Паметта – последният бунт

Борислав Скочев

През първите 4-5 години след Освобождението по руска имперска заповед и с руски средства в България са изградени над 400 руски паметника.

Паметта за българските поборници върви по други пътища. Гражданите създавали комитети, набирали средства, одобрявали проекти – и минавали между 15 и 40 години от идеята до откриването на паметника. В това упорито усилие на поне две поколения, на бедни и богати българи, на граждани и селяни била цедката за исторически трайното, безспорното и национално обединяващото.

Тоталитарните паметници не пазеха паметта, а подменяха националната история с лъжеистория. Задачата им бе да утвърдят васалитета ни спрямо Русия. Паметникът на съветската армия в София бе издигнат в години, когато въоръжената съпротива на горяните бе в своя апогей, когато все още отнемаха земята от българския селянин, а в концлагерите имаше най-голям брой българи. Тоест съветската победа над българския народ още не бе напълно постигната, но паметникът вече я ознаменуваше. Разрушаваха се паметници на падналите във войните за национално обединение като знаци на “великобългарския шовинизъм”, за да се изстъпят на тяхно място съветски солдати и комунистически партизани. Тоталитарните паметници бяха партийно-държавна политика, а не начинание отдолу. Затова винаги им се придаваше вид на “общонародно” дело като с “доброволните” дарения за тоталитарния паметник на Бузлуджа.

Белене е пример за действителна народна почит, без държавно участие. Първото поклонение бе организирано от бившите лагеристи на 28 април 1990 г., само няколко месеца след падането на комунистическия режим. След това годишното поклонение се организираше от съюзите на репресираните, от 2014 г. - от католическия свещеник в Белене отец Паоло Кортези и за първи път с участието на беленчани, по-късно - от Михаил Маринов от Фондация “Остров Белене” и Беленската община, а тази година - от журналиста Христо Христов и инициативен комитет.

Предполагам, известни са ви обструкциите от министерствата на правосъдието, екологията и културата с предоставянето на статут на групова недвижима културна ценност на Втори обект на концлагера “Белене”. И благоволението на същите институции към тоталитарния паметник на Бузлуджа.

Такива са и трудностите с вече над 10-годишния проект на Фондация “Остров Белене” и община Белене за мемориал на Втори обект по проект на архитектите Иглика Люцканова и Александър Генчев. Мемориал с възстановка на лагера ще подпомогне емоционалното съпреживяване, така необходимо за осмислянето на тази репресия. Същевременно посещението на мемориала може да стане задължително и формално мероприятие, досадно познато ни от времето на комунизма и постигащо обратен ефект. Заради това съм раздвоен за мемориала и смятам поклонението за по-естествено и поне засега по-важно, а личното ми предпочитание бе към вече несъществуващия дървен кръст, поставен от бившите лагеристи през 90-те години, и до него импровизирания тенекиен полумесец, поставен през 2003 г. от бивши лагеристи турци.

Случаят с мемориала и статута на концлагера “Белене” илюстрира някои много характерни опасности на държавната политика на памет.

Подобни проекти стават зависими от държавните институции и политическата ситуация. Те могат да бъдат саботирани или обратно - партийно присвоени. Наскоро четох интересен и смислен доклад - “История под прицел” на д-р Румена Филипова, в който тя отбелязва като рискове пред инициативите за памет политизирането, избягването на негативни исторически събития и възможността да бъде потисната академичната свобода. Бих добавил, че всеки опит за налагане със законови и административни средства на един исторически разказ и инкриминирането на друг, например законите срещу отричането на нацистките или на комунистическите престъпления и за забрана на символите на тоталитарните държави и движения, застрашават свободата на мисълта и словото и посяват съмнения в историческата истина. Не бива да забравяме предупреждението на един от най-важните мислители на класическия либерализъм – Джон Стоарт Мил, че претенцията за непогрешимост, забраняваща дискусията, е по-голяма опасност от невярното и дори от неморалното и вредно твърдение и че дори ако установеното мнение е вярно и истинно, трябва да има възможност то сериозно да се оспорва, иначе ще се превърне в предубеждение, във формална декларация, която вреди на осъзнатото и искрено убеждение.

В този ред на мисли, битката за паметта никога не свършва. За умовете на всяко следващо поколение се воюва всеки ден. И това не става с държавна репресия, с административни средства и с грантове, а с жар, страст и ежедневна работа. Не със забрани, а с просвещение!

След падането на комунизма научавахме забранената и забравена история от хора като Дянко Марков, Милчо Спасов, Петър Константинов, Виолета Радева, Васил Станилов и много други непрофесионални историци, но будители. Сега ежедневно това правят Даниела Горчева, Христо Христов, Лъчезар Тошев, Андрей Ковачев, Петя Владимирова... Документалните филми, академичните изследвания, художествените произведения, начинанията на “Софийска платформа” (лятното училище в Белене, посещението на концлагера с таблети с добавена реалност и виртуалните разговори с бивши лагеристи) – това са начините. Надявам се и на създаването на талантливи игрални филми и литературни произведения за абсурдното и немислимо време/безвремие на комунизма.

Опонентите имат повече средства за влияние – от академичните до лумпенските в социалните мрежи и форумите. Но противно на разпространеното мнение, не мисля, че имаме основание да се окайваме. Формирането на националната памет е непрестанен процес на противоборства, забрава, селекция, вдигане и налагане на табута, смяна на акцентите, на героите и на главните събития. Трагични имена като Трикери, Кукуш, Булгаркьой, Каяджик, Армаганската сеч вероятно не говорят нищо на 90% от днешните българи. И това не е само заради комунистическата забрана на “великобългарския шовинизъм” и потъпкването на националната история, но и защото са се сменили епохите и държавните граници, а нацията е преживяла следващи, различни бедствия. Затова не мисля, че процесът на осмислянето и паметта за комунизма е силно деформиран, поне не трагично.

Виждам обаче два огромни проблема.

Ние не говорим на разбираем за мнозинството език. Патриотичният разказ беше присвоен от организации, които подменят историческия просветен и демократичен български национализъм с пошъл, невеж, антихуманен и предан на тоталитарна Москва лъженационализъм, а интелигенцията ни води война с това подобие, забравяйки, че Хана Аренд намираше традиционния национализъм за фундаментално несъвместим с империализма и тоталитаризма. И казвам това не от националистически, а от либерални и антиколективистични позиции. Защото останалите източноевропейци осмисляха периода 1944-1989 г. не само като тоталитаризъм, но и като период на фактическа съветска окупация и загуба на независимост, и това национално съзнание бе най-добрата противоотрова срещу историческата лъжа. Затова направих сравнение в началото между имперската и тоталитарната политика за паметта и естествения процес на народна почит. Смятам, че трябва да се върнем към националния исторически разказ.

Вторият проблем: историческата фалшификация на “светлото комунистическо минало”, носталгията към тоталитаризма или влечението на новите демократи към тоталитарни средства застрашават бъдещето. Да нямаш историческа и гражданска памет за тоталитаризма, значи да не разбираш, че спазването на правата на другия гарантира собствените ти права. Че когато зовеш за забраната на организации, шествия, книги, издателства, това те прави следващата жертва на мракобесието, което сам градиш. Че когато приказваш как концлагерът “Белене” отново трябвало да бъде отворен, си потенциален бъдещ лагерист заедно с други хиляди невинни. Всички ставаме все по-склонни да лепим заклеймяващи етикети-присъди на хора и значи сме забравили, че това е първата стъпка към дехуманизацията.

И накрая, но първо по важност – стои неизпълнен нашият дълг към жертвите на концлагерите в Белене и Ловеч, неиздирени и непогребани по човешки. Сигурно помните репликата на концлагериста 509 от “Искрица живот” на Ремарк, която той отправя към всеки срещнат, докато го откарват на смърт: “Не забравяйте това! Не ни забравяйте!”. Вик на последен бунт. Последен и най-важен бунт срещу тоталната власт, която се смята за способна да промени реалността, миналото и човешката природа и дори да изличи всяка следа от съществуванието на една личност.

Доклад, изнесен на 22 октомври 2023 г. на конференцията "Истината за миналото - залог за демократично настояще и бъдеще", организирана от Дискусионен клуб "Свободна България" и Групата на ЕНП в Европейския парламент.