АФИШ
AGENDA
     
   
КУЛТУРА / CULTUUR
     

КОМЕНТАРИ
COMMENTAREN

ИНТЕРВЮТА
INTERVIEWS

ОБЩЕСТВО
MAATSCHAPPIJ

ИСТОРИЯ
GESCHIEDENIS

КУЛТУРА
CULTUUR

ПЪТЕПИСИ
REISVERHALEN

СМЕХУРКО
HUMOR


 

Необикновените приключения на един инженер в концлагерния свят

Борислав Скочев

Вече съществува немалък масив от свидетелства за комунистическите лагери. Само в последните две години бяха публикувани спомените на Георги Радев - „Прекършен живот”, на Митьо Делчев - „Изпепелена младост”, на Иван Тутев – „От бездънната бездна”, на Иван Йорданов – „Живях праведно в усилно време”. Всяка от тези книги добавя ново знание и нов ракурс към концлагерния ад. Наскоро излезе и книгата на Милко Икономов „Обратната страна на медала”.

Ръкописът на Милко Икономов, завършен на 15 август 1985 г., е съхраняван от журналиста Свилен Пътов и през 1991 г. като един от съставителите на „Българският ГУЛАГ” той включва в сборника няколко кратки откъса. Очевидно е подготвял издаването му в самостоятелна книга, но същата година загина. Години по-късно семейството му дарява ръкописа на Фондация „Остров Белене”. В началото на тази година фондацията издаде книгата благодарение на даренията на граждани и организации, които подкрепят нейната дейност.

Откъсите в „Българският ГУЛАГ” ме смущаваха, тъй като са съвсем различни по тон и стил от останалите лагерни разкази. Бях поканен от Фондация „Остров Белене” да редактирам книгата и докато четях ръкописа, все по-добре го разбирах и все по-високо го оценявах.

Сред личните свидетелства за комунистическите концлагери у нас няма подобно произведение. Милко Икономов е избрал формата на пикаресков роман, в който героят преживява поредица от злочести приключения, но и щастливи избавления. Неговият герой е представител на вече унищожената от съветското нашествие културна и европейска България и това го превръща в дразнител за примитивното комунистическо общество. Така попада в полезрението на Държавна сигурност и тя го поставя пред избора на джунглата: да изядеш или да бъдеш изяден. Тъй като не е способен да избере първото, пътят му към лагера е предопределен.

Героят се озовава в съвсем нов свят и трябва в ход да учи как е правилно да се спи на голите дъски в килията, как да понесе най-малко щети от милиционерския побой „за добре дошъл”, как да залъже глада или да крие, че е инженер, защото в лагера тази титла се дава само от лагерните началници...

Опитите на героя да си обясни по рационален и привичен за външния свят начин произвола на насилието и алогичните решения на милиционерското началство са един от сатиричните похвати на романа. Лагерният свят най-откровено и най-завършено проявява абсурда и хаотичността на социализма, безкултурието и примитивизма на овластените да упражняват държавното насилие, кокошкарската предприемчивост на „възпитателите на новия социалистически човек”, феодализирали концлагерното стопанство и робския труд за личната си изгода.

Иронията, сарказмът, самоиронията са характерни и за „Куциян” на Йордан Вълчев, и за „Белене” на Стефан Бочев, а почти всички лагерни спомени разказват случаи, които граничат с анекдота, защото говорят за отсъствието на логика в тоталитарното насилие и за абсолютната власт на простака-милиционер над човешкия живот. Но тази пикарескова сатира е изградена като роман-анекдот, както сам авторът го определя. Тя е колаж от разказите на няколко лагеристи и поредица от анекдотични случки, някои от които са варианти на популярни през 50-те и 60-те години политически анекдоти.

Това ни най-малко не накърнява фактологичната историческа точност за типичните случаи на политическото въдворяване, за концлагерния бит, за всички важни моменти от втория период на концлагера „Белене” – въдворяването на младежите-„хулигани” през януари-февруари 1958 г., въдворените по Унгарските събития „унгарци”, жестокият побой над пристигащите на острова младежи, вербуването, експлоатацията на лагеристкия труд по селата в района и т.н. С пародийни или собствените си имена са представени и действителните лагерни началници – полк. Иван Тричков (полк. Тръцков), кап. Петър Гогов (кап. Гугов), майор Иван Лалчев, кап. Горанов.

Книгата е много ценна за изследователя. Но нейната главна стойност е в сатиричното изобличение. Както политическият анекдот е начинът човек да каже опасната политическа истина и да тържествува морално над насилника, така и този роман, писан в години, когато комунистическият режим изглеждаше вечен, „разчиства сметките” на автора с мъчителите му и с управляващите България примитиви, овластени от съветския си господар. Такъв е и анекдотичният край на романа – ушите на Тодор Живков и останалите от държавното ръководство са пораснали неимоверно от жестокото им опъване от съветските съветници и техните мъки се оказват по-големи от мъките на концлагеристите.

В края на романа има част, в която сатирата отстъпва на кошмара. Това са записките на Боян Михайлов или по-точно записките на лагерист, станал свидетел на неговото убийство. Боян Михайлов е реална личност, една от установените жертви на убийствата в Ловешкия концлагер. Студент във Виена, през 1947 г. е задържан от руснаците и изпратен в концлагер в Сибир. През 1956 г. му е разрешено да се завърне в България. Отказва да сътрудничи на Държавна сигурност и на 8 февруари 1958 г. е арестуван и изпратен в ТВО „Белене”. При закриването на ТВО „Белене” през октомври 1959 г. Боян Михайлов е включен в списъка на 166-те „непоправими рецидивисти”, които не подлежат на освобождаване, и е изпратен в преместения край Ловеч концлагер. Убит е на 13 юли 1961 г.

Тази част на книгата е разказ от първо лице за последните три дни от живота на Боян Михайлов, за прочитането от оперативния работник от Държавна сигурност Газдов на името му в списъка на набелязаните за убиване, за обречената му битка с групата убийци на Шако Циганина. Това е един от най-потресаващите текстове за Ловешкия лагер, които съм чел. В него няма място за сатира, в разказа за Ловешкия лагер може да присъства само ужасът.

Тази толкова различна част на сатиричната книга представя паралелна на авторовата съдба, но в трагичен вариант. И Милко Икономов, и Боян Михайлов са студенти във Виена, и двамата са арестувани от съветските окупатори, и двамата са принудително отведени от Виена – единият в България, а другият в Съветския съюз, но оцелелият в ГУЛАГ Боян Михайлов не оцелява в Ловеч.

Така Милко Икономов дорисува картината на социалистическия ад, в чийто девети кръг е имал късмета да не попадне. Онзи ад, скрит под лозунгите, манифестациите и конгресите на БКП, в който Гогов, Газдов и Шако Циганина са аватари на Тодор Живков и истинските строители на социализма в България.

 

           
списание Диалог