Разходка в слънчев ден край дюните

Даниела Горчева

Слънчево е и решаваме да отидем на разходка край морето.

То не прилича изобщо на Черно море. Мартин ми разказа веднъж, че като дете видял една цветна италианска картичка със синьо море на нея и помислил, че е нарисувана, защото морето не може да е синьо, то винаги е... сиво.

Днес обаче сивото Северно море беше по-скоро сивозелено, а небето преливаше от турскосиньо към избеляло светлосиньо към хоризонта. Слънчицето припичаше и заливаше всичко с онази мека златиста неповторима северна светлина, която познаваме от картините на холандските майстори.

Пихме кафе и сок в Катвайк, гледайки пъстрата тълпа излезли навън хора - една възрастна калвинистка с дълги поли почти до земята, млади момичета и момчета по дънки и тениски, една двойка на средна възраст с едно рошаво като ковьорче куче, едно семейство с три деца - шумни, сополиви и смешни като гаврошовци, три възрастни дами на съседната маса с панталони и шемизети, а на пясъка пред нас холандци по бански и боси дечица - бъррр, загръщам се аз в моето тънко бежово якенце "на вафлички".

На хоризонта, където избелялото небе се слива с водата, се виждат три, не, даже четири огромни, ама огромни сиви кораба (карго). Имаш усещането, че не се движат, толкова са далече, затова се замислям какви ли са размерите им, щом оттук изглеждат толкова големи. Пътуват към Острова, към Англия.

Викаме момичето - симпатична студентка с бяла риза и червени дънкови панталони, с конска опашка, и плащаме. Тръгваме по плажа в посока Нордвайк. Тервел тича напред и събира миди - има колкото щеш и хрускат под краката ни. Наоколо тичат кучета, разхождат се млади и стари, татковци ритат топка с децата си.

Стигаме до мястото, където единият ръкав на р. Рейн се влива в морето - това е Старият Рейн (в миналото най-пълноводният ръкав, днес – канализиран). Учудвам се, че реката не е много пълноводна, но се покатерваме върху специално построената тераса и виждаме, че шлюзите са затворени, само единият пропуска вода в морето. Оставам малко върху терасата, но виждам, че Тервел и Мартин вече се отдалечават и още малко ще изчезнат зад дюните, и тръгвам натам.

Вървим около 5-6 км през дюните, духа лек приятен ветрец, слънчицето продължава да припича и да залива всичко с мека златна светлина. Дюните с навеяните пясъци и особената растителност изглеждат като декор от научно-фантастичен филм.

Храстите са ниски, остри, трънаци, най-различни, някои изглеждат като мокет, но най-впечатляваща е една ръждивочервена растителност, която странно контрастира със зеленината и пясъците.

Навсякъде откриваме заешки дупки. Зайците гризат растителността, която държи дюните да не ги отвее вятърът и затова има забрана да се ловува и да се стреля по лисици, освен ако не се появи бяс. Та Кума Лиса си живее добре сред дюните и си хапва заешко месце.

Две свраки ни гледат любопитно-нахално, както само сврака може да гледа и си въртят лъскавите дълги опашки. Облекли са си неделните официални костюми - класическо бяло и черно.

Изведнъж около една трънка забелязваме три зайчета, които безгрижно се гонят и белите им опашлета закачливо се мяткат край ниския храст, където явно е землянката им.

Приближаваме предпазливо и аз внимателно насочвам фотоапарата, но уви... зайковците отказват да позират и се шмугват в дупката.

Едната сврака обаче ме съжалява и заема поза на съседна трънка – досущ филмова звезда. Точно да я щракна и тя решава, че трябва да ми покаже по-добре лъскавата си опашка и се извърта така, че се слива с храста. Сврачешка му работа, ядосвам се аз, а тя все по-любопитна подскача на пътеката току пред нас.

По-натам забелязваме още едни зайковци, които явно лишени от надзора на майка-зайка се гонят из дюните. Явно Кума Лиса много не се престарава с ловуването.

Въздухът е кислородно наситен, т.е. - кристално чист.

По едно време иззад дюните се показват покривите на Нордвайк - някои са традиционно "космати"- от папур и тръстика, други са с черни или с червени керемиди - всичките лъскави и нови, сякаш току-що са ги измили... Катвайк е протестантско селце, а Нордвайк - католическо. Морето отново се показва пред нас - блести на слънцето, а по него десетки, ама десетки разноцветни платноходки - сини, бели, жълто-червени, оранжево- червени, оранжево-зелени. Над тях се реят парашути в цикламено-розов цвят и хвърчила.

Корабите (ония огромните) сякаш продължават да седят на едно място.

Ние пък предвкусваме как ще седнем на някоя тераска да пием бира или да хапнем сладолед (според зависи).

Публикувано в Диалог, бр. 2, април 2004