Епопея на предадените

Борислав Скочев

Богораз, Литвинов, Бабицки, Делоне, Дремлюга, Файнберг, Горбаневска, Баева. Имената на осемте руснаци, които на 25 август 1968 протестираха в центъра на Москва срещу нахлуването в Чехословакия, са известни на света.

Едуард Генов, Валентин Радев, Александър Димитров. Колко българи знаят имената на тримата студенти, осъдени през септември 1968 за протеста си срещу смазването на Пражката пролет?

Нелсън Мандела, най-дългогодишният политическият затворник в света - 27 години. Васил Узунов, политически затворник в продължение на 28 години, е неизвестен дори в България.

Същото може да се каже за Кажинската буна, селското въстание срещу колективизацията в Югославия през 1950 - и за селските бунтове в България през 1950-1951. За въоръжената съпротива срещу съветската власт в Прибалтика ("горските братя"), в Полша ("прокълнатите войници"), в Румъния ("хайдутите") в периода 1944-1960 - и за българските горяни.

С номинацията на анархиста Георги Константинов за комисията по досиетата придоби публичност още един факт, достоен за националната ни памет: два дни преди смъртта на Сталин български младежи взривяват паметника му в София. Ако някой си представя, че медиите са се втурнали да открият мястото на паметника в Борисовата градина, да намерят снимки на зловещия истукан, да разкажат историята на саможертвения акт, много се лъже.

Контраразузнаването отказа достъп до класифицирана информация на Георги Константинов и така го дисквалифицира като кандидат за комисията. Няма значение, че съдът след 1989 е оправдал Георги Константинов. За днешните спецслужби, наследили информационния масив и предубежденията на Държавна сигурност, той продължава да е терорист и враг на държавата.

Кандидати на БСП и НДСВ за комисията, които са работили в МВР преди 1989 и са се изказвали против отварянето на архивите, се оказаха безпроблемни, а проблемен - единственият кандидат, който е лежал 10 години в комунистически затвор, защото се е борил с режима и който от 1997 води битка да получи всички документи от разработките на ДС за него.

Всъщност това щеше да се случи с всеки друг дисидент, политически затворник, горянин на мястото на Георги Константинов. С всяка друга неудобна, войнствена, странна личност, самоубийствено тръгнала навремето срещу съветския строй в България, тъй като и сега не би влязла в съглашения и компромиси в комисията за тайните на ДС.

Кандидатурата на Георги Константинов даваше отлична възможност да се защити принципът в комисията за документите на ДС да са хора, които са воювали с Държавна сигурност, както е в другите посткомунистически страни. Нещо повече, тази кандидатура даваше възможност - за първи път от 18 години - да се постави истински и с реални последствия въпросът за нелегитимността на комунистическия режим 1944-1989 и легитимността на съпротивата срещу него.

Но се случи друго.

Партийната ревност вдясно атакува Георги Константинов като комунист. Медиите, които не разказаха историята на взривяването на паметника, с разширени от ужас очи информираха за неговите революционни анархокомунистически идеи.

Един десен партиен лидер дори го приравни с репресирания Трайчо Костов, който е пряк изпълнител на телеграмите от Москва за ликвидирането на българския елит. За разлика от комунистите българските анархисти не са градили тоталитарния режим, с който руският империализъм подчини България - те са от първите хвърлени в концлагерите и затворите, защото му се противопоставят.

Но понеже идеологическите различия не бяха достатъчни да се дискредитира докрай кандидатурата за една комисия, в която е много по-важно човекът да е с миналото и характера на борец срещу ДС, или казано с думите на Владимир Буковски, "да не е нито от десния, нито от левия лагер, а да е от концлагера", в десен вестник се появиха подмятанията, че Константинов е бил вербуван. А също, че не е взривил паметника на Сталин, а само е възнамерявал да го направи.

Партийният егоизъм обслужи вечната ДС във войната й срещу националната памет.

Как човек да не се сети за Илия Минев и още много като него, които бяха политически маргинализирани в самото начало на прехода и от ДС, и от собствените си политически идеи и трудни характери. Но не заслужаваха да бъдат забравени. Ако сега Захарий Стоянов пишеше горчивия си предговор към "Записките", сигурно би включил в картината на окаяното ни безпаметство умиращия в мизерия и забрава Илия Минев.

Статията е публикувана в списание Диалог, април 2007, бр. 32.