Кърконоше

Борислав Скочев

През 1987 г. с приятеля ми от казармата Калоян решихме да пътуваме из Чехословакия и Полша. Вече не помня през какви бюрократични лабиринти сме минали, нито какви документи е трябвало да представим в паспортния отдел на МВР. Помня обаче съмненията, че ще ни пуснат в Полша. Говореше се, че въпреки отмяната на военното положение частните пътувания не били разрешени, вероятно, за да не се заразим с бацила на Солидарност, както казва по друг, "стършеловски" повод Михаил Вешим.

За наша изненада получихме малкото картонено приложение към паспорта, с което се излизаше в страните от соцлагера, и в него Полша не беше задраскана.

Кроните и злотите, които имахме право да получим, бяха твърде малко за 20-дневното ни пътешествие. Затова, а и заради приключението, смятахме да пътуваме на автостоп и да спим в студентски общежития. (В крайна сметка, понеже стопът в Полша не вървеше, злотите ни свършиха в Краков и трябваше да върнем трамвайни билетчета, за да си купим нещо за ядене; за наш късмет вече си бяхме взели билети до границата с Чехословакия - до разделения на две град Чешин/Чески Тешин.)

След няколко дни в Бърно, Табор и Телч и седмица в Прага тръгнахме към Полша. Малко след Млада Болеслав се наложи дълго да чакаме някой да ни вземе към граничното градче Харахов. Накрая един човек ни качи до междинен град, май беше Турнов.... Караше мълчаливо и бързо и едва когато слезе с нас на автогарата, видяхме, че не може да ходи по права линия.

Взехме автобус до Харахов и пристигнахме вече по тъмно. Това градче в планината Кърконоше – най-високата част на Судетите, беше един от популярните планински курорти в Чехословакия. Възникнало през 17 век около стъкларска фабрика и било наречено Харахсдорф на тогавашните господари на тази част от Бохемия – чешко-австрийските графове Харах.

Преспахме в западнала туристическа спалня в алпийски стил. Сутринта тръгнахме пеша с раниците на гръб към границата. Денят беше мрачен, леко ръмеше. Пътят се изкачваше през млада борова гора. Обезлесяването на Кърконошките планини започнало в края на 16 век с развитието на рудодобива и стъклопроизводството. Духът пазител на планината - своенравният Карконош, или Рюбецал в немските легенди, който обърквал пътниците и търсачите на скъпоценни камъни, не успял да опази от индустрията на Новото време непроходимите гори, изобразени на старите карти като защитна стена около Бохемия.

Дървосекачите сваляли дървения материал с шейни, пак с тях се спускали бързо от планината и в началото на 19 век започнали да си организират състезания. А към 1880 г. били донесени и първите норвежки ски и в края на века те станали популярен спорт и в бохемската, и в силезийската част на Кърконоше.

Не помня да имаше чехословашки пост, помня само полския. Границата беше маркирана от една или две сгради и бариера на пътя. Граница между две социалистически държави. Нищо общо със смъртоносните граници на България с Турция, Гърция и Югославия, които с 20-километрови затворени зони, бодлива тел, куршуми и минни полета спираха бегълците към свободния свят.

Един граничар провери книжните ни “паспорти”, удари ни печати от граничния пункт Якушице и ни пропусна. И като че прекосихме граница между две епохи. Черната мушама на граничаря и кокардата на фуражката му - хилядагодишният полски орел, макар и лишен от короната си, създаваха усещането, че сме влезли не в Полската народна република, а във Втората Жечпосполита. В епохата на независимите национални държави и обикновените гранични бариери. Преди войната, с която нацистка Германия и комунистическа Русия взривиха стария свят. Преди социализма с неговите нихилистични работническо-селски държавни символи.

Продължихме през торфените поляни на прохода Нойвелтпас (или Шклярска) между Кърконоше и Изерските планини. Пътят минаваше над ръждива рекичка. Наблизо в тревите лежеше железопътна линия, свързала през 1902 г. Австро-Унгария и Прусия. Прусаците започнали електрифицирането на линията скоро след това, но заради световната война го завършили едва в началото на 20-те години, а специално изработените за тази линия електрически локомотиви получили прякора Рюбецал.

Пътят тръгна да се спуска. Изгря слънце. Сред боровете се появиха широколистни дървета. Преминахме край няколко хижи, в които живееха работнически семейства. Первазите бяха украсени със сандъчета с цветя, а наоколо тичаха подивели от свобода сламеноруси деца, същите като в Родопите или в косовските Албански Алпи.

Не мина нито една кола, не видяхме други хора освен децата. Нищо не подсказваше, че този тих и безлюден планински преход от Бохемия в Силезия е с дълга история на заселвания и бягства, на сблъсъци на култури, етноси и войски, на честа смяна на границите, владетелите и държавите.

Тук бродили през 11-16 век валонците - тайнствените търсачи на скъпоценни камъни и злато. През тези места от север настъпвали силезийските Пясти, а от юг - чешките Пржемисловци. После - хуситите на Ян Чапек на помощ на поляците срещу Тевтонския орден, войските на Хабсбургите, силите и на двете страни в Тридесетгодишната война…

Към средата на 16 век кралят на Бохемия и по-късно император на Свещената римска империя Фердинанд I дарил на съветника си по минно дело и металургия Кристоф фон Гендорф правото да разработва планините, той довел дървосекачи от Тирол, Каринтия и Щирия и те дали алпийския вид на селата. Гендорф бил лутеран и в неговите владения се заселили немски лутерани, но след смъртта му протестантски общини от различни краища на империята вече намирали убежище в силезийската част на Кърконоше при известните с религиозната си търпимост графове Шафгоч. А в началото на 17 век чешки майстори дошли в силезийското Шрайберхау и направили неговото бяло оловно стъкло търсено за дворците на князе и епископи.

През 1740 г. във войната за австрийското наследство пристигнали войските на Фридрих Велики и присъединили хабсбургската дотогава Силезия към Прусия.

Пътят, по който вървяхме, бил прокаран през 1845-1848 г. Районът започнал да се превръща в място за туризъм и ски. През 1890 г. братята Карл и Герхард Хауптман основали в Шрайберхау колония на писатели и художници експресионисти.

През ноември 1918 г. в южната част на Кърконоше чехословашките войски наложили бързо и със сила властта на новата държава над немското население, което с разпада на Австро-Унгария провъзгласило тук Немска Бохемия – част от просъществувалата два месеца република Германска Австрия. След 1918 г. в чехословашката част се заселили чехи, тъй като държавна служба можели да заемат само владеещите немски и чешки език, а чешки местното немско население не знаело.

По същия път силите на Вермахта слезли в Харахов на 8 октомври 1938 г., за да анексират Судетите. И заселилите се чехи трябвало да си тръгнат обратно на юг. А рано сутринта на 15 март 1939 г. германският 14-и моторизиран корпус се спуснал в равнината за ликвидирането на Чехословакия и създаването на протектората Бохемия и Моравия.

По този път на 10 май 1945 г., два дни след капитулацията на Германия, съветските войски продължили към Чехословакия преследването на германските войски и пътьом опожарили някои хижи и убили собствениците им. А до днес иманяри продължават да търсят колона нацистки камиони със скъпоценности, уж скрита някъде в старите миньорски щолни.

От юни до октомври 1945 г. местните немци били прогонени и на тяхно място били заселени чехи и поляци от източните територии, които СССР си присвоил. Немските топоними били заменени с чешки и полски, немските паметници, параклиси, светилища били разрушени.

Шрайберхау станало Шклярска Поремба и тук през септември 1947 г. по нареждане на Сталин се събрали представители на комунистическите партии на завладените източноевропейски държави плюс компартиите на Франция и Италия. Тази конференция свалила паравана на “народните демокрации” и обявила преминаването към тоталитарна държава и окончателното ликвидиране на легалната опозиция, чиито лидери в повечето съветски сателити към онзи момент вече били арестувани или принудени да емигрират, а часове след началото на конференцията у нас била изпълнена смъртната присъда на Никола Петков.

След това се появява една българска следа. През 1948-1950 г. в този обезлюден след депортацията на немците район, който и днес е с една трета от предвоенното си население, били заселени бежанци от Гръцката гражданска война. Сред тях и част от над трийсетте хиляди деца, принудително откъснати от семействата им от комунистическите партизани и изведени в соцлагера. Полша приема около 4 000 такива деца и ги настанява в сиропиталища и интернати. Много от бежанците били българи от Егейска Македония - християни и помаци, и когато към 1954 г. започнало събирането на разделените семейства, българското посолство давало становища дали да бъдат приемани в България или не.

Превалихме хребета на Кърконоше с припряното любопитство на туристи, чиято цел са Варшава и Краков. Не знаехме, че по същото време и по същите места с риск, трепет и надежда поток от източногерманци преминавал нелегално по туристическите пътеки границата, за да търсят политическо убежище в западните посолства във вече по-свободната Полша. А полските граничари си затваряли очите.

И ние се окайваме, че Балканите били натоварени с история, която не можели да понесат! Боже, прости невежото ни самомнение!

И по този безлюден и еднообразен път, чиято история тогава не познавах, стигнахме до автобусна спирка. Разписанието говореше, че това е работнически край – само много ранни и късни автобуси. Налагаше се да продължим пеша до Шклярска Поремба, за да хванем автостоп или ако не ни провърви, автобус или влак към Йеленя гура, Вроцлав и Варшава.

Но нещо в разписанието ме изуми - имаше три дни в годината без транспорт: 24, 25 и 26 декември! Сега знам, че и в останалите католически страни в соцлагера 25 и 26 декември са били почивни дни. Но у нас те бяха работни дни, сиви и еднообразни. Официално съществуваше само Нова година, а Бъдни вечер и Рождество Христово се празнуваха след работа, негласно в семейството.

Поляците на тази начална спирка в планината може би не са успявали да си купят месо и дори празничния шаран. До тях едва ли са стигали бананите и портокалите, докарвани с кораби в Гданск и Гдиня за празника. Както у нас не стигаха до малките градове и села. Но ми се струва, че Бъдни вечер и Коледа са били същото радостно тайнство и в работническите домове в Кърконоше, и в българските семейства, които тайно спазваха традицията.

Само че поляците имали своите почивни дни. Централният печат публикувал коледното обръщение на папа Йоан Павел II към полския народ. А полското радио излъчвало на живо среднощната меса във Вавелската катедрала и така свързвало планинските хижи и историческото сърце на Полша в религиозно и национално единение.

Няколко дни по-късно във Варшава видях как след училище деца влизат в църквата, коленичат и се прекръстват на входа. Купих си картичка с полския папа Йоан Павел II, молещ се пред гроба на убития от полската Държавна сигурност отец Йежи Попиелушко. В Краков бяхме на едно доста освободено театрално представление по маркиз дьо Сад. Разбрах, че поляците смятат за задължително в началото на запознанството да наругаят комунизма. И по пътя Радом-Келце получих от един учител по история, оставил учителството и започнал частен (!) бизнес, исторически отговор в 20 точки на въпроса защо след като германците са им направили не по-малко зло от руснаците, те говорят на немски, но отказват да говорят на руски.

Но първо бяха старинният полски герб на фуражката на един социалистически войник и официалното признание на държавния транспорт, че Рождество Христово е най-важният празник в социалистическа Полша. Въпреки че след това пътуване Чехия остана моя любов завинаги, не нейната архитектура и исторически дух, а това преживяване в полските планини беше срещата с различната култура.

Разбира се, знаех за Солидарност, за военното положение и стачките. Бях чувал и вица за българската комунистическа делегация, която имала дълго и тежко съвещание за строителството на социализма, а вечерта полските другари ги завели на стриптийз. Българите били шокирани: “Ама как…”. А полските комунисти ги успокоили: “Нищо, нищо! В неделя ще се причестим и всичко ще е наред!”.

Но друго е да го видиш с очите си…

Следващата година щях да преживея друг културен шок. Мислех, че знам всичко за блъсканицата в софийския транспорт, но в един тролей в Ленинград хората влизаха, и влизаха, и влизаха, дори когато това изглеждаше съвършено невъзможно. Притискаха се така плътно до мен, че ставаше ясно - за тях бях неодушевен обект. Десетилетията съветски комунален живот бяха свили личното пространство до епидермиса.

Така разбрах, че България не е Полша, но за наше щастие и голям исторически късмет не беше и Русия.

12.01.2023