Одисея към свободата

Фреди ФОСКОЛО

Антон Машев

Лидия ми позволи да пребъркам раклата със запазените спомени за Тони. Лидия е съпругата на Антон Машев. Той почина през 2001 г. от коварна болест в малко рибарско селище до град Тулон, Франция, където бе живял повече от 30 години.

С Тони бяхме приятели от детство. Наистина, той беше с 4 години по-голям от мен, което за деца е голяма разлика, но общувахме често, тъй като бяхме не само съседи, но и той учеше в училището на баща ми, където майка му – завършила престижния Робърт колеж в Цариград, преподаваше френски. Майка му беше страстен любител на балет и опера, а и Тони отрано прояви своите артистични заложби и играеше главна роля в детските спектакли, които баща ми устройваше всяка година в театър „Балкан”.

След години кумувах на венчавката им с Лидия в созополската църква.

На преден план кумът Фреди и булката Лидия, зад тях са младоженецът Тони и кумата Райна.

Сватбата на Тони и Лидия. Созопол, 1966.

Посрещнах ги по-късно и в свободния свят. Тони винаги казваше, че се е установил не в Париж, а в Saint-Mandrier sur mer на средиземноморския бряг, защото „по море оттук до залива Коренята в Созопол граници няма.”

За съжаление, трябваше да присъствам и на погребението му.

В гореспоменатата ракла, между снимки и писма, изрових повехнала тетрадка, в която броени седмици след бягството им от НРБ в Турция с гумена надуваема лодка Тони Машев описва морската им одисея, разиграла се в нощта на 19-и срещу 20-и август 1966 г., само 12 дни след венчавката им.

За приключението Тони ми беше разказвал многократно, но автентично написаната от неговата ръка история си струва да стигне до повече млади българи, които, слава Богу, днес не знаят какво значи да си лишен от свобода и елементарни човешки права.

И дано тези, които сега са на възраст, близка до тази, в която Тони и Лидия бяха принудени да се решат на подобен подвиг, все пак се замислят: какво ли тогава е накарало двойка младоженци да поеме подобен риск и да постави в залог живота си?

Нека да добавя, че ако Антон Машев беше „морски вълк”, гмуркач и добър плувец, то тогава Лидия не умееше въобще да плува.

Созопол, преди бягството.

_____________

Последната седмица в България. Нерви. Всички около нас са весели, те прекарват своята ваканция. Ние, които като младоженци трябва да сме най- весели, сме объркани, нервни.

Майка ми замина с Фреди за Варна, а Jean-Claude и Pierre – за Истанбул.

Дали и ние ще стигнем?

Останаха само Вики и другите французи. Добре, че Вики е с нас.

*

Четвъртък. Морето лошо.

*

Петък. След два дни вече не можем да тръгнем. Луната ще свети.

В петък морето е по-спокойно. Решавам да тръгнем. Уговаряме се с Габи на обяд кога да тръгнем и към 3 часа тръгваме от Каваците. Пътуваме до Лозен с коли.

Довиждане, Кореня, не, сбогом! Аз ще се върна, но този път в освободена от комунистите България!

Стигаме Лозен. Слизаме до морето. Всички са неспокойни. Купуваме вино – но никой този път не пие с желание. Говоря с Габи, Серж, Кристиян. Вики най-добре разбира положението и се чувстваме най-добре с него. Свечерява се. Сглобявам мотора. Когато почти се стъмва, надувам лодката. Всички се безпокоят за нас и ни дават съвети как да се пазим.

Лодката вече е във водата. Сбогуваме се с всички. Лидия се качва в лодката. Всички вече чувстват опасността от нашето пътуване. Това е едно рисковано пътуване, но все пак сватбено пътешествие.

Моите последни думи: „Le nouvel an en France!” („Хайде, до Нова година във Франция!”)

Влизам във водата и почвам да отблъсквам лодката. Лидия гребе, аз бутам и така навлизаме навътре. Държим посока югоизток.

Все пак съм доста спокоен. Тръгнахме към 20.30, а към 21.25, след като бяхме стигнали линията на Маслен нос, закачвам перката и се качвам в лодката. През това време виждаме фаровете на колите, които си отиват. Те се връщат в Созопол. Почвам да паля мотора. Той за беля не ще да запали. Дърпам един, два, три пъти. Не ще. Сменям свещта. Течението ни носи към сушата и губим време. Най-после в 22 без 10 запалва и потегляме.

В това време виждам светлини на кораб, предполагам военен, който се приближава към нас. От Маслен нос също осветяват с прожектор. Виждам червената светлина на кораба – това е явно военен кораб. Значи се движи в същата посока на нашата.

Навлизам навътре, вместо да държа посоката югоизток – 135. Светлините от сушата се отдалечават от нас. Стигаме на линията на Мичурин. Корабът се движи в същата посока, т. е. югоизток, но по-близо до сушата. Почват да осветяват с прожектори. Дали са ни открили?

Явява се и друг кораб. Ние се навеждаме и се отдалечаваме навътре в морето далеч от катерите. Има вълни, които прожекторите осветяват.

Осветяват към нас. Мислим, че са ни открили. Лидия ме пита дали да хвърли всичко. Имаме чувството, че корабът се движи към нас. Когато осветяват, не можеш да виждаш нищо. Това са явно военни кораби. Слава Богу! Спряха да осветяват. Имаме късмет. Спасяват ни вълните.

Когато попадаме между две вълни лодката не се вижда и това ни спасява. Корабите си движат успоредно на около 500-600 метра от нас. Пътуваме заедно. Трябва да наливам бензин и спирам мотора. В лодката вече има доста вода. Помпаме лодката през около половин час.

Наново почват да осветяват. Наново трябва да навлизаме навътре. Светлините на селищата почти не се виждат. Но докато ни осветяват, бензинът в мотора се свършва. Точно сега ли?

Наливаме бензин. Това е много трудно. Лодката се клати и половината го разсипваме. Сега пък моторът не ще да запали. Вече ни осветяват и след малко усилия моторът запалва. Така пътуваме към 4 часа с катерите. Катерите изчезнаха. Пътуваме по-спокойно около три часа.

Вече е към 3 сутринта. Скоро ще се съмне. Вълнението се усилва и лодката е пълна с вода.

Помпаме постоянно. Вълните идват от към гърба ни сега – значи профилът се е променил. А до Турция брегът е равен. Значи може вече и да сме в турски води. Почвам да карам малко повече към брега. Очаквам да видя фара на Инеада. По едно време виждам, че нещо свети в морето. Карам натам, но започват да ни осветяват от прожектора, който взех за фара. Пак военни скутери. Осветяват ни, като скутера се движи успоредно на нас на около 700-800 метра. Отново трябва да отидем навътре. Осветяват, като прожекторът се върти. Най-после от скутера спират да осветяват. След малко започват да осветяват от сушата.

Има едно селище, което е доста нависоко. Това е границата. След около още 5 минути осветяване спират да ни осветяват.

Вече се разсъмва. Морето е доста бурно и сега трябва да се борим с вълните. Морето е оловносиво.

Развиделява се съвсем и виждаме, че сме в открито море. Суша не се забелязва. Продължаваме посоката югоизток.

Още не сме сигурни, че сме минали границата. След около още два часа пътуване изпиваме коняка и кафето. Малко сме пияни. Виждаме в далечината вдясно, че нещо се синее. Вече е към 7 часа. Това е безспорно суша. А около нас има и чайки. Това е признак, че сушата е близо, т.е. на около 10-15 км. Но дали това е Турция?

Изменям малко посоката като се движа успоредно със сушата посока юг. Виждам един дълбок залив. Това е Инеада. Започваме да се приближаваме към сушата, пак по диагонал. Нищо не се знае. Вече различаваме и къщи по сушата, виждаме и фара, който търсехме. Вятърът е много силен и идва от сушата. Движим се към залива, но не направо. В селището различаваме една джамия. Това е безспорно турско село. По едно време виждаме наредени морски съдове, без да мога да различа точно какви са. Може би военни.

Но никой не ни закача. Движим се спокойно. Вълните се увеличават. Лодката е цялата във вода, а също и ние, тъй като вълните ни заливат. Една вълна изгасва и мотора. Започвам да го оправям, но нищо не помага. Ръката ме боли от кормилото и не мога да греба. Целите сме схванати. Вятърът духа от сушата и ни откарва навътре.

Лодката започва да изпуска вече много. Едвам успяваме да поддържаме въздуха. Лидия гребе, аз се опитвам да запаля мотора.

Треперя. Най-после след един час моторът запалва. Движим се много бавно, едно че вятърът е силен от сушата, друго че лодката е много мека. Най-после се приближаваме към брега.

Изгасвам мотора и влизам във водата. Краката ми се подкосяват и падам. Най-после лодката е до брега. Целите сме схванати. Виждам двама души и ги питам: Инеада, Инеада, Инеада?

Идват деца и ни разглеждат. Ние сме действително като корабокрушенци. Измръзнали, мокри до кости, аз съм черен от размилата се от бензина боя на пуловера, а Лидия – зелена.

Идва един мъж и ни дава цигари, а децата запалват огън да се стоплим.

12 часа. Инеада – плажът.

Подарявам си запалката на турчина. Той ме пита: „Турист?” Отговарям: „Не, политически бежанец!” Той изпраща едно дете. Докато аз оправям лодката, Лидия суши дрехите на огъня. По едно време виждам, че се задава войник. Гледам му униформата и най-вече колана (като на Фреди) и напълно вярвам, че сме в Турция. Войникът ни казва да си вземем само документите и да отидем с него. Градът се намира на около 500 метра от този плаж, на който спряхме. Когато минаваме през града всички ни гледат. Влизаме в нещо като казарма. Отсреща има кафене.

Веднага ни дават чай, аспирин, кафе. Дават ни и да ядем. Войниците са много любезни. След малко донасят и багажа ни.

Разбират, че сме емигранти и викат началниците си. Аз говоря на английски. Казват ни, че в 14 часа ще ни разпитат. Оставят ни в една стая. Заспиваме веднага. Към 15 часа почват да ни разпитват. Идва един старец, който знае малко български.

Разпитват ни някакви военни с големи чинове. Един от тях знае английски. Старецът, който знаеше български, се заплита нещо. Добре, че с този, който знае английски, се разбираме. Разпитване. После пишат на машина и подписваме някакви листа, написани на турски. Оставят ни в същата стая и ни казват, че или същата вечер, или на другата сутрин ще ни закарат в Лозенград.

*

Лозенград – 8 дни, Истанбул – 38 дни.

*

4 октомври, лагера за бежанци на азиатския бряг. В кампа – 6 българи и 2 турци, 3 унгарци, 1 румънец. Обясняват ни положението: има две комисии – за Австралия и за Америка, но след една година престой.

Разказват се истории за бягствата. Вестниците пишат за нас. Западът направи своята пропаганда и ни зарязва. По консулствата на различни държави ни казват, че за да бъдем приети в страните им, трябва да имаме договор за работа.

Но ние не сме обикновени емигранти, а хора, които са рискували живота си. Границата се пази извънредно строго. Мрежи. Стрелят на месо. А тук срещаме равнодушието на администрации. Нима Западът не знае истинския лик на комунизма?

Като че ли беше по-лесно да минеш под куршумите на комунистите, отколкото да преодолееш тукашната бюрокрация. Вярно, че всяка страна има своите интереси, но пък ние имаме само своите нерви.

Лодката, с която Антон и Лидия Машеви успяват да избягат от комунистическа България. Архив на Лидия Машева.

Послепис:

За Коледа 1966 г. Тони и Лидия получиха подарък от Франция: трудов договор, макар и леко измислен. През март 1967 г. те слизат от кораба в Марсилия и на другия ден приятелите французи, които ги изпратиха на черноморския бряг, ги посрещнаха на Лионската гара в Париж.

Четвърт век по-късно Тони изпълни клетвата си да се завърнат в освободена от комунизма родна България. През август 1991 г., придружени от децата си Надя и Николай, двамата с Лидия отпразнуваха 25 годишния юбилей от сватбата си на залива Коренята в Созопол.

Спомен за Антон Машев и дейността му за България

През март месец 1967 г. посрещнах Тони и Лидия на Лионската гара в Париж. Те бяха пътували от Цариград до Марсилия с параход.

Тони, който беше завършил балетно училище и беше хореограф, без да хленчи, започна работа като шофьор на тежкотоварен камион, а Лидия заработи професията си на аранжор-декоратор. Включиха се веднага във вестник „Млада България”, издаван от български емигранти в Париж. Тони беше набелязал хотелите, където отсядат редките групи туристи, дошли от България и скриваше закачени под каросерията на автобусите им вързопи на вестника.

През септември 1968 г., слушайки по транзистора българското национално радио от остров Тасос, където са на почивка, разбират, че Петър Бояджиев, Александър Иванов, Райна Аръшева и аз сме задържани в София.

През януари 1969 г., пиейки сутрешното си кафе в парижко бистро, Тони прочита във вестник „Монд”, че самият той е осъден задочно на 14 години затвор за шпионаж, а Лидия – на 7 години за „неразрешено преминаване” на границата. Няколко месеца след това се ражда дъщеря им Надя.

В Париж на Тони му липсва морската шир. През лятото на 1971 г. двамата с Лидия се установяват в Saint-Mandrier sur mer на средиземноморския бряг, малко рибарско пристанище до град Тулон.

След освобождаването ми от затвора и завръщането ми във Франция се установих при тях и заедно създадохме строителна фирма с „идеалната цел” да съберем средства за нелегалното извеждане от България на бъдещата ми съпруга Райна и дъщеря ни Сузана. Там и ни посрещнаха след успешното приключване на операцията през януари 1974 г. Същата година се роди синът им Николай.

В края на десетилетието, в резултат на усилен труд семейство Машеви купи в Сан Мандрие сюр мер къща, на сто крачки от морето, която нарекоха вила „Созопол”. В нея в течение на години намериха подслон не малко български емигранти, между които, разбира се, се оказаха и няколко агенти.

През ваканциите Тони и Лидия често посещаваха емигрантското общежитие в Истанбул, през което бяха преминали, за да помогнат на някои от новоизбягалите.

След 1978 г. Тони отиде с кола чак до Финландия, за да осъществи връзка с излезлия от затвора, но все още в България негов приятел Петър Бояджиев.

И покри финансовите разходи около оборудването на скривалище във фолксвагена комби, с който през лятото на 1981 г. успешно бе проведена операцията за неговото нелегално извеждане от България.

През 80-те години той бе един от най-дейните участници в групата „Диалог”, която през 1983 и 1987 г. успешно проведе кампания за освобождаването на политическите затворници д-р Николай Попов и на Димитър Пенчев. Включи се в подкрепата на неформалните демократически движения, създали се в България в последните години на режима.

През август 1991 г. за 25-годишнината от сватбата им устройват грандиозен купон в Созопол, с което изпълняват обета, направен при бягството си – да се завърнат в освободената от комунизма България.

За съжаление, Тони скоро разбира, че страната далеч все още не е освободена от комунистите. Затова през януари 1997 г., оставяйки всичко, идва спешно да участва по барикадите в София и в провинцията за свалянето на Виденовото правителство.

Още в първите години на прехода, с поведението си Симеон ІІ, когото Тони уважаваше, успява да събуди в него тежки съмнения. Затова, макар и вече засегнат от болестта, под химиотерапия, той намира сили да посети родината си и по време на юнските избори през 2001 г. Гласува и огорчен от изборните резултати, се завръща в дома си, където издъхва на 15 октомври същата година.

Семейство Машеви успява да спечели сърцата и уважението на френските им съграждани дотам, че ако в централното кафене на Сан Мандрие се чуела българска реч, то всеки е знаел да отвърне с „Добър ден, как си?”.

На опелото на Антон Машев, извършено от православен свещеник в местната католическа църква, се стече такова мнозинство, че площадът пред храма едва побра скърбящите.
Погребахме Тони с българското знаме. Той беше пожелал на гроба му, разположен на най-високото място на хълма над града, да има само дървен кръст. Оттам се простира гледка към безкрайната морска шир.

*

На 15 октомври 2011 г. Лидия устрои панихида в София за 10 години от кончината му. На нея присъстваха не само неговите български приятели, но и много от неговите френски приятели и съграждани. Между тях – морски инженер, зъболекар, висш чиновник, общински съветник, бивши негови работници, както и ветерани от българските приключения.

Публикувано в Диалог, бр. 66, септември-октомври 2011