Към дискусията за архива на ДС

Борислав Скочев

На 12 август 2012 г. в предаването Неделя 150 беше подхваната дискусия за проблемите при работа в архива на комисията по досиетата. Тъй като г-н Евтим Костадинов, председател на комисията, изглежда е останал с впечатление, че единствено Михаил Иванов изпитва трудности при работата си, ще изложа някои собствени наблюдения.

Няма да се спирам на всички трудности, които съм имал и които удължават изследването по определена тема с години. Виждам, че част от тях се преодоляват, особено след приемането на част от архивите.Ще разкажа само за няколко, чиито причини отиват отвъд организацията на работа.

Единият от проблемите беше посочен от Михаил Иванов в дискусията – заличаването на имена в копията. Законът не посочва ясно кои са трети лица и какви са правата и законните интереси, които могат съществено да бъдат нарушени при оповестяване на имената.

Например трето лице ли е окръжен, околийски или градски секретар на комунистическата партия, когато не само политическите ръководни решения за Държавна сигурност са вземани от централните органи на БКП, но и множество от оперативните решения на органите на Държавна сигурност са съгласувани на местно ниво със съответните партийни комитети? БКП не само създава и ръководи Държавна сигурност, но в редица случаи функциите и структурите им се преплитат.

Съществено нарушаване на права и законни интереси на трето лице ли е, ако бъде публикувано името на човек, който се е съпротивлявал на комунистическата власт? И възможно ли е да има анонимизиране на исторически личности? Действително, изследователят може сам да прецени дали да поеме своята отговорност, но за целта трябва да си е записал всички имена преди да бъдат заличени в комисията. В този случай той ще е принуден да се откаже да прегледа голям брой архивни единици, за да си изгради пълна и вярна картина по своята тема, след което да анализира получените копия, а вместо това ще трябва да преписва документи.

Другата възможност е служителите, които заличават имената, да правят тази преценка. Колко абсурдна е тази възможност може да се види в копия, в които са заличени имената на гр. Гоце Делчев, на регентите или на комунистическия вожд Георги Димитров. И сега не е по силите на служителите едновременно да обслужват гражданите в читалнята и да заличават имена. Физически невъзможно е наред с останалите си задължения да прочетеш десетки страници, внимавайки да не пропуснеш име, камо ли да прецениш дали това име е на известна историческа фигура или на редово “трето лице” и дали се накърняват съществено интереси и права. Би трябвало законът, по който работи комисията, да изясни достатъчно конкретно в кои случаи се накърняват съществено права и интереси и изследователят сам да внимава да не престъпи тези ограничения. Екзотичният пример, посочен от Михаил Иванов с отвлечената през 1618 г. и анонимизирана през 2010 г. Петкана, според мен всъщност е педантично изпълнение на закон, който прави всичко възможно за история с анонимни действащи лица.

Натоварването на комисията с цензорски функции затруднява както собствената й, така и изследователската работа. В пъти по-лесно и бързо се получават документи и копия в Държавния архив и в архива на МВР. Преди време в комисията за досиетата заявих за сканиране карта на концлагерния остров Белене. Беше необходима година и два месеца и множество настоявания, за да получа диска със сканирания лист А3. Подобна карта беше сканирана в Държавния архив за 15 минути. Тъй като в случая не става дума за ксерокопия, които заради заличаването се чакат с месеци, мога да си обясня това забавяне само с боязън да не бъдат престъпени някакви граници на секретност, въпреки че по закон архивът на ДС, както и архивите на затворите, лагерите, съда и прокуратурата от тоталитарното време не представляват класифицирана информация.

В този смисъл съм съгласен с Михаил Иванов, че работата като централизиран архив на документите на Държавна сигурност не може да бъде свойствена на комисия, създадена с тясно определената в закона задача да разкрива принадлежност към ДС.

Но смятам, че такъв специализиран архив трябва да има. В бившите комунистически държави, в които бяха създадени национални институти за изследване на тоталитарното минало, именно те събират и управляват архивите на репресивните органи. Проверката за принадлежност към тоталитарните служби за сигурност е само една от функциите на тези институти. Основната задача, с която са създадени, е да осветлят близката история. Да извършат историческо проучване и просвещаване на обществото за тоталитарния период. Да съхранят паметта за жертвите и страданията на народа по време на тоталитаризма, за въоръжената и за легалната политическа и гражданска борба за отнетата от Съветския съюз или нацистка Германия държавна независимост и човешки права. Да постигнат справедливост за престъпниците и жертвите на режима.

Структурата им и законите, по които работят, са подчинени на тази мисия. Най-общо тези институти имат следните отдели:

- Архив на тоталитарните служби;

- Отдел за научни изследвания и просвещение;

- Отдел за съдебно преследване;

- Отдел за лустрационна проверка.

Архивните отдели събират всички документи на репресивните органи, управляват архива, осигуряват достъп и работа с документите.

Отделите за изследване и просвещение информират обществото за структурата, методите и служителите на Държавна сигурност, извършват академични изследвания и осигуряват научната работа на други институции и отделни изследователи, правят публикации и изложби, работят съвместно с просветните министерства за включване в учебните програми на историята на тоталитарния режим.

Отделите за съдебно преследване работят на основата на закони за продължаване давността за комунистическите престъпления. Те разследват и документират такива престъпления и ги предават на прокуратурата.

Отделите за лустрационна проверка, освен основната си задача, публикуват каталози с личните данни на всички щатни служители на органите за сигурност; каталози на лицата, заемали ръководни позиции в комунистическата партия и други казионни тоталитарни организации, членове на Министерски съвет и други централни административни органи; каталози на лицата, за които ДС е събирала информация – с тяхно съгласие.

Само при така зададена историко-просветителска мисия има смисъл от специализиран архив на тоталитарните служби за сигурност.

Михаил Иванов поставя въпрос не само за анонимизирането на третите лица, но и на висшите офицери от ръководството на МВР и ДС: “Как е възможно да се реконструира историята, ако действащите лица в нея остават анонимни?” Тук според мен проблемът е по-скоро в това, че щатните служители на ДС подлежат на същия ред на разкриване като секретните сътрудници. Тоест обявяването на тяхната принадлежност към ДС е ограничено от заемането на публични длъжности или извършване на публични дейности и не се обявяват, ако са починали. Михаил Иванов даде уместен пример за абсурдната ситуация с имената на Григор Шопов и Ангел Солаков. Би трябвало този въпрос да бъде решен както в Полша и Чехия – да бъдат публикувани списъците с щатните служители на ДС по поделения. Ръководителите на управления, отдели и дори отделения и служби в ДС често пъти имат съществена роля в историческото действие, включително като вдъхновители на политическите решения.

Още един опит от работата ми в комисията. Преди време попаднах на папка със снимки от Ловешкия лагер, в която по опис трябваше да има 43 снимки, а в нея се намираха 11. Получих стандартния отговор, че така е получена от МВР, но след неколкократни мои настоявания комисията изпрати запитване до архива на МВР. МВР забрави за отговора, а комисията забрави за въпроса. Не настоявах, защото не снимките ме интересуваха – поне наличните бяха правени 1990 г., - а волята на комисията да върви по дирята на документите, които е призвана да събира в централизирания архив. Нали в Германия събираха късче по късче и сглобяваха хиляди унищожени документи?!

И ако това е случай отпреди години, то във въпросното предаване чух формалния отговор на г-н Костадинов за такива липсващи документи, за които няма протокол за унищожаване – комисията така ги е получила и нищо повече не е длъжна да направи.

Моето мнение е, че тази липса на чувство за мисия се корени в порочния начин на избор на комисията. Този избор се прави от партиите в парламента изцяло по собствени съображения и критерии и дори в закона присъства откровеното изискване никоя партия да няма мнозинство в комисията.

Как е в други бивши соцстрани? В Чехия изборът на съвета на чешкия Институт за изследване на тоталитарните режими и архив на службите за сигурност се прави от сената, но номинациите са както от палатата на депутатите и президента, така и от научни, архивистки, образователни и правозащитни организации и от организации на участници в антикомунистическата съпротива и на бивши политически затворници. Сенатът избира двама от номинираните от палатата на депутатите, един от номинираните от президента и 4 от номинираните от граждански организации.

При поляците номинацията е изцяло непартийна. Съветът на полския Институт за национална памет се назначава от сейма, сената и президента измежду кандидатите, които им представят определени в закона академични и юридически институти.

Навсякъде в Източна Европа в управителните тела на тези национални институти влизат хора с академични титли и опозиционна биография. В Полша те не трябва да са били свързани не само с комунистическите служби за сигурност, но и с централни и местни органи за контрол върху църквата, със службата за цензура, да не са били съдии, които са издавали политически присъди и т.н. В Чехия членовете на съвета, както и старшите служители на института, не трябва да са били членове или кандидат членове на комунистическата партия, да са завършили висши политически, полицейски или военни училища в Чехословакия или другите държави от Варшавския договор, да са били служители или сътрудници на службите за сигурност.

Единствено българската комисия има за председател офицер от Народната милиция (в новия състав на комисията БСП успя да включи още един офицер от МВР пред 1990 г.), а за членове – функционери на комунистическия режим на окръжно ниво. Поради което членството на нашата комисия беше отхвърлено от Платформата за европейска памет и съвест.

Друга екзотична особеност на българския случай е това, че кандидатите за членове на комисията трябва да получат одобрението на ДАНС. Не ми е известно някъде тайните служби да определят членовете на институт, който трябва да разкрива истината за дейността на техните предшественици. Да си спомним какво се случи, когато Петър Стоянов предложи при предишния избор на комисията кандидат, който беше минал през комунистическите затвори, а същевременно не дължеше на никоя партия депутатско място. ДАНС попречи на избора на Георги Константинов въз основа на обвиненията на Държавна сигурност срещу него.

Разбира се, не е реалистично да се очаква, че в близко бъдеще ще бъдат направени нужните промени, така че законът да служи не на злободневни политически цели, а на познаването и осмислянето на комунистическото минало. “Тези, които не познават миналото си, са обречени да го преживеят отново.” Ако завършвам с тази банална истина, то е само защото с нея започва чешкият закон от 2007 г. за създаване на Институт за изследване на тоталитарното минало и на архив на службите за сигурност.

Публикувано в Свободата, 30.08.2012