Професор Пьотър Бицили – забравеният гений
По повод 70 години от смъртта на културолога

Невена Лилова

Бицили беше фантазен човек!
Една лекция на Бицили струваше
колкото три години в Харвард.

Владимир Свинтила1

Одесос - Качибей - Одеса е сред най-старите и многолики градове, наречен от Марк Твен "един от най-великите градове на Стария свят"! Пристанище на скити, елини, варяги, крепост на печенеги, кумани и татари; тържище на турци, албанци, румънци, поляци; площад на германци, французи, италианци, град на украинци, евреи, руси, гърци, българи, молдавци; родното място на Ахматова и Катаев, на Бабел и Илф и Петров, на детството на Ойстрах, Гилелс и Рихтер, операта, театрите, музеите, лицеите и улиците -- на всички. И единственото място, за което Пушкин казва - "Тук въздухът е пълен с Европа.

Проф Евелина Келбечева

За Пьотър Бицили (1879-1953) може да се каже, че прекарва първата половина от живота си (до 1920) в Украйна и Русия2, след това изкарва четири години в Скопие, а в останалото време, до смъртта си, живее в България. Нашата страна става негова втора родина.3

Къде е мястото на този титан, на този гражданин на вселената (К. Делчев)?
Може би в страната Утопия, в идеалното месторождение, което всеки гений си изгражда сам? Трудно е да отговорим само с „да“ или „не“, когато знаем, че към всяка тема, до която се е докосвал, Бицили е прилагал своя метод на „конкретизма“ (т. е. изследвал е историята на всички явления в обществото: икономика, политика, култура – изкуство, литература, музика, религия, философия – право, език, морал, нрави, бит, психика, лична драма – „съдба“ и „характер“ в тяхната „срастнатост“.

Трудно е на няколко страници да запознаеш по достоен, релевантен на тази внушителна фигура, начин хора, които не са чували нищо за многостранния и рядко плодовит изследовател и оригинален мислител, определян като историк, литературовед, езиковед и културолог. За да бъде изучено делото му изцяло, ще е нужно участието на специалисти от всички изброени области, тъй като – за жалост - днешният свят е беден на универсални гении-хуманитаристи. Все по-беден става той и на уважение към Русия, превръщаща се пред очите ни в преизподня, по-ужасяваща от Дантевия ад. Това също е прът в колелото на бицилиезнанието, след като академичната общност у нас го е възприела с етикета „руснак,“ приемайки названието за релевантно. Все пак, в навечерието на 70-годишнината от смъртта на този забележителен човек – гражданин на света (Делчев), не се чувствам дотам съкрушена от културно-политическата ситуация, та да „оставя всяка надежда“ за възкресяването на неговата памет. За мен като негов отколешен почитател е от голямо значение да напомня на сънародниците си, че е въпрос на дълг да издирваме, превеждаме и издаваме неговите работи, колкото и пречки да изникват пред подобна дейност днес4; дълг пред Културата, изповядвана от Пьотър Михайлович като религия. Грозна неблагодарност е да се отказваме да популяризираме рядката му личност, оправдавайки се пред себе си с това, че част от архива му е недостъпен, а времената -- лоши. Да не забравяме, че по отношение на Бицили страната ни е привилегирована – около една трета от статиите и няколко от най-значимите му книги са публикувани в България5. Щом „да се изтълкува Пасторалната симфония значи тя да бъде изсвирена6“, то и оценяването на Бицили ще означава той да бъде прочетен. За да познаваме културата, нужно е да я имаме опитно в нашите изживявания7. Наистина през 90-те години на 20 век и през първото десетилетие от милениума броят на публикациите от и за Бицили расте – важна предпоставка за припомняне на име, обвито в половинвековно премълчаване. Направеното обаче далеч не означава задълбочено усвояване на историографското му, историософско и литературоведско наследство; означава издирване и преиздаване на вече труднодостъпни негови малки и по-големи творби (статии, рецензии, студии); по-широко огласяване на заглавията им посредством съвременните електронни средства, попълване на белите петна в биографията му и обнародване на доскоро неизвестни негови писма8. Отрадното е, че у нас не липсват познавачи-бицилиеведи и фактът, че мога да ги изброя на пръстите на едната си ръка с нищо не накърнява качеството на изследванията им, напротив. Печалното - че най-добрите сред тях са русисти. Ако обществото ни се радваше на реална самостоятелност, медиите – на по-голяма свобода, а академичните среди – на по-голяма дързост, подобно обстоятелство би стояло неутрално. Но в България рядко е така и когато се случва, това трае кратко. В момент от агресивната, завоевателна война, в която Европа е косвено въвлечена, няма как да бъдеш неутрален, не бива. Аморално е. А „рускостта“, с която некоректно облепят Бицили, би постигнала само едно – да отблъсне от него земляците му – украинци, търсещи у нас, -- както и той навремето – убежище, работа, закрила, възможност за развитие. Не смятам, че ще постъпя конюнктурно, ако в кратката си биографична скица акцентирам върху факта, че преди да бъде „руски учен“, „руски емигрант от първата вълна“ и „руски професор-пушкинист“, Пьотър Михайлович е бил вече завършен „одесит“. По-нататък ще засегна въпроса за последните му години и кончината му и ще добавя неголяма портретна мозайка от хора, познавали го отблизо, или работили върху биографията / библиографията му. Добре проучената му четвъртвековна дейност в Софийския университет в качеството му на „редовен професор чужденец с договор“ ще прескоча за сметка на попълването на белите петна. Така ми се струва, че ще е най-справедливо.

ОДЕСА - необикновеният град, чийто въздух е пълен с Европа9

И тъй, Бицили почива в София. Но къде е роден? Къде започва научната си и преподавателска дейност? Един фрагмент-извлечение от Алманаха на Софийския университет за 1940 година ни дава отговор. В рубриката Животопис четем:
Роден на 1 октомври 1879 г. в Одеса, Русия; завършил класическа гимназия в Одеса; следвал всеобща история в Одеса, където е завършил през 1905 година; магистър на Петербургския университет 1917 година10; частен доцент, сетне редовен доцент в Одеския университет от 1917 година; професор по всеобща история в Одеския политехнически институт от 1918 г.; професор в историко-филологическия факултет в Скопие, Македония, от 1920.

С други думи, времето е предостатъчно, за да направи от особения колорит на Одеса своя запазена марка.

Да започнем с естетиката. „Сам градът, с шахматно построените си красиви улици, с уникалните си тротоари от сиво-синкави квадратни базалтови плочи, докарани от Италия, с булевардите от клонести чинари поражда определена аура. Улиците му са своего рода учебник по архитектура. Издигнатите от знаменити руски и чужди майстори здания – оперният и драматичният театър, университетът, обществената библиотека, банките, хотелите, Думата, борсата (днес там се намира филхармонията), дворците на аристократите и т. н., и т. н.– възпитават у възприемчивия юноша чувство за прекрасното.“11

След като изкарва само два семестъра в юридическия факултет на Императорския Новорусийски университет (ИНУ), Бицили се прехвърля в историческия отдел на историко-филологическия факултет. Подобно на университета в цялост, и ИФФ има много добра професионална репутация. Свързан е например с имената на Н. П. Кондаков, Ф. И. Успенски и ученика на Ключевски - Ф. Ю. Виппер – и тримата станали академици и придобили световна известност.

Одеса е мястото, откъдето започва познанството на Бицили с изтъкнати литератори. По израза на Максимилиан Волошин, поет и художник от края на Сребърния век, в началото на ХХ-тия тя е „средоточие на руската култура и умствен живот.“ Там живеят продължително или постоянно Куприн, Волошин, А. М. Фьодоров и С.С. Юшкевич. Покрай всичко останало, Одеса привлича през лятото писателите и артистите от двете столици като курорт с ниски цени. Сред наемателите на вили в крайградската зона е и Иван Бунин, редовно летуващ тук с жена си още от края на XIX век. Сигурно е, че той и Бицили са се запознали не по-късно от 1911 година. Това удостоверява датата под снимката с дарствен надпис: “На скъпия П. М. Бицили. Ив. Бунин. Цейлон“, на която писателят е позирал с характерен колониален „шлем“.

За своя спътница в живота младият историк избира Мария Тадеушевна (прекръстена по-късно на Тимофеевна) Полянкевич (1878-1959), дъщеря на полски дворянин и далечна родственица на Гьоте (по майчина линия). Получила прекрасно образование – и общо, и музикално – след завършване на гимназия Мария заминава да учи пеене при най-добрите италиански майстори. Но за разлика от сестра си – Е. Т. Жихарьова, драматична артистка, тя не се стреми към сценична кариера. Става частна учителка по пеене и пиано. По спомени на дъщеря си, също Мария, майка й обичала да музицира и в интелектуална компания, докато баща й – единствено насаме12. От детските си години, изпълнени с болести (и покрай тях – със замяна на редовните училищни занимания с частни, у дома), Пьотър Михайлович развива някаква стеснителност и „нелюдимост“, затвореност. Но да се върна на мисълта си: онова, което свързва двамата (след смъртта на първия мъж на Маря Тимофеевна – Петр Орехов - и с брак) е увлечението им по музиката. На детската мечта на Бицили – да стане художник – не й е съдено да се сбъдне. Причината, констатирана от римските му учители по рисуване, е далтонизмът. Но момчето компенсира това с новата си страст – музиката, нещо на което Одеса не се скъпи. На сцената на операта й гастролират звезди като Карузо и Шаляпин, в залата на филхармонията звучат великолепни симфонични концерти. Предпочитаните от Пьотър и Мария композитори са Бах, Бетовен, Моцарт, Шопен.

„Театрален“ мотив в одеския биографичен сюжет внасят и тесните контакти на семейство Бицили с това на Екатерина Жихарьова и Илрион Певцов – знаменит трагик.

Почти всяко лято двойката, заедно с двете си дъщери, прекарват в Одеса, за да гастролират и си почиват. „ … Само у Дикенс човек може да срещне такива домашни огнища, каквото е вашето, и такива прекрасни, весели и бодри хора, каквито сте вие“, пише четири години след революцията Певцов в писмо до роднините на жена си.

Последното наводняване на Одеса с видни творци и интелектуалци е от времето, когато тя се оказва в ръцете на белия генерал Деникин – 1919 г.. Те бягат от болшевиките, завзели двете столици и други големи градове в Централна Русия. Черноморското пристанище ги примамва с това, че при нужда може да им открие път за бягство към Европа. Часът на отплаването за Мария, Пьотър, Анна (дъщеря на Мария от първия й брак) и малката Маша идва година по-късно, а пътят ги отвежда през Солун до Вранье, градче, разположено източно от Белград в тогавашното Сръбско-Хърватско-Словенско кралство. От дома си на ул. „Черноморска“ Бицили взема само книгите, ръкописите и ключовете си, за да ги пази до края на живота си.

Да обобщим: дори и включена в границите на империята (руска или съветска), Одеса не губи характера си, тъй различен от останалите градове на Русия. Като го казвам, не визирам политическата география с днешна дата. Имам предвид особената (и висока) култура на този Причерноморски район с изключително разнообразен и търпим към различните традиции етнически състав. Освен украинци, татари, евреи и българи, тук и до днес живеят гърци и италианци, носители на своя цивилизационна багра, която условно ще назова левантинска13. Това е нещо като обяснение не само за италианското звучение на фамилията на въпросния учен, в чиито жили тече украинска, кавказка, албанска, еврейска и италианска кръв; това е пояснение към органичността на ренесансовата му многопосочност, стояща еднакво далеч от еклектизма, разностилието и недоизведеността. На това място няма как да прескоча връзката Одеса-Италия, важна за ранното творчество на медиависта. Ще я щрихирам с два факта – пътуването му до Германия, Франция и Италия (на разноски на ИНУ!), с цел издирване на материали за неговия дисертационен труд, посветен на монаха-францисканец от 13 век Салимбене от Парма и връзката-противопоставяне Бицили – Карсавин. След успешната защита в Петербург (официални опоненти – професорите М. Гревс и Д. Петров) магистърската му дисертация излиза като отделна книга и е удостоена с рецензия от Лев Карсавин14 - най-значимият познавач на мисловността на ранното италианско средновековие. Следващият труд на Бицили – „Элементы средневековой культуры“( 1919 г.) е продължение на този за Салимбене. В центъра отново стоят францисканското движение, милинаризмът, проблемът за националното и местното, но на първо място е психологическата характеристика на средновековното възприятие като цяло. Възприятие на какво? На природата, обществото и историята на средновековния човек, оформено в компактен цикъл очерци. Чие възприятие? На „средния човек“, изразител на духовните тенденции на своето време. Главен герой в творчеството на Бицили обаче става културата, дело на гении. Това личи отчетливо в друга важна студия – „Место Ренессанса в истории культуры,“писана вече в София през 1933 г.15 Обстоятелствата у нас обаче налагат отдръпване от така любимите на професора Средни векове и Ренесанс и насочване към други изследователски полета. Лекционните му курсове сега носят заглавия като “Политическа и социална нова и най-нова история на Западна Европа“. В началото на 30-те години той създава и три помагала за обучението по руска литература в емигрантските училища16. За каквото и да се захване този ерудит – зараждането на жанра автобиография през Средновековието, отношенията Изток – Запад, отразени в ранната ренесансова живопис или стилните особености на езика на Достоевски – анализът омагьосва със своята евристичност. Творбите му се отличават с една постоянна тенденция, която много ми допада – да развенчават вкоренените стереотипи, чието битуване е едно от условията за съществуване на науката (М. Юсим). Не е изключено това да е и една от причините литературният канон, предложен от него в „Кратка история на руската литература“ и двутомната му „Христоматия“ да остане непоискан (Г. Петкова) и неизползван в училищното образование.

„Строго погледнато, Бицили едва ли би могъл да въздейства с една или друга своя идея - пише Д. Дочев. - Въздействието на текстовете му е породено от самата работа на мисълта, търсеща и улавяща единството. То (въздействието на идеите му – бел. моя – Н. Л.) е в посоката на това единство и значи - в посоката на европеизма, този във висша степен въплъщаван от Бицили особен тип духовна организация (…) “17.

Да, пред днешните тясноспециализирани учени Бицили има това преимущество, че стъпва на науките за духа \Geistesweissenschaften\ и с вкус и интуиция разработва „не историята на фактите, а въплътените в тях идеи“18. Затова и в респектиращата му ерудиция няма и следа от сухота и академична мъртвина; затова и в писмо до Н. С. Трубецкой Г. В. Флоровски изразително го характеризира със следните думи: “… Той е много талантлив и жив чрез мисълта“.

За културата на Бицилиевата мисъл. Д. Дочев, стр. 18 и 19 от «Европейската култура и Ренесансът»

Портрет-мозайка

Маниер на преподаване

Той [Бицили] четеше курса си по 2 семестъра и никога не го повтаряше. Готвеше добросъвестно всяка своя лекция. Имаше огромна аудитория, макар да му даваха малка зала. Студентите бягаха от другите лекции, за да седнат навреме. Винаги имаше правостоящи. Студентите бяха различни – философи, юристи, богослови, филолози, класици, агрономи. Четеше на I курс, на III и IV курс – основни лекции, а за упражнения даваше да прочетем една книга на чужд език за един месец, да направим реферат, после разменяше книгите, за да се получи дискусия и да ни учи да възразяваме, да спорим един с друг. [...] Говореше на руски, а по-късно – на български език съвършено правилно граматически, но с убийствен акцент. [...]разказваше увлекателно и го слушаха с голямо внимание. Записваше основните си мисли на малки листчета и започваше да ги търси по джобовете. Щом ги откриеше, започваше, но се смущаваше от аудиторията и винаги гледаше или в прозореца, или над главите на студентите. След завършване на лекцията даваше библиография на няколко езика – другите професори не го правеха. Беше един от малкото професори, които аплодирахме, макар това да не е прието в университета...“
(А. П. Мешчерски19, цит. по: Любенова, Лизбет „Моите разговори“ в: Доайенът. Юбилеен сборник, посветен на 100-годишнината на проф. Николай Михайлович Дилевски. София, Университетско и-во Св. Климент Охридски, 2004, 523)

Курсовете, четени от проф. Бицили в СУ 1924-1947. Opus citans, 16-18 стр.

Впечатления от личността през трудните, но по-добри от сталинските царски времена

„Спокойният и съзерцателен човек с добри маниери не ръкомахаше, не повишаваше глас – минаваше доста редовно по „Царя“ или по булевард „Фердинанд“, често запътен към дома на своя приятел, епископа княз Ливен, прекрасен шопенист и приятел на католицизма. Господин Пьотър Бицили беше фигура, известна в града. Широки кръгове интелектуалци четяха и събираха негови статии, пръснати в няколко периодични издания и в годишника на Софийския университет. За него се говореше с възхита, той бе образец за мнозина, бе привлекателна сила за всички, обожаван от студентите, мразен от левицата, търсен от всякъде. Минавайки по широкия булевард, често му се налагаше да сваля шапка – и на непознати, които го поздравяваха. Беше висока чест да си му представен и да го познаваш“20.

Последната среща на Вера Мутафчиева с професора в началото на 50-те години на ХХ в.

… болезнено ми липсваха те, някогашните приятели на семейството. Ужасно ми се искаше, например, да си поприказвам с професор Бицилли, най-близкия татков приятел, напоителен събеседник. Ако се засечахме по „Оборище,“ той неизменно сваляше с лява ръка силно смачканата си шапка, за да се ръкува и поспре гологлав. Донякое време с обръщението „малка госпожице“, по-нататък – с „млада госпожо“.

Неговият предпочитан ученик Х. Г., щом стана революционен декан на историците, прекрати контракта на световния учен, на ерудита теоретик. Изхвърли го на пътя с една дума. Бог знае от какво поминаваше старият есер, когото новооглашените ни преподаватели определяха като белогвардеец - горка обида за истинския революционер, чиято идеология не се е харесала на болшевиките.

Съвсем рядко вече се виждах с едва кретащия, мършав като постник професор. Ни веднъж не намекна, че мизерства, че са го забравили колегите му. Плахичко понечвах отмалко да ги заместя, проговарях за общата ни наука. Позволих си да кажа, че слабо сме били подготвени, че слабо знаем. „Не е страшно, млада госпожо, ако историкът бъде слаб – усмихваха се очите му в избеляло синьо. – От това никой няма да умре. Лошо бива, ако е невежа лекарят, понеже ще убие пациента си.“ … )

Не научихме, кога се е отървал от живота на унизен изгнаник Пьотър Бицили и късно отбелязах, че никога го няма на отсрещния тротоар. Петдесетина години на непроницаема забрава, докато броени българи се заеха да възкресят и възвеличат делото му. Тогава узнах подробност - (ще я наречете), която ми вмени вина: през сетните осем месеца на живота си не можел да чете. Ослепял ли е? – питам. Не – счупил си очилата, а нямал пари за нови.

Господи, защо позволяваш всеки да умре, ограбен от най-скъпото за него!

Двайсетинагодишен Бицили е станал доцент, до осемдесет и доста е съществувал с книгата, чрез книгата – само за нея. И да умре от глад за текст – това ако не е адска мъка. Как бих му купила начаса нови очила – десетина лева всякак имах. Той ги е нямал, не ги е поискал от другиго и никой не се е сетил да му ги подаде ( ... )“21

Последни години. Кончина
По Михаил Бирман. Резюме на гл. 5-та на цитираното ПРИЛОЖЕНИЕ22

С идването на власт на комунистите - под знамето на Отечествения фронт през септември 1944 година – положението на безпартийната интелигенция, към която принадлежи Пьотър Михайлович, постепенно се усложнява. Наистина репресията, засегнала някои от руските емигранти и професурата, свързана със стария управляващ елит, не го застига.
В първите години Бицили продължава с преподавателската си дейност в Софийския университет – чете специализирани курсове, води семинари, консултира. Но ето че през 1946 медиавистът Светозар Примов е набеден, че спъва кариерата на историците-марксисти в университета. Сред подписите на преподавателите, съставили заявление в защита на своя колега, стои и този на Бицили. Жестът не помага с нищо. Светлозар Примов, възглавяващ до момента обществото на българските историци, е свален и след два месеца е принуден да се пенсионира.

Победата на Съветската армия над Хитлер събужда вълна от патриотични чувства. След края на войната Пьотър Михайлович (подобно на много от емигрантите тук) храни надежди, че животът в родината му е влязъл в норма. Семейството се впуска да строи планове за реемиграция. Както Маря Тимофеевна и Пьотър Михайлович, така и Мария Петровна и Андрей Павлович Мещерски подават заявления, че искат да получат съветско поданство23. От съветското посолство (тогава – Мисия) – идват различни отговори. За дъщеря им и зет им – положителни, за старата двойка – отказ. След третия опит, Бицили се отказват.

През 1948 година професорът навършва 69 години – пределна възраст за щатните преподаватели на университета. Досега той е имал статус на „редовен професор чужденец с договор“, който (договор) не предвижда отпускане на българска пенсия. Приемането на българско гражданство през същата година го кара да се надява, че може да му отпуснат. Това не се случва, въпросът за подновяване на договора пък изобщо не се повдига. През периода март-април на 48-ма се състои съвещание на историците в ЦК на БКП. На него на остра критика са подложени „носителите на буржоазно-идеалистически възгледи и концепции в историческата наука“. През 1949 година Бицили се озовава извън университета и … без пенсия.

Живее с жена си, дъщеря си и зет си много притеснено, в изолация, предишните му почитатели не го навещават. Пише за чекмеджето. През 47 година в Годишник на Софийския университет му е публикувана една-единствена работа. През 48 му разрешават две студии по литература – „Заметки о чеховском „Рассказе неизвестного человека“ и „Проблема человека у Гоголя“. През 1950 в списание „Народна просвета“ се появява разгромна статия за Бицили. От Съветския съюз се прокрадват все по-отчайващи вести. Издръжката идва от семействата на дъщерите – на Анна Иванова – по-голямата, и на Мария – по-малката, омъжена за Андрей Мещерски, студент на баща й и негов пръв биограф и библиограф.

Професорът почива от белодробен рак в нощта на 24 срещу 25 август 1953 година.
След повече от четвърт век труд и подготовка на няколко поколения хуманитаристи, смъртта на изтъкнатия учен бива премълчана от ръководството на СУ. Само в списание „Исторически преглед,“ два месеца след кончината на Бицили, се появява кратък некролог без подпис, написан фактически, от любимия ученик на професора – Христо Гандев.

Бележки

1 Виж „Неговата атмосфера“- послеслов на Свинтила в: „Петър Бицили. Малки творби“, съставител Красимир Делчев, Университетско издателство, София, 2003 г., стр. 463- 470.

2 Тази груба сметка се получава, в случай че извадим 3 години специализация в Германия, Франция и Италия и закръглим периода. Виж по-нататък в изложението.

4 След като през 1980 година зетят на професора предлага архива на Бицили на Института за литература в СССР (така нар. „Пушкински дом“) и той отпътува заедно с цялата му библиотека (всички притежавани от него книги), приелата го страна моментално забранява достъпа до него и до 2006 той е практически недостъпен както за руски, така и за български изследователи. Не разполагам със сведения за положението след тази дата.

5 Книги: „Увод в изучаването на новата и най-нова история“ (София, 1927); „Основни насоки в историческото развитие на Европа. От началото на християнската ера до наше време“ (София 1940); „Христоматия по история на руската литература“ в два тома (София, 1931; Париж, 1932) „Кратка история на руската литература. Част втора: от Пушкин до наше време“ (София, 1934). По-подробно виж в: Галина Петкова „Да се даде ръководеща нишка …“ История на руската литература от проф. П. Бицили в три книги (България, 1931-1934 г.) ,“ 2017, София, И-во Факел. Относно научните текстове, останали в ръкопис, виж Дочев, „Пьотър Михайлович Бицили“ – предговор - в: „П. М. Бицили. Европейската култура  и Ренесансът. Избрани студии, 1993 г., Анубис, стр. 15 ; значими литературоведски статии в Годишник на Историко-филологическия факултет - София: за учебната 1945/1946– К вопросу о внутренней форме романа Достоевского; за учебната 1947/1948  - „Заметки о чеховском „Рассказе неизвестного человека“ и „Проблема человека у Гоголя“, Т. 44. Най важният от Бицилиевите теоретични трудове - „Очерки по истории исторической науки“ , започнат в Скопие и завършен в София, излиза от печат през 1925 година в Прага (сп. Пламя), а в превод на български – през 1994 г., И- во на Българската академия на науките.

6 Част от фраза на Бицили из „Поэзия Пушкина“ – Этюди о русской поэзии, стр. 213. Цитира се по „Европейската култура … „, стр. 33

8 За повече виж в сайта SESDiva, liter.net

9 Изразът е взет от краткия текст на проф. Евелина Келбечева, който тя написа по моя молба за лекцията ми от 7.04. 2023, посветена на Бицили, и който тук използвам като второ мото. Той е в  отговор на въпроса ми: Защо Одеса е такава, че не прилича на никой друг град в света?

10 Поради революцията той не може да отиде в Саратов, където го канят, и остава в Новорусийския университет, в родния си град.

11 Михаил Бирман, П. М. Бицилли (1879-1953). Штрихи к портрету ученного в: П. М. Бицили. Избранные труды по средневековой истории: Россия и Запад, Языки славянских культур, Москва, 2006, стр. 643

12 По-късно Бицили често се позовава на един теоретичен принцип, който няма как да не свържем с основната характеристика на музиката: „Основата на всяко изкуство, както и основата на живота е ритъмът, редуване на напрегнатост и отслабване на преживяванията, на ускоряване и забавяне на жизнения поток и неговото художествено отражение ( … ) [По Европейската култура и Ренесансът, Анубис, 1994, стр. 32]

13 През 16 и 17 век ориенталците наричат всички земи обграждащи Средиземно море и съответните им народи Левант. Челистът-виртуоз Джорди Савал подчерта тази обединяваща връзка като организира музикалната поредица Нашето море, в която си партнираха изпълнители от най-различни етноси и вероизповедания. Наистина, Одеса се намира на Черно море, но това не омаловажава моята аналогия.

15 По въпроса за трудовете му върху романското средновековие виж повече у М. А. Юсим. „П. М. Бицилли о духе средневековой культуры“ в: П. М. Бицили. Избранные труды по средневековой истории: Россия и Запад, Языки славянских культур, Москва, 2006, стр. 721-731 (Приложение).

16 Виж повече у Галина Петкова в: „Да се даде ръководеща нишка …“ История на руската литература от проф. П. Бицили в три книги (България, 1931-1934 г.) “, 2017, София, И-во Факел.

17 Димитър Дочев. „П.М.Бицили и “руските формалисти“ в: П.М. Бицили.“ Класическото изкуство. Стилови изследвания“. Анубис 1995, стр. 316

18 Виж Элементы средневековой культуры в: П. М. Бицили. Избранные труды по средневековой истории: Россия и Запад, Языки славянских культур, Москва, 2006, стр. 186-187

19 Първо студент на Бицили в СУ, по-късно – зет, Мещерски е и първият близък до професора човек, успял да състави изчерпателна библиография на всичко, което му е било достъпно и известно, излязло изпод перото на тъста му.

20 „Неговата атмосфера“ – послеслов от Владимир Свинтила в: Петър Бицили. „Малки творби“, Университетско издателство „Св.Климент Охридски“, София, 2003, стр. 463.

21 Бивалици, Книга втора, И-во Анубис, София 2001, стр. 212-213.

23 Сага с поданството не би имало, ако емигрантите не биха били лишени най-напред от Нансеновите си паспорти. Но паспортите им са отнети. (Бел. на Н. Л.)

-------

Снимките са от книгата "П. М. Бицили. Избранные труды по средневековой истории: Россия и Запад, Языки славянских культур", Москва, 2006.