Тоталитарната държава и младите хора:
Конференция в Топлоцентрала, 19. 09. 2022, София
Резюме с коментар

Невена Лилова

Културните събития Remember1, състояли се през септември в новия арт-център Топлоцентрала (ул. „Емил Берсински“ No 5, Южен парк), продължиха общо пет дни. Конференциите, изложбите, концертите, пърформансът и дискусиите (в Youtube, Instagram) започнаха на 19 септември и отстояха на няколко дни разстояние от черния за България Девети септември, както и от трагичния за целия свят Единадесети септември, но се свързаха с една знакова за българската история дата – 22-ри, Денят на независимостта.

Случайност ли е това? Възможно е. Лично аз съм склонна да видя в календара на събитията, посветени на травматичната същност на тоталитаризма, нещо символично, понеже е невъзможно да воюваме за национална независимост без съхранена памет.

***

В това изложение ще резюмирам едно от събитията от първия ден с кратък коментар от моя страна. Акцентите ще поставя според онова, което ми е направило впечатление или според приносите на един или друг участник в разгръщането на темата и добавянето на ракурси.

И така, на 19 септември от 19:00 ч. в Зала 1 на Топлоцентрала започна конференция на тема „Тоталитарната държава и младите хора“ (или „Комунизмът срещу младежта и младежта срещу комунизма“).

Участник в нея и неин модератор бе Даниела Горчева. Другите участници бяха: доцент д-р Михаил Груев, проф. Владимир Радулов и проф. Вили Лилков.

Началото постави презентацията "Нашата“ младеж и младежта от „социално чужди среди“.

В няколко последователни слайда проф. Лилков проследи онази „правилна“ политика на комунистическите кадровици, която - под съветска диктовка - се старае да формира бъдещия елит на България от „свои хора“, унищожавайки заварената интелигенция на така наречените „бивши хора“.

Основният принцип, по който се извършва този многогодишен процес, е подмяната на демократичния национален елит с удобен на тоталитарния Съветски съюз угоднически и национално пагубен „елит“.

В един от слайдовете бе посочено, че още в 1946-та се разработват указания, според които в комсомолските ръководства и в ръководствата на спортните секции не трябва да се допускат „враждебни на социалистическия строй младежи с чужд на народа начин на живот“.

А такива – по представите на ДС, са:

1. Децата на бивши фабриканти, търговци, кулаци, предприемачи – младежи с капиталистически социален произход.
2. Децата на засегнати или репресирани от народната власт2.
3. Изключените от ВУЗ по политически причини или репресирани от комунистическата власт.
4. Децата на изменници на родината.
5. Авантюристично настроени младежи и хулигани.

На това какво са разбирали сталинистите под „хулигани“ обръщат внимание следващите участници във форума. За момента ще се спра само на четвъртия пункт от горния списък.

„Изменници на родината“ бяха наричани избягалите зад граница българи и по-специално онези, които си позволяваха да участват в радио-програмите на Гласът на Америка, ББС на български и Дойче веле за България.

Налагаше се децата им да се отричат от тях не само за да постъпят във ВУЗ, но и за да нямат неприятности в прогимназията3.

А как стои въпросът с „нашата младеж“? Ако пред „децата на социално чуждите“ се поставят бариери, то пред „децата на социално близките“ всички образователни и кариерни врати са отворени. От 46-та година нататък системата от „работнически факултети“ (съкратено – РабФак – заемка от партийно-бюрократичния жаргон на Съветския съюз) неуморно работи. В тях попадат младежи с пролетарски произход, за да завършат по съкратени курсове средно образование и да станат студенти във факултети с идеологическа тежест.

Ето какво каза по този повод проф. Лилков в своите устни разяснения:

По време на следването си тези работници получават стипендии, равняващи се на заплатите им в производството, а понякога и по-високи. (…)

В първите години на народната власт в Академията по обществени науки и социално управление в София се приемат и хора без висше образование, които правят аспирантури. С течение на времето някои са успявали да защитят и докторат (наричан в онези години „кандидатска дисертация“) и да станат кандидати на науките. (…)

Най-масово е присъствието на рабфаковци в специалностите журналистика, право, икономика, ангажирани с подготовката на кадри за ръководни длъжности в съответните сфери. (… ) В Държавна сигурност, МВР и Министерството на отбраната се приемат само „наши деца“ и то с предимство.

По този начин се променя съставът и качеството на българската интелигенция.
Как, може да разбере всеки, като изчете информацията, извлечена от секретните инструкции на Държавна сигурност.

От разсекретените днес документи разбираме например, че децата на „нашите хора“, могат да отидат да следват в чужбина; онези, чиито родители са особено верни на режима, трябва да подсилят наследствената вярност с идейно индоктриниране било в софийската Академия по социални науки и социално управление (АОНСУ), било в аналогично заведение в СССР.

Във висшите училища е разработена системата на „целевите бройки“ на ДКМС.

Казано на човешки език, всеки градски или окръжен комитет на партията е разполагал с места, запазени за деца на номенклатурата или на по-изявени комунисти от съответните градове извън обявения планов прием. За да ги приемат в желаната специалност, децата на активните борци е трябвало да получат само оценка „Среден (3) “ на приемния изпит. Ако бележката е „Слаб (2)“, се е налагало да се обърнат за специално разрешение към окръжния комитет на партията в съответния град. В повечето случаи разрешението се е получавало с лекота.

В книгата си „На втория етаж“ Константин Чакъров (един от съветниците на Тодор Живков) разказва следното: в средата на 70-те години някакъв институт прави оценка на реализацията на студентите, приети като деца на активни борци срещу фашизма и капитализма.

Проучват се 700 души, настанени в пловдивски висши училища. Резултатът: „Това са студенти с нисък успех, обществено неактивни, но с максимална реализация в обществен план“.

Младият тогава Чакъров представя документите пред партийното ръководство в Пловдив и иска мнение. Съветът на другарите е да изгори тази статистика.
Той запознава с нея и своя шеф – другаря Живков. Реакцията на диктатора: „Абсолютно си прав, но ако направя нещо, активните борци ще ме свалят от поста. Ха-ха-ха!“

Акцентът на Лилков:

Наследниците на „бившите хора“ не могат да получат качествено висше образование, да участват институционално в просветата и възпитанието на подрастващите, да бъдат на висши държавни служби.

Ако по случайност стигнат до по-висока социална позиция или попаднат във ведомство, запазено за „нашите хора“, бдителните войници на партията трябва - с помощта на необятната си агентура и поредната секретна инструкция на ДС, да отстранят тази грешка.

И така – от 1946 до 1987 – т. е. ПРЕЗ ЦЯЛОТО ВРЕМЕ.

Моят коментар към първата част на презентацията: чрез многогодишна обратна селекция (вместо най-способното се избира най-негодното) на практика се туря кръст на цял един свят с неговите морални ценности, демократични възгледи и национална памет, както и на механизмите, по които тези неща се предават.

Това е трагично за нашето историческо и културно развитие.

Изказана с думите на Даниела Горчева, същата мисъл би прозвучала така: “И днес ние берем горчивите плодове на този тотален контрол, който лиши няколко поколения българи от самостоятелно мислене, от правна и демократична култура, но успя да насади цинизма, тарикатлъка, лицемерието и подлостта, търпимостта към лъжата като новата комунистическа "нравственост" на оцеляването и приспособяването“4.

Втората част на презентацията бе посветена на недоразумението, наречено нов човек или нова историческа личност – приложна точка на усилията на новия и „най-справедлив“ строй.

В заключение Вили Лилков цитира културолога проф. Александър Кьосев:
„Комунизмът трябваше да създаде нов човек, исторически и универсален, осъществител на „всичко писано от поети и философи“, ( … ) безкористен, аскетичен, героичен (...)
Социализмът не само не е реализирал утопията си за Нов човек, но е създал неговата противоположност – консуматор и то невъзможен консуматор – мечтател и носталгик по някакви, сякаш златни, кренвирши и соцдъвки „Идеал“.

Този човек на носталгията въобще не е в състояние да мисли системно и исторически. Това битово същество ( … ) има близък хоризонт и не може да осмисля ( … ) дълбоките и неразрешими проблеми на цялата система (… ) Тези хора не разбират, че тъкмо те самите, в своето жизнено битово късогледство и асоциалност (курсивът мой – Н.Л.), са най-проблематичното наследство на реалния социализъм.“

Чудесен завършек за автор, описал в една от книгите си фактите за икономическите „успехи“ на комунизма под надслов: „Стопанските абсурди на българския комунизъм“.

Герои на следващия сюжет, предложен ни от Даниела Горчева, станаха младежите от добри семейства, набедени, че са „празноскитници“ и „безделници“.

Формален повод те да бъдат преследвани стават западните влияния, такива, каквито си ги представят органите на властта у нас – носене на модни дрехи, в които има шик, носене на конска опашка вместо плитки, слушане и изпълняване на джазова музика.

Грехът на Людмил Георгиев е, че харесва подобно музициране и формира със свои приятели младежки джазов състав. „Утежняващо вината обстоятелство“ е фактът, че шестима от най-близките му роднини са музиканти, запознати с джаза – това упадъчно явление, свойствено на изживелия времето си строй. Не, не трябва да позволим на „бившите“ да репродуцират вражеските си вкусове чрез своите наследници! Един бдителен квартален доносник – партиен секретар - дочува репетицията в дома на Георгиеви и прави донос срещу младежа.

Последният е изпратен за превъзпитание в лагер край село Чомаковци, създаден въз основа на Закона за трудовото мобилизиране на безделниците и празноскитниците.

Първото, което хрумва на зрителя, е догадката, че другарите не допускат, че композирането и свиренето представляват достоен труд. Както и писането на стихове, впрочем, тъй като малко по-късно като тунеядец5 е осъден и заточен близо до полярния кръг и младият Йосиф Бродски – бъдещият Нобелов литературен лауреат.)

Защо употребих думата „зрител“?

Защото докато говореше, Даниела Горчева прожектираше фотоси, представляващи бараките на въдворените в Чомаковци, изкопните работи по напоителни канали на р. Искър (за които се води тежка норма) и парада на лагерните ударници в чест на някакъв комунистически празник.

Бараките на Чомаковци и първите дървени постройки в зловещия съветски лагер Соловки си приличаха като две капки вода.

Снимката с копаните на ръка канали пък ми напомни новелата на Андрей Платонов „Изкопът“ (1929-1930 г.), а като подтекст би стояла добре и следната притча: изкопаването на яма за фундамента на комунизма се оказва всъщност изкопаване на гроб за всеки смислен проект, за всяко бъдеще.

Наистина, условията в Чомаковци не са били така чудовищни като тези във възникналия по същото време лагер Белене, но са били достатъчно сурови. Отвън - ограда от бодлива тел, вътре - голи нарове за спане и тежка норма, която трябва да изпълниш, за да те оставят да почиваш.

За щастие на музиканта, тогава 18-19 годишен, съществуването на лагера трае само 8 месеца (от май до декември 1949 година), така че бъдещият джазист се избавя от сталинското превъзпитание, без да бъде превъзпитан.

Изпреварвайки изложението на лекторката, бързам да посоча, че превъзпитанието в трудов пролетарски дух е една от най-лицемерните и ехидни декларации на тоталитарните системи.6

Зад тази уж изпълнена с класово съдържание фасада се крие фантастична по замисъл тотална амбиция, напомняща религиозните секти – да бъдат контролирани всички сфери на творческата човешка дейност – науката, изкуството, мисленето, религиозните вярвания (набелязани за изкореняване като източник на вътрешна сила), вкусовете и избора в такива чужди на политическото зони като популярната музика и модата.

„Защо трябва да се контролират и те?“, ще попита някой.

Защото тоталитаризмът се опитва да отмени интимните проявления на човека и всяка спонтанност изобщо, да ги закрие, така да се каже; той атакува естествените връзки на приятелството, руши солидарността между хората, гледа да осуети проявите на съчувствие и взаимна помощ между жертвите.

Идеологическият му Аргус бди да не би някой да използва образец за идентифициране, различен от налагания. Регламентът за моделиране на масовия човек повелява последният да няма никаква друга идентичност освен тази на подчинения, безропотен изпълнител на ръководната партийна воля.

За да бъде смачкана личността, индивидът следва да бъде унищожен не толкова физически, колкото духовно и морално. Такава е и целта на комунистическите концлагери за „превъзпитание“, най-страшният от които е в Ловеч7.

Тук Даниела Горчева прекъсва фото-илюстрациите и предлага музикална илюстрация.
На сцената излиза проф. Владимир Радулов, който изсвирва на електрическо пиано фолклорната (според него) лагерна песен „Конски вагон“. Според историчката пък думите са на Матей Стоянов. По произхода на мелодията никой не спори – използван е еврейски аноним. Защо еврейски? Заради аналогията с конските вагони на смъртта – вагони „без джамове“. Отиваш някъде, без да знаеш накъде и през къде. Общо-взето – в джендема.
Привлечена от игривата мелодия, публиката започва да пляска в такт, някои се опитват да пригласят.

Даниела Горчева слага край на това настроение, реминисценция от митингите на СДС, и придава на темата за хулиганите драматичен тон.

Опирайки се на изследванията на Борислав Скочев и Димитър Димитров, тя проследява съдбата на арестуваните в края на 50-те за хулиганство и откарвани в концлагера Белене. Картината е ужасяваща и действа на публиката като студен душ. В скудоумието на мотивите за самата акция обаче не липсват и комични обертонове:

"Близо 2000 души бяха арестувани през последните 3 седмици, главно в София – пише британският посланик в София Ричард Спейт през 1958 година. - Около една четвърт от арестуваните после бяха освободени, но останалите се пращат в концентрационния лагер Белене и други лагери. Арестите бяха извършени по твърде произволен маниер и освен истински престъпници – младежи черноборсаджии, проститутки, измамници и тям подобни – милицията замъкна всеки, който редовно е посещавал кафенета, където действат черноборсаджии, всеки, който носи тесни панталони, къси вълнени палта с качулки и практически всичко, което съответства на текущата местна представа за западен стил облекло. Във всичко това властите сами се направиха за смях, особено с включването на палтата с качулки, 60 000 от които бяха произведени в България и се продават в софийския ЦУМ. Жената на един от секретарите в източногерманското посолство е била арестувана за носене на такова палто и тъй като не е имала документи, е била държана известно време, преди да бъде пусната. Един от служителите на британското посолство е бил очевидец как председателят на Софийската търговска палата, облечен с такова палто, е бил спрян от милиционер, който се опитал да го арестува, но трябвало да му се извинява, когато разбрал самоличността му. Подобно нещо станало в трамвая миналата седмица, когато милиционер спрял младата жена на един от френските секретари, която била с джинси, току-що донесени от Париж.8"

Но по-нататък багрите добиват тъмночерни и горещочервени оттенъци:

"Първата хулиганска група пристига в лагера на 4 февруари 1958 г., а следващите – по лагерни спомени – на 6, 8 и 15 февруари. Те са превозвани с конски вагони до гара Белене, конвой от въоръжени милиционери и Вътрешни войски ги отвежда на брега, понтони с влекач ги откарват на острова. Там ги посреща началникът на охраната, останал в спомените на лагеристите като Червения капитан (по някои спомени ги посреща началникът полк. Тричков, а според плана на концлагера от 8 януари тази група от 20 милиционери от конвойния взвод трябва да се ръководи от майор Иван Лалчев).

Строявани са в редици по 10 души, охранявани от въоръжени милиционери с кучета и заобиколени от милиционери с тояги с дължина 2 м и диаметър 5 см. Червения капитан нарежда всички да завържат добре обувките си, защото им предстои дълъг път, но преди да са успели да го направят, са подкарвани към вътрешността на острова с псувни и град от удари.

Отпред вървят двама офицери и с тояги бият през главите и гърдите, отзад препуска на кон Червения капитан. С бой ги натикват в насажденията с млади тополки и ги бият, защото газят дръвчетата. Разрешават им да пият вода и ги бият, защото пият. Разрешават им да отидат по малка нужда и отново ги бият. Паникьосаната тълпа се върти в кръг, затъва в блатата, стъпва върху падналите, губи багажа, дрехите и обувките си. При пристигането на II обект началникът на обекта Гогов ги пита с ехидна загриженост къде са се изкаляли така.
Георги Минк, по това време 17-годишен, си спомня:

Същинският ад започва от стъпването ни на остров Белене. Някои разправяха, че са били 15 км, не знам колко път беше, но ще го помня цял живот. В редици по 10 човека бяхме псувани, ругани и бити със сопи (дръжки от кирки и белове) през целия този път. Помня само, че падахме и ставахме под ударите, мокрехме лицата си в локвите и пак се изправяхме, за да паднем отново. [...] Бяхме много, много. Всякакви. Най-малкият, Муто, беше 13–14-годишен. А имаше и много старци. И сакати и еднокраки с патерици – ветерани от Отечествената война. Срещу нас на разстояние, за да се познаем, но не и да говорим, бяха наредени голите жени. [...] Не много встрани от нас имаше граничари с кучета. Не знам като какви сме им били представени, но момчетата плачеха и си въртяха главите да не гледат нашите мъки.

„Гледката е шокираща за странични наблюдатели. Христо Николов, затворник, който работи в монтажната работилница до щаба, наблюдава пристигането на товарните вагони: "Не съм вярващ, но в този момент се уплаших толкова много, че коленичих, прекръстих се и благодарих на Бога, че не съм нито при едните, нито при другите. През нощта не мигнах. Тресеше ме. От страх ли или от настинка, не зная. Все бяха пред очите ми. На другия ден още по-голям ужас. Започнаха да връщат от острова побъркани, мъже и жени. Те крещяха. Жените си скубеха косите и скимтяха като кучета".

Инж. Г. Н. Василев, затворник, който като ръководител на строежите има свобода на движение из острова, е очевидец на пристигането на хулиганите и отношението към тях по-късно и свидетелства, че тези групи са посрещани с тежък поединичен или групов побой, в много случаи до осакатяване. От гледката на биячите с тояги, които изскочили от гората и започнали жестоко да бият новодошлите лагеристи, му прилошало и повърнал."

Струва ми се, че и най-ярките картини на Дантевия Ад бледнеят пред реалния български ад, устроен от комунистите след тяхната „победа“ през 44-та и продължил до 1987 година, когато лагерът е закрит. При Данте обаче, макар и условно, идеята за заслужено възмездие все пак присъства.

В описаното по-горе „посрещане“ потриса именно чудовищната асиметрия между повода за репресията (носене на алтернативно облекло и прически) и мащаба и стила на практическото й осъществяване; тук алогичността и отсъствието на идея за справедливост са просто непоносими. Затова и класическото понятие „трагизъм“ в случая е неизползваемо.
Не ще и дума – страданията на затворника и лагерника не биха били толкова мъчителни, ако я нямаше гаврата, чието съдържание може да се изрази като: “Аз мога да ти сторя всичко, пред тебе съм като бог, а ти на мене - нищо, защото си като червей!“ Може би подобни реплики рядко са били обличани в думи, но за сметка на това често са се отливали в гримаса.
Сега да се спрем на изказването на последния участник в конференцията - доц. д-р Михаил Груев.

То бе фокусирано върху три важни неща: историческия контекст на акциите срещу хулиганите, етимологията на такива „очернящи“ младежта понятия като зози и суинги и крахът на комунистическата власт, предизвикан от естествения ход на живота9.

Ето един редактиран фрагмент от началото на изказването му:

„Ще започна от мястото, на което проф. Лилков свърши ( … ) - от опита на младежта да счупи тази стена, да я преодолее или поне да провери нейната пропускливост… Стъпвам на един изследователски проект от 2008 година, в който участваше и моят колега и приятел Боян Гюзелев. При завършването му устроихме и фотоизложба, пресъздаваща атмосферата на младежката субкултура от 60-те, 70-те и 80-те години в качеството й на антикомунистическа съпротива. Тя бе показана първо в СУ, после обиколи и останалите университетски центрове ( … )

„Акцията срещу „хулиганите“ не е единична, а е поредица от мероприятия – серия. Самият термин „хулигани“ е заемка от съветския политически жаргон. В Хрушчовия съветски съюз, веднага след началото на 60-те години хулиганските и криминални прояви се превръщат в реален проблем10. С различните вълни на Ворошиловските амнистии, появили се след смъртта на Сталин, от съветските концентрационни лагери и трудововъзпитателни общежития на свобода излизат между 5 и 6 милиона души. Излизат така деформирани, че не могат да се върнат към рутинния начин на живот и битовата престъпност отбелязва бум. В гигантската съветска империя един реален проблем добива невиждани размери. Налага се Хрушчов да даде крачка, а после и 2-3 назад, започвайки първо вербална, а сетне и реална кампания срещу това явление. У нас, както обикновено се случва, репресивните практики се пренасят угоднически и слепешката. Освен посочените от колегите причини, в борбата с хулиганите можем да доловим и своеобразно ехо от описаното от мен в СССР“.

По-нататък резюмирам със свои думи.

Веднага правя уговорката, че понятието „хулигани“ се изпълва с различно (от общоприетото) съдържание и придобива твърде разширителен, флуиден характер. Изобщо не става дума за декласирани и агресивни младежи, нападащи някой интелигент в тъмен вход, а за нещо друго – за млади хора, чието поведение се отклонява от поведението, което пропагандата на социализма натрапваше като норма.

„Хулиганите“ от 60-те и 70-те години са младежи с алтернативно поведение, чиято визитна картичка са туистът, буги-вуги-то, а по-късно и рокендролът.

Но режимът не иска да признае, че преследва младежите заради свободата, която си позволяват с тези предизвикателни танци и модни прически.

Той следи не само онези, които назовава „бивши“, но и следващата генерация да не разполагат с повече свобода, отколкото им предлага поредното „размразяване“.

И тук отново преиначава и разменя лúце и опако, за да прокарва идеологическите си внушения на тема „врагове“, „диверсия“ и „гниещ Запад“. Едно убийство, около което ДС създава медиен шум и истерия, предлага нужния повод за поредната серия милиционерски хайки. В края на 50-те двама младежи убиват свой връстник в София, близо до Централните гробища. Макар че случаят е чисто криминален, кадесарите го оцветяват идеологически. Пускат слух, че младежът е наш другар, докато нападателите му – деца на бившите. Целта е двояка – да се обработи общественото мнение в нужната посока и да се покаже на по-свободолюбивите и бунтовни представители на подрастващото поколение къде им е мястото.
Същинският мотив на властта е превенция на събития, напомнящи Унгарските от 1956. Партийно ръководство у нас започва да внушава, че цялата опасност идва от младите. В Унгария именно те започват революцията, в България пак те могат да направят нов опит. И за да не се стига дотам, следват превантивни заплахи, нагнетяване на атмосферата, чистки.
Парадоксално е, че тогавашните служби избират за етикет на първата генерация непокорни любители на западните танци названията зози и суинги. Защо парадоксално?

Защото етимологията им визира младежи, принадлежащи към субкултура, опозиционна на националсоциалистическата.

„Зоза“ е видоизменено от „зазу“ (zazous), термин с който се обозначава принадлежност към младежките среди във Франция, настроени отрицателно към нацистите и отличаващи се с предизвикателно облекло и поведение в окупирания Париж. За суингиращи („клатещи се“, „люлеещи се“) момчета се говори във Франкфурт, пак по време на Втората световна война. И в двата случая става дума за леви движения и няма защо да се сипе жупел по десния буржоазен лагер. Но логиката на комунистите поначало е преобърната.

Така или иначе, в историята на комунистическия жаргон зоза остава като събирателно понятие за лица от женски пол, а суинг – за лица от мъжки. Любима музика на тези сочени с пръст младежи става джазът. За зози и суинги се говори в разгара на войната, а после, както видяхме, названията могат да се припокрият с (или да се изместят от) бюрократично-политическия плагиат „хулигани“. И така – до края на 50-те. Музиката на младежкия ъндърграунд от 60-те години вече е друга - рокендрол. Сега упадъчните моди получават нови имена – битници и хипари, а по-късно - пънкове.

Преломна за отношението на властта към младежта става 1968-ма.

Тя е белязана от две събития, чието влияние се застъпва: Деветият световен фестивал на младежта, проведен в София, и чехословашката Нежна революция, известна като Пражка пролет.

По това време властта у нас се дави сред противоречия: от една страна, тя жадува да насърчи идването на западни туристи, внасящи така необходимата й валута; от друга - я тресе страх, да не би „западната диверсия“ да провокира и у нас антисъветски настроения.
И ето какво става: В София (наброяваща по това време 600 -700 000 души) пристигат около 20 000 външни, предимно от западни страни. В такъв мащаб това се случва за първи път. Фестивалът е замислен като световна среща на хора с леви убеждения, но сметката е направена без кръчмаря. Оказва се, че за режима, а и за разбиранията на младите хора, гостите са толкова радикални, че буквално предизвикват революция.

Ако трябва да търсим корена на вкуса към упадъчната музика, то той е най-вече в преобръщането на общественото мнение. Това личи в начина, по който са посрещнати тези хора в София, а и по черноморските градове - домакини на част от фестивалните събития. Резонансът е толкова силен, че всички, включително и част от партийните ръководители, осъзнават, че Комсомолът губи вече всякакво значение. Долавят, че връщането на младежта под шапката на тази изпразнена от съдържание организация вече е невъзможно и се примиряват с това. В периода на стагнация, последвал разгрома на Пражката пролет, властта в България започва, метафорично казано, да танцува с младежта: да редува па на прилив с па на отлив, затягането – с отпускане на хватката, забраните – с разрешеното.

Така управлението се връща към старата практика на социална селекция и избирателност на подхода.

В заключение Даниела Горчева добави няколко ценни теоретични разяснения.

Първо, каза тя, тоталитарната държава създава преиначена действителност, действителност, която не съществува. След като обръща фактите с главата надолу и твърди, че лъжата е истина, а истината – лъжа, не й остава друго освен по всякакви начини да упражнява контрол над всичко. Защото истината се просмуква като водата както в ежедневието и възможните сравнения на стандартите на живот, така и през изкуството и през музиката – две особени сфери на общуване. ( … ) Тъй като си поставя за цел създаването на масов човек, имащ една-единствена идентичност – тази на винтчето в тоталитарната машина, тя се бои от всякакви общности, включително от напълно аполитични, каквото е дружеството на филателистите или група, събрала се да слуша рок. По тази причина тоталитарната държава не само унищожава физически жертвите си, не само ги смачква морално, лишавайки ги от ресурси, но ги и очерня.

„Трябва да знаете - подчерта Даниела Горчева, - че в България през цялото време има съпротива, от първия до последния ден на режима.

В началото е легалната политическа опозиция, която приключва през 47-ма година с обесването на Никола Петков; успоредно с нея върви въоръжената нелегална съпротива, чийто разгром настъпва в края на 50-те, веднага след потушаването на Унгарското въстание; следва нелегална невъоръжена съпротива, а накрая - с учредяването на правозащитното движение на Илия Минев - идва редът на легалното невъоръжено противостоене.

Привидно властта от този период изглежда силна, но по същество е слаба и се страхува и от сянката си. Извършвайки сама нечувани престъпления, тя не спира да хвърля камъни в чуждата градина, макар да е очевидно, че това е пропагандна лъжа. Не ú стигат масовите убийства, показните процеси, не и е достатъчно да хвърли жертвите си в затвори и лагери или да ги интернира. Още преди да пристъпи към съдебна и административна разправа, тя гръмко ги оклеветява, с цел да ги опозори пред следващите поколения. Първо тръби за фашисти и кулаци, после - за хулигани и криминални престъпници. Нейният единствен талант се състои в преиначаването на действителността и тя го прави точно като по Оруел11.

За жалост не остана време за въпроси – започва театърът, а след него ще има и концерт… Така е, все не стига времето“.

Няколко думи за представлението “Забранените“ на Асоциация за изкуство и младежки инициативи „Студията“, режисирани от Диана Досева.

Без каквато и да е предварителна съгласуваност с историците, изказали се на конференцията, младежите от читалище „Славянска беседа“ бяха включили в своя триптих сюжета, четен ни преди това от Даниела Горчева – побоя над хулиганите. Това бе изненада и за двете страни. По чудодеен, едва ли не магически начин, двете прояви се допълниха взаимно - конференцията придаде плътност и съдържателност на театралната игра, а театърът – емоционално преживяване на споделените факти.

Лично за мен, пърформансът бе доказателство, че имаме младежи, търсещи истината за тоталитарния период у нас, което ме ободри.

Няколко часа по-рано бях слушала с погнуса и изумление едно предаване по БНР, в което някакви журналисти, в най-добрите традиции на д-р Гьобелс, говориха нещо „от името на младото поколение Z в България“.

Така вечерта, прекарана в Топлоцентрала-та, ми предложи противоядие срещу неволно погълнатата медийна отрова.

Снимки Дамян Думанов.

_____

1.Remember е европейски проект, свързан с паметта за комунистическото минало, ориентиран към младите хора. В проекта участват пет държави (България, Германия, Румъния, Албания и Хърватия) с водещата роля на Фондация Остров Белене, България.

2.За някои от тях са организирани детски концлагери по съветски модел! 

3.Имам лични впечатления от 70-те години.

4.По Проекта REMEMBER CONFERENCE - ИЗКУСТВО ЗА СВОБОДА И ПАМЕТ, 23-24 октомври 2021, Белене в: списание Диалог от 21 г. 

5.Тунеядец (рус.) - човек който яде, без да работи.

6.Чрез един английски документален филм, излъчен по несъществуващата вече телевизия ББТ, успях да се убедя в един ревностно крит от съветофилите факт: че циничният надпис „Трудът ще ви направи свободни“ е украсявал първоначално оградните врати на Соловецкия лагер и е бил изписан на чист руски. В този случай Хитлер се е оказал не повече от ученик на „планинеца от Кремъл“ (Манделщам).

7.Свободна компилация по Ханна Аренд, „Тоталитаризмът“, Панорама, София, 1993 г. и Д. Горчева, доклад на конференцията ИЗКУСТВО ЗА СВОБОДА И ПАМЕТ, 23-24 октомври 2021, Белене в: списание Диалог от 2021г. 

8.Димитър Димитров "Съветска България през три британски мандата. Из архива на Форин офис за събития и личности в България"; цитирано по: Борислав Скочев „Концлагерът „Белене“ 1949 – 1987“, Сиела Норма АД, 2017.

9.Пълния текст на статията на Михаил Груев „Младежките субкултури в България през 70-те и 80-те години на XX век“ ще намерите в книжка 43 на сп. „Критика и хуманизъм“, брой 1-2/ 2014 г.

10.Тук М. Груев загатва за следното: когато Никита Хрушчов в качеството си на генерален секретар на КПСС и на държавен глава освобождава политическте затворници от ГуЛаг-а, той пуска заедно с тях и криминалните.

11.По-пространно лекторката говори за преиначената действителност във втората дискусия (Изкуство и тоталитаризъм), състояла се на  20.09. в Зала две. По-разгърнато по периодизацията на съпротивата виж в: сп. Диалог, Конференцията в Белене от 22-24 октомври, 2021 година - „Изкуство за свобода и памет“.