аз не съм свикнал да получавам разпореждане, от който и да било чужд държавник. Аз се подчинявам единствено на разпорежданията на своя народ и на своята организация.

ВИШИНСКИ: „Аз съм виждал много такива като Вас. Точно толкова упорити и арогантни. Вие обаче не сте в състояние да се противопоставите на Съветския съюз. Много сте дребен за подобно нещо. Сам ще видите какво очаква онези, които се осмеляват да ни се противопоставят! Вие още не ни познавате!
(Вишински удря с юмрук по масата). Ще приемете предложението ни. Вие няма къде да ходите!

Н. ПЕТКОВ: „Ние се борим, г-н Вишински, в името на защитата на нашите идеи и на правата на нашия народ. Това е наш дълг и нищо не може да ни застави да се отклоним от него.“

Разговорът завършва със закани от излезлия извън кожата си от ярост сталинов пратеник.

Светлина върху ядовете на Сталин с упоритата съпротива в България и категоричния отказ на българската опозиция да играе по свирката на Москва и да признае резултата от фалшифицираните избори от ноември 1945 година, хвърля и Гочо Чакалов, офицер за свръзка към американската съюзническа контролна комисия:

„В България обаче работите на вървяха. Ето защо на 9 януари пристигна Вишински с гръм и трясък, за да оправи работите по начин, както той беше свикнал да действа. На 13 януари обаче трябваше да си замине след пълен провал. Никола Петков не се съгласи да изпълни съветския „приятелски“ съвет.
Случи се да зърна за момент Вишински малко след последната му среща с Никола Петков. Изплаши ме комбинацията на нечовешка енергия и гняв, които лъхаха от този човек. Според близки на Никола Петков, Вишински го предупредил, че с отказа си той се превръща в препятствие за отношенията между великите сили, и че такова препятствие нямало да бъде търпяно от Съветския съюз. Както знаем от най-близката ни история, "препятствието" наистина беше премахнато.“5

Гочо Чакалов споменава и за натиска, който Сталин оказва върху Румъния:

„След изпълнението на "приятелския съвет" Румъния бе призната от Съединените щати и другите западни съюзници. Спрямо България обаче положението оставаше непроменено: тя единствена от източноевропейските държави остана непризната от Запада. В София Барнс продължаваше да настоява за нови избори под международен контрол. Обаче при здраво установената комунистическа власт и политическото безправие в страната, съчетано с пълната подкрепа на Съветския съюз, тази американска позиция бе осъдена на неуспех. Предстоеше мирна конференция в Париж, и България нямаше как да остане настрана."6

На 22 ноември 1946 година е съставено трето правителство на ОФ с министър-председател Георги Димитров. В правителството влизат 10 комунисти, 5 от БЗНС, 2 от Звено, 2 от БРСДП, 1 независим. Тъй като мирният договор все още не е подписан, Георги Димитров декларира на думи готовност за сътрудничество с опозицията. Същевременно правителството закрива органа на Демократическата партия в. "Знаме", защото "злепоставя СССР" и "влошава отношенията с другите славянски държави", а седмици по-късно са спрени и младежките опозиционни вестници "Младежко знаме" и "Сеяч". За един месец е спрян "Свободен народ". Създават се всевъзможни пречки пред разпространението на опозиционните издания.

На 22 януари 1947 година започва скалъпен процес срещу нелегалната военна организация "Неутрален офицер". Целта е „конспирацията“ да бъде свързана с опозиционния БЗНС и да бъде обвинен Никола Петков като американски шпионин, за да бъде разгромена опозицията.

Георги Димитров към Никола Петков: „Аз ще те науча тебе!“

На 28 януари 1947г. в Народното събрание се разиграва следната сцена:

Георги Димитров: ”Тук няма място за чужди агенти!”

Никола Петков: „Вие говорите за чужди агенти. Аз никога не съм бил гражданин на чужда държава, нито съм бил на нейна служба.”

Георги Димитров: „Аз бях гражданин на великия Съветски съюз. Това е чест и гордост.

Никола Петков: „Вие станахте български гражданин два дни преди изборите.”

Георги Димитров: ”Аз ще те науча тебе!”

Историята е известна нататък. Макар и не съвсем. Защото българският народ днес не знае, не му даваха да знае, че "лайпцигският герой" тотално се демаскира и саморазобличава пред очите на целия следвоенен свят като дребнав и отмъстителен диктатор, който не проявява дори доблестта на германския съд по времето на Хитлер и Гьобелс.

Арестът на Никола Петков в българския парламент

Кореспондентът на „Свенска Дагбладет“ Бретхолц ни е оставил свидетелство за срамната сцена, разиграла се на 5 юни 1947 г. :

„В София тъкмо още имах възможността да стисна ръката на Никола Петков за последен път като свободен човек. Това беше на 5 юни 1947 г. В Народното събрание по време на онова историческо заседание, в което се реши отнемането на депутатския му имунитет. Прокурорът настояваше за неговото арестуване, след като няколко дни преди това в един процес срещу мнима военна превратаджийска организация някои обвиняеми посочили Петков като главатар на съзаклятието.
В Народното събрание в този горещ юнски следобяд цареше трескаво настроение. На входа всеки посетител, дори и малкото чуждестранни журналисти, които бяха получили входни карти, се претърсваха за оръжие от войниците – милиционери.

Цялата сграда гъмжеше от агентите на комунистическия вътрешен министър Антон Югов. Пред зданието на Парламента бяха заели позиция подсилени пеши и конни подразделения на униформената милиция.

В три и половина следобяд се откри заседанието. Председателстваше Васил Коларов, един от най-близките приятели и сътрудници на Димитров, който след 1923 година беше живял в Москва. Правителствените места бяха заети до едно.

Георги Димитров, „Червеният цар на България”, както често го беше наричал Петков, Антон Югов, отговорният за терора вътрешен министър, Цола Драгойчева, по чието лице се четеше неудържима омраза.

”Погледнете бузите на Димитров, пак се е гримирал”, прошепна ми един български колега. В София наистина отдавна се твърдеше, че Димитров се гримира, за да прикрие мъртвешката бледност на лицето си. Когато разгледах по-отблизо диктатора на България, се уверих, че твърдението е вярно.
Коларов прочете писмото на главния прокурор, в което Парламентът учтиво се умоляваше да отнеме имунитета на депутата Петков, за да може последният да бъде арестуван и изправен пред съда за държавна измяна. Депутатите слушаха притаили дъх и за миг ми се стори, че премина колебание дори през редиците на комунистите. Разколебаваше ги мисълта, че в този миг, в услуга на една чужда власт се върши престъпление срещу избран от българския народ депутат и с това срещу самия български народ.

По време на паузата, в която юридическата комисия се съвещаваше по предложението на прокурора, имах възможност за няколко минути – пред очите на агентите на полицията – да разговарям с Петков. Казах му, че току – що съм дошъл от Прага и го попитах, кога бих могъл да го посетя.

„Боя се, че е твърде късно”, беше отговорът му: „Ще бъде чудо, ако прекарам тази нощ в леглото си, а не на някой нар в затвора. Така или иначе, ако чудото стане, ще Ви чакам утре преди обяд. Ако не...”, и той сви рамене.

Чудото не стана и видях отново Никола Петков на подсъдимата скамейка по време на процеса му.
Преди пленарното заседание да реши отнемането на имунитета, Петков се качи още веднъж, за последен път, на трибуната на българския парламент, но не за да се защитава или моли депутатите да не го предават на прокурора, а за да държи най- страстната обвинителна реч срещу комунистическия режим, потопил България в кръв и нищета и отнел на българския народ свободата, суверенитета и независимостта. Комунистите в Парламента крещяха от гняв при обвиненията на Петков.

Веднъж и Димитров се надигна от правителствената ложа и извика: „Говори, говори и без друго това е последният ти път, когато имаш възможност за това!”.

Ако някой до този момент още се съмняваше в изхода на битката, то след думите на червения диктатор му беше ясно, че съдбата на Петков е решена и че смъртната присъда срещу него вече е произнесена преди още процесът да е започнал. Речта на Петков завърши с думите:

„Моето семейство вече даде две жертви в борбата за свобода, моя баща и моя брат. Знам, че ще споделя тяхната съдба, но съм решил да вървя по пътя, който те са ми предначертали със своята кръв. Това е пътят на свободата, на свободата на българския народ, която убеден съм, че ще победи."

Когато слизаше от ораторската трибуна, той извика с висок глас: „Долу тиранията! Да живее свободата!”

Заседанието на Събранието от 5 юни 1947 г. Завърши късно след полунощ с кърваво сбиване между комунистите и привържениците на Петков, които искаха да защитят своя водач от посегателството на милицията. Едва когато повечето опозиционни депутати бяха пребити, палачите заловиха Петков и го отведоха с милиционерска кола в затвора.“

„Не, не в името на българския народ, а по поръчение на Вашите господари в Кремъл!“

 

Никола Петков и останалите подсъдими (полковник Марков Иванов и др.) по скалъпения процес

Бретхолц описва и сталинисткия процес срещу Никола Петков:

„Точно два месеца по-късно, на 5 август 1947г. „Народният съд” в София започна процесът срещу Петков и неговите четирима съ-подсъдими – трима висши офицери от българската армия, които в действителност бяха свидетели по обвинението. Държавна измяна, участие в две военни съзаклятия, насъскване на населението с речи и статии бяха престъпленията, в които се обвиняваше Петков. Съ-подсъдимите му се признаха за виновни и характеризираха Петков като ръководител на съзаклятието, чиято цел била да смъкне комунистическия режим и с помощта на Западните сили да заграби държавната власт. Самият Петков бил определен за министър-председател на бъдещото правителство. След тези показания съ-подсъдимите се отърваха с лишаване от свобода от десет до петнадесет години затвор.

Петков се защитаваше спокойно и с чувство на превъзходство. Той отхвърли всички обвинения и доказа, че повечето от мнимите му съзаклятници, които бяха подсъдими или свидетели и са дали показания срещу него, ги вижда за пръв път в съдебната зала.

Когато прокурорът го попита, как тогава си обяснява техните показания, той отвърна: „Струва ми се, че Вие, господин прокурор, повече от мен сте в състояние да разрешите тази загадка”.

В своята последна дума Петков потвърди, че гласовете при изборите, речите, които държал, и статиите, които обнародвал, били единствените оръжия, с които се е борил срещу правителството. Никога не бил участвал в съзаклятие и не е призовавал за помощ от чужбина. „Аз съм убеден или поне се надявам, че Вие като съдии ще се ръководите само от Вашата съвест и ще ме оправдаете!," завърши той.

И когато председателят на 16 август, „в името на българския народ” оповести присъдата – „смърт чрез обесване", Петков не загуби самообладание и извика:

"Не, не в името на българския народ, а по поръчение на Вашите господари в Кремъл. Българският народ, смачкан от кървавата тирания, която искате да префалшифицирате в правосъдие, няма да повярва на Вашите лъжи.”

Войници – милиционери се нахвърлиха върху него и го извлякоха от залата. Никола Петков беше произнесъл последната си дума към своя народ и към свободния свят.“

Инструкции на Георги Димитро как да бъде проведен процесът срещу Никола Петков, стр. 1а

Въпреки многобройните протестни телеграми и писма от цял свят, Никола Петков, който за разлика от героя от Лайпциг не трепва пред Сталин и емисарите му, трябва да бъде убит - и то по особено жесток начин. За да може Сталин, а и Димитров да отмъстят на този, който ги превъзхожда с доблест и смелост.

Радиограма от Робърт Консидайн, председател на дружеството на чуждите кореспонденти. Телеграмата е изпратена до Георги Димитров с призив за опазване живота на Никола Петков. Напразен опит да напомнят на "героя" от Лайпциг, че са се обявили в негова защита. /9 септември 1947 г. ЦДА, ф.. 146B, оп. 4, а.е. 1372

През 1947 година медиите в САЩ и Западна Европа – а чрез тях и милиони хора по света, следят със затаен дъх двубоя между сталиновата пионка Георги Димитров и лидера на обединената опозиция в България Никола Петков. Напразно журналисти от цял свят напомнят на „лайпцигския герой“, че някога са се застъпвали за него пред хитлеристкия съд, напразно го молят за справедливост. Всуе.

Бретхолц пише в своите репортажи:

„Тринадесет протестни ноти на британското и девет на американското правителство, телеграми от всички краища на свободния свят, демонстрации пред българските посолства на Запад не можаха да трогнат властниците на София да променят смъртната присъда. Напротив. Няколко месеца по-късно, малко преди да бъде разбита и последната опозиционна групировка на социалистите и нейният водач, престарелият Коста Лулчев да бъде осъден на доживотен затвор, Георги Димитров заяви в парламента: „ Ако въобще нямаше чужда намеса и ако определени хора не се бяха опитали в ултимативна форма да натрапят своята воля, то главата на Петков щеше да бъде спасена и смъртната присъда можеше да се замени с някакво друго наказание. Сега обаче в чужбина поставиха България под натиск и се опитаха да накърнят нашите суверенни права, присъдата трябваше да се изпълни. И тя се изпълни. И какво се случи? Вдигна се малко шум и с това цялата история свърши.”

Прочутият журналист обаче репликира:

„Историята не свърши. Историята никога не свършва. И борбата за свободата, за човешките права, за човешкото достойнство продължава и ще продължи дотогава, докато съществуват хора които са готови да умрат за свободата като Никола Петков.“

В този двубой, макар и завършил с бруталното убийство на Никола Петков, някогашният „герой от Лайпциг“ търпи унизително поражение. А с него и Сталин.

На 1 октомври 1947 година, разказва проф. Гунев в забележителната си книга за Никола Петков "Към брега на свободата", един джип на американската легация рязко променя маршрута си от летището и се отправя вместо към легацията, към гробищата. В джипа седят сенаторът Карл Хач ( демократ от Ню Мексико) , конгресменът Уолтър Хад (републиканец от Минесота) и конгресменът Джон Дейвис Лодж (републиканец от Кънектикът). Те изваждат от багажника предварително подготвен зелен венец (цветът на БЗНС Никола Петков е зелен) и се отправят към пресния гроб на Никола Петков, където поставят венеца и свеждат почтително глави в кратка молитва.

Венецът е махнат незабавно от милицията, но американското консулство в Истанбул публикува следното заявление:

"Членове на делегацията на Американския конгрес, предприемаща обиколка из Европа, положиха днес венец пред гроба на Никола Петков в София в знак на признателност към един от най-великите демократи на нашето съвремие."

__________

1. Робърт Сървис. Другарите. Световна история на комунизма. Изд. Бард, 2007
2. Волфганг Бретхолц. Видях сгромолясването им. София, 1994.
Волфганг Бретхолц (1904-1969) е немски журналист, защитил през 1925 година докторат по право в Лайпциг с труда си "Печатът и правото". От 1925 до 1931 е редактор в различни вестници в Дрезден и Берлин, а от 1931 г. работи в легендарния "Берлинер Тагеблат". Заради множеството острокритични статии срещу нацистите и Хитлер е принуден да напусне Германия през 1933 г. и да търси убежище в Прага, където работи в редакциите на "Прагер Миттад" и Полша, където работи като репортер за големи швейцарски и шведски вестници. Поради избухването на Втората световна война и окупацията на Полша отново е принуден да бяга - този път в Румъния. След обиколка на още неокупираните балкански страни, отсяда в Турция (Анкара), откъдето в периода 1940-1944 г. е кореспондент на базелския "Национал - Цайтунг" и на "Свенска Дагбладет" - Стокхолм. От септември 1944 до февруари 1948 г. Бретхолц отново обикаля Балканите и страните от Югоизточна и Източна Европа. След комунистическия държавен преврат в Прага през февруари 1948 е принуден пак - за кой ли път (!) да бяга - този път под дъжд от комунистически куршуми, преминавайки нелегално границата между Чехия и Германия. Кръгът се затваря - през 1933 бяга от нацистите в Германия, търсейки убежище в Прага, през 1948 бяга от комунистите в Прага, търсейки убежище в Германия.

3. Оригиналът на телеграмите на руски език може да се видят на сайта Декомунизация

4. Мара Рачева (29 юни 1920-28 май 1945) е убита след жестоки мъчения в Дирекция на народната милиция. Официално е съобщено, че се е самоубила, хвърляйки се от четвъртия етаж на сградата. Полк. Бейли от британските тайни служби и член на британската военна мисия в СКК съобщава в Лондон: "Уведомен съм от лекаря, който е присъствал при майката на момичето при отварянето на ковчега, че освен рани от куршум и нож, са били установени и следните наранявания, трудно обясними дори с падане от прозорец на четвъртия етаж: 1. Всички нокти и на двата крака са били изтръгнати; 2. Три пръста на лявата ръка са били отрязани до втора става; 3. Двете уши са били отрязани; 4. Дясната гърда отрязана; 5. Езикът е бил изтръгнат и всичките зъби извадени; 6. Одрана е била ивица кожа с ширина от около два инча на кръста. Искането да бъде направен протокол с тези факти е било отказано."

5. Д-р Георги Чакалов. Гочо Чакалов. Такива бяхме. ISBN: 978-954-92833-2-7

6.
Пак там.

 

           
списание Диалог