АФИШ
AGENDA
     
   
ОБЩЕСТВО / MAATSCHAPPIJ
     

КОМЕНТАРИ
COMMENTAREN

ИНТЕРВЮТА
INTERVIEWS

ОБЩЕСТВО
MAATSCHAPPIJ

ИСТОРИЯ
GESCHIEDENIS

КУЛТУРА
CULTUUR

ПЪТЕПИСИ
REISVERHALEN

СМЕХУРКО
HUMOR


 

Антонина Желязкова: Съпротивата на турците бе катализатор за нашите иначе доста меки интелигентски акции

Интервю на Даниела Горчева

Antonina Jeliazkova: Het verzet van de Turken was een stimulans voor onze, nog al milde, intellectuele acties

Antonina Jeliazkova is een historica die onderzoek doet naar het osmanisme. Zij is vooraanstaand expert op het gebied van de Balkanproblematiek en de problematiek van de minderheden en geeft les aan verschillende universiteiten. In 1985 protesteerde zij bij de communistische leiding tegen de dwangmatige wijziging van de namen van de Bulgaarse Turken. Op zoek naar een effectiever verzet, werd zij een van de oprichters van twee van de eerste dissidentenorganisaties van de Bulgaarse intellectuelen – het Comité voor de bescherming van de stad Russe en het Comité voor de ondersteuning van de openheid en de hervormingen in Bulgarije. Zij is tevens een van de schrijvers van de verklaringen van de comités voor bescherming van de mensen- en minderhedenrechten. Antonina Jeliazkova wordt doelwit van de Staatsveiligheidsdienst. Zij wordt achtervolgd en onder druk zet en in mei 1989 loopt voor haar huis een, door de communistische machthebbers georganiseerde, nationalistische demonstratie langs waarvan de deelnemers rechtsvergelding eisen voor de dissidenten en tevens “landverraders”.

Haar standpunt over de meiprotesten van de Bulgaarse Turken luidt als volgt: "Voor mij waren de meigebeurtenissen de meest indrukwekkende burgeracties die ik in mijn leven heb mogen aanschouwen. Dit was een machtig verzet tegen het onderdrukkingsregime en toentertijd was dit een kwestie van grote heldhaftigheid. Vanuit Sofia leefden wij mee, we volgden alle berichten van de Westerse radiostations, we kregen telefonisch of persoonlijk informatie van de Turkse vertegenwoordigers van de Club voor openheid en hervormingen en van de Onafhankelijke vereniging voor mensenrechten. Wij schreven zelf verklaringen en individuele teksten die ter ondersteuning op de radio uitgezonden werden. Toen de grote exodus van Turken uit Bulgarije aan de gang was, werd het drama tot het uiterste gedreven en waren er meer demonstratieve acties nodig die onze steun en ons verzet uiten. Terwijl de “Club” een scherpe verklaring ter bescherming van onze landgenoten aan het voorbereiden was, gingen sommige van ons ook tot individuele acties over. Op 22 juni las ik in het Instituut voor Balkanistiek de “Open brief aan mijn vriend Salih Bakladzhiev” voor, waarin ik de Turken in Bulgarije om vergeving vroeg voor de vernederingen en de trauma’s, aangebracht door een avonturistisch en sadistisch regime. Bijna in dezelfde tijd las Blaga Dimitrova op de radio haar essay “De naam” en dienden wij een gezamenlijke verklaring bij de Volksvergadering in. Het verzet van de Turken en de zware beproevingen die ze ondergingen waren een stimulans voor onze, nogal milde, intellectuele acties."



- Каква историческа оценка бихте дали на майските протести на българските турци през 1989?

- За мен майските събития бяха най-вълнуващата гражданска акция, на която съм била свидетел през моя живот. Това беше истинска мощна съпротива срещу режима на насилие и по онова време беше въпрос на голяма храброст. Ние в София се вълнувахме, следяхме всички съобщения по западните радиостанции, получавахме телефонна или лична информация от представителите на турците в Клуба за гласност и преустройство, а също и от Независимото дружество за правата на човека. Самите ние организирахме декларации и индивидуални текстове, които излъчвахме в тяхна подкрепа също по радиостанциите.

Когато започна голямото прогонване на турците от България, драматизмът се засили до крайност и трябваха още по-демонстративни актове на подкрепа и на съпротива и от наша страна. Докато “Клубът” подготвяше остра декларация в защита на нашите съотечественици, някои от нас преминаха и към индивидуални актове. На 22 юни аз прочетох в Института по балканистика “Отворено писмо до моя приятел Салих Бакладжиев”, в което поисках извинение от турците в България, за униженията и раните, които им нанася един авантюристичен и садистичен режим. Почти по същото време Блага Димитрова прочете по радиостанциите своето есе “Името”, внесохме в Народното събрание и общата декларация.

Сега има доста спорове по въпроса, но истината е, че съпротивата на турците, техните злощастия, бяха катализатор и за нашите иначе доста меки интелигентски акции.

- В България и до ден-днешен се твърди, вкл. в учебниците, по които учат децата, че е имало масово насилствено „потурчване”, а учи ли се в училище за масовото насилствено „побългаряване”?

- Учебниците по история, както и преосмислянето на историята от самата историография е много дълга тема. Бих казала само, че има някакъв напредък през последните 10 години в няколко направления. Още в навечерието на т.нар. ”възродителен процес” през 1982 г., а и в неговия ход 1984-1989 г. моите научни занимания като историк османист бяха изцяло съсредоточени върху документалното разбулване на историческите мистификации за насилственото налагане на исляма на Балканите и в България в частност. Детайлно изследвах и хода на османската колонизация на балканските провинции, което категорично отхвърляше пропагандната теза, че няма турци, а само ислямизирани българи. Първата ми книга “Разпространение на исляма в западнобалканските земи под османска власт ХV-ХVIII в.” беше свалена през 1986 г. на шпалти от печатницата на издателството на БАН и конфискувана от тогавашния Комитет по цензурата. Излезе от печат едва през 1990 г. Независимо от това още тогава си пробиваше път един нов поглед и различен прочит за османския период, който вече е доста навлязъл в новите учебници по история.

Колегите правят опит в най-новия, мисля, че е 9-ти том от многотомната История на България да отразят реалното участие на турците, ромите, арменците, евреите в българската история. Напоследък има не малко специализирана литература, която представя обективно историческите събития.

С това искам да кажа, че написването на една история, която е изчистена от романтично-сантиментални тези, наследени още от Възраждането, и която да е обективна и безпристрастна, е продължителен процес. Рано или късно вярвам, че учебниците по история ще съдържат точна информация и за събитията около насилията над турците и мюсюлманите в България.

- Въпреки че “възродителният” процес не се приемаше от голяма част от българското общество, вие бяхте един от малкото гласове, които се надигнаха в протест. Защо през 1943 българските граждани, държавници и духовници успяха да спасят българските евреи, а през 1984 мълчаха?

- Би било глупаво да се представям за по-храбра от другите. Най-напред бих посочила, че в моето семейство толерантността е издигната в култ - най-първа сред човешките ценности. Освен това имах шанса да съм специалист по османска история, по етническите и религиозните общности в България и на Балканите. Още като студентка, а и като млад учен, съм работила на терен, живяла съм сред турци и помаци и ги познавах много добре. С една дума, аз бях освободена от каквито и да било негативни стереотипи - познавах реалната история на България като една от Румелийските провинции на империята, както и много добре историята, традициите и културата на самите малцинства. За разлика от мен, преобладаващата част от хората носят в себе си негативни нагласи, цяла серия от тежки предразсъдъци към турците и мюсюлманите, култивирани у тях още от детството, от литературата и учебниците по история. Не е лесно да се изправиш в защита на хора, за които ти е внушено, че са “пета колона”, сепаратисти, че са потомци или на поробители, които са ни клали, или са предатели, обърнали гръб на християнството и приели чуждата религия и т.н. Мога да изброявам много дълго пропагандните клишета, с които в продължение на десетилетия е обработвано съзнанието на българите. Българската нация е възпитана да се възприема като единна етно-нация, а не като съставна гражданска нация и затова се отнася към представителите на малцинствата като към “второ качество“ хора. Това много трудно се преодолява. Към него ще добавя, че в хода на “възродителния процес” и особено през месеците на прогонването, пропагандната машина работеше на пълни обороти и допълнително противопостави българите срещу турците.

Що се отнася до спасяването на българските евреи, нека не забравяме, че в същата тази 1943 г. българските военни в новоприсъединените територии са натоварили на ешелоните на смъртта 11 343 евреи и от тях са оцелели само няколко души. Ние можем да се гордеем с акциите в подкрепа на евреите в България, но би било отново изкривяване на историческата истина, ако не си зададем въпроса защо постъпихме така ужасно с евреите от Македония и Тракия? Това е много важен за морала на българската нация въпрос. Защото ние не сме толерантни така, както обичаме да се самоласкаем. Нашата толерантност е на битово ниво - “моят съсед от другия етнос или религия” е добър, но те като общност са лоши и ме застрашават. Нашата толерантност не е изведена до високите нива на национална философия и култура. Българите никога не са се чувствали застрашени от евреите в България, имали са ги за социално и културно близки, към това ще добавя, че може би единствените безпроблемни смесени бракове в нашата страна са между българи и евреи. Затова сме ги и спасили, защото са били като нас, не ярко различни, както са мюсюлманите или ромите.

- Как огласихте своя протест?

- Огласих своя протест най-напред през 1985 г., почти веднага след като имах подробности за злодействата, които се вършат в регионите с турско население. Като пълен наивник отидох в Държавния съвет и поисках среща с Шукри Тахиров, заместник на Георги Джагаров. Малко се знае за това, но един от авторите и главните морални подбудители, а след това активен участник в изпълнението на опитите за асимилация на турците беше именно Георги Джагаров. Неговият заместник Шукри Тахиров вече се беше прекръстил на Орлин Загоров и половин час спорихме как да го наричам - отказах да го назовавам с новото име. Изнесох си словото пред него, че това е авантюра, насилие, че ще попаднем в изолация от външния свят и т.н. Когато ме отпращаше, от кабинета си излезе Джагаров, който вече знаеше какво сме говорили, като че ли беше слушал, и ми каза: ”Значи, вече имаме опозиция, а? Много шум вдигаш, но няма да има репресии за теб и приятелите ти - няма да правим герои от вас...”. Така безславно приключи моят опит за директно атакуване на тогавашните институции. След това вече ви е известно, че потърсих да се включа в организирана съпротива с надеждата да е по-ефикасна, а след това и писането на декларации, моето отворено писмо и т.н. Като специалист по темата участвах в изготвянето на повечето текстове на неформалите, които касаеха правата на човека и правата на малцинствата. Впрочем в един момент тогавашният министър на МВР Димитър Стоянов беше поискал от Председателя на БАН да бъда уволнена от Института по балканистика, “защото вашата учена дамичка руши пропагандата, която ние с труд градим...”. Истината е, че моето научно ръководство и колегите ме подкрепиха и защитиха. А и академията тогава като цяло беше зона на свободен обмен на мисли. Именно през 80-те години бяха създадени летните школи за млади учени, които де факто се превърнаха в школи по волнодумие и разкрепостени разговори между две поколения учени. Там нямаше забранени теми и доста млади учени именно там се настроиха да мислят свободно, критично и по-късно се включиха в гражданските организации.

- Страхувахте ли се? По това време сте майка на две малки деца, едното е едва на 3 месеца?

- Да, много се страхувах. Не за себе си, а за децата и старите си родители. В продължение на близо година семейството ми беше подложено на телефонен терор, заплахи, смъртни присъди и т.н. Баща ми и майка ми бяха ужасени. От началото на 1989 г. ДС беше взела решение да ни следят, подслушват и да ходят по петите ни съвсем открито и демонстративно, за да ни уплашат. След разпространението на моето открито писмо по Свободна Европа, Би Би Си и Дойче Веле един преди обяд с Евгения Иванова, нейната малка дъщеричка Яна, аз с малкия Любчо и с Ради във количка бяхме приклещени от всички посоки с коли и цивилни ченгета в Мадарската градина. Много се уплашихме, защото не си представяхме какво ще стане с трите деца, ако ни натикат по колите и изчезнем. Бях се подготвила психологически и практически - отбих Ради и го захраних изкуствено, събрах си чанта с тоалетни принадлежности и чаках. Когато тръгнаха митингите в София, които скандираха за такива като нас: “Смърт за националните предатели!”, шествията минаваха покрай нашия дом и баща ми каза: “Това ми е познато до болка. Не мога да те защитя. Явно ще продължиш затворническата традиция в семейството”. Това не се случи, до този момент не съм била репресирана, живея и работя свободно, без цензура и това ми вдъхва надежда, че България се променя, че демокрацията укрепва, макар бавно и мъчително.


           
списание Диалог