Захари Карабашлиев: „Моят пристан е моят език“

За спасения език и неизцелените рани

Даниела ГОРЧЕВА

Личен архив Захари Карабашлиев.

На 1 ноември – в Деня на народните будители – романът „Рана“ на Захари Карабашлиев получи Националната литературна награда „Елиас Канети“.
Общо 65 произведения от различни издателства бяха предложени за участие, а сред тях само седем бяха номинирани:

• „Рана“ на Захари Карабашлиев;
• „Градинарят и смъртта“ на Георги Господинов;
• „Ти, подобие мое“ на Радослав Бимбалов;
• сборникът „Шейсет разказа“ на Деян Енев;
• „На два гласа“ на Иван Станков;
• „Тезей в своя лабиринт“ на Красимир Димовски;
• „И леглото ни е зеленина“ на Виолета Радкова.

На журито със сигурност не му е било лесно.

В него участваха хора на духа и перото – проф. Пламен Дойнов, проф. Клео Протохристова, проф. Пенка Ангелова, доц. Велислава Донева, Крум Гергицов, Теодора Димова и Косьо Станев.

Наградената книга трябваше да притежава не само могъщо художествено послание, автентичен стил и жив език, но и онзи хуманистичен дух, който Канети завеща на поколенията.

Онзи дух, който въстава срещу забравата.

И може би точно затова изборът на „Рана“ изглежда повече от справедлив.
Тържествената церемония се състоя в Камерна зала „Слави Шкаров“ на Доходното здание в Русе – и се отличаваше с елегантност, достойна за един от най-европейските градове на България.

Актьорът Пенко Господинов се превъплъти в образа на Канети и прочете откъси от спомените му.

Личен архив Захари Карабашлие.

Така – с изискан литературен вкус – бе отбелязана 120-годишнината от рождението на Елиас Канети в неговия роден град.

Когато получава статуетката на наградата, развълнуваният Захари Карабашлиев разказва за своя път към творчеството на Канети – за начина, по който го е чел и разбирал през годините.

Сн. Ваня Хинкова.

Говори и за своето собствено пътешествие към себе си – до мига, в който осъзнава, че неговият пристан не е географска точка, не е място на този или онзи континент, не е адрес.

Сн. Ваня Хинкова.

Защото, както признава авторът: „Моят пристан, това е моят език.“

Канети пази ярки спомени за детството си в България. Само до шестнадесетгодишна възраст той вече е живял в Русчук, Манчестър, Виена, Цюрих и Франкфурт на Майн – живот, белязан от движение, от промяна, от пътувания.

Но за него Русчук е миниатюра на света, неговият първи Вавилон, където в един-единствен ден човек може да чуе да се говори на седем–осем различни езика и където всеки разбира поне малко от езика на другия.

„Всичко, което преживях по-късно, вече ми се беше случвало в Русчук.“

За Елиас Канети забравата е вид умиране, а записаното слово – начин да възстановиш частичка от живота, който иначе би потънал.

Потъналото – твърди Канети – вика от дълбините, иска да бъде спасено.
Също като него, Захари Карабашлиев посвещава своя роман „Рана“ на незапомнените.

И може би точно това е най-голямото послание на наградата „Елиас Канети“ през 2025 година – че литературата продължава да лекува неизцерените рани, да спасява, и да ни припомня незапомнените.

Рядко гледам видеозапис, предпочитам четенето. Но този път го слушах отново и отново, и свалих целия текст.

РАНА – слово на Иван Иванов, произнесено на премиерата на романа РАНА във Враца

Великолепният оратор се казва Иван Иванов, юрист.

Благодаря на този непознат ми човек, добруджанец, живеещ във Враца, че така проникновено ни представи РАНА на Захари Карабашлиев.

РАНА - романът за свидните жертви на България, нова епопея на забравените

"Благодаря на Силвия* за привилегията да участвам в това необикновено събитие, което надявам се да се превърне в едно незабравимо преживяване за всички нас.
Благодаря и за привилегията да споделя моето усещане за романа РАНА.

Моят разказ ще започне от Добруджа.

Родното ми място е уникално, защото в него географски се срещат Северна и Южна Добруджа. А днес близо до него е границата, която разделя Румъния от България.
Северна и Южна Добруджа са като две сестри, събрани от географията в една обща прегръдка, които по-късно историята принудително е разделила.

Моите прадеди по майчина линия са от района на Тулча - или това е най-северната част на Северна Добруджа.

А прадедите на нашия гост са от село Крумово - или това е най-южната част на Южна Добруджа.

Нашите прадеди в миналото са владеели северния и южния вход на Добруджа.
И както и да го погледнем, ние със Захари Карабашлиев сме земляци.

Освен това, аз съм в известен смисъл и продължение на кръвната връзка между врачани и добруджанци, скрепена в боевете за Добрич през 1916 година, защото съм и врачански зет.

А хората на Добрич помнят подвига на героите от железния 35-ти Врачански пехотен полк на славния командир полковник Васил Таслаков, защото техният принос за спасението на града е не само огромен, а неоценим.

И така за книгата. Но как се представя такава потресаваща книга?

За мен РАНА е най-българската книга.

И това е така не само заради нейното качество и въздействие, а и заради това, защото е посветена на най-българската част от новата история на България - участието на българския народ в Първата световна война.

Тема дълбока и изключително болезнена, източник на толкова много болка, но и на възторг от величието и необикновения дух на нашите прадеди.

Тема, която е като огромен резервоар, който прелива от толкова много героични събития, забележителни личности, прояви на безумна воинска смелост, на невиждан патриотичен подем, потресаващи примери на насилие, на саможертва, на трагични съдби, на страдания...

Тема, която ври и кипи от литература и просто нямаше начин автор като Захари Карабашлиев с неговата чувствителност и исторически усет, да остане безразличен към нея.

И не само това.

В него той даде своя изключително ярък и убедителен литературен отговор с тази превъзходна книга РАНА.

И някакси той беше призван за това.

Трябва да сме благодарни за онзи еднопосочен билет преди 10 години, който ни го прибра в България.

С тази творба българската литература, българската проза най-после изпълни дълга си не само към нас - съвременните читатели, но и към онези величави българи, които преди 100 години се биеха безкомпромисно и умираха достойно за свободата и обединението на Отечеството.

Захари Карабашлиев изпълни и личния си дълг към тези, които през войната изпълниха дълга си към Родината.

Към онези последни възрожденски българи, които спасиха Отечеството, преведоха го през най-страшното му изпитание, запазиха го за следващите му поколения и му го предадоха с един огромен духовен капитал, който ние за съжаление, днешните потомци, някакси разпиляхме във времето.

Имахме нужда от такъв силен патриотичен български роман, адресиран към нашата памет, който да посъбуди позадрямалото ни българско съзнание.

Имахме нужда от нова епопея, от епопея на забравените, на забравените герои от Първата световна война, която да възкреси спомена за техния изумителен подвиг.

И ето че най-после тази книга се появи и за краткото си време, откакто е в книжарниците постигна невиждан ефект.

Само за малко повече от месец и половина тази книга завладя умовете ни, буквално се вряза в сърцата ни и ги възпламени.

Тази книга ни кара да се замислим, кара ни да страдаме, кара ни да мечтаем, кара ни да си задаваме въпроси, кара ни да дълбаем в отговорите, които сме открили...
Тази необикновена, историческа, незараснала, спасителна рана, впила се в гърдите на младия офицер Сава Сотиров и в душата на България... тя ни отвежда през кървавите полета и реки на Тракия, през Тутракан, през цяла Добруджа, за да стигне там близо родното място на дедите на Захари Карабашлиев - село Крумово.
Тази книга е велика.

Заглавието - това магическо четирибуквие е като събирателен образ, в което са скрити толкова много послания, свързани с любовта, свързани със саможертвата, свързани с възмездието, с дълга, с болката, с прошката, с протегнатата ръка, с общочовешката солидарност.

Тази една-единствена дума като вселена е побрала всичко това.

Убеден съм, че тази книга "Рана" рано или късно ще намери своето естествено място във всяка лична, семейна и обществена библиотека редом с произведенията на Вазов, на Йовков, на Страшимиров, на Дора Габе, на Дебелянов, следвайки хронологично и някак напълно логично своя по-голям художествен събрат Под игото.

И накрая не може да не изразим нашата признателност към нашите прадеди за примера, който ни оставиха за това какво означава да сме българи.

Наясно сме, че ние, днешните потомци не сме като тях. Те са били изграден от някаква друга материя, били са закърмени от някакъв друг титаничен свръх-български дух, имали са несломима воля, имали са безгранична готовност да воюват и да пожертват кръвта си за свободата на своите сънародници, останали поробени, извън пределите на стара България.

Тези българи са велики, а саможертвата им - потресаваща.

Иначе как да си обясним тези млади български офицери, завършили школата на Дрангов, които са тичали, бързали към фронта, нямали са търпение да влязат в боя, плакали са, че не са ги пускали в първата атака.

А мнозина от тях са загивали още при първия си досег до войната.

Военната кариера на тези млади доблестни мъже е била изключително кратка - за ден, два, час - два, минути...

Свидни жертви на България.

Не сме като тях.

Те са толкова недостижими в тяхното величие - толкова далече и толкова близко, но следи от тяхното присъствие все още откриваме, скрити в най-съкровените кътчета на родовата ни памет - в нечии обувки, някой ръждясал щит, някоя пожълтяла снимка, някой стар медал за храброст...

Не може да сме като тях, но сме длъжни да не ги забравяме.

Длъжни сме да ги помним.

Длъжни сме да почитаме саможертвата им.

Някъде бях прочел, че понякога сълзата, цветето на гроба, капката вино за Бог да прости, са достатъчни.

Огромен респект към нашия гост, авторът на най-българската книга Рана.
В своето последно изречение той ни казва, че тази книга е посветена на незапомнените.

Нашият дълг, за да бъдем българи, е да ги помним.

10.11.2025