Никита Петров: За съветската власт тайните убийства са нещо обичайно

Интервю на Даниела Горчева

Nikita Petrov: Moorden in het geheim is iets normaals voor de Sovjetmacht

Nikita Petrov is een van de leidende Russische onderzoekers van de GULAG en van de repressieve instellingen. Hij is tevens bestuurslid van de Russische organisatie voor mensenrechten en geschiedenis "Memoriaal".

Naar aanleiding van de moord op Alexander Litvinenko, vertelt dhr. Petrov in zijn interview over de praktijk van politieke moorden in de Sovjet-Unie sinds de 20-er jaren tot nu toe en over een paar bekende zaken, inclusief de moord op de Bulgaarse schrijver en vluchteling Georgi Markov in Londen in 1978, waarbij KGB technische medewerking had verleend aan de Bulgaarse diensten. Nikita Petrov vertelt over de moeilijke toegang tot documenten van het Sovjetregime, over het, voor de tweede keer, sluiten van het archief van KGB dat onder controle blijft van de opvolger van de KGB, de FSB, en over het manipuleren van de gemeenschap omtrent de openbaarmaking van de waarheid over het verleden. "Om de gemeenschapswil te dwarsbomen achter de ware geschiedenis te komen, is men bij ons actief gaan praten over de schade die het openen van het archief toe zal brengen, tevens werden er een aantal luidruchtige schandalen georganiseerd naar aanleiding van publicaties van "sensationele" stukken en openbaarmaking van namen van maatschappelijke figuren, die medewerking hadden verleend aan KGB. De bedoeling van dit soort acties is volledig duidelijk. Door onschuldige pionnen op te offeren of door de openbaarmaking van onbeduidende documenten of documenten, waarvan de actualiteit al verleden tijd is, bereiden de veiligheidsdiensten de weg voor het ongenoegen over deze openbaarmakingen, maar tegelijkertijd blijven voor de gemeenschap uiterst belangrijke waarheden verborgen, die vandaag de dag antwoord op vele belangrijke vragen antwoord kunnen geven."

Een reeks interviews over de gebeurtenissen in het voorjaar en de zomer van 1989, toen het verzet van de etnische Turken in Bulgarije tegen de dwangmatige assimilatie tot een van de meest belangrijke verzetsuitingen tegen het communistische regime verklaard werd en tot het belangrijkste verzet na de het boerenverzet tegen de collectivisatie van begin jaren 50.

 

Никита Петров е заместник-председател на Съвета на Научно-информационния и просветителски център "Мемориал". Завършва Химико-технологически институт, но се посвещава на архивното дело и изследването на съветските спецслужби. От 70-те години събира публикувани в съветската преса данни за кадровия състав и структурата на КГБ. При обиски в началото на 80-те спецслужбите изземат събраните материали. От 1991 е експерт в Комисията на Върховния съвет на Руската федерация по предаването на архивите на КПСС и КГБ в държавните архиви. Съставител на сборници документи и автор на книги за историята на ГУЛАГ и съветските репресивни органи.

- Тези дни ви търсят често за интервю във връзка с убийството на Литвиненко. Оказва се, че "отвлечената" работа в архивите може да има много пряка връзка с днешния ден?

- Работата в архивите дава много знания за това какво се е вършило в държавата по време на съветския период - за жестоката разправа с политическите опоненти - както в страната, така и зад граница, за политическите убийства, извършвани по указания на съветските ръководители. И работата с тези документи, познаването на фактологията на политическите убийства, днес дава на журналистите и не само на журналистите, но и на широката публика, представа как престъпните практики и методи от миналото се завръщат.

- Бихте ли разказали накратко историята на убийствата на политически врагове от съветските репресивни органи?

- Историята на политическите убийства, извършвани от съветските органи започва веднага, още през 20-те години и е свързана не само с вътрешната политика, която провежда съветското ръководство, но е пряко свързана с насаждането на комунистическите порядки и с износа на революция. Съветското ръководство гледа на границата не като на контролен пункт между различни държави, а като на фронтова линия и тези, които успяват да избягат от Съветския съюз или които са несъгласни със съветския режим, попадат в списъка на враговете. И още през 20-те години съветските органи практикуват преследването им зад граница чрез убийства, отравяния, отвличания... А в следващите години тази практика взема чудовищни размери, но ние дори не знаем за всички случаи, а само за една малка част. През ноември 1927 Централният изпълнителен комитет издава постановление, с което обявява извън закона всички, които отказват да се върнат в Съветския съюз и подчертава, че това влече след себе си конфискация на имуществото им и разстрел в рамките на 24 часа след установяване на самоличността на "обявения извън закона". През 20-те, 30-те и 40-те години има много убийства и похищения - в Швейцария през 1937 по заповед на Ежов е убит Игнатий Рейс, защото отказва да се върне в СССР и изразява несъгласие с политиката, която Москва провежда... В Париж през 1930 година съветски агенти извършват похищение над генерал Александър Кутьопов, водачът на белогвардейците. Отвличат го, но така и не успяват да го доведат жив до Москва - умира още по пътя от прекалено голяма доза упойващи препарати. Неговият приемник, Евгений Милер, също е отвлечен през 1937 в Париж, но успяват да го докарат до Москва, където тайно, под друго име, го държат 2 години в затвора и през 1939 го разстрелват по заповед на Берия.

Знаете за убийството на един от най-яростните противници на Сталин - Троцки. Той е убит в Мексико през август 1940 година и убиецът Рамон Меркадер - агент на НКВД излежава 20-годишна присъда в мексиканския затвор, а през 1960 година получава званието Герой на Съветския съюз.

Лидерът на украинската съпротива Евгений Коновалец е убит през 1938 година в Ротердам. Взривът е поставен в кутия шоколадови бонбони, които неговият убиец - съветският агент Судоплатов, му поднася като "подарък от родната Украйна". Коновалец е убит по личната заповед на Сталин. Режимът е не само тоталитарен, но и изключително отмъстителен - премахвани са всички, които причиняват неприятности на Кремъл. Убийствата са извършвани по лично нареждане на съветските вождове.

Практиката да се избиват политическите противници от отмъстителност и за назидание на останалите процъфтява при Сталин, но след случая с Богдан Сташински съветските служби започват да действат по-внимателно, защото политическата вреда, която нанасят тези убийства, е много голяма.

- Припомнете, ако обичате, случая с Богдан Сташински...

- През 1957 и 1959 офицерът от КГБ Богдан Сташински убива в Западна Германия украинските лидери Лев Ребет и Степан Бандера. Бандера е убит с пистолет, от който е изстрелян цианкалий, а Ребет - с друга отрова, която симулира сърдечна недостатъчност. Това се разбира едва през 1961 година, когато един ден преди да бъде издигната Берлинската стена, Сташински преминава оттатък и разказва, че именно той е убиецът. Обществената реакция е изключително остра.

Има и други случаи на разкаяли се съветски агенти, които преминават на Запад и разказват истината за такива убийства. Например Николай Хохлов, на когото е наредено да убие лидера на Народния трудов съюз Околович. Хохлов не изпълнява заповедта, а остава на Запад и разобличава престъпленията на КГБ. И в този случай, както и в случая с убийството на Бандера, самите изпълнители разказват истината и по този начин става възможно да бъдат разобличени съветските методи. Това спомага за разсейването на ореола на съюзник, който СССР има след войната сред западната общественост и, разбира се, не се нрави на съветските служби - през 1957 те правят опит да отровят Хохлов с радиоактивен талий, но той по чудо оцелява. Но след случая с Богдан Сташински КГБ започва да избягва директното използване на свои агенти в разчистването на политически противници и да използва чужди ръце. Резултатът в крайна сметка е същият, независимо кой е прекият изпълнител.

И тук, в поредицата от убийства, отвличания и отравяния, трябва да споменем и случая с българския дисидент Георги Марков, който е убит през 1978 в Лондон с ампула рицин, изстреляна от специално съоръжение, монтирано в чадър. Убийството е извършено от българските служби, но КГБ оказва техническата помощ и предоставя оръжието, с което да бъде извършено престъплението.

Така че анализът на фактите показва, че през цялото съществувание на съветската власт тайните убийства, похищенията, разстрелите и разправата с политическите опоненти са съвсем обичайни.

- Споменахте Георги Марков. Има ли и други данни за това убийство?

- Припомням само, че подобен механизъм - за изстрелване на отрови, но под формата на специален бастун с шип е разработван още в лабораторията за отрови на Майрановски по заповед на Сталин. В документите е наречен "трость - колючка". Това съоръжение много напомня чадъра с вградения механизъм, от който е изстреляна ампулата с рицин, която причинява смъртта на Георги Марков. Така че когато българските служби отправят молба за съдействие по този случай, от Москва им е оказана "консултативна и техническа помощ" - т.е. осигурено е оръжието и отровата, с която е убит писателят.

- А знаете ли за разследването на българския журналист Христо Христов и за книгата му "Убийте Скитник"? Той доказва по безспорен начин участието на българската ДС в убийството на Георги Марков...

- В България този случай трябва да бъде доведен до край и виновниците за убийството трябва да бъдат наказани. Това е много важен морален въпрос. Извършено е престъпление и виновниците трябва да бъдат осъдени.

- Да, безспорно. По повод убийството на Георги Марков имаше много спекулации, дори че бил английски шпионин. Сега около убийството на Литвиненко ставаме свидетели също на много дезинформации - слуховете често са смехотворни и се изключват един друг...

- Тези дезинформации се появяват винаги в подобни случаи и лежат на съвестта на журналистите, които обслужват нечии интереси и разпространяват такива слухове, очевидно по поръчка. Трябва да призная - аз съм дълбоко разочарован, даже е малко е да кажа разочарован - аз съм потресен и възмутен от начина, по който реагираха руските медии в този случай. Практически почти никъде в руския печат не може да се добереш до обективна информация за убийството на Литвиненко. Какви ли не версии бяха публикувани, версии, които една друга се изключват и не издържат никаква критика - включително, че те там били заети да правят някаква мръсна бомба - всякакви идиотии. Но просто да се информира обществото за това, което действително се е случило, за разследването на британската полиция, за фактите - не, това даже не им минава през ум...

- Може би се страхуват? В Русия бяха убити 21 журналисти през последните 6 години, беше убита и Анна Политковская...

- Страхът съществува, това е така, но ако се страхуват, тогава да мълчат, да не пишат изобщо. Но защо трябва да лъжат? Това е толкова неморално, умът ми не го побира. Ако не им стига смелост, може просто да премълчат, защо трябва да пишат нещо, което добре съзнават, че не е вярно.

- Все пак имате много смели журналисти в Русия - като Евгения Албац от радио Эхо Москвы, като журналистите от Новая газета и много други, имате много смели общественици - винаги съм се възхищавала на тази ваша воля да се борите със злото и трябва да призная, че у нас няма толкова смели хора.

- Да, има и такива хора и такива журналисти, но за съжаление те са много малко. Но все пак съм страшно разочарован, че в нашето общество сякаш не се разбира, че такива методи са престъпни, че ако не искаш и с теб да постъпят както с жертвите на тези престъпни методи, трябва да осъдиш това престъпление, а не да го оправдаваш. Но има злорадство, има агресивна пропаганда, това просто не го разбирам, това е нечовешко.

- Беше застъпвана тезата: "ето така постъпваме с "предателите". В предаването на Евгения Албац някой беше изпратил sms в този смисъл и тя го прочете пред гостите си в студиото и помня, че коментарът на този sms, направен от депутата от Руската Дума генерал Алексей Кандауров беше кратък: "Идиоти много на белия свят". Тезата наистина е не само идиотска, но и престъпна, но така или иначе, може би много руснаци смятат Литвиненко за предател?

- Абсолютно нелепо е да се смята Литвиненко за предател. Литвиненко стана известен в Русия, когато заедно със свои колеги свика пресконференция и открито обяви, че тях като офицери от КГБ ги заставят да извършват убийства и че те отказват да изпълняват такива престъпни заповеди. След тази пресконференция Литвиненко беше подложен на преследване от руските спецслужби и в края на краищата той нямаше друг изход, освен да напусне страната. Но това че той напусна страната, не може да се разглежда като предателство, защото всеки гражданин на Русия има право да напуска страната, да пътува и да се заселва в чужбина - това демократично право още не са ни отнели. А това че хората мислят с насадени им в миналото стереотипи, това вече е друго. Тези хора не разбират, че всеки има право да критикува Русия и нейното правителство и това не е престъпление. Напротив, критиката често е израз на болка и на истински патриотизъм. Не може да се забранява на хората открито да казват какво мислят, да изразяват убежденията си, а ако им се запушва устата - това вече е престъпление. Но у нас искат отново всички да мислим и да говорим еднакво.

- Защо според вас е използван полоний-210 - та той оставя толкова следи? Това липса на професионализъм ли е, или са се надявали, че никой няма да се досети, че може да бъде използван полоний и няма да го засече?

- Възможни са различни хипотези. Възможно е убийството на Литвиненко да е целяло много шум. Литвиненко не просто критикуваше руското ръководство, но и призоваваше открито за смяна на това ръководство, а това едва ли се е харесвало на определени среди. От друга страна, може би са предполагали, че полоният няма да бъде открит. Питаме се възможно ли е това да е дело на спецслужбите, защото имаме представата, че в спецслужбите работят отлични професионалисти, които вършат всичко безупречно и не оставят следи. Но спецслужбите също се състоят от хора, а човешките грешки са неизбежни и далеч не всичко може да се предвиди. Всяко, дори най-добре замисленото престъпление не може да предвиди всички възможни случайности. Да си спомним убийството на Яндарбиев в Катар. Така че се надявам английските служби да намерят отговор на много въпроси. Аз съм уверен и се надявам, че извършителите ще бъдат намерени - следите са твърде отчетливи и водят до Русия - това вече е ясно. Друг е въпросът дали ще стане ясно кой стои зад това убийство, кой го е поръчал - дали висшето политическо ръководство или някакви междинни звена - хора или организации, но едно е ясно - извършено е убийство, Скотланд Ярд го потвърди и следите водят към Москва - това са фактите. Дали ще се разкрие истината до края, дали ще разберем кой е дал указанията, вече е въпрос на политическа воля.

- Коя е най-интересната история, която сте откривали в архивите на КГБ? Може би тази за интереса на службите към Иван Ефремов?

- Да, случаят с Иван Ефремов е много странна история. Иван Ефремов е писател-фантаст и много известен професор по палеонтология и службите проявяват странен интерес към него след смъртта му, а и преди това го следят неотлъчно. Цялата история е много смешна и демонстрира как самите служби стават жертва на собствената си мнителност - подозират го, че е подменен по време на експедиция, че е английски шпионин и дори че е представител на извънземна цивилизация. Дълго време разработват съвсем сериозно тезата, че Ефремов не е Ефремов, а друг човек. Разпитват свидетели, които познават Ефремов от детските му години, правени са експертизи на негови ранни писма, фотографии и пр. за установяване на самоличността му и съвсем сериозно, в продължение на години, разработват тезата, че Ефремов е подменен. Цялото дело показва една крайна форма на професионална деформация. Ефремов пише научнофантастични разкази, в един от тях се разказва как палеонтолози, които търсят следи от динозаври попадат на череп на извънземен. И службите съзират в това някакъв ключ към Ефремов, когото смятат за "подменен" и години наред разработват странни тези. Ефремов изобщо не е узнал за това. Чак когато умира, у тях правят обиск и от документите, запазени в архива, се вижда, че сътрудниците от КГБ съвсем сериозно разработват версията за някаква странна насилствена смърт на Ефремов, а човекът умира от естествена смърт. Всичките тези хипотези изобщо не издържат критика, те са смехотворни.

- Какъв е образът на тези спецслужби, тяхната логика, тяхната подчиненост на ръководството на компартията, очертани от документите?

- В съветско време органите за държавна сигурност, първоначално ЧК и после КГБ, са напълно безпрекословно подчинени на компартията. Те са под пълен контрол и нейно ръководство. В първите директиви, в партийните документи е казано, че ЧК съществува и действа като инструмент на компартията. И те така и действат - като оръдие на Комунистическата партия. Партийният контрол върху тези служби е на всякакви нива. Функцията им е така да направляват живота на хората, че те да нямат друг избор освен подчиненост на съветската власт. При Сталин спецслужбите са изключително репресивни органи, те получават заповеди лично от него и се отчитат направо на него.

Практически всички офицери от КГБ са членове на Комунистическата партия. Всеки опит за противопоставяне или несъгласие се наказва жестоко. В повечето случаи служителите в КГБ престават да чувстват и да мислят, престават да правят разлика между добро и зло. Човешкият живот губи всякаква стойност, той няма цена. Абсолютно неморални действия, категорични престъпления се разглеждат като служба в името на държавната сигурност. Малкото документи, които бяха разсекретени, разкриват страшни безобразия и чудовищна деформация.

- Какъв е достъпът до архивите на съветските специални служби към момента?

- В момента достъпът до архивите е силно ограничен, практически невъзможен. Това смятам за най-големия провал на руската демокрация. Разбира се, ние не се отказваме и не трябва да се отказваме да искаме достъп до историческата истина, но в момента архивът на КГБ се намира под строгата охрана на неговия приемник - ФСБ.

- Но по едно време сякаш нещата бяха тръгнали към отваряне на архива?

- Битката за достъп до информация у нас протича с променлив успех. Дори през последните две години от управлението на Горбачов, когато ни се струваше, че откритостта се утвърждава, беше практически невъзможно независим изследовател да бъде допуснат до работа с държавния архив - искаше се правителствена препоръка. После стана възможно някои изследователи да бъдат допускани до работа в архива с препоръка от някоя неправителствена организация, но не и по лично заявление. Положението значително се измени след август 1991 година, когато след опита за преврат срещу Горбачов властта на КПСС рухна. С указ на Елцин архивът на КПСС е предаден на държавния архивен фонд, а част от архива на КГБ е разсекретен и публикуван. Очакваше се по-нататъшното му предаване за съхранение в държавния архивен фонд, където да бъде достъпен за изследователска работа, но това не е извършено и до ден днешен.

През 1992-1993 се обсъждаха закони за достъп до архива и информацията и бяха приети няколко нормативни акта. Но ако нещата потръгнаха що-годе със законите, то не може да се каже същото и за изпълнението им. Указът от 24 август 1991 да бъдат предадени архивите на КПСС и КГБ бе изпълнен само що се отнася до партийния архив на КПСС, а архивът на КГБ си остана във ведомството, което го наследи - ФСБ, и до ден днешен до този архив няма достъп.

Твърдят, че има такъв достъп, но той е регламентиран от самите спецслужби - по тяхна субективна преценка, по техен избор и прищявка и изобщо не на законно основание.

- Но това, което ми разказвате, едно към едно повтаря ситуацията и в България! У нас също бе предаден на Централния държавен архив единствено архивът на БКП и засега само този архив е достъпен за изследователска работа, а архивът на КДС до ден днешен се намира под контрола на днешните спецслужби в МВР и достъп до него няма, макар че отдавна не представлява държавна тайна.

- Но в България нали имаше закон за предаване на архива на Държавна сигурност, не го ли изпълниха?

- Не, не го изпълниха. Действително през 1997 година бе приет закон за предаването (и то в едногодишен срок!) на архива на ДС на Централния държавен архив, но нашето демократично правителство с премиер Иван Костов не изпълни закона и цели четири години не предаде архива, а днес достъпът до него е практически невъзможен. Не знам защо не го предадоха - може би от страх, може би, защото някой искаше да държи ключа от "килера с тайните", може би е имало други мотиви, не знам, но това е факт - законът не бе изпълнен и архивът не бе предаден. В края на мандата бе създадена една комисия, но тя нямаше директен достъп до архива, а служителите от МВР й предаваха това, което сметнат за необходимо. После и тази комисия беше закрита.

- Да, разбирам, ситуацията много прилича на тукашната. Но сега, когато България е вече член на ЕС, европейските институции трябва да настояват България да осигури достъп на своите граждани до информация - това е основен демократичен принцип. Десетилетия правата на българските граждани са били нарушавани и днес те имат право да знаят истината за своето минало.

- Вие знаете може би, в момента тече дебат в Парламента за приемането на новия закон за предаване на архивите и за осигуряване на изследователите на достъп до тях, тези архиви отдавна не представляват държавна тайна, но управляващите - правителството е доминирано от бивши комунисти и служители на комунистическата ДС - оказват яростна съпротива, въпреки че обществото настоява. Вчера над стотина журналисти стояха пред парламента и настояваха законът да бъде приет без ограничителни клаузи, но господата си правят оглушки. Най-голямата наглост е, че държат да не бъде разкривано агентурното минало на посланици и на хора, които в момента заемат ключови държавни позиции.

- Да, много познато за съжаление. Но това е изключително нездравословно и опасно - виждате докъде ни докара нерешителността да бъдат проведени реформите в Русия. У нас, за да се противодейства на желанието на обществото да узнае историческата истина, започна активно да се говори за вредата от разкриването на архива и бяха организирани поредица от шумни скандали, свързани с публикацията на "сензационни" материали и с разкриването на обществени фигури, които са сътрудничили на КГБ. Всичко това остави впечатление за умишлено изтичане на информация, особено когато журналистите получаваха тези документи от самите спецслужби. Това е, разбира се, селективно подбрана информация. Така се цели "с един куршум два заека" - бяха разкрити и дискредитирани неудобни личности или пък второстепенни доносници - но затова пък известни обществени фигури - и обществото бе шокирано. Смисълът на подобни акции е напълно ясен. Жертвайки безобидни пешки или разкривайки незначителни и загубили своята актуалност документи, спецслужбите подготвят почвата за възмущението от такива разкрития, а в същото време от обществото остават скрити изключително важни истини, които днес биха ни дали отговор на много важни въпроси.

- Това, което ми разказвате, просто едно към едно се случи и у нас. И колко жалко, че България пропусна историческия си шанс - през 1997-2001 българските демократи спечелиха изборите с пълно мнозинство и в техни ръце бе и изпълнителната власт, и законодателната инициатива. Но не бе приет нито закон за лустрация, нито пък въпросът с архива на комунистическата Държавна сигурност бе решен и днес България е единствената посткомунистическа страна, член на НАТО и от 1 януари - на ЕС, която още не е осигурила достъп до архива на службите.

- В Русия през 1992 се дискутираше за евентуална лустрация на агентите и сътрудниците на КГБ и тогава също се чуха гласове на "демократи" за опасността от подобно решение. Сега се вижда кое е по-опасно и как тече реставрация на най-мрачни практики от миналото.

- Откривали ли сте в архивите на съветските спецслужби други документи, които имат важно значение за съдбата на България?

- Разбира се, разбира се. Има много документи, свързани със съветизацията на България и с процесите срещу български политици, интелектуалци и пр. Има документи и за организацията на тайните политически процеси, контролирани и ръководени директно от Москва. Има сведения, например, за процеса срещу Трайчо Костов и ролята на съветското правителство.

- Имате ли професионални контакти с български архивисти и историци?

- За съжаление - не. Но може би в бъдеще ще се осъществят такива контакти.