Една година от началото на втория етап на руската война в Украйна

Борислав Скочев

Ако на 24 февруари 2022 г. президентът Зеленски беше избягал в чужбина, ако украинският народ не се беше изправил срещу руския нашественик, цивилизованият свят щеше да преглътне завладяването на Украйна.

“Mourir pour Dantzig?” – този позорен френски лозунг от навечерието на Втората световна война всъщност е естествената реакция на уредения, спокоен, мирен живот. На никой нормален човек, държавник или войник не му се влиза във война, особено пък чужда.

Ако украинците не се бяха били и Украйна беше завладяна от Путиновите орди, ако нашественикът беше избил украинския национален елит, украинските демократи и украинските националисти, ако страната беше покрита с масови гробове и концлагери, ако поробена Украйна беше насилствено русифицирана, демократичният и цивилизован свят щеше да бъде потресен, възмутен, щеше да наложи нови санкции и да изолира напълно Русия. А после едно по едно слабите звена като Орбан, Макрон, Радев щяха да започнат да призовават за прагматизъм, нормализиране и приемане на реалностите. И всичко щеше да бъде преглътнато и с гузно облекчение забравено.

Но не стана така, украинците преобърнаха очакваната от всички развръзка. Плановете на Путин отидоха по дяволите.

През всичките си години на власт Путин прилагаше в дипломацията някои техники на бойните изкуства. Но като посредствен човек (с плитък и провинциален мироглед, както писа Анна Политковская) не спазваше техните основни принципи. Вместо уважение към противника – презрение. Зад хитростта и привидната му трезвост - страх. Едновременно страх и надменност. Путин фантазира заплаха от Запада и в същото време изпитва презрение към демократичния свят, смята го за разложен и лишен от жизненост, неспособен да реагира на грубата сила. А той вярва, че грубата сила или заплахата с нея продължава да бъде решаваща, както е била досега в историята. “Като не срещаше съпротива, Путин, естествено, ставаше все по-нагъл” – беше писала Анна Политковская още през 2004 г.

Само че в Украйна се натъкна на съпротива, жизненост и сила. А тази украинска съпротива пробуди решителността и силата на демократичния либерален свят.

Вероятно Путин не е чел “Архипелаг ГУЛАГ” и по специално главата “Четиридесетте дни на Кенгир”. Иначе щеше да знае, че и стачката в специалния концлагер в Екибастуз в началото на 1952 г., и въстанието в Кенгир през лятото на 1954 г., когато лагеристите държат концлагера под своя власт в продължение на 40 дни, са дело на украински националисти. Пак украински националисти организират и 70-дневното въстание в концлагера в Норилск през лятото на 1953 г. и въстанието в концлагера край Воркута през юли 1953 г.

Като описва украинската непреклонност и бунтовност в концлагерите, Солженицин пише: “Защо тъй много ни дразни украинският национализъм, желанието на нашите братя да говорят и да отглеждат децата си, и да си пишат на собствената мова? … В приятелското си общуване с украинци в лагерите ми се откри колко им е наболяло. Нашето поколение не може да не плати за грешките на предишните”. (А колко руски поколения ще плащат престъпленията на Путин?!)

Но Путиновата посредственост не е единствената причина за подценяването на Украйна. По същия начин Русия подцени и решителността на България да защити независимостта си след Съединението и да не се превърне в Задунайска губерния. Една и съща руска имперска надменност, независимо дали е царска, болшевишка или фашистка.

Днес, когато Путин е спрян в Украйна, западните съседи на Русия са спасени от нашествие, а на България се размина евразийската деградация към несвобода и бяха попарени надеждите на петата колона, проруските паравоенни групи и копейкиновците за власт, деветосептемврийско насилие и концлагери, дължим на украинците огромна благодарност и всяческа помощ на техните воини и на украинските деца и жени, намерили убежище у нас.

24.02.2023