Кой настояваше за влизането на България в Тристранния пакт?
Даниела Горчева

Една от най-големите лъжи на комунистическата историография, която заблуждава и до днес много хора е, че България е влязла в Тристранния пакт напълно доброволно и с цел да си върне отнетите след Междусъюзническата и Първата световна война територии, населени с българи.

Наистина, покрусата след несправедливия Ньойски договор, подписан в Париж от Александър Стамболийски на 27 ноември 1919, когато България е принудена да отстъпи Южна Добруджа, Западните покрайнини, Беломорска Тракия и Струмишко, е огромна и разбираема.

Но българската дипломация сравнително бързо разбира, че е невъзможно и пагубно да се поддържат претенции към всички съседни държави и се ориентира към политика на изчакване, свеждайки исканията си до подобряване на положението на българите в отнетите територии и до надежди за мирна ревизия.

Националният проблем и българската общественост между двете световни войни

Ако на българските правителства се налага в името на установяване на добросъседски отношения с някоя балканска страна да снемат националните искания от дневния си ред, то в периода между двете войни всички български политически партии и обществени организации с влияние и престиж, неотклонно застъпват становището за българския характер на Македония, Западна Тракия и Южна Добруджа, а българският народ се отнася със съчувствие към страданията на сънародниците си зад новоочертаните граници и се стреми към национално обединение.

Единственото изключение е комунистическата партия.

Тя безрезервно и фанатично приема постановките на Коминтерна по всички въпроси и извършва антидържавна дейност с пагубни последствия – като престъпната организация на Септемврийския метеж и осъществяването на чудовищния двустепенен терористичен акт през април 1925 г., чиято цел е избиване на цялото правителство и на военния елит на България, за да бъде установена съветска власт в страната.

По чудо правителството начело с министър-председателя Александър Цанков оцелява в този кървав атентат, но България губи толкова офицери, колкото не е загубила до този момент във всичките войни взети заедно.

Обслужващи пряко интересите на съветската държавна доктрина, БКП функционерите подкрепят и антибългарските постановки на Коминтерна, които са обидни и противоречат на чувството за справедливост на българите. Така, под влияние на Москва българските комунисти започват да изповядват идеите за създаване на нова нация в Македония и дори, че намиращата се в България част от Македония била „завладяна и подчинена”.
През 1926 г., на своя Виенски конгрес ЦК на БКП дори стига до абсурда да се дадяла възможността на населението на Македония, Тракия и Добруджа да се „самоопредели”, вкл. до създаване на самостоятелни държави. И това става в момент, когато на тези територии стотици хора са затваряни или интернирани заради отстояването на своя български произход, а хиляди български черкви и училища се затварят или разрушават.

По същото време, въпреки че на конференцията в Генуа през 1922 година, българското правителство е формулирало три съвсем скромни искания: връщане на бежанците по родните им места, връщането на отнетите им имоти и спазването на международните договорености за правата на малцинствата, става ясно, че нито връщането на бежанците, нито възстановяването на имотите им няма да може да се реши положително и този въпрос излиза от обхвата на българската политика.

Ето защо усилията се насочват преди всичко към облекчаване на положението на българите, останали зад граница като официалните искания на България никога не надхвърлят заложеното в международните договорености.

Въпреки това, дори признаването на българските малцинства от съответните правителства, се оказва невъзможно. Ако Гърция и Румъния понякога все пак се съгласяват да водят разговори по тези теми, то Югославия категорично отрича присъствието на българско население на своя територия.

Нека да запомним всичко това, защото то има отношение към депортацията на евреите от Македония и Беломорска Тракия.

И все пак искала ли е България от чувство за реваншизъм да се присъедини към Тристранния пакт през 1940 ?

Нека припомним фактите, така нагло манипулирани през всичките тези години от установяването на съветската окупация в България през 1944 година до ден днешен.

На 23 август 1939 година, една седмица преди началото на Втората световна война, Германия и СССР сключват договор за ненападение, известен като пакта Рибентроп–Молотов. Към него е прикрепен секретен протокол за подялбата на Полша, балтийските страни и определянето на „сфери на влияние” (Финландия и Бесарабия) и окупационни зони.
Пактът между Хитлер и Сталин на практика позволява и подготвя Втората световна война, нещо повече – прави я неизбежна. Съдбата на Полша е предрешена. На балтийските държави и Бесарабия – също.

На 1 септември, една седмица след като се договаря със Сталин за подялбата на Полша и балтийските държави, нацистка Германия нахлува в Полша. На 3 септември Великобритания, Австралия, Индия, Нова Зеландия и Франция обявяват война на Германия, но така и не успяват да предприемат сериозни действия.

На 9 септември Сталин официално поздравява Хитлер за превземането на Варшава с телеграма, изпратена от Молотов. На следващия ден обаче се оказва, че съобщението за разгрома на Варшава е прибързано и че боевете за полската столица продължават.

На 15 септември 1939 България обявява своя неутралитет с правителствена декларация.

На 17 септември 1939 Червената армия напада Полша под претекст, че „защитава населението на Полша, Белорусия и Украйна”. Полското правителство търси убежище в Румъния, където емигрира.

На 18 септември Вермахтът и Червената армия правят общ парад в Брест-Литовск. Подписано е съветско-германско споразумение за делба на Полша и декларация „в полза на мира”. Коментарът на този цинизъм е излишен, но ето откъс от самата декларация:

„Правителството на Райха и на СССР чрез подписания днес договор, като уреждат границите между двете държави, вследствие разпадането на Полската държава и създавайки по този начин сигурна основа за продължителен мир в Източна Европа, единодушно изказват своето гледище, че е в интерес на всички народи да приключат положението на война, което съществува между Германия, от една страна, и Франция и Англия, от друга. Двете правителства, прочее, ще направят общи усилия да се постигне тази цел колкото е възможно по-скоро. В случай, че това не се достигне, ще се докаже, че Англия и Франция са отговорни за войната.”

На 28 септември 1939 е подписан Пакт за приятелство и за границите между СССР и хитлеристка Германия.

Според договора на територията на бившата полска държава се установява граница между Германия и СССР (член 1), която е окончателна и двете страни се задължават да не допускат намеса на трети държави (член 2). Тази граница се разглежда като основа за развитието на бъдещи приятелски отношения между двете страни (член 4).

На 30 ноември 1939 Червената армия напада Финландия и до 12 март 1940 г. води т.нар. „Зимна война”. СССР е изключен от Обществото на народите.

На 14 юни 1940 г. започва съветизиране на прибалтийските държави чрез изпратените за целта съветски емисари. На 17 юни Червената армия нахлува в прибалтийските държави и ги окупира.

На 28 юни Румъния „отстъпва” Бесарабия и Северна Буковина на СССР.

На 27 септември 1940 е сключен Тристранният пакт между Германия, Италия и Япония.

На 22 октомври 1940 г. България отказва да влезе в Тристранния пакт.

На 12 ноември Молотов отива в Берлин с цел преговори за влизане на СССР в Тристранния пакт. Но вместо дружески обсъждания за сферите на явления между Молотов от една страна и Рибентроп и Хитлер от друга възникнали дипломатически спорове. Главната причина за раздора била настояването на Сталин да включи България в съветската сфера на влияние.

На 17 ноември 1940 г. – повторен отказ на България да се присъедини към Тристранния пакт.

На 20 ноември Унгария се присъединява към Тристранния пакт. На 23 ноември 1940 Румъния се присъединява към Тристранния пакт.

На следващия ден Словакия се присъединява към Тристранния пакт.

На 25 ноември 1940 България отново отхвърля съветското предложение за „договор за взаимопомощ”, което предвижда разполагане на съветски военно-морски бази в България.
СССР отново иска териториално разширение в замяна на присъединяване към Тристранния пакт. Едно от условията, които Сталин поставя е България и Дарданелите да бъдат включени в съветската сфера на влияние.

На 17 януари 1941 г. съветският посланик в Берлин Александър Скорцев заявява на Рибентроп, че СССР счита България и Дарданелите за съветска зона на сигурност.

Че опозицията в България е против влизането в Тристранния пакт и е за запазване на неутралитета на България е ясно. На 21 януари 1941 г. в дома на Никола Мушанов лидерите на опозицията, между които Димитър Гичев, Никола Петков, Стоян Костурков, Атанас Буров, Кръстьо Пастухов и други подписват декларация против влизането на България в Тристранния пакт.

Но какво е становището на правителството по този въпрос?

Нека читателите сами преценят дали наистина цар Борис Трети и българското правителство са изгаряли от радост и нетърпение да присъединят България към Тристранния пакт, след като на два пъти отхвърлят предложение за присъединяване към Тристранния пакт и след като накрая – изправено пред неизбежна окупация с всички последствия, правителството подписва пакта часове след като Германия вече е нарушила суверинитета на България.

И все пак: имало ли е през пролетта на 1941 година в България политически сили, които са подкрепяли присъединяването на България към Тристранния пакт и кои са те?

Отговор на този въпрос се съдържа в статията на проф. Ненов, публикувана във в. ”Про и Анти”, бр. 21 (23-29 май 2008 г.). Приятно четене!

Тристранният пакт и българските комунисти
Димитър Ненов

Още в края на 1933 г., по време на Лайпцигския процес, председателят на Коминтерна Георги Димитров отправя най-остри обвинения по адрес на настъпващия в Германия националсоциализъм. Това разбира се не пречи на Съветския съюз, въпреки, че е приел Димитров като герой, да сключи на 23 август 1939 г. пакта Рибентроп-Молотов и да си подели Полша с Хитлер. Между април и юни 1940 г. Германия брутално прегазва Холандия, Белгия и Франция и половин Европа се оказва под хитлеристка окупация. На 27 септември същата година се сключва Тристранният пакт между Германия, Италия и Япония. Светът е изтръпнал пред надигащата се агресия.

Каква е позицията на българските комунисти към тези събития? Отговорът намираме изненадващо в спомените на Върбан Ангелов ("Неизвестни страници от миналото". Върбан Ангелов, Военноиздателски комплекс "Св. Георги Победоносец", София, 1993г.).

Върбан Ангелов е правоверен комунист. От предговора на неговата книга научаваме, че според британските архиви след 1925 г. той е бил считан за един от петимата най-влиятелни комунисти в България. Тъст е на председателя на 7-мото Велико народно събрание акад. Николай Тодоров. Интерниран е през ноември 1939 г. в Златоград, заедно с други видни комунистически функционери – д-р Иван Пашов и члена на Централния комитет на комунистите Христо Михайлов. По-късно заедно с Тодор Павлов е в лагера Ени-Кьой. След 9 септември 1944 г. е един от главните обвинители в т.н. Народен съд, срещу народните представители от 25-тото Народно събрание, Главен арбитър на Републиката, а по времето на Вълко Червенков - пълномощен министър във Виена.

Нямам за цел да коментирам комунистическите му възгледи, но приемам, че той е последователен в тяхното изповядване. Основание за такова твърдение ми дават някои детайли от неговата биография, като например това, че като Главен арбитър на Републиката e осъдил Министерството на вътрешните работи с министър Антон Югов за финансови задължения. Ето защо смятам, че фактите, представени от него, са достоверни, още повече, че при високото му положение в йерархията на комунистическото движение неговата добра осведоменост не подлежи на съмнение.

Оказва се, че пактът Рибентроп-Молотов е повод за създаване в средите на партийното ръководство на едва ли не дружеско отношение към хитлеристка Германия. Както пише Върбан Ангелов „.... вътрешното ръководство на БКП проведе пропаганда за влизането на България в Тристранния пакт ...” (стр. 119).

„В края на 1940 и началото на 1941 г. по нареждане на ЦК се разпространяваха хвърчащи листове, с които се подканяше българското правителство да подпише Тристранния пакт ... когато германските войски нахлуха у нас, Партията издаде нареждане да ги посрещнем не като враждебни а като приятелски войски.” (стр. 126).

„Агитацията да влезем в Тристранния пакт и във войната на страната на Германия, Италия и Япония трая до 22 юни 1941 г., когато у нас стана известно, че германската армия напада СССР.” (стр. 120).

Такова поведение е характерно не само за комунистите в България. Пиер Микел (История на Франция, ИК Кама, 1999 г стр. 432) по повод на нацисткото нашествие във Франция пише: „Навсякъде царяло предателство. Комунистите минавали за съучастници на Петата колона, защото осведомявали и показвали пътя на врага.”

В България за комунистическия Централен комитет прегазването от хитлеристите на половин Европа и дори заклеймяването им от техния собствен вожд Георги Димитров още през 1933 г. е без значение.

Войната трябва да приближи световната революция, Хитлер макар и „национал” все пак е „социалист”. Единственото, което обръща тази позиция е нападението над тяхната ”Мека” – СССР. Чак след това те започват съпротивителни терористични действия.

Кой е стоял зад това поведение на българските комунисти? Отговорът дава отново Ангелов: „.... задграничното ни представителство нито тогава, нито след 9 септември 1944 г., т.е. след като се завърна у нас не е казало нито дума за упрек на тогавашното вътрешно ръководство за това вражеско решение и за проведената в негово изпълнение агитация. .... Какво заключение ни се налага? Че идеята за влизането в тристранния пакт и във войната е „спусната” (да си послужим с този подходящ израз) отгоре – от Москва, от нашето задгранично ръководство. Дали без знанието на руските другари? И това е възможно, а може и с тяхно знание. Всичко обаче ни подсказва, че това решение не изхождаше от нашето вътрешно ръководство Иначе по негов адрес и по адрес на Трайчо Костов щяха да се изкажат не малко упреци .” (стр. 120, 121). А задграничното ръководство се оглавява от героя от Лайпциг....

Това се нарича „непримирима принципност”!

Впечатлението ни за събитията би било непълно, ако не разберем какво е било отношението на официалната власт към тази дейност на БКП.

Ето какво пише самият Върбан Ангелов: „През юни или юли 1940 г. ни привикаха около 28 наши другари в Дирекция на полицията и един от важните – Павлов или Гешев, ни упрекнаха, че агитираме да влезем във войната на страната на съюза, облепяме и пишем по стените на градските здания позиви с такива покани.” (стр. 119).

И представителят на властта им заявява: „.... правителството обаче е решено да пази неутралитет, то е против влизането ни във войната и като ви предупреждаваме да престанете с тая вредна противодържавна дейност, предупреждаваме ви, че ако не престанете да агитирате в това направление, ще вземем строги мерки срещу вас.” (стр. 120). Това, както пише по-нататък Ангелов е станало около 15 юни 1940 г. Те са били обвинени още, че са „....подканяли правителството да арестува агентите у нас на агресорите ( Англия и Франция) ...” (стр. 125).

Статията е публикувана в Дневник, 9 юни 2012