ОТ ЖУРНАЛИСТИЧЕСКА КРИТИКА КЪМ ОБВИНИТЕЛНА РЕТОРИКА

За езика, внушенията и двойния стандарт в публикациите на Христо Христов

Даниела Горчева

Свободата на словото защитава правото на журналиста да поставя неудобни въпроси, да разкрива неточности, да оспорва решения на институции и да критикува дейността на обществени организации.

Тази свобода обаче не освобождава журналиста от задължението да разграничава проверимия факт от собствената оценка, нито му дава неограничено право да приписва на засегнатите лица умисъл, користни мотиви или съзнателна недобросъвестност.

В публикациите на Христо Христов, посветени на фондация „Софийска платформа“, фондация „Остров Белене“, община Белене и проекта за бъдещ мемориал на остров Персин, се наблюдава устойчив стил, при който фактологичната критика е съпроводена от натрупване на тежки квалификации. Чрез заглавия, подзаглавия, риторични въпроси и категорични заключения читателят е насочван не просто към извода, че са допуснати грешки или че съществува спор, а към внушението за съзнателна манипулация, прикриване, корист, безотговорност и посегателство срещу историческата памет.

Този език заслужава критичен анализ именно защото е използван от журналист, който настоява другите да бъдат прозрачни, отговорни и прецизни в публичните си твърдения.

I. Присъдата се произнася още в заглавието

Един от най-характерните похвати в публикациите на Христов е формулирането на заглавия, които още преди изложението на фактите дават категорична морална и професионална оценка.

Сред показателните примери са:

„Безпрецедентна манипулация: „Софийска платформа“ представя лагерист от „Слънчев бряг“, въдворен там… преди създаването на самия концлагер“.

Публикацията „Безпрецедентна манипулация…“

Друг текст е озаглавен:

„Да подмениш миналото, да замажеш тихомълком тиражирането на неистини и да не носиш отговорност“.

Публикацията „Да подмениш миналото…“

По отношение на община Белене и фондация „Остров Белене“ Христов избира заглавието:

„Как община Белене иска да строи нов лагер на Персин – бутафорен атракцион по проект, който крие“.

Публикацията за проекта на община Белене и фондация „Остров Белене“

В друг материал събитието на остров Персин е определено още в заглавието като:
„Грозен пиар със служебни министри на концлагера „Белене“ – кланят се на жертвите без жертвите“.

Публикацията „Грозен пиар…“

Тези заглавия не изпълняват само информационна функция.

Те съдържат предварителна присъда: „манипулация“, „подмяна“, „замазване“, „неистини“, „бутафорен атракцион“, „крие“, „грозен пиар“. Читателят е подготвен да възприеме последващата информация не като предмет на спор или проверка, а като доказателства за вече обявена виновност.

Журналистът има право на остри и дори провокативни заглавия.

Но когато чрез тях се внушава съзнателна измама или укриване, трябва да съществува особено здрава фактическа основа не само за неточността, но и за приписвания умисъл.

II. От фактологична грешка към обвинение в съзнателна манипулация

В текстовете срещу фондация „Софийска платформа“ Христов посочва конкретни несъответствия в интервюто с Кольо Вутев. Проверката на фактите е не само допустима, но и необходима. Недопустимо е обаче да се игнорира един от най-добре изследваните проблеми в науката за паметта – особеностите на свидетелствата на хора, преживели тежки травми.

От десетилетия е добре известно, че жертвите на политически репресии, концлагери и затвори понякога грешат дати, имена или последователността на събитията, а понякога вплитат в собствения си разказ преживявания на други лагеристи. Това не ги прави лъжци или манипулатори и не обезценява свидетелствата им.

Доказано е, че емоционалната памет е по-устойчива от когнитивната. Свидетелствата са ценни не заради фактически “данни”, а с това, че дават представа какво означава да си преживял миналото.

Именно затова историкът проверява фактите, без да заклеймява свидетеля или хората, които са съхранили неговия разказ.

Вместо подобен професионален подход Христов реагира с недопустима агресивност. От евентуални неточности в разказа на свидетеля той преминава към обвинения в „манипулация“, „фалшифициране“ и професионална непочтеност на хората, записали и публикували интервюто.

По-нататък си позволява да заяви:

„С тиражирането на твърдението на Вутев за „най-малко 500 убийства“ за 42 дни „Софийска платформа“ без да извърши елементарна проверка […] става съучастник в преувеличаване и изкривяване на картината на репресии…“

Следват определенията:

„трето напълно фалшиво твърдение“;

„Какъв продукт предлагаш, за който ти плащат?“;

„да си избършеш ръцете с една бележка“;

„да получаваш възнаграждение за осъществяването на тази „благородна мисия“ без грам отговорност. Ти и твоите консултанти.“

Пълният текст на публикацията

Тук критиката вече далеч надхвърля констатацията, че интервюто не е било достатъчно контекстуализирано.

Изразът „става съучастник“ е особено натоварен. В обикновения език, а още повече в правния, „съучастник“ означава лице, участващо заедно с друго в укоримо или противоправно действие.

Употребата му създава внушение за съзнателно съдействие, а не просто за пропуск или недостатъчна редакционна проверка.

Риторичният въпрос „Какъв продукт предлагаш, за който ти плащат?“ също не е неутрален въпрос за качеството на даден проект.

В контекста на цялата публикация той свързва получаването на възнаграждение с професионална безотговорност. Финансовото подпомагане не е представено като обичаен и законен начин за осъществяване на проект, а като утежняващ морален фон.

В друга публикация Христов използва още по-категоричното заглавие:

„Как „Софийска платформа“ фалшифицира убийството на бащата на Богдана Карадочева в концлагера край Ловеч“.

Всъщност и тук става дума за същия добре известен в изследванията на травматичната памет феномен – че жертвите на тежко насилие понякога смесват свои и чужди спомени или възпроизвеждат като лична история това, което многократно са чували от други лагеристи. Това не е необичайно явление и отдавна е описано в научната литература.

Особено обезпокоително е, че в стремежа си да докаже грешка на фондация „Софийска платформа“ Христов използва трагичната съдба на убит човек и семейната памет на неговите близки като инструмент в публична полемика. Подобен подход трудно може да бъде оправдан както от етична, така и от професионална гледна точка.

В същия материал са използвани формулировки като:

„манипулира мащабите на убийствата“;

„desebg.com доказа и друга манипулация“;

„тиражирани […] като достоверни също без да бъдат проверени“.

Публикацията „Как „Софийска платформа“ фалшифицира…“

Думата „фалшифицира“ не означава просто „допуска грешка“ или "доруска неточност". В обичайния език тя предполага съзнателно изопачаване на истината. За да бъде подобна квалификация добросъвестна, не е достатъчно да се установи фактологична неточност. Необходимо е да бъдат представени убедителни основания, че организацията е знаела за нейната невярност или съзнателно е целяла да заблуди публиката.

Именно това разграничение между човешка грешка, особености на травматичната памет, редакционен пропуск и съзнателна фалшификация се заличава в обвинителната реторика на Христов.

III. Финансирането като средство за внушаване на морална укоримост

В публикациите за „Софийска платформа“ системно се подчертава, че проектът „Истории от Белене“ е финансиран от фондация „Америка за България“.

Сам по себе си този факт е обществено достъпен и може да бъде посочван.

Но чрез повторението му в непосредствена близост до квалификации като „манипулация“, „неистини“, „фалшифициране“ и „безотговорност“ се създава допълнително внушение: че получаването на финансиране е част от укоримото поведение.

Например Христов пише, че фондацията предлага:

„продукт като „гражданско образование“ и „запазване на спомена за жертвите на режима““, след което пита:

„Какъв продукт предлагаш, за който ти плащат?“

и заключава, че се получава:

„възнаграждение за осъществяването на тази „благородна мисия“ без грам отговорност“.

Законното проектно финансиране не доказва зависимост, корист или недобросъвестност. За подобен извод са необходими конкретни данни: условия на финансирането, намеса на донор в съдържанието, конфликт на интереси или лично облагодетелстване в нарушение на закон или договор. Без такива доказателства повтарянето на името на донора може да функционира не като информация, а като техника за дискредитиране чрез асоциация.

Още по-проблематично е, когато това се съчетава с противопоставянето между хората, „на които се плаща“, и онези, които според Христов работят „безвъзмездно“.

В текст от 2023 г. сайтът публикува поименно „хората, които работиха безвъзмездно“, като Христов е представен като координатор на събитието и участник в работата на терен. Сред посочените доброволци тогава е включен и Михаил Маринов от фондация „Остров Белене“.

Този факт показва и промяна в публичната рамка: през 2023 г. Маринов е представен като част от общото доброволно усилие, а през 2026 г. спрямо него и фондацията вече се използва език, който внушава подозрение в прикриване и противопоставяне на частен и обществен интерес.

IV. Атаките срещу фондация „Остров Белене“

В публикацията „Как община Белене иска да строи нов лагер на Персин – бутафорен атракцион по проект, който крие“ Христов не се ограничава до критика на процедурата. Той прави категорични изводи за мотивите на фондацията и нейния представител.

Христов пише:

„Очевидно за фондация „Остров Белене“ и представителя ѝ Михаил Маринов е по-важна защитата на интереса на автора на идейния проект, а не, че става въпрос за проект, който се отнася до паметно място от национално значение…“

Това вече не е констатация относно процедурата, а категорично твърдение за мотивите и ценностните приоритети на конкретно лице и организация.

Думата „очевидно“ представя извода като безспорен факт, макар той да е интерпретация на автора.

Следват подзаглавията:

„Пълна непрозрачност при избора на автор на идейния проект“;

„Мълчанието на арх. Александър Генчев“.

Христов заключава:

„От мълчанието става ясно, че от фондация „Остров Белене“ никога не са обявявали конкурс…“

И още:

„Очевидно изборът е станал по тази линия – близостта на Генчев с работата му по проекта на католическата църква в Белене.“*

Пълният текст на публикацията

Тук се наблюдава съществен логически и журналистически проблем. Липсата на отговор може да бъде укорима, особено когато е поискано разяснение по въпрос от обществен интерес.

Но от мълчанието не следва автоматично доказателство за конкретен механизъм на избор, нито за „близост“ като определящ мотив. Това са изводи, които изискват самостоятелна документална подкрепа.

Когато авторът пише „от мълчанието става ясно“, той превръща липсата на информация в доказателство за собствената си теза. Така засегнатата страна попада в неизгодна конструкция: ако не отговори, мълчанието се тълкува срещу нея; ако отговорът не удовлетворява автора, той също може да бъде представен като потвърждение на непрозрачност.

В същия текст Христов определя проекта като:

„частен проект“;

„бутафория и нещо, което е далеч от оригинала и истината“;

„елементарен подход“.

По отношение на първоначална формулировка на мемориала той пише:

„Което само по себе си е подмяна на характера на концлагера „Белене““;
„подмяната на неговия характер е покушение към паметта на хората, въдворявани в концлагера и на техните наследници“;

„разкрива фрапиращо непознаване на историята“.

Накрая заявява:

„Единствено намесата на журналиста Христо Христов предотвратява този скандал.“

Тази последна формулировка е особено показателна за стила. Авторът не само обвинява другите в „подмяна“, „покушение“ и „фрапиращо непознаване“, но едновременно с това представя собствената си намеса като единствената причина скандалът да бъде предотвратен. Така публикацията се изгражда като морална драма с предварително разпределени роли: от едната страна са непрозрачните, некомпетентните и защитаващите частен интерес; от другата — журналистът, който единствен спасява историческата истина.

Това не е балансиран анализ, а персонализиран обвинителен разказ.

V. Атаките срещу община Белене

По отношение на община Белене Христов използва същата реторична схема.
Още през февруари 2023 г. в публикация, представена като анкета, се обявява, че:
„Причината, поради която през 2021 и 2022 г. не са проведени годишни поклонения […] е тривиална и срамна – просто няма кой да организира самите поклонения.“

В същия текст като „верен отговор“ се заявява:

„Идейният проект […] е възложен от фондация „Остров Белене“ при непрозрачна процедура…“

и се подчертава, че не е ясно на какви условия е трябвало да отговаря проектът, кой го е одобрил и защо не е публикуван.

Използването на анкета, при която авторът впоследствие обявява „верните отговори“, е само по себе си показателно. Вместо действително проучване на мненията се създава реторична конструкция, която води читателя към предварително определен извод.

През 2026 г. общината вече е обвинена още в заглавието, че:

„иска да строи нов лагер“;

подготвя „бутафорен атракцион“;

разполага с „проект, който крие“.

Формулировката „иска да строи нов лагер“ е особено силно преувеличение.

Дори когато авторът оспорва идеята за реконструиране на разрушени лагерни сгради, изразът внушава, че общината възнамерява буквално да изгради нов концентрационен лагер, а не мемориална или музейна възстановка. Това може да е журналистически ефектен похват, но подменя естеството на обсъждания проект.
Квалификацията „бутафорен атракцион“ също не е професионална оценка, подкрепена с експертиза, а унизително определение на проект, неговия автор и възложителите му.

С нея предварително се обезценява целият труд, без да се представя пълният проект и без читателят да може самостоятелно да прецени неговите качества.

В друга публикация събитие със служебни министри е определено като:

„изключително грозен пиар“;

„зле режисирано събитие“.

Подобни определения са допустими като мнение, но не трябва да заместват фактологичния анализ. Когато силната квалификация е центърът на текста, а позицията на критикуваната страна е сведена до минимум или е представена през призмата на автора, публикацията престава да информира и започва да мобилизира читателя срещу определени лица и организации.

VI. Приписване на умисъл чрез думи като „крие“, „подменя“ и „заличава“

Съществува принципна разлика между следните твърдения:

„Проектът не е публикуван.“

„На искането за предоставянето му не е отговорено.“

Това са проверими фактически твърдения.

Съвсем друго е да се заключи:

„Общината крие проекта.“

„Фондацията защитава частен интерес вместо обществения.“

„Извършва се подмяна.“

„Това е покушение срещу паметта.“

Тези формулировки съдържат внушение за умисъл и морална укоримост. Те не следват автоматично от факта, че документ не е предоставен или че съществува спор относно архитектурна концепция.

Думата „крие“ предполага целенасочено укриване. „Подмяна“ предполага съзнателна замяна на историческата истина с друга версия. „Покушение“ внушава агресивно посегателство. „Заличава“ създава представата за умишлено унищожаване на паметта.

Когато тези думи се използват многократно спрямо едни и същи хора и организации, техният кумулативен ефект е значително по-силен от ефекта на отделна остра реплика. Създава се устойчив публичен образ на лица, които действат задкулисно, користно и срещу паметта на жертвите.

VII. Правната граница: факт, оценка и внушение

Не всяка груба или несправедлива квалификация е непременно противоправна. Свободата на изразяване защитава и остри, преувеличени или смущаващи оценки, особено по въпроси от обществен интерес. Публичните институции, обществените организации и лицата, които участват в публичен дебат, трябва да понасят по-висока степен на критика.

Но тази защита не е абсолютна.

Проверимите фактически твърдения трябва да бъдат верни или поне журналистът да е разполагал с достатъчна фактическа основа и да е действал добросъвестно при публикуването им. Оценъчните съждения не подлежат на доказване по същия начин, но също трябва да имат достатъчна връзка с установени факти. Колкото по-тежко е обвинението, толкова по-солидна трябва да бъде фактическата му основа.
Особено проблематични са квалификациите, които по форма изглеждат като мнение, но по съдържание приписват конкретно поведение:

• „фалшифицира“;
• „манипулира“;
• „крие“;
• „става съучастник“;
• „защитава частен интерес“;
• „подменя историята“;
• „покушение към паметта“.

Тези изрази могат да бъдат възприети от непредубедения читател като твърдения, че засегнатите лица съзнателно извършват измамни или професионално непочтени действия. Ако липсва доказателство за умисъл, авторът следва поне ясно да посочи, че изразява собствена интерпретация, а не установен факт.

Ето защо не е необходимо да се твърди предварително, че конкретна публикация представлява „клевета“ или „обида“. Това е правна квалификация, която зависи от точния текст, контекста, фактическата основа, засегнатото лице и преценката на компетентния съд. Напълно основателно обаче може да се заключи, че част от използваните изрази имат потенциал да накърнят доброто име, защото приписват съзнателна манипулация, корист, укриване или професионална непочтеност.

VIII. Двойният стандарт на прозрачността

Христов има право да пита кой финансира фондации, проекти и обществени инициативи. Има право да настоява за оповестяване на договори, възнаграждения, процедури и отношения с донори.

Но когато финансовата прозрачност се използва като критерий за моралната надеждност на другите, този критерий неизбежно става приложим и към самия журналист.

В публикациите на desebg.com многократно се подчертава, че Христов и съмишлениците му работят „безвъзмездно“.

През 2023 г. desebg.com публикува специален материал, в който поименно са изброени участниците в поклонението, „които работиха безвъзмездно“, включително и Христо Христов.

Твърдението, че определена конкретна дейност е извършена без възнаграждение, обаче не е равнозначно на твърдение, че лицето никога не е получавало възнаграждения, дарения, грантово финансиране или друга финансова подкрепа за свои журналистически, издателски или обществени дейности.

Следователно е напълно легитимно – и в съответствие със стандарта за прозрачност, който самият Христов последователно прилага към други журналисти и организации – да бъдат поставени следните въпроси:

• За какъв точно период се отнасят публичните твърдения за „безвъзмездна дейност“?
• Отнасят ли се те единствено до организацията на конкретните поклонения или и до цялостната Ви журналистическа и обществена дейност?
• Получавали ли сте лично или чрез фондации, сдружения или други юридически лица, които сте представлявали или ръководили, в периода от края на 2009 г., когато преустановявате работата си във в. „Дневник“, до настоящия момент, възнаграждения, дарения, грантово финансиране или друга форма на финансово подпомагане?
• От кои физически или юридически лица са предоставяни такива средства?
  За какви конкретни проекти, дейности или услуги са били предоставяни?
  В какъв размер са били и през какви периоди?
• Моля да бъде направено ясно разграничение между лични възнаграждения, авторски или граждански договори, дарения, финансиране на представлявани от Вас организации и финансиране на конкретни проекти.
• Получавали ли са финансиране фондациите или другите организации, които сте представлявали, управлявали или ръководили през този период?

Поставянето на тези въпроси не съдържа обвинение. То представлява прилагане на същия принцип на публична отчетност и прозрачност, който Христов последователно изисква от други участници в обществения дебат.

Ако финансовата прозрачност е критерий за обществена почтеност, този критерий следва да бъде еднакво приложим към всички, включително към онези, които най-настойчиво го изискват от останалите.

Именно поради това до Христо Христов беше отправено публично журналистическо запитване с конкретни въпроси относно финансирането на неговата журналистическа и обществена дейност в периода от края на 2009 г. до настоящия момент.

Това не е лична атака. Това е прилагане на същия стандарт, който Христов използва спрямо останалите.

Ако той противопоставя собствената „безвъзмездна“ работа на „платения продукт“ на други организации, обществото има право да знае пълния контекст на собственото му финансиране. В противен случай „безвъзмездността“ може да се превърне от проверим факт с ясно определен предмет и период в средство за морално самопозициониране срещу хората, които работят по финансирани проекти.

Заключение

Критиката към фондация „Софийска платформа“, фондация „Остров Белене“ и община Белене може да бъде напълно легитимна. Възможно е в техни проекти да има дребни фактологични неточности, процедурни слабости или недостатъчна прозрачност. Всички те подлежат на проверка, обществен дебат и журналистическо разследване.

Проблемът е, че в поредица от свои публикации Христо Христов превръща спорните въпроси в морални обвинения и предполагаемите пропуски — в доказателства за умисъл.

„Манипулация“, „фалшифициране“, „подмяна“, „съучастник“, „крие“, „покушение“, „бутафорен атракцион“, „грозен пиар“, „частен интерес“, „без грам отговорност“ — това не са невинни стилистични украси.

Те изграждат обвинителна рамка и внушават на читателя, че конкретни хора и организации съзнателно действат срещу истината и паметта на жертвите.
Журналистът има право да бъде остър. Свободата на изразяване обаче не освобождава автора от задължението:

ясно да разграничава проверимите факти от собствените си интерпретации;

да не представя предположения за чужди мотиви като очевидни факти;

да превръща законното финансиране в знак за морална съмнителност;

или да използва авторитета на каузата за паметта като основание за публично заклеймяване на всеки, който не споделя неговия подход.

Паметта за жертвите на комунистическия режим не принадлежи на един журналист, една фондация или една инициативна група. Никой няма монопол върху нея и никой не може сам да се провъзгласи за единствен неин защитник.

Колкото по-значима е каузата, толкова по-недопустимо е тя да бъде използвана за изграждане на персонални конфликти, за внушаване на корист и непочтеност или за разделяне на участниците в обществения дебат на „истински“ и „фалшиви“ пазители на паметта.

Изискването е просто: проверими факти, право на отговор, ясно разграничение между факт и мнение и еднакъв стандарт на прозрачност към всички — включително към онзи, който го изисква най-шумно от останалите.

Остава още едно обстоятелство, което трудно може да бъде подминато.

Аз, авторката на тази статия, не съм сред засегнатите от разгледаните публикации и не съм обект на техните атаки.

Напротив – с Христо Христов сме приятели и съмишленици повече от двадесет години. През всички тези години взаимно сме се подкрепяли в общата кауза за разкриване на истината за престъпленията на комунистическия режим и за съхраняването на паметта за неговите жертви.

Младите хора, срещу които са насочени тези публикации, познавам сравнително отскоро – някои от седем-осем години, други едва от година-две, а някои само от няколко месеца.

През това време обаче внимателно следя тяхната работа и виждам колко ценна е тя. Впечатлява ме не само нейният мащаб, но и начинът, по който се осъществява – по модел, утвърден в западноевропейските демокрации: с уважение и съчувствие към жертвите, с внимание към човешките съдби, с толерантност към различните убеждения, без заклеймяване нито на онези страдалци, които под натиск са подписвали декларации, нито на хората, които поради незнание или под въздействието на пропагандата не познават цялата историческа истина. И същевременно – без компромиси с историческите факти.

Неотдавна присъствах лично на едно от обученията в Белене, за да си съставя непосредствена и по-цялостна представа за неговото съдържание и методи. Мога напълно отговорно да заявя, че видях програма, която следва най-добрите европейски практики – с отлично подготвени лектори и изследователи, с дискусии и рефлексии между участниците и с практически занимания, водени от висококвалифицирани университетски преподаватели.

През годините тези обучения неизменно са включвали и срещи с бивши лагеристи – както българи, така и турци, преживели различните периоди на лагера „Белене“. Днес подобни срещи стават все по-трудно възможни, защото повечето от тези свидетели си отидоха един след друг. Сред останалите живи лагеристи са преди всичко турци, въдворени през последния, четвърти период на лагера през 1984–1986 г., свързан с насилствената асимилационна кампания, известна като т.нар. "възродителен процес".

Именно затова още по-голяма стойност придобиват усилията техните свидетелства да бъдат съхранени, осмислени и предадени на следващите поколения.

Всички организации и хора, срещу които са насочени разгледаните тук публикации, работят всеотдайно за съхраняването на паметта за жертвите на комунистическия режим. Те си сътрудничат, подпомагат се взаимно и изграждат общност около една кауза, която би трябвало да обединява, а не да разделя.
Именно затова обвинителният език, насочен срещу съмишленици, буди особена тревога.

Вместо да насърчава професионален диалог по конкретни факти, Христо Христов – когото мнозина от нас повече от две десетилетия приемаха като приятел и съмишленик – започна, особено след пандемията от COVID-19, последователно да задълбочава разделенията и да подкопава доверието между хора и организации, които защитават една и съща обществено значима кауза.

Стигна се дотам, че негови публикации бяха използвани от турска изселническа организация в публични атаки срещу хора, които чрез научни изследвания, публикации, лекции, изложби и образователни програми защитават паметта за жертвите на т. нар. "възродителен процес" и се стремят добросъвестно и обективно да представят тяхната история и страдания.

А когато публикациите на един журналист се превръщат в средство за атака срещу хора, които от години защитават същите жертви и съхраняват свидетелствата им, той не би трябвало да остава безучастен към този резултат.

Признавам, че не разбирам причините за тази последователна враждебност.

Именно затова отправих към г-н Христов публично журналистическо запитване с въпроси относно неговата журналистическа и обществена дейност, включително относно стандартите за прозрачност и отчетност, които самият той последователно изисква от други журналисти, обществени организации и участници в публичния дебат.

Надявам се да прояви същата добросъвестност, откритост и уважение към обществения интерес, които очаква от всички останали, и да даде ясни и конкретни отговори на поставените въпроси.

16.07.2026

* Работата по проекта за мемориал започва поне четири години преди работата по проекта за реставрация и консервация на католическата църква "Рождение на Блажена Дева Мария". Първите обсъждания са през 2012 г. по идея на отец Кортези и Михаил Маринов, а официално от 26 април 2014 г. с основаването на Комитет за Остров Белене – независима гражданска структура с идеална цел, без икономически и политически интереси, която си поставя за цел създаването на парк-мемориал на Втори обект на бившия концлагер, на музей-мемориал на жертвите на тоталитаризма и събиране и архивиране на исторически свидетелства за концлагерите и която по-късно прерасна във фондация "Остров Белене" - Бел. ред.