Дамян Дамянов:
Проблемът е, че често се подценява интелектът на публиката

Интервю на Даниела Горчева

Дамян Дамянов е роден през 1982 г., преподава в Националната художествена академия, където е асистент в катедра "Плакат и визуална комуникация", автор е на над 500 корици на книги и на множество плакати, участвал е в изложби в Женева, Барселона, Истанбул и пр.
Неотдавна книжарница „Хеликон” съвместно с издателство „Сиела” представи изложбата „Художници на българската книга днес”, посветена на работата на младия художник. В София това е втората му самостоятелна изложба след „Речник на собствените и чужди мисли” в Националната художествена галерия през 2009 г., където показа плакати, корици на книги и илюстрации, пиктограми, оригинално подредени по азбучен ред.

Читателите на „Диалог” вече са виждали не една негова работа – не само в предишния брой (вж. „Корицата и не само”, бр.64), но и защото Дамян Дамянов е художник на кориците на издадените от „Сиела” книги на Христо Христов („Убийте скитник”, „Тайните фалити на комунизма” и други) , както и на много от представените досега в „Диалог” книги в рубриката „Нови книги”.

Дамян Дамянов е автор на логото на „Диалог”.

Корицата на една книга или рамката на една картина част от творбата ли са, нейна интерпретация ли са или са самостоятелно произведение на изкуството?

Корицата на книгата е неразривно свързана с текста, тя произлиза от ядрото на авторовата идея. Разбира се, случва се да е по-буквална – нещо, което се стремя да избягвам, но дори и да е с по-далечна асоциация, тя би трябвало да визуализира посланието на автора. Още по-добре е, когато корицата или илюстрацията към дадено произведение притежава нужните художествени качества, за да бъдат разглеждани и като самостоятелни художествени произведения.

Дизайнер на книги – това нова, модерна професия ли е или е професия, която съществува, откакто съществуват не само печатните, но и ръкописните книги?

Работа, която съществува от времето преди Гутенберг да открие за света печатната книга. Говорим за епоха, когато богослужебната литература се е преписвала в скрипториите на манастирите и цената на една Библия е била равна на цената на труда на калиграфа, който преписва и изрисува книгата, процес, който му е отнемал около три до пет години. По-късно, с развитие на печатната книга в Европа, важните фигури в този процес са холандските и френските букволеяри, които развиват шрифтовите форми до графично съвършенство. Разбира се, не бива да забравяме и гравьорите, чиято работа е илюстрирала съдържанието на творбата. Всички тези наслагвания във времето превръщат книгата в особена, сакрална вещ, символ на социален статус. Превръщат я и в нещо опасно, което предизвиква революции и подпалва клади.

Двамата с Капка имате собствен стил и ярко се отличавате, но вероятно и все пак си влияете един на друг? Обсъждате ли взаимно проектите си у дома, докато работите?

Естествено е художникът да има колебания по отношение на работата си и е нормално в такъв момент да се довериш на професионалист. Това особено се отнася до случаите, когато работиш дълго над един проект и имаш нужда от страничен поглед, за да прецениш дали не си тръгнал в погрешна посока.

Кога започна да рисуваш и кога се появи интересът ти към графиката, знаците, калиграфията?

Аз съм представител на може би последното поколение, за което книгите бяха основен начин за прекарване на времето. Колкото и неотдавна да беше това, Лара Крофт не беше родена, а телевизията имаше не повече от 3-4 канала. Съвсем не твърдя, че ограничената информация и липсата на повече изкушения е по-добрата възможност за детството, но може би това ме е улеснило в избора и съм успял да се концентрирам. Помня, че интересът ми към графичния дизайн /тогава наричан приложна графика/ беше силно провокиран от знаците на Стефан Кънчев – художник, чийто произведения като запазените знаци на БНТ, Родопа, Petrol и т. н., както и хиляди пощенски марки го нареждат в топ 10 на европейските графици.
Тогава, разбира се, едва ли съм си давал сметка, че самият аз някога ще правя пощенски марки, това бе вселена, за която беше смело дори да се мечтае. Завърших Художествена гимназия в Сливен, където имах шанса срещна чудесни художници и преподаватели. В Художествената академия в София пък бях в курса на проф. Иван Газдов, който малко след като завърших, ме покани за асистент.

Последната ти изложба се състои от различни пана, едно от които предлага отхвърлени от авторите или редакторите корици? Какво би ни разказал за нереализирани корици?

Често по-добрите и смели идеи биват отхвърлени. Около главите на много от работещите в книгоиздаването гравитира идеята за „търговска корица на книга”. Такава, която би продала повече от съответното издание. Не вярвам в съществуването на такива рецепти и има стотици примери, които го доказват. Нереализираните корици, които показвам са отхвърлени от издатели, редактори, автори и нерядко от техните съпруги. Проблемът във всички сфери на графичния дизайн у нас е, че често се подценява интелектът на публиката. Един холивудски режисьор беше казал, че „Никой не е изгубил пари заради това, че е подценил собствената си публика.” Възможно е да е прав, но филмите му са чиста проба кич.

Аз съм убедена в обратното – че подценяването на публиката неминуемо води и до провал, включително и финансов. Дори най-глупавата публика не обича да я лъжат, а фалшивата сантименталност или претенциозност, както и популизмът или кичът рано или късно биват осъзнати като лъжа. Какво предприемаш преди да пристъпиш към дизайна на една книга: прочиташ книгата или предпочиташ да разговаряш с автора?

Всеки път е различно, може би и това един от плюсовете на тази работа. Рядко обаче чета цялото произведение предварително, поради простата причина, че не разполагам с такова време, а и не си избирам върху коя книга да работя. Понякога разговор с автора е достатъчен, особено ако той е на мнение, че всеки трябва да върши своята работа. Тогава може и да подхвърли някоя идея, но намесата му е минимална и обикновено накрая всички остават доволни. Не всеки път става така, разбира се, и в такива случаи започват да се редят безкрайни варианти като не бих казал, че всеки следващ е по-добър от предходния. Работата на дизайнера е работа на отхвърлянето на варианти. Твърде различно от изкуствата, които просто биват приети от публиката, тъй като са родени единствено от таланта и вдъхновението на артиста.

Има ли диалог между дизайнера на една книга и нейния читател? Или посланието прилича на писмо, написано на странен език, запечатано в бутилка и хвърлено в морето (от читатели)?

Според мен работата върху една книга не бива да е самоцелна и да удовлетворява единствено творческите търсения на художника. Процесът определено е двустранен и е добре, когато резултатът създава допълнителна, надлитературна връзка между читател и художник.

Мисля че също като Стефан Кънчев, ти умееш, макар и със свой собствен стил, да постигнеш графичен синтез, който улавя същността и превръща идеите или текста в лаконичен и запомнящ се образ.

Е, поне се опитвам да е така.

Средата има огромно значение за всички ни, но тя е особено важна за един творец. Как би определил средата в България за младите художници и писатели днес?

Кога ли им е било лесно на младите артисти у нас? Освен всичко обаче, работата им днес се спъва в субкултурата на чалгата, която се разпростря във всички сфери на изкуството и дори на човешките отношения, което е по-страшно. А изкуството се прави за хората и ако те стават все по-неграмотни това малко или много демотивира артистите. Особено пък тези, които са в началото на своя път, простете за клишето, но то най-ярко описва безнадеждността, която много млади виждат на хоризонта.

От друга страна, това е и огромно предизвикателство за истинския творец – да се изправи срещу вкусовете на тълпата, да не се принизява до нея, а да разширява полето на креативността. По-сложно е, разбира се, с материалното заплащане на труда на артиста, защото дори и творецът не може да живее само с въздух.

Да, има и друг феномен, който макар и в не такива мащаби, е по-притеснителен за сцената на изкуствата в България. Говоря за един утвърдил се в последните години псевдоелит, хора, които са посредствени, но с помощта на услужливи медии, както и влиятелни имена, стоящи зад тях се превръщат в нещо като кумири на нацията. Добрите писатели или художници в България могат само да мечтаят за медийната им популярност. Веднага ще се сетите за няколко такива имена – и на художествената, и на литературната, и на актьорската сцена. Тези едни и същи любимци на популярните ТВ предавания, списания и пр. подменят твърде успешно представите за изкуство, може би и без сами да го съзнават. Не виреят само в спорта, тъй като постиженията там са нещо обективно.

Няма да питам как успяваш да намериш време за всичко и то без качеството да пострада за сметка на количеството, но кое ти доставя най-много удоволствие: преподавателската работа, тази на график, калиграф и художник или пътешествията?

Несравними величини са. Удоволствието е в правилното им редуване. Намирам за важно един творец да търси разнообразието и смяната на гледната точка.

Какво те впечатли най-много в Холандия?

Холандия ме впечатли с нещо, което там, разбира се, не прави впечатление никому, тъй като хората са свикнали. Това е тоталната липса на демонстрация на „имперско” величие. Липсата на показност, като започнеш от архитектурата, та чак до хората. Прекрасна страна с особен дух, който много добре е уловен в един сборник с есета на Збигнев Херберт – „Натюрморт с юзда”.

Публикувано в Диалог, бр. 65, юни-юли 2011