Историята на едно керамично хипопотамче

Даниела Горчева

От няколко месеца то кротува на бюрото ми и ме гледа с изрисуваните си сини очи. Толкова е дребно, че се побира в дланта ми. Хипопотамската му мила муцуна е чукната от едната страна и там лъскавата бяла глазура е паднала, а под нея се показва глината, от която е направено. Кой знае защо по бялата му гърбина са изрисувани синьолилави цветенца, които повече приличат на котешки стъпки. Много е старо и никой не знае годините му. Мисля, че и то не си ги знае.

От време на време го поглеждам и клатя глава:

- Виждаш ли - казвам му - какво значи превратности на съдбата? Първо живя у датчани, после половин век собственикът ти беше холандец и най-накрая се засели при една българка.

То не казва нищо, само ме гледа малко тъжно с мъдрите си очи.

Получих го в наследство. Когато Дирк Браувер почина това лято в любимата си България по време на поредната си лятна ваканция там, аз бях в Холандия. Край леглото му в бургаската болница се бяха редували Зафира, в чийто хотел той отсядаше всяко лято в Поморие, и мъжът ми. През септември Хенк, братът на Дирк ми предаде осиротялото хипопотамче. Историята му е необикновена и заслужава да бъде разказана. Това е история за добротата и съпричастието, на които са способни хората дори в трудни времена, това е историята на хипопотамчето, което преди половин век едни датчани подарили на изпроводяк на едно 13-годишно холандско момче. Преди това месеци наред момчето живяло при тях, в малкия им семеен чифлик, а те се грижели то да заякне. Всъщност не, грижели се да оцелее. И затова делили с него, непознатото дете от чужда страна, своя залък и залъка на трите си деца. А не били богати. Като всички останали и те едвам свързвали двата края след войната.

De bleekneusjes (буквално „бледите нослета") – така наричали холандските деца, които през 1945 година били изпратени в чужди страни, за да укрепнат след глада и ужасите на войната. Тридесет хиляди едва преживели войната деца заминали при напълно непознати им чуждоезични хора и живели месеци наред при тях, за да укрепнат физически и психически след кошмара на войната. 10 хиляди били приети от Англия и 10 хиляди - от Швейцария. Дания приела 6 хиляди изтощени деца, Швеция - 3 600, Белгия - 3 200, а 350 заминали за Франция.

Когато през септември 1944 съюзническите войски достигнали до Нидерландия, страданията на холандците не секнали отведнъж. Гладната зима - така останала в историята студената и страшна зима 1944-1945. Ожесточени боеве, бомбардировки, разрушени къщи, съсипани животи, травмирани хора. През гладната зима най-тежко било за децата и най-непоносимо било да се гледа как страдат децата.

Жесток студ и невъобразим глад, бледи личица, четящи се ребра, тънки кости, рани, които не зарастват поради липса на витамини и ценни хранителни добавки.

Идеята най-тежко пострадалите деца да бъдат изпратени в чужбина, за да укрепнат, била на министъра на социалните грижи - Ян ван ден Темпел. Спокойствие и режим, силна храна – ето от това се нуждаели децата от силно пострадалите райони и Ян ван ден Темпел мислел за това още преди края на войната. За осъществяването на тази своя идея, той се свързал с британското правителство, но междувременно трябвало да се пребори и с властната кралица Вилхелмина, която не одобрявала идеята „холандците да изпращат децата си по чужди страни". Но именно на тази идея и на волята на министър ван ден Темпел, повечето от тези деца дължат живота си.

„Още помня – разказва Ханс Халярд, – как вечер трябваше да делим една филия хляб на четири. Баща ми следеше парчетата да са по равно за всеки от нас."

Дирк (с къдравата светла коса) и брат му. Точно преди войната да избухне. Класическа снимка на деца от началното училище – прилежно седнали на чина, старателно държащи молива в ръка пред разтворените тетрадки. Зад гърба на Дирк и брат му Хенк се вижда репродукция от 17 век. Нищо не подсказва хаоса, глада и мизерията, които се задават.

Гладът се отразил тежко на Ханс: „Имах някаква рана на крака, която не се затваряше. Докторът каза, че може да се наложи да го отрежем. Бях ужасен и си мислех: "Не може да бъде, той все пак няма предвид крака ми. Но не бях много сигурен".

Критериите кои деца да заминат и кои – не, били точно определени. Можело да заминат деца, които са преживели много страдания, които идват от райони с тежки бомбардировки и страдат от нервни разстройства, страх и безсъние, от недохранване. Медицинският преглед и най-вече съотношението между кантара и метъра определяли кои са най-нуждаещите се деца.

„Бяхме заедно с едно съседско момче - спомня си Ян Синтемартенсдайк. – Макар и слаб от недояждане, той беше малко по-тежък и не замина".

„Да си одобрен, значеше всъщност, че никак не си добре" – шегува се днес Ян, едно от 10 хиляди деца, заминали за Англия.

Въпреки хаоса и мизерията на следвоенните години, организацията по изпращането и приемането на децата е впечатляваща.

В началото на февруари 1945 година една бивша фабрика за обувки се превръща в приемателен пункт, от който тръгват първите 440 деца от освободените райони - Айндховен, Неймехен, Мастрихт, Ден Бос. С тях тръгва група от 76 души възрастни - ръководители, обслужващ персонал, медицински сестри, военни. След пристигането в пункта всички минават през медицински преглед. Сервирана е храна и децата прекарват първата си нощ в специално подготвените за целта спални помещения. На следващия ден децата са превозени с влак с блиндирани прозорци. В Остенде на пристанището вече ги чакат два малки кораба, готови да отпътуват. С качването си на палубата всяко дете получава спасителна жилетка.

Транспортът се осъществява с охраната на морския флот и пътуването не е безопасно. В открито море се натъкват на подводни мини. Придружаващият децата военен кораб обезврежда мините. Безпокойството сред възрастните е силно, но повечето деца смятат приключението по-скоро за вълнуващо, отколкото за опасно – по време на войната те са виждали много мини да избухват пред краката им.

На английския бряг ги чакат стотици развълнувани хора, които ги посрещат с добре дошли. Сред посрещачите на пристанището могат да се видят не само членовете на Комисията по приемането, не само журналисти от радиото и всички вестници, но и много британски и холандски офицери, представители на британското правителството и множество обикновени граждани.

При пристигането си децата първо са настанени в детски лагери, където трябва да съберат сили и да поукрепнат, както и да бъдат обезпаразитени (повечето са въшлясали и бълхясали) преди да бъдат разпределени в приемните семейства. Следобедната почивка в лагера е задължителна – освен храна, това от което най-много се нуждаят децата тогава, е сън и спокойствие.

Норич, 11 декември 1945 г
Скъпи татко и майко,
Времето минава бързо. В понеделник и сряда ходя на едното училище, където уча математика, а в останалите дни посещавам училището към Катедралата в Норич, където уча английски, за да мога да чета и пиша. В това училище се сприятелих с едно английско момче - това е най-добрият приятел, който някога съм имал. Много симпатично и добро момче. На 9 януари ще отпътуваме за вкъщи. Пишете ми какво искате да ви донеса? Вече купих игли и куки за плетене, също и какао. Трябва ли да купя и обувки?
Ваш син, Ян Синтемартенсдайк

По-късно Ян става учител по английски език и автор на книгата "De bleekneusjes van 1945" (Бледите личица от 1945), публикувана през 2002. За своята книга авторът е интервюирал над 200 от някогашните „блейкнюшес", а 60 от тези интервюта са цитирани.

По-малките деца почти са забравили холандски, когато се връщат при родителите си след няколко месеца в Швеция, Дания или Англия. Много от тях споделят, че са казвали на хората, които се грижат за тях, мамо и татко и че години наред след това семействата им са поддържали топли отношения и са си гостували. Някъде дори са създадени приятелства между второто и третото поколение.

Това е Йоке, едно холандско момиченце от Ротердам, което прекарало цялата война в семейството на майката на моя съпруг Мартин в Мастрихт, защото германците разрушават града с бомбардировки и хората остават без покрив над главите си. Така много семейства от Лимбург и други провинции приели деца от Ротердам и ги отглеждали заедно със своите в гладните, оскъдни военни години. Като малко дете Мартин ходил веднъж в Ротердам на гости на родителите на Йоке, тоест всички преживели благополучно войната.

Но да се върнем на нашата история и датското хипопотамче.

Още през ноември 1944 година Дания също изразява готовност да помогне на тежко пострадалите от войната холандци и да приеме холандски деца, които имат нужда от спокойствие и силна храна. Самата Дания, макар и също окупирана, е пострадала значително по-малко от Холандия. За транспортирането на пристигналите от Холандия деца са използвани камиони, предвидени поначало за пренос на риба. В почистените им каросерии са постлани матраци, на които децата могат да лежат или седят по време на пътуването.

Камионите на датските рибари, с които децата от Холандия са превозени в страната

Имам снимки на Дирк от 1938 и от 1939/40, когато е бил на 6 и съответно на 7-8 години. През 1944-1945 на никого не му е било до снимки и от този период са останали малко документи. Хенк казва, че Дирк, тогава 12-13-годишен, е изглеждал ужасяващо слаб и блед. Във всеки случай, със сигурност не е изглеждал добре, щом е бил одобрен от комисията да замине.

За пътуването до Дания знам малко. Разказвал ми е за семейството и най-вече за приятеля си Оле, с когото заедно ходили на училище.

- Нищо не разбирах в началото – казваше Дирк със смях. - Когато играехме, беше лесно - правех това, което другите деца правеха. Но в училище не беше лесно.

Дирк попада у едно семейство с три деца. Войната се е отразила и на тези хора, които преди това принадлежели към заможната средна класа. Има една запазена снимка на семейството малко преди окупацията, където трите деца седят на тревата пред къщи и се смеят щастливо. Най-голямото дете - момиченце на около 6-7 години, и бащата очевидно току-що са приключили играта си на федербал. В средата е Оле, приятелят на Дирк.

Оле го има и на друга снимка - пак преди окупацията. На снимката той държи гордо една платноходка - по всяка вероятност, получена за 6-я му рожден ден.

Когато Дирк пристига в семейството на непознатите му датчани, той е достатъчно голям, за да проумее бързо, че тези хора също изпитват сериозни затруднения. От предвоенната им заможност почти нищо не е останало, времената са трудни, а бъдещето – несигурно. Да имаш три деца и да приемеш още едно – и то не за ден или два, се иска наистина не само човечност, но и кураж. Нито едно от децата не се оплаква нито веднъж, че делят всичко по равно, дори така оскъдните и рядко появяващи се следвоенни лакомства с това непознато холандско момче. През целия 6-месечен престой, нито веднъж родителите на Оле не показват с жест или с дума, че гледат на Дирк различно от своите деца. Ведростта и спокойствието на тези хора се оказват не по-малко лечебни за момчето от Зандам от селската храна и чистия въздух. Когато след 6 месеца Дирк се връща в родината си, всички със задоволство констатират, че момчето е наддало и се е „поправило".

Завръщащите се в Холандия деца

А хипопотамчето?

Хипоптамчето било от малкото предмети, напомнящи безгрижния и сякаш лекомислен живот отпреди войната. То седяло неизменно в трапезарията и всеки ден невъзмутимо наблюдавало как увеличилото се с още един човек семейство обядва или вечеря. Дирк обичал да го разглежда и да гали гладката му гърбина. Когато станало време да се връща в Холандия, майката на Оле му го подала - за спомен от Дания.

Мисля, че за Дирк то носеше спомена за човешката доброта и съпричастие.

С Дирк се запознахме преди 17 години в Несебър. Баща му, тапицер от Зандам, симпатизирал на комунизма до Унгарската революция през 1956 година. През 1966 Дирк беше посетил България за първи път и това го беше направило убеден антикомунист, но за сметка на това - приятел на България. Сигурно по някакъв начин беше разпознал забравеното лице на злото. За последните 17 години беше идвал 23 пъти в България и намираше различни начини да помага. Сякаш връщаше на България онази доброта, която като дете беше получил в Дания.

Източници:

Част от снимките са от личния архив на Dirk Brouwer и Martin Lamboo, които са на мое разположение.
Останалите, както и информацията в текста, са от публикации и телевизионни предавания в нидерландските медии, както и от книгата на J. Sintemaartensdijk "De Bleekneusjes van 1945".

De Bleekneusjes van 1945, de uitzending van Nederlandse kinderen naar het buitenland, J.Sintemaartensdijk, ISBN 9053527699

Bleekneusjes van 1945 - Andere Tijden

Bleekneusjes, Oorlogskinderen, red.: José Bosch-Hofte и други

Публикувано в Диалог, бр. 39, декември 2007