От площад “България” до Блатния площад има две крачки

Борислав Скочев

Гневни сме, съчувстваме, възмущаваме се от арестите на руснаци, отдаващи почит на Навални в различни руски градове.

Чувствата ни са справедливи. Но у нас се случи нещо подобно, а не желаем да го забележим или по-лошо - приветстваме го.

Кметът Терзиев и СДВР опитаха да възпрепятстват марша в почит на една друга жертва на тоталитарна Москва. От 3 ноември 1989 г. насам почти не съм виждал такива превантивно-задушаващи полицейски мерки, дори и на онази първа софийска демонстрация още преди падането на комунизма. Нещо подобно имаше единствено при протестите срещу Путин през 2008 г., когато полицейските бусове закриха протестиращите на Орлов мост, за да не ги види “високият гост”. Полицията направи същото и през 2019 г. при протестите срещу руския премиер Медведев пред президентството; тогава освен потьомкинската завеса полицията обгради първата група протестиращи и не допусна останалите желаещи да протестират срещу Путинска Русия.

На 17 февруари 2024 г. момчетата и момичетата от Луковмарш бяха проверявани през 200 м, забавени с час и половина-два, накрая обкръжени пред НДК от плътен кордон от трикратно повече полицаи. Впечатлението беше, че всеки момент ще ги товарят на конски вагони, за да осъществят копейкиновската мечта за Белене. Накрая младежите бяха пуснати да потеглят към къщата на убития от комунистически терористи генерал с указание да не се събират повече от десетина човека. И те спазиха дори тези неправомерни условия, опровергавайки така всички преднамерени опасения на СДВР, дали на кмета изсмукано от пръстите основание да забрани шествието.

На площада имаше само няколко души, които явно не бяха част от луковците, но предполагам, че бяха дошли в подкрепа на свещеното право на събрания и в почит на възродилия българската войска и боен дух ген. Христо Луков. Един от тях направи сравнение с Тянанмън. Аз пък си спомних московските площади и конкретно полицейските действия на Блатния площад на 6 май 2012 г., когато при възпирането на “Народния марш”, в който участваха крайнолеви, демократични и крайнодесни партии и движения, бяха арестувани над 600 души, сред които и бъдещите жертви Борис Немцов и Алексей Навални.

Сигурно някой ще се възмути, че сравнявам антипутинските протести в Русия и Луковмарш. Всъщност далеч съм от мисълта да слагам равенство между Путинова Русия и България. Поне засега. В действията на полицията нямаше никаква бруталност; не може да става и дума за безизходния трагизъм на руската ситуация.

Но погазването на правата и свободите нявсякъде и при всякакви обстоятелства си е погазване на правата и свободите. Всяка година съдът отменя заповедите на кмета на София за забрана на Луковмарш като необосновани и нарушаващи основни конституционни права и определя писмата на СДВР, с които се мотивира забраната, като, да го кажа така, несъответстващи на действителността. Само тази есен съдът се произнесе два пъти в този смисъл по заповедите на Терзиев.

Не знам дали за забраната си кметът Терзиев е мотивиран от историческия разказ, който е чувал в семейството си. Или от характерната и за Фандъкова услужливост към руското, израелското и американското посолство, които излизат с декларации (мисля, че тази година посолството на САЩ не си позволи предишната невъзпитана намеса в нашата история и право). Или пък, нека го допуснем, от искрена загриженост за демокрацията. Но такова газене на конституцията произвежда нещо обратно на демокрацията. То само подхранва антилибералните нагласи и затвърждава вярванията, че либералната демокрация е лицемерна, с двойни стандарти, враждебна на патриотизма, че писаното за гражданските и политическите свободи е бошлаф и не законът, а бруталната сила е важна.

Убедени сме, че историята следва своя възходящ ход и личностите нямат значение. Но това е наивно. Путин е научил от сталинската практика, че личностите ИМАТ значение. С убийството на чеченския президент Аслан Масхадов и изчезването на светската, призната от света чеченска власт демократичният свят с гузно облекчение изостави тази неудобна за отношенията с Русия тема и гордият, непокорен, непобеден дори от Сталин чеченски народ беше смазан под жестока власт. След убийството на Литвиненко вече няма идващи от руските служби за сигурност хора, които да разкриват криминалните тайни на държавната власт. Въпреки немалкото смели руски журналисти, след убийството на Анна Политковская няма кой по толкова жертвоготовен, честен и въздействащ върху руското общество начин да пише за войната срещу Украйна. След убийството на Орхан Джемал, Александър Расторгуев и Кирил Радченко армията на Пригожин остана необезпокоявана. Не вярвам след убийствата на Борис Немцов и Алексей Навални руската опозиция и протестното движение да се възстановят в близкото десетилетие.

Деградацията на едно общество обаче не се случва само с убийствата на лидерите. Става и с превръщането му в съучастник. Който днес оправдава с политически и идеологически съображения погазването на правото на мирни събрания и шествия, той е готов утре – не дай боже! – да бъде възторженият или примиреният поданик на една диктатура или тоталитарна държава.

Демократи сме ний, ама все недотам, че да защитим принципно правото на глас на другия, с различното, пък ако ще и неправилно и вредно според нас убеждение, защитавайки така собствените си права и свободно бъдеще.

22 февруари 2024