Тане Войводата – един забравен герой

Даниела Горчева

Тане Николов, преди 1910 г.

На 19 януари 1947 година в милиционерския участък в Асеновград е убит 73-годишният Тане Войводата – забележителен българин, с големи заслуги в борбите за национално освобождение на българите в Македония и Тракия, участник във войните за национално обединение – и в двете Балкански войни, и в Първата световна война.

Днес никой не знае къде е неговият гроб, а комунистическите убийци не спират пред физическото му убийство – опитват се и да окалят почтеното му име.

Когато не успяват в клеветите, те просто обричат Тане Войводата на забрава. Името му е потулено, в учебниците не пише за него, нито една улица не е кръстена на този достоен човек.

Но фактите са упорито нещо и ето че един млад пловдивски режисьор Иван Узунов успява да намери и свидетели, и документи и да направи (без никакво финансиране от безхаберната ни държава) един великолепен филм, който ще бъде излъчен на 20 януари по Военния телевизионен канал (ВТК).

Роден в Османската империя през 1873 година, живял в освободеното Царство България и участвал в безчет битки, Тане Николов загива от ръцете на предателите, установили съветската тоталитарна власт в България.

Войводата, разбира се, не им се дава току-така и не ги оставя да го тормозят. Но за това след малко.

Ето неговата история накратко.

Личната му съдба е трагична. Като млад, 24-годишен подофицер, той се венчава за любимата си и двамата имат дъщеричка. Но щастието им трае кратко. Не след дълго Тане губи своята съпруга, а малко по-късно – и дъщеричката си. Тази рана никога не зараства, той остава цял живот привързан към децата и младежите, подпомага ги, както подпомага и сираците, вдовиците, бедните и ощетените.

Но Тане никога повече не се жени, зачерква личния си живот и се посвещава на България.
Следващия близо четвърт век той ще води безброй сражения в равнините на Одринска и Беломорска Тракия, по билата на Родопа планина и склоновете на Пиринска Македония, чак до хълмовете на Поморавието.

Ще преживее много предателства и винаги първата му мисъл ще е да спаси другарите си, да изведе четниците и да запази живота им.

През септември 1904 г., близо една година след потушаването на Илинденско-Преображенското въстание, по молба на Борис Сарафов, с когото са съратници и близки приятели, Тане Николов действа с четата си в Дедеагачко.

Поради вътрешните борби между Върховния комитет и Задграничното бюро на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, последното решава да изпрати друга чета – начело с Христо Арнаудов, която да залови и върне Тане в България. Двамата обаче се побратимяват и обединяват усилията си.

В края на 1904 година Тане свиква местно събрание в село Мерхамлия, Дедеагачко. През нощта войводата и другарите му отсядат в дома на тамошен съратник.

През нощта, докато спят, къщата е разтърсена от мощен взрив, а Тане е ранен. След като се съвзема, открива, че чантата му, пълна с организационни документи, е открадната.
Оказва се, че един от четниците, грък по народност, е агент на турската власт. Започват преследвания и тормоз над българското население. Арестувани са 276 души и мнозина са осъдени на смърт.

Не след дълго Таневата чета е обкръжена от турски аскер край село Манастир, Гюмюрджинско. Битката е жестока и продължава цял ден. Но въпреки безнадеждната ситуация, под прикритието на нощта Войводата успява да измъкне 20-те си четника живи.

Във филма на Иван Узунов „Тане Войводата“ историкът Красимира Узунова уточнява: „Опитът, който Таню Николов е натрупал в Десети пехотен родопски полк, по-късно много му помага в неговата четническа дейност. Насреща си има военни сили и той прилага военна тактика, което му помага да води успешни действия срещу турските войски.“

През годините Тане Николов става свидетел на вероломните действия на гърци и сърби срещу българите, на жестокостта, с която извършват етническо прочистване в Македония и Беломорието.

Клането, извършено от гърците в село Загоричани на 25 март 1905 година, когато, насърчавани от Костурския митрополит, гръцки чети подпалват селото и избиват десетки жители, е потресаващо.

Във филма на Иван Узунов са цитирани думите на италианския наблюдател полковник Албера:

„Като офицер от италианската армия съм вземал участие в много сражения с дивите африкански племена. Често пъти се е случвало да бъдат пленени от африканците и избивани наши войници, но избиване с такава жестокост не съм виждал досега и не намирам думи, с които да квалифицирам злодеянието.“

Най-малката жертва е 4-годишно дете. Част от убитите са изложени в църковния двор – с избодени очи, с отсечени ръце и крака.

Същевременно в Македония навлизат и сръбски чети, които започват да отвличат и убиват българи, да опожаряват българските села.

Когато младата учителка Екатерина Симидчиева от Куманово, в напреднала бременност, повежда местните българки срещу опита на сърбите, подпомогнати от османската власт, да узурпират български църковен имот, тя е жестоко пребита, и губи не само нероденото си дете, но и своя живот.

„Никога не допущах, че Македония може да стане някога сръбска, че гърците ще завладеят Солун. Населението на Македония е в своето мнозинство българско, после иде по численост турското, гърците са малко, а сърби там никак няма между коренното население. За свободите на тая страна се бореха и жертваха само българите. В революционно време гърците и сърбоманите вървяха наедно с нас, турците... На мене и на моята полиция те съобщаваха всичко, каквото научеха, те бяха наши шпиони…“ признава Хюсеин Хилми паша, велик везир на Османската империя.

Мирчо Найденов, Тане Николов и Гьоре Спирков след битката при Ножот на 14 юли 1907 г.

В края на април 1907 година Тане Николов пресича границата и четата му се установява в село Попадия. Към нея се присъединяват и отрядите на местните войводи Велко Апостолов и Мирчо Найденов.

Престоят в Попадия ще бъде белязан от ново предателство.

Сръбски агент на име Иван се внедрил в Таневата чета още при нейното сформиране и бил натоварен със задачата да убие войводите Тане Николов, Иван Наумов – Алябака и Петър Ацев.

Тане Войводата с Алябака

В опит да набере съмишленици обаче агентът издава плана си, обещавайки богато възнаграждение.

Узнал това от своите четници, Тане им нарежда да се преструват, че ще сътрудничат на изменника, с цел да разкрие други сръбски агенти в околните села. Предателят споделя, че след като изпълнят плана си, ще се изтеглят в съседното село Никодим, където се крият сръбските чети на Йован Бабунски и Григор Соколович.

За Тане информацията е достатъчна.

Веднага след като агентът е наказан, четата се отправя към село Никодим, но сърбите са избягали. Тане влиза в селото и разпорежда всичките му жители да се съберат на мегдана. Пита селяните защо приютяват сръбски чети и агенти. Никодимци разказват за заплахите, тормоза и преследванията, както и за колаборацията между сърби и турци и как самите турци им заявили, че ако искат да запазят главите си, е по-добре да се пишат сърби, а не българи.

Тане Войводата и неговите четници водят не една битка, стават свидетели на не една покрусена надежда и на не едно предателство.

Тане Войводата с братовия си син - войводата Мамин Колю, 1910 г.

Но едно от най-вероломните предателства е извършено от българските комунисти след съветската окупация на България през 1944 г.

По заръка на Сталин Българската комунистическа партия предприема насилствена македонизация на Пиринска Македония. Подготвя се присъединяването на цялата област към Югославия. От Скопие се изпращат учители, които да „ограмотят“ населението на новосъздадения македонски език. В училищата вече се преподава и стъкмената наскоро македонска история, която обявява цар Самуил и братя Миладинови за македонци. През 1946 година, при преброяването на населението в Югозападна България, като македонци насилствено са вписани 160 000 българи. Същата година партията провежда и скалъпен процес срещу 22-ма младежи от Пиринския край, противници на македонизацията на родните им земи.

Тане Войводата е потресен до дъното на душата си от тези антибългарски действия на комунистите.

С един замах те зачеркват не само живите българи и тяхната свобода, тяхното национално съзнание и достойнство, но и стъпкват костите на неговите другари, паднали в борбите за присъединяването на македонските области към отечеството България.

На всичко отгоре, преди години още, поради напредналата си възраст, Тане Войводата е отдал под наем мелницата си, намираща се край Асеновград.

След 1944 година обаче наемателят и работниците му стават дръзки и арогантни, тормозят го и демонстрират връзките си с комунистите. Чувствайки се защитени от новата комунистическа власт, те се самозабравят и си позволяват да подлагат престарелия Тане на подигравки и издевателства. Дори прибягват до физическа саморазправа с него.

Седемдесет и три годишният войвода не може да търпи повече. На 6 януари 1947 година, въоръжен с ловна пушка и пистолет, Тане влиза в канцелариите на мелницата и застрелва самонадеяния агресивен наемател и четиримата негови работници, които са си позволявали да се гаврят физически и психически с Тане и съгражданите му.

След което спокойно се предава сам на милицията.

Според официалния смъртен акт той се бил самообесил. Няма никаква логика Войводата да отиде в милиционерския участък само и само за да се обеси там. Роден в друго време, той навярно се е надявал на честен процес. Уви.

Скоро комунистическата преса започва акция по очернянето на Тане Николов. Наричат го прононсиран терорист, участник в разбойнически акции и грабежи, лъжат че бил извършвал масови убийства. Не им стига това, и съчиняват смехотворната лъжа, че бил подарил на Цар Фердинанд огромни количества златни монети и украшения, които уж бил ограбил по време на разбойничеството си. Самозабравят се дотам, че го обвиняват в „разгулен живот“.

Истината обаче няма как да бъде потулена, хората много добре познават Таню Войвода. Знаят, че той води изключително скромен живот, а всяка своя пара, припечелена от мелницата, дарява за благотворителност.

Атанас Карачолев, счетоводител на Тане споделя:

„Той живееше почти бедно. Имаше само една стая, в която живееше. Ходеше почти с едни дрехи - войводските, куртка от зелен плат и брич. Той не обичаше да пилее парите си за черпене, пиеше само кафе и лимонада и изяждаше по един локум.“

Неговата благотворителна дейност е наистина забележителна.  Тане Войводата подпомага с редовна финансова издръжка сиропиталището в Асеновград от деня на неговото създаване през 1935 година. Същевременно дарява средства и на много юношески организации в страната. В село Тепеджик, Кърджалийско, дори има  младежки клуб, носещ неговото име – толкова е бил популярен и обичан. Подпомага и организацията „Орле“ в Гюмюрджина.
Когато започва строежът на водна електрическа централа край Асеновград, Тане Войводата отново прави щедро дарение.

Тане Николов с деца в Гюмюрджина, ок. 1941 г.

Иван Дуков напомня това: „Ако за Таню Николов мислим само като за борец за свобода и обединение на българите, това е по-малко от половината от неговото величие, от неговата сила. Като човек той е много по-нависоко. Неговата сила е в неговата социална щедрост.“

Особено трогателен е разказът на Атанас Филипов, който го вижда за първи път, когато е малко дете – около 6–7-годишен:

„Дядо ми беше натоварил две магарета с ечемик и щеше да мели ечемик за брашно, за да правят баба ми и майка ми хляб. Пристигаме в мелницата, разтоварихме ечемика. Аз, макар и малък, помагах, подпирайки на едното магаре чувалите, и в това време се появи един снажен човек с голяма брада, облечен в черна риза и черен панталон. Аз малко се стреснах, но той дойде при дядо ми Никола, направиха здрасти като близки хора: „Как си, Кольо? Какво ке мелиш?“, попита Таню дядо ми. Той му каза, че ще мели ечемик.

„Какво? Ечемен ке мелиш? За какво тоя ечемен?“.

„Ами житото ни свърши“ – казва дядо ми. Тогава бяха гладни години.

Тане извика един работник: „Ке вземеш тия врейки“ – („врейка“ означава чувал) – „и ке ги носиш в обора“. 

Оня човек отиде, занесе ги врейките и нареди Тане да напълнят четири чувала брашно, бяло брашно от жито за дядо ми. И след това влезнахме вътре. Имаше една малка пристройка към мелницата, тя даже още е запазена, и мен ме вземаха, и дядо Тане започна да ме гали, да ми приказва, изкара бучки захар в този момент и бонбони, и аз докато отначало се изплаших от него като го видях такъв снажен и с брада, просто се привързах към него. Казваше ми, че имал дъщеря, ама починала, и много обича децата И така се запознах с него, и така започна познанството ни.“

Тане Войводата във Велико Търново, 1940 г.

Тане Николов в Скопие, 1941 г.

Една година преди да го убият, през 1946 година, Тане подготвя завещанието си. Той дарява на сиропиталището в Асеновград почти цялото си имущество, състоящо се от мелница, ценни книжа и земеделска земя. Завещава и един от възпитаниците на приюта, с добър успех, да продължи образованието си в мелничарско училище и след това да бъде назначен за управител на мелницата, която за вечни времена да носи името „Тане Войвода“.
Създаден е и фонд, чийто приходи да се раздават всяка година на Атанасовден в помощ на бедни хора в Асеновградско. 

Тане Войводата в Пловдив, 1940 г.

След смъртта на войводата завещанието му не е зачетено от комунистическата власт. Тя ограбва имотите на Тане и с лека ръка зачерква и последната му воля, и името му за историята. 

Чест прави на Иван Узунов, че е успял да издири хора, които го помнят и че е намерил безспорни доказателства за светлата и безкористна личност на Таню Николов и за неговия отдаден на България живот.

Филмът е направен с личните средства на режисьора Иван Узунов и брат му Димитър Узунов, с когото са съсценаристи. Трябва да бъде похвалена и отличната работа на оператора Георги Семов.

„Тане Войводата“ е наистина впечатляващ филм, създаден с любов и с респект пред живота и делото на един достоен българин, чието име вече няма да бъде потулвано.

Филмовият екип на път към вр. Ножот.

19.01.2024