Т. нар. „Народен съд” осъжда на смърт не само българските държавници, но и хиляди хора от цяла България – български учени, български офицери, български полицаи, адвокати, учители, свещеници, журналисти…

Ужасяващите с жестокостта си убийства без съд и присъда през есента на 1944 г. потрисат хората и смразяват кръвта им. Бретхолц свидетелства, че там където населението се опълчва срещу насилието, то среща щиковете на разквартируваната в България окупационна Червена армия, която „взема радикални мерки“[1] . Докато българската армия е пратена на фронта под съветско командване да гине за завоевателните стремежи на Сталин, в тила, под прикритието на съветските окупатори, комунистическите убийци избиват бащите и братята на воюващите. Впрочем същата участ очаква и голяма част от офицерите, които ще се завърнат живи от фронта.

От 20 декември 1944 г. и през цялата 1945 г. тези чудовищни убийства са последвани от не по-малко чудовищни процеси и присъди, които нямат нищо общо с правото и справедливостта. Зачернени са стотици хиляди семейства в България. Екзекуциите на осъдените на смърт невинни хора се превръщат в касапница, те са „един разгул“, както признава и сам Петър Семерджиев[2].

Според Наредбата-закон за т.нар. „Народен съд” "народните обвинители" се назначават от Министерския съвет, а "народните съдии" се избират от областните комитети на Отечествения фронт, доминирани от комунистите, без да се изисква задължително юридическо образование или квалификация. Присъдите също се определят от централното и местните ръководства на компартията[3]. Което не пречи процентите на смъртните присъди да бъдат диктувани директно от Москва[4].

Пред „народните съдии“, повечето от които нямат съдийска правоспособност, са изправени дори вече убитите. Безпрецедентен случай в световното право – да осъдиш на смърт предварително убити хора, за да лишиш децата им и/или родителите им и от покрива над главите им.

Престъплението е наистина огромно, защото е геноцидно.

Целта е да бъде избит интелектуалният елит на всяка страна, където стъпи съветският ботуш. Точно така безжалостно методично е избит интелектуалният елит на Полша още през 1940 г., когато Сталин и Хитлер са съюзници, а жените, децата, родителите и всички роднини на избитите в Катин полски офицери са депортирани в Казахстан, където са принудени да живеят в землянки и да работят до изнемога и смърт в местните примитивни колхози[5] .

Същата ужасяваща геноцидна практика е внесена и в България (с изключението, че жените и децата на арестуваните български държавници са депортирани в Добруджа, а не в Съветския съюз)[6] .

Този документ прави на пух и прах лъжата, че т. нар. „Народен съд” бил по искане на западните съюзници, защото това било залегнало като условие в сключеното примирие. Там е работата, че примирието е сключено чак на 28 октомври, а както виждаме от цитирания по-горе документ, месец и половина преди това другарите са вдигнали секирата, от която вече се стича кръвта на „стихийно“ избитите.

Още повече, че в член 6 на сключеното Примирие наистина стандартно е споменато, че „правителството на България ще съдейства за задържането и за провеждането на съдебен процес срещу лица, обвинени във военни престъпления“, но никъде не е казано и от никого не е искано да се обявят за „военнопрестъпници“ и да се осъдят на смърт цели правителства и цели парламенти за вземането на политически решения, особено с оглед на националните интереси на страната. Нито пък да се избиват по градове и села учители, инженери, свещеници, полицаи… Сякаш не Сталин и Хитлер подпалиха Втората световна война, а малка България я е предизвикала. Която България до есента на 1944 г. не води нападателни бойни действия срещу нито една страна и поради тази причина трудно би могло да се обяви който и да било български политик във военно престъпление.

Впрочем ужасът на западните страни от тази кървава саморазправа в България, започнала веднага след съветската окупация, е отразен в кореспонденциите в западната преса и в разкритите вече британски и американски дипломатически документи[8] .

Трагедията в провинцията е не по-малка от тази в София

"Помня, че попитах татко защо така ме гледа. А той отговори: "За да ме запомниш, мое дете..."

Дъщеричката на българския офицер Тодор Казанджиев е на 4 години и половина, когато вижда баща си за последен път. Баща й е арестуван на Бъдни вечер и е осъден от „Народния съд“ в Казанлък на смърт. Малко преди екзекуцията човек от охраната с по-милостиво сърце отишъл у тях и предложил да заведе детето да види баща си. По пътя купили кокичета.

За трагичните събития и клането в Сливен и неговите околности свидетелства от първо лице и Петър Семерджиев:

Точно преди 75 години, на 26 март 1945 г., Вторият състав на „Народния съд“ в град Сливен, заседаващ в Котел, осъжда на смърт 21 души, повечето от които са двайсетинагодишни момчета. Най-възрастният от осъдените на смърт, чиято възраст е упомената в присъдата, е 32-годишен[11] .

Този състав на т.нар. „Народен съд” е председателстван от Пепо Менахем Коен[12] .

Кой е Пепо Менахем Коен?

Пепо-Йосиф Менахем Коен е роден в Скопие през 1911 г.[13] в семейството на Менахем Давид Коен и неговата съпруга Леа Коен[14]. Той има брат Давид, 20 години по-възрастен от него[15]. Семейството се преселва в София, където през 1921 г. и през 1922 г. се раждат синовете на Давид[16]. Така всички те са спасени от зловещата участ на евреите, намиращи се извън държавните граници на Царство България.

През 1939 г. Пепо-Йосиф Менахем Коен се жени за Тинка Якова. През юни 1942 г. се ражда дъщеря им Леа[17].

През май 1943 г., за да избегне засилващият се натиск на Берлин евреите от България да бъдат депортирани извън страната, българското правителство разселва софийските евреи в провинцията[18]. Семейството на Тинка и Пепо Коен заминава за Враца с едногодишната си дъщеря, където са настанени у тамошни българи, които не им вземат и една стотинка наем.

През април 1944 година семейството се премества в Сливен, където живее по-голямата сестра на Тинка. Там по думите на Тинка Коен отпразнували 9 септември 1944 г.[19]

Отговор защо Пепо Менахем Коен е избран да оглави този т.нар. „народен съд” дава Петър Семерджиев:

Самата Тинка Коен признава за това участие на своя съпруг в интервюто си за Centropa през 2002 година:

Това интервю, впрочем, гъмжи от противоречия и бие на очи с многото спестени истини.
Например Тинка Коен разказва, че двамата със съпруга й се били разочаровали от комунизма, но не споменава нито думичка за дейността на своя съпруг от 1946 до 1989 и за неговите контакти с комунистическата номенклатура.

Тя разказва – и не без презрение, че след 1989 г., когато дъщеря й Леа Коен влиза в Съюза на демократичните сили, откъдето е изстреляна на дипломатически пост, са били упреквани за „предателството“ си от непребоядисани български комунисти от еврейски произход, но думичка не обелва за това че до 1989 г. дъщеря й Леа Коен е изпълнителен директор на Международния фестивал “Софийски музикални седмици[22] – пост, който поради контактите със западни артисти, комунистическата власт можеше да повери само на изключително доверено лице.

Самата Леа Коен, разбира се, не носи отговорност за деянията на баща си като „народен съдия“, изпратил невинни хора на смърт с пропагандни и скалъпени обвинения.

Но тя носи отговорност за своите собствени действия и думи.

Госпожа Коен не престана безсрамно да лъже, че баща й никога не е бил съдия от т.нар. „Народен съд”. Отгоре на това тя си позволява наглостта да заплашва със съд хората, споменали този нелицеприятен факт.

Истината е, че баща й дължи комунистическата си кариера на участието си в едно огромно престъпление, каквото е т.нар. „Народен съд” и че самата Леа Коен дължи на същото това престъпление своите получени по наследство привилегии.

Очевидно обаче тя е свикнала да заплашва още от времето, когато се е чувствала недосегаема. Но този път наистина пресоли манджата, когато си позволи за пореден път на всеослушание да лъже и да заплашва българския поет и публицист Манол Глишев със съд[23].

В такива случаи хората казват: волът рие и на гърба му пада.

Защото преди да обвинява когото и да било в клевети и даже в „сталински методи“, госпожа Коен следва да си припомни, че архивите са открити и достъпни и че подписът на баща й „свети“ под издадените смъртни и доживотни присъди[24], както и че на лъжата краката са къси. Още повече, че дори родната й майка е споменала този факт в интервюто си пред Стефан Джамбазов за Centropa.

Особено възмутителен е опитът на г-жа Коен да изопачава историята и да прави позорен опит да прокарва граница на разделение между българи и евреи като изкарва всички евреи единствено жертви и до един доблестни хора, а българите - мерзавци и престъпници, като най-арогантно заявява, че „фактите доказват, че няма евреи между съдиите и прокурорите“ от т.нар. „Народен съд” и като твърди, че българи били избивали българи[25].

Разбира се, че между съдиите и прокурорите на престъпния сталинистки трибунал, наречен „народен съд“, имаше и българи, и евреи.

Разделението обаче минава не между българи и евреи, а между съветските палачи и техните слуги от една страна и жертвите им – българи, евреи, арменци, цигани или турци, от друга страна.

Защото както между българите, така и между евреите имаше и престъпници, и жертви.
Между жертвите на комунистическите престъпници са много от спасителите на българските евреи. Достатъчно е да напомним съдбата на българския дипломат от еврейски произход Хенри Левенсон, издал заедно с други български дипломати десетки хиляди транзитни визи на преследвани през Втората световна война евреи, когото „фашисткото“ правителство на Богдан Филов не уволни въпреки натиска на Берлин, а комунистическите престъпници изпратиха на преклонна възраст в концлагера край Белене.

Нагло и категорично невярно е и твърдението на Леа Коен, че еврейската общност била спасила Димитър Пешев, когато е добре известен фактът, че адвокатите от еврейски произход Нисим Меворах и Давид Лиджи[26] категорично отказват да защитават спасителя на българските евреи Димитър Пешев пред сталинисткия трибунал, наречен „Народен съд”, а същевременно адвокатът от еврейски произход Йосиф Яшаров, който има доблестта и куража да бъде негов защитник, бе преследван от комунистите като „фашист“ и лишен от права, поради което бе принуден (като повечето български евреи) да напусне България през 1948 г.

Впрочем, крайно време е госпожа Коен да престане да се изявява като говорител било на еврейската, било на българската общност, за което никой никога не я е упълномощавал. Още повече, че ако се съди по коментарите във Фейсбук след всяка нейна изява, то бие на очи, че г-жа Коен е еднакво презирана и от българи, и от евреи.

Но да се върнем на осъдените от Пепо Менахем Коен невинни хора.

И в Сливен, и в Котел като в цяла България една част от осъдените на смърт са вече убити хора. С тази смъртна присъда обаче се „узаконява“ извършеното вече убийство, а семействата на избитите и закопани незнайно в кои дерета нещастници, са лишени не само от утехата да ги погребат, но и са осъдени да платят на убийците един милион лева, а същевременно цялото им движимо и недвижимо имущество е конфискувано със същата присъда.

Между тези предварително убити 13 души има и един ученик от село Жеравна – Къню Бонев Вичев. „Престъплението“ му е, че е легионер и според обвинителния акт бил сътрудник на полицията и бил издал не един, не двама, а цели 350 души нелегални комунисти[27]. Да оставим настрани фантастичната бройка 350 души, но сътрудничеството с полицията е твърде малко вероятно, защото по това време легионерите са преследвани от властите, а въпросният легионер дори не би могъл да бъде инфилтриран в комунистически организации информатор, защото в малките населени места комунисти и легионери се познават и не само си нямат доверие, но и никак не се обичат. Легионерите са особено ненавиждани от комунистите, защото въпреки че са членове на лява организация с искания за социална справедливост, те са антикомунисти.

За разлика от комунистите и нацистите легионерите отхвърлят терора и политическото насилие. А за разлика от ремсистите и комунистите те отхвърлят службата в интерес на Съветския съюз и подчинението на Москва. Легионерите служат само на България и нейните интереси и точно патриотизмът прави легионерската организация примамлива за стотици хиляди български младежи, а след появата на младежката легионерска организация в България завербуваните от младежката комунистическа организация РМС намаляват. Ето защо и преди, но особено много след 9 септември 1944 г. легионерите са обект на комунистическата злоба и преследвания. Макар че не са убили никого, легионерите са избивани безпощадно. И като всички жертви на комунистическите престъпления те са не само преследвани, убивани или пращани в концлагери, но и са оклеветени с нестихваща и до ден днешен комунистическа злоба. Много от легионерите, още деца, ненавършили пълнолетие, са избити без съд и присъда като споменатия вече ученик Къню Вичев от село Жеравна, осъден на смърт след убийството си. Злощастните му родители са лишени от цялото им имущество и за капак са осъдени да платят на убийците на сина си един милион лева.

Ето имената само на някои от жертвите, осъдени на смърт от този заседаващ в Котел „народен съд“, председателстван от Пепо Менахем Коен:

Обвинителният акт, с който тези хора са осъдени смърт, е потресаващ от гледна точка на правото и справедливостта. Той изобилства с недопустими за ушите на Темида обидни епитети към обвиняемите като „кръволоци“, „изверги“, „фашисти“, „убийци“ и „кучета“ във всевъзможни варианти: „полицейски кучета“, „кървави полицейски кучета“, „платени полицейски кучета“[29].

Самите обвинения са абсурдни, защото противозаконно внушават престъпен характер на действия, които обвиняемите са били длъжни да предприемат според законите в страната, за да защитят населението от въоръжени акции и тероризъм. Полицаи и жандармеристи, изпълнили човешкия, гражданския и служебния си дълг и арестували въоръжени терористи, пристигнали нелегално от Съветския съюз с подводници и парашути, са невъздържано обругавани в обвинителния акт като „народни врагове“, „престъпни типове“, „кръволоци“, „крайни реакционери“, „ренегати“ и „кучета“[30].

За да е абсурдът пълен, на свой ред изпратените от чужда тоталитарна държава въоръжени терористи са наречени в обвинителния акт „народни синове“, „борци за народна свобода“, че дори и „народни парашутисти“:

Ето за сравнение откъс от обвинителния акт срещу Антон Югов от 1942 година:

И т.н., и т.н. Следват описания за инструкции за взривяване на влакове и за срещи с различни комунистически дейци от провинцията, както й за инструктажа на Вапцаров:

Както се вижда, разликата в стила и езика е огромна и няма нито една обидна квалификация, насочена към личността на обвиняемите, а се изреждат единствено фактите.

Поначало да се съдят хора за изпълнение на служебния си и граждански дълг и за спазване на законите на страната е правен абсурд, както е правен абсурд да се възвеличават хора, драстично нарушили законите на страната си и международните конвенции. (По това време Съветският съюз е в дипломатически отношения с България, а не в състояние на война и изпращането на въоръжени терористи е военно престъпление и престъпление срещу мира. Точно поради тази причина съветският посланик отрича пред българския министър-председател, че Москва има нещо общо с тези въоръжени групи парашутисти и подводничари и отрича твърденията на Цвятко Радойнов, че е полковник от Червената армия, изпратен със специална мисия в България[34].)

Както се вижда от цитирания по-горе откъс от обвинителния акт на заседаващия в Котел „народен съд“, местното население очевидно не е имало нужда да бъде „освобождавано“ от дошлите от Съветския съюз „борци за народна свобода“ и е помагало на полицията да арестува престъпниците. Но след съветската окупация изпълнението на гражданския и на служебния дълг се превръща в престъпление, а тероризмът, с който само допреди няколко месеца Съветският съюз е отричал да има нещо общо, започва да бъде възхваляван като „борба за народна свобода“.

Нима завършилият право през 1939 г.[35] адвокат Пепо Коен не е разбирал абсурда на тези обвинения? Нима неговата съпруга, която се хвали, че от 1939 г. до 1941 г. е учила две години право[36], не е разбрала, че става дума за изцяло скалъпени обвинения на хора, които заслужават не да бъдат съдени и осъдени на смърт, а наградени за гражданската и професионалната им доблест? Вместо това дори през 2002 г. хем твърди, че се била разочаровала от комунизма, хем си служи с комунистическата лексика и нарича жертвите на съпруга си „фашисти“[37].

Не се изискват кой знае какви правни познания, за да разбере човек, че това са обвинения, изсмукани от пръстите и че обвинителният акт бъка от политиканство, пропагандни идеологически клишета и неприкривана комунистическа злоба.

Но в следващите десетилетия тези смехотворни до глупост политикански обвинения, изречени със злостната лексика на Георги Димитров, ще имат силата на осъдителна присъда. И ще съсипват стотици хиляди човешки съдби. И ще промиват мозъците на цели поколения българи. За да стигнем до окаяното си безпаметство и до загубата на представата за границата между зло и добро.

Далеч съм от мисълта да обявявам Пепо Менахем Коен за най-големия злодей, когато знаем какво са вършили хора като Георги Димитров, Трайчо Костов, Цола Драгойчева, Митка Гръбчева, Лев Главинчев, Бачи Зеев, Соломон Бали- Балията, Антон Югов, Мирчо Спасов и много други.

Пепо Коен е само една от многото бурмички в престъпната машина, задвижена от Сталин. Но точно това е и обяснението на Айхман пред съда в Йерусалим – че е действал като функционер и че ако не бил той, друг щял да изпълнява неговите функции. На което Хана Аренд възразява:

А ние само можем да съжаляваме, че в България и изобщо в съветския лагер комунистическите престъпления и техните извършители не бяха осъдени.
Защото точно тази липса на съд – не на гротесков престъпен трибунал като т.нар. „народен съд”, а на легитимен справедлив съд, окуражи комунистическите наследници да се върнат към злостната реторика, с която жертвите се оклеветяват като престъпници, а престъпниците се кичат с етикета „антифашисти“.

Каквито те никога не са били, защото бяха, а и повечето си останаха обикновени сталинисти.

Авторът изказва сърдечна благодарност на Емил Ангелов, Иван Сапунджиев, Крум Владев и Жана Иванова за съдействието.