АФИШ
AGENDA
     
   
     

КОМЕНТАРИ
COMMENTAREN

ИНТЕРВЮТА
INTERVIEWS

ОБЩЕСТВО
MAATSCHAPPIJ

ИСТОРИЯ
GESCHIEDENIS

КУЛТУРА
CULTUUR

ПЪТЕПИСИ
REISVERHALEN

СМЕХУРКО
HUMOR


 

Улицата срещу путинизацията на България

Борислав Скочев

 

Когато Путин стана президент през март 2000 г., той вече беше положил основите на путинизма с нарушените от него като министър-председател Хасавюртски споразумения и разпалването на втората война в Чечения през септември 1999 г. Погазването на волята за независимост на малкия кавказки народ пред безучастния поглед на демократичния свят му беше необходимо, за да спре започналия разпад на Руската федерация, но и за да отнеме свободи и права от собствения си народ. Първата жертва беше свободата на словото с арестите в Чечения и заплахите към обективни и критични към войната журналисти като Андрей Бабицки и Анна Политковская. Свободата на медиите и редица политически свободи бяха последователно ограничавани през следващите години със закони, в които определението за „екстремизъм” беше така разширено, че под него можеха да попаднат всеки протест и всяка гражданска и политическа опозиционна дейност.

Управлението на късния Елцин се характеризираше с огромната власт на губернаторите и олигарсите. Още през пролетта и лятото на 2000 г. Путин започна да ликвидира този феодален модел с ограничаване на правомощията на губернаторите и с отнемането на стратегически бизнес и медийни империи от олигарсите и предаването им на доверени хора от КГБ и петербургското кметство. Но целта не беше демократизиране, а концентриране на власт. С прогонването или преследването на едни олигарси като Гусински, Березовски (който придвижи Путин към властта) и Ходорковски и с „назначаването” на други, които да контролират всички важни сектори на икономиката и медиите, олигархията стана част от държавната машина, а Путин – единственият действителен олигарх.

Владимир Путин създаде имитация на многопартийна система със силен държавен контрол над политическия живот, в която неговата партия „Единна Русия” доминира както във федералния парламент, така и в регионалните законодателни органи, а също така контролира изпълнителната власт почти навсякъде на местно ниво. От 2001 г. беше отнета възможността за участие в изборите на граждански или регионални кандидати и обединения и само политическите партии с федерален статут могат да издигат кандидати за депутати. Чрез законодателството, бюрокрацията на федерално и регионално ниво и подчинените общофедерални медии действителните опозиционни партии бяха отстранени от парламента, а регистрацията на някои беше отменена. Други не бяха регистрирани и не са допускани до избори. Дори когато след години възпрепятстване бъдат регистрирани на федерално ниво, регистрацията на регионалните им отделения е препъвана от местните органи на Министерството на правосъдието. Същевременно се създават фиктивни партии (от целия политически спектър, но „направени” от един и същи политтехнолог), които дублират имената на неудобни на властта партии или издигат определени кандидати.

Унищожаването на гражданското общество вървеше по няколко линии: ограничаване правото на сдружаване и на митинги; въвеждане на все по-строги ограничения върху учредяването, регистрацията, финансирането и разходите на неправителствените организации и улесняване на режима на забраната им; очерняне и създаване на нетърпимост, главно към организациите, чиято дейност е защита на човешките права, гражданските свободи и екологията; създаване на пропутински имитации на граждански организации и движения, които нападат, включително физически, протестиращите.

Наследена от СССР, руската съдебна система преживя в началото плахи реформи, които бързо бяха неутрализирани с контрареформи. Тя остава зависима от политическата власт. Назначението, кариерното развитие, поощренията, дисциплинарните наказания са инструменти за зависимост на съдиите от председателите на съдилища, които пък се назначават от президента. Неформална роля в одобрението на назначенията на съдиите имат и службите за сигурност. Местните власти също имат влияние върху кариерното им развитие. Съдиите могат да бъдат отстранявани по дисциплинарен ред като разправа на съдийските колегии със свободни и независими или просто критични личности. С поправките в конституцията, които влязоха в сила от 4 юли 2020 г., властта на президента върху съдебната система беше засилена и несменяемостта на съдиите де факто отменена.

Идеологически путинизмът се опира на смесица от носталгия по СССР и по Руската империя, на псевдо консерватизъм и антилиберализъм, на ксенофобски и шовинистични инстинкти, на клерикализация на руското общество. Започнало през 2000 г. със създаването на бригада от интернет тролове, която да дискредитира неудобни за властта позиции и текстове, манипулирането на общественото мнение или подмяната му след първите няколко години на путинизма стана стратегия и се „индустриализира”. Ако към 1999 г. 70-90% от коментаторите в руския интернет са били с либерални и демократични убеждения, то към 2003 г. 60-80% от мненията вече са тоталитарни, ксенофобски, антиевропейски и прокремълски.

Независимо как е определян путинизмът от различни анализатори – фасадна демокрация, ръчно управляема демокрация, държавен корпоративизъм, фашизъм, държавен бандитизъм, суверенна демокрация, нов руски авторитаризъм, олигархично-тоталитарна система, ясно е, че това е политическа система, която запазва само фасадата на демокрация, но е отрицание на демократичното държавно устройство.

Колкото и различен от руския път да извървяхме след 1989 г., каквито и цивилизационни разлики с Русия да сме наследили и придобили, този политически модел има практични последователи у нас, а не само възторжени почитатели като събиращите се на язовир Копринка. Преплетени връзки между олигархия, политика и медии, парламент без реална опозиция, есемеси на Борисов до председателя на Върховния касационен съд Лозан Панов и кадруване във ВСС от Доган и Пеевски според съдиите Веселин Пенгезов, Методи Лалов и Лозан Панов, подпомагане от държавата на едни олигарси и разчистването на терена от други, изпадане на България от 34 място по медийна свобода през 2003 г. до 106-111 място след 2014 г., когато Пеевски разшири медийната си империя и закрепи монопола си върху разпространението на печата, антилиберална и промосковска пропаганда на медии и тролове – ето някои от белезите.

Но с горното дълго въведение към следващото съвсем кратко изложение исках да покажа, че все още разликите с Путинова Русия са огромни и нищо при нас не е необратимо. Съдебната власт не е изцяло подчинена, гражданското общество все още е живо. През 2005 г. Ахмед Доган провери доколко обществото е готово да се примири с олигархичното управление с думите си за „обръчите от фирми”, а през 2009 г. вече смяташе този модел за завършен: „Аз съм инструментът на властта, който разпределя порциите на финансирането в държавата”. Оттогава насам олигархичната мощ на Доган и Пеевски (без значение дали са автономни фигури или зад тях са кръгове от бившата Държавна сигурност) нарасна още повече при управлението на БСП и ДПС 2013-2014 г. и при управлението на ГЕРБ и патриотите от 2017 г. насам. Обаче протестът срещу назначението на Пеевски за шеф на ДАНС през 2013 г. беше изненадващ за строителите на Путинова България и показа, че българското общество все още не е приспано и не приема концентрацията на огромна нерегламентирана и безконтролна власт. Сегашният протест е продължение на онзи от миналото лято срещу назначението на Гешев за главен прокурор. А те - продължение на протеста от лятото на 2013 г. Защото независимо от разнородния състав на протестиращите, независимо от присъствието на русофилски политици и политици от обременената с тоталитарното си минало и пропутинското си настояще БСП, по характера на основните искания протестът е срещу Путиновия олигархичен модел, срещу отсъствието на действителна законност и справедливост, срещу присвоената политическа роля на главния прокурор.

Тези протести имат предистория в гражданската акция на Едвин Сугарев през 2002 г., която извади наяве страшната ситуация в прокуратурата и нарушенията на главния прокурор Филчев. Акцията на Едвин Сугарев не беше подкрепена политически, а само от група граждани. Тя доведе до искането на ВСС за оставка на Филчев, която той така и не подаде, но произволът позатихна. Няколко следващи държавни управления продължиха да укрепват и увеличават и без това централизираната и субординирана власт на главния прокурор, а политическата му намеса ставаше все по-откровена и настъпателна.

От 2002 г. насам е родено и израснало едно ново поколение, по-свободно и по-информирано. Печално е, че 20 години по-късно то трябва да е на улицата със същите искания, но в това е и надеждата, че нищо не е окончателно загубено, въпреки че с превзетите дотук от олигархичната власт позиции всяко следващо политическо управление ще се превръща в неин съучастник.

31 юли 2020

           
списание Диалог