Проф. Никола Георгиев: Назряват резки промени в разбиранията и темите на литературоведа

Разговор на Даниела Горчева с проф. Никола Георгиев за книгата му „Тревожно литературознание” и за тревогите, страстите и неволите в литературната наука

- Защо тревожно литературознание?

- Заглавието е противоречиво, както е противоречива литературата, а с нея и литературознанието. От една страна, в книгата има опит за успокояване на тревогите, а от друга - опит за усилване на тревогите.

Книгата прави анализ на напрегнатите отношения в литературознанието и същевременно - донкихотовски опит да се въведе някакъв ред в терминологията. Така например, тя предлага да се въведе определеност и единогласие в широко употребяваните, и разноречиво употребяваните, понятия литературоведски факт, литературоведска идея, концепция и школа.

Втора глава пък констатира, че европейското литературознание е разделено на две терминологични зони - германо-славянска и романо-английска и че преводимостта между тях е много трудна, често и невъзможна - същинска Вавилония.

Част от книгата се опитва да успокои тревоги, сега действащи тревоги - че литературата умира, четенето спира, литературознанието вече е излишно... Опитвам се да възразя на тези тревоги, търся и доводи - и в настоящето, и в миналото.

Това е част от тревогите, на които съм се опитал да отговоря. Друга част иде от слабото познание и съзнание за природата на литературознанието. То се оказа много по-бурно, противоречиво и неспокойно, отколкото го мислим.

През 20-и век средният социален живот на една концепция трае, колкото средният живот на едно магаре - 15-20 години. Някои хора се тревожат от това, че много скоропостижно умират концепциите - едва дошла и вече си отишла. Тя може да си отиде социално - т.е. издателите да престанат да се интересуват от тези теми, списанията да отклоняват публикациите им, докторантите да откажат да избират такива теми. Това безпокои много литературоведи и тук съм се позовал на Пол де Ман - той е смаян от това незабавно (immediately) отмиране на концепциите. Но нещо остава от тях - т.е. има интелектуален упадък, а има и социален упадък.

- В същото време, в книгата си напомняте, че отмрелите концепции продължават да живеят в тези, които ги отричат...

- Новата концепция се оттласква от други в две посоки: едната е полемично-реторична, другата е интелектуална. Първата едва ли се нуждае от обяснение - оттласкващият се редовно напомня това, от което се оттласква, и го напомня било със сдържано отрицание, било с насмешка, било с презрение. В акта на оттласкване има и елемент на самоизграждане на литературознанието - новата концепция се поражда и за да се противопостави на вече съществуващи.

Оттласкването може да напомни един стар образ - на махалото, използван например от изкуствоведа Хайнрих Вьолфлин (1915 г.). Той предлага образ на движението в европейската живопис чрез “движението на махалото” (в немския оригинал Pendelverfahren). Един стил в живописта (барок, класицизъм) стига до своята изчерпваща крайност, претърпява срив, а живописта подобно на махало тръгва към противоположния стил, с който не след дълго ще се случи същото. Мнозина отхвърлиха образа на Вьолфлин с махалото - бил опростителски.

Появява се усещане, че в литературознанието има и саморазвитие... Опасна, но привлекателна идея... Едната крайност поражда друга и при оттласкването винаги новата концепция отива дотам, докъдето здравият разум не би отишъл. И на свой ред става предмет на насмешки, на критика, на ирония, на пародии... Има и пародии на деконструктивизма в стихове...

- Същото това оттласкване, изразяващо се и в пародия на предишното, не се ли наблюдава и в литературата? Смирненски и символизмът например?

- Смирненски е упоменат тук като оттласкване от символизма, използване на символизма, на символистическите трафарети за създаване на комично произведение и въпросът е - всъщност великолепен въпрос - оттласкване има и в литературознанието, и в литературата, при което произведенията, от които се оттласкват, продължават да живеят в новите произведения. Колко щяхме да знаем за рицарските романи и за тази изящна средновековна поезия, ако не беше „Дон Кихот”? Рицарският роман, преобърнат или не, продължава да живее в романа на Сервантес. Символизмът продължава да живее в комичните стихотворения на Смирненски: „едничък рицар непрославен...” (стихотворението „Жълта стража”).

Забравените произведения са съживени и припомнени и това съживяване е нож с две остриета. Колцина българи щяха да знаят за Кръстьо Стоянов с прозвище Пишурката, ако не беше стихотворението на Ботев: „Защо не съм...?” Достоен човек, учител, основал първото читалище, режисирал и участвал в едно от първите театрални представления, книжар, влачен по турските зандани - той живее в българската културна памет като поет, готов да напише ода на бабината си хурка. Литературна орисия - цената на паметта често нагарча.

- А кои тревоги книгата усилва?

- Тревожно е според мен, че литературознанието в своите промени зависи толкова много от закона за оттласкването.

И кажи-речи няма научна идея, близка или далечна спрямо литературознанието, която да не е влязла в литературоведска употреба. Явява се дарвинизмът - явява се дарвинисткото литературознание, явява се семиотика - ето ви семиотично литературознание, фройдизъм - фройдистко литературознание, кибернетика - кибернетическо литературознание и т.н. Литературознанието в този смисъл е разграден двор. Тази отвореност на литературознанието в какви ли не посоки - като се почне от биологията и математиката и се стигне до историята и богословието - се нуждае от изследване и критичен анализ.

Това е едната страна - влиянието на другите научни полета, а другата подтикваща и променяща сила е литературата, но според мене тя не действа толкова силно. Литературата с промените си влияе върху литературознанието, донякъде и то на свой ред с промените си влияе върху литературата - наистина не особено силно, но влияе.

Тревога буди и нечетивността на литературознанието, дори за самите литературоведи. Ако не познавате жаргона, примерно, на комуникативното литературознание, дори да познавате този на останалите концепции, пак няма да разберете много за какво става дума.

- Добре, но ако терминологията не е уточнена, как може да се води спор? Ако аз казвам маса на нещо, на което вие казвате стол, как ще се разберем?

- Бъркотията изглежда отчайваща. Аз казвам роман, вие казвате роман и... пак не се разбираме. При тези смени на концепциите, и разноречието им, много от тях си съставят свои терминологични речници. На пражкия структурализъм например бе съставен такъв речник.

Както стана дума в началото, според тази книга тревожно е и терминологичното двуезичие в Европа, само в Европа, за останалия свят да не говорим.

В Европа според мен има две терминологични зони - едната е германо-славянска (тук е и холандски), а другата е романо-английска. Разликите започват още от това, че в романо-английската зона няма понятие литературна наука, литературознание. В средата на 19-и век в Германия се изковава това словосъчетание и по подобие на Kunstwissenschaft (изкуствознание) правят Literaturwissenschaft (литературознание).

Разликите започват с това, че на английски няма понятие литературна наука, а criticism. И тъй - на отделните национални езици за литература се говори различно и преводимостта между тях е затруднена, а трудностите се омаловажават... Някои от сегашните български литературоведи вече не пишат литературознание, а критика, но това са различни неща - на български, и на немски, и на руски критика значи нещо друго. Има и други примери - на английски няма поема - сегашни български преводачи като видят poem и го превеждат поема, докато то е стихотворение. Поема е „Грамада” от Иван Вазов и „Септември” от Гео Милев. По същия начин и думата есе се възприе в небългарския й смисъл. Наистина, в една от главите - „Литературоведски Вавилон”, не съм си спестил и известна ирония към прекомерното литературоведско взаимстване на метафори от физика, химия, ботаника и т.н.

Друга тревога е, че с изключение на литературознанието всички други науки се опитват да предвидят себе си - медицината, астрономията, математиката и т.н. - какви проблеми се очакват, какви трудности. Наша милост не прави това за литературознанието. Но преподавателите са длъжни да предупредят младите си слушатели, че ще надживеят концепциите, които сега са в разцвета си. Аз не съм ви казвал навремето, когато ви преподавах (сега вече го казвам като ми увря главата), не съм ви казвал нещо от този род: уважаеми колеги, сега структурализмът е много силен, вие се интересувате от него, пишете структуралистки работи, но докато дойдете до докторантура и докато завършите докторантурата, той ще е превалил и ще сте изпаднали в състояние на изостаналост, на...

- Демоде?

- Демоде, да - точно демоде. Това ние не казваме и промяната ни сварва неподготвени.

В последно време с неколцина колеги сме поели риска да зададем въпроса: А сега накъде? Този въпрос е вечен, но от време на време наболява. Работим с група съмишленици и вече сме му измислили името - разграничително литературознание. Да видим докъде ще ни стигнат силите. Може да се обособи и едно футурологично литературознание - при всичките рискове от това.

- Някога признахте, че макар и да не е много редно, сте написали книгата си за българската народна песен с любов...

- Аз призовавам студентите си да се интересуват от литературата, да им е интересна, любопитна, интригуваща, но в никакъв случай да не се пристрастяват и да не се влюбват в нея, особено в отделни автори, но... това е неизпълнимо пожелание. Безпристрастният, хладнокръвният литературовед е нещо твърде трудно постижимо. Но съм се опитвал да бъда и такъв и да се занимавам и с незначителни произведения или с произведения, които са осмивани.

Личното ми развитие беше от съсредоточаване в отделното произведение към отварянето му към други произведения. Но останах в границите на литературата. Много мои колеги прекрачиха тези граници и обвързват литературата със съседни близки или далечни познавателни полета, аз си останах предан на литературата. Започнах с работа в границите на отделните произведения и по-нататък с връзки между отделни произведения и с анализ на значенията, които се пораждат от тези връзки - като Бай Ганьо и Йозеф Швейк, като Найден Стремски и Бай Ганьо, като „Бай Ганьо” и „Златния телец” на Илф и Петров, като Йозеф К. (Кафка) и Йозеф Швейк (Хашек) - такъв вид междутекстови връзки. Но спрях до границите на това, което наричам литература, така както аз си ги представям. В „Под игото” например, има едно наистина високо ниво на междутекстови връзки, има много високо равнище на литературност - цитирани са много други автори, има позовавания на тях.

- „Под игото” се учи в училище, но днешните деца се оплакват, че не я разбират.

- С право се оплакват. Нашите книгоиздатели не издават добре „Под игото”, доколкото изобщо го издават. То е класическа книга, казват те, всичко в нея се разбира от само себе си, няма нужда от тълкувание. За днешния читател „Под игото” има нужда от много, много обяснителни бележки.

- Да, и може би от съпътстващи интерактивни методи, за да може тези отдалечени във времето събития да се разберат и осмислят дори визуално? Има много възможности, които биха могли да се използват, и то едновременно по история и литература - филми, различни макети и пр.?

- Правилно казвате - други изкуства, други средства могат да помогнат много... Знания по история, нагледни материали - как изглежда турско заптие, как изглежда български въстаник, как са изглеждали тези градчета, какъв е битът...

Друга тежка пречка е езикът. Българският език се променя много, много бързо. Едновременно в Европа, през 1762 година, са написани две важни произведения - едното е важно за българите - „Историята” на Паисий и „Обществения договор” на Русо. Днешният французин свободно чете „Обществения договор”. Е - усеща, че това не му е съвременен френски, но свободно го чете. На съвременния българин му трябва превод, за да прочете „История славянобългарска”.

Много резки са промените в българския език и една от тях е изхвърлянето на турските думи. Това е процес, който започва още в средата на 19-и век - коват се нови думи, за да се заместят турските... Нововъведените думи са обяснявани чрез турски - например български автор въвежда думата палач и знае, че българинът не знае какво е палач, знае джелатин. И в скоби поставя джелатин. Така турските думи една по една си отиват.

Българското училище не е разбрало някои неща - че езикът на българската литература от 19-и век трябва да се преподава. „Ама то Ботев е национален поет, всичко е ясно в него”. Е, не е ясно - много, много от думите и словосъчетанията в литературата от 19-и и началото на 20-и век не са ясни.

- Не са наистина или пък звучат комично на съвременния читател, докато в самия текст те може да имат съвсем неутрално значение.

- Да, а го има и обратното - тогавашният читател би се смял, а днешният не вижда комичното. „Бай Ганьо” е най-прозрачното и най-загадъчното българско произведение. Но хората живеят с усещането за първото. Там също има много тежък езиков проблем, който ще се задълбочава. Много тежки неща стават в преподаването на литература у нас и като пискюл на всичко учебниците са неразбираеми. Добър учебник за ученици може да напише добър учител. Пишат ги професори, научни работници.

- А те са се откъснали от тази възраст...

- Ако изобщо помнят как се преподава в училище... И от време на време във вестниците се появяват откъси от такива учебници - за кашмер. Дълги изречения, засукано, неясно изложение, неразбираема терминология... Но и тази година конкурсите за учебници са спечелени пак само от професори.

- А тревогите, свързани с това, че днешните деца не четат, че „мишката ще изяде книжката” и изобщо тревогите, че четенето замира не напомнят ли тревогите, че новото ще затрие доброто старо?

- Напомнят, да. Например, смятало се е, че фотографията означава край на живописта. Е, не е край на живописта. Наистина с появата на фотографията, живописта също се променя, не може да остане същата, но не умира. Явява се киното. Започват мрачните предсказания: край на театъра. Оказа се, че не е край на театъра. И така нататък. Но за жалост говорящото кино, например, слага край на нямото и цветното - на черно-бялото. Наистина за жалост.

- Да, но не съвсем - и в съвременното кино се използват черно-бели сцени или сцени без звук - като специален художествен похват, за засилване на определено въздействие.

- Това е така и дори е възможно да има връщане на интереса, на преоткриване на нещо забравено. Това се случва непрекъснато.

- Преди малко се упрекнахте, че навремето не сте ни предупреждавали за краткия живот на концепциите, но в лекциите Ви през 80-те години вече се усещаше иронията, че концепцията идва, за да си отиде, и някои даже ви упрекваха, че сте предали структурализма. На нас, студентите, обаче ни харесваше, че не тъпчете на едно място като други преподаватели - на 20-годишна възраст прегърнали една нова идея, а на 60 - пак със същите идеи, които отдавна са си заминали по пътя, а те още се имат за „революционери”.

- Това е една от многото „малки трагедии” в битието на литературоведите. Мнозина от тях, а може би и всички, живеят и работят в раздвоението дали и докога да останат предани на концепцията си или както казахте, да я предадат. А в литературознанието има и по-големи трагедии - или трагикомедии. Въпреки това, а и благодарение на това, не съжалявам, че обвързах живота си с литературознанието. Пожелавам това да сторят и някои от младите.