Дянко Марков
(1922-2022)
Биография на едно полупоколение
На моите връстници
Ний още живеехме с детските
трепети,
играехме с джамени топчета и матадори,
и само понякога
с
тайнствен
и
боязлив шепот
говорехме
за някое русо момиче
със плитки
и бяла якичка,
което...
"Признай
си!
Обичаш".
Край нас - суров, недоволен,
светът се вълнуваше яростно...
Не бяхме с охолните,
Но имахме младост
и
вяра,
и грижата беше ни чужда,
излишна.
Ний бяхме шестнайсетгодишни.
Едва се пробуждахме.
Тогаз - ненаситна и лакома -
на нас се нахвърли епохата.
И още със жълт мъх над устните,
и още не вкусили,
как сладко се ражда живота,
ний тръгнахме с прашните роти -
засмени, момчешки редици -
в безсмислена,
обща
голгота:
да бъдем убивани,
да бъдем убийци...
Отлитаха слепи години...
Отлитаха стиснали в шепи
безгрижие,
ласки
момински,
младолетието ни...
А ние дори ги забравяхме,
живеехме като безсмъртни,
бленувахме бъдното,
сетне
заравяхме
убитите
с
мечтите
несбъднати...
А как чудесно се мечтае във окопите...
Такъв бе животът ни:
мечти,
мечти,
мечти...
Кал.
Поход
в калта.
Сняг.
Бой
във снега.
"Велик е нашият войник!"...
А после - след дъжд от олово -
"Шапки долу!"
(Помни, че си
и
ще станеш на прах).
"Покойници, вий в други полк минахте"...
Не сетихме, кога край нас утихна.
Замлъкнахме и ний. Не хлипаха
ранени. Беше мир.
Тогаз целунахме земята над убитите
и тръгнахме на поход във живота
да стигнем, да осъществим
без бой, без танков грохот,
своите
и
техните мечти.
Но нашите блянове бяха опасни
за новите властници.
Мирът ни посрещна с окови,
със свити юмруци,
със
съд.
С тълпи разярени скотове,
и викове: "Смърт!
Смърт!"
Мирът ни обливаше в кърви,
мирът ни убиваше вързани.
О, благословена войната!
Щастливци вий,
които
"в
други полк минахте"...
Да носим униформи бе проклятието
ни.
И щом мирът ни сне войнишките
шинели,
нахлузиха ни други -
на
райета.
И пак като преди годините летеха
с проверки вечер,
денем
със сигнали:
а вместо мрежи телени,
стоманени решетки
просторите и бъдещето ни преграждаха.
Но ний не питахме,
какво
ни утрешният ден вещае,
и вече не мечтаехме.
Тогаз - обезвредени врагове -
затворът ни изхвърли пак в живота.
Но нашето време бе преминало,
в света, дори в родината си бяхме чужди.
И в блъсканицата навън видяхме се изтикани
по скелите,
по
изкопите,
в
рудниците...
И не постигнали един едничък
блян,
ний станахме изгнаници -
бивши хора
и трябваше да се тешим със спомените.
Но ний нямахме дори и спомени...
Кои сме ний?
Къде ни тласкат дните ни?
На синора на двата свята ний
стоим -
мъже на четиридесет години.
Телата и душите ни са в рани,
и само споменът за падналите ни е мил,
и само вярата в самите нас ни е останала.
Отпреде ни -
със
пръст на спусъка -
стои
векът.
Стоим и ний -
в
стоманен пояс сме опасани.
Стоим безмълвни,
неподвижни,
полумъртви,
и... бавно угасваме...
Ще ни повика ли епохата пак някой
ден,
за да умрем по-смислено...
Поне,
за да умрем!...
1962
