Пощенски печати от обединените български земи

Филателна колекция на Борислав Скочев (1911-1983)

Непосредствено преди Руско-турската война от 1877-1878 г. българите наброяват 5 120 000 души: 4 396 000 в Мизия, Тракия и Македония, 100 000 в Цариград и околността, 500 000 в Румъния, 97 000 в Руската империя, 27 000 в Австро-Унгария. Княжество България и Източна Румелия включват едва 1 920 000 българи. В следващите близо 100 години останалите извън националната държава българи преживяват поредица от геноциди, етнически прогонвания и насилствена денационализация и асимилация. След Берлинския конгрес, който разпокъсва българското етническо землище, и след Илинденско-Преображенското въстание България приема над 250 000 бежанци от Тракия и Македония. След Междусъюзническата война нови 200 000 бежанци идват от Македония, Източна и Западна Тракия и Добруджа. След договора от Ньой от 1919 г. и прогонването от гръцката власт на българи от българското Беломорие в годините 1920-1925 г. новите бежанци са 260 000 души - 200 000 македонци и тракийци, 20 000 добруджанци, 30 000 от Мала Азия, 10 000 от Западните покрайнини. През 1940 г. принудително са изселени близо 70 000 българи от Северна Добруджа. От септември 1944 г. до юни 1945 г. в България идват 20 000 българи от Северна Гърция - бежанци от гръцкия терор, но 15 000 от тях българската комунистическа власт насилствено репатрира в югославска Македония като "македонци". В периода 1948-1949 г. 25-28 000 деца над 3-годишна възраст, мнозинството от тях от български семейства, са насилствено евакуирани от комунистическите партизани от Северна Гърция и изпратени в източноевропейските съветски сателити. След балканските войни Карнегиевата комисия стига до извода: "България според Сан-Стефанския договор бе разделена от Берлинския договор на три части. Целият ход на последвалите събития представлява резултат от тази тежка грешка. В нея лежат в зародиш всички събития, които се случиха по-късно". Несправедливостта на великите сили предопредели както трите войни за национално обединение, така и катастрофалния изход от тях. Но в годините на българска власт над освободените земи тази власт прави всичко възможно за стопанското и културното им развитие, за благоустройството и строителството, за възраждане на българщината, но и за въвеждането на правов ред без оглед на религия и народност.

В колекцията липсват марки с печати от Източна Тракия, преживяла най-жестокото обезбългаряване. Посочени са периодите, в които съответното селище е било под българско управление. Препечатката "Българска поща в Румъния" е направена през март 1917 г. на марки от 1 ст. (тираж 3 600 000), 5 ст. (тираж 300 000), 10 ст. и 25 ст. (двете по 1 300 000 тираж); в употреба до 1918 г. Марките с препечатката "Thrace interalliée" са доставени през 1919 г. от българското правителство за нуждите на съглашенската (френска) администрация на окупираната от съюзниците Западна Тракия (Междусъюзническа Тракия), а през 1920 г. е направена нова серия с надпис "Thrace occidentale".

Северна Добруджа и Букурещ


Бабадаг
18.12.1916 – 24.11.1918


Букурещ
6.12.1916 – 12.11.1918

 

Към 1877 г. населението на Северна Добружа е 51 400 българи, 43 000 прогонени от Крим татари, 28 500 румънци, 4 700 немци, 3 250 гърци, 2 900 евреи. Северна Добруджа е откъсната от България със Санстефанския и Берлинския договори от 1878 г. като компенсация за присъединената към Русия Южна Бесарабия. В Първата световна война, след като Румъния се присъединява към Съглашението на 27 август 1916 г., от 1 септември 1916 г. до 5 януари 1917 г. българската войска разгромява румънските, руските и сръбски сили и освобождава цяла Добруджа, а на 6 декември 1916 г. заедно с германски и турски войски превзема румънската столица. С примирието от 5 март 1918 г. в Буфтя и с Букурещкия мирен договор от 7 май 1918 г. България си връща Южна Добруджа. В Северна Добруджа е установен кондоминиум на България, Германия, Турция и Австро-Унгария, но с Берлинския протокол от 24 септември 1918 г. останалите централни сили я признават за част от българското царство. Компиенското примирие от 11 ноември 1918 г. между Съглашението и Германия обезсилва Букурещкия договор, а на 24 ноември съглашенското командване заповядва българските войски и граждански власти да напуснат Добруджа. Под формална съглашенска окупация брутално се налага румънска власт още преди Ньойският договор от 27 ноември 1919 г. да предаде цяла Добруджа на Румъния. Въпреки бежанския поток към България, българският елемент продължава да доминира до подписването на Крайовската спогодба от 7 септември 1940 г., когато от Северна Добруджа принудително са изселени в България 67 000 души.

 

Вардарска Македония


Битоля
21.11.1915 – 18.11.1916
20.04.1941 – 9.09.1944


Велес
7.10.1915 – 26.09.1918
19.04.1941 – 7.09.1944

Кавадарци
21.11.1915 – 20.09.1918
24.04.1941 – 6.09.1944

Куманово
7.10.1915 – 27.09.1918
20.04.1941 – 8.09.1944

Охрид
24.11.1915 – 27.09.1918
15.05.1941 – 7.09.1944

Прилеп
4.11.1915 – 23.09.1918
23.04.1941 – 19.09.1944

Скопие
10.10.1915 - 29.09.1918
19.04.1941 – 6.09.1944

Струмица
21.10.1912 – 25.06.1913
17.08.1913 – 2.02.1920
18.04.1941 – 11.09.1944

Щип
21.10.1912 – 24.06.1913
5.10.1915 – 23.09.1918
26.04.1941 – 6.09.1944
     

Въпреки че при образуването на Екзархията през 1870 г. султанският ферман оставя Македония под гръцка духовна власт, още през 1873 г. са проведени плебисцити в Охридска и Скопска епархии, с които 93% от християните в Скопско и 98% от християните в Охридско заявяват желание да преминат към Българската екзархия; на 23 март 1874 г. е издаден султански берат за български митрополити в Охрид и Скопие. След Освобождението тези български епархии са ликвидирани, но отново са възстановени със султански берати с усилията на екзарх Йосиф и Стефан Стамболов: през 1890 г. – Охридска и Скопска, през 1894 г. – Велешка и Неврокопска, през 1897 г. – Пелагонийска (Битолска), Дебърска и Струмишка епархии. В проекта на Цариградската посланическа конференция 1876-1877 г. почти цяла Вардарска Македония, без Дебърско и Гевгелийско, е включена в Западната българска автономна област, а Санстефанска България включва и тези части. Берлинският договор от 1 юли 1878 г. обаче оставя цяла Македония под османска власт. След като през 90-те години на XIX век и началото на XX век България отхвърля няколко гръцки и сръбски предложения за подялба на Македония, на 29 февруари 1912 г. под руско влияние е сключен таен българо-сръбски договор, с който Македония се поделя на безспорна за българската й принадлежност зона и спорна зона с градовете Скопие, Куманово, Гостивар, Дебър, Тетово и Струга, чиято принадлежност към Сърбия или България трябва да се реши от руския император. В Балканската война България насочва главния си удар в Източна Тракия, докато сърбите завладяват спорната зона и голяма част от безспорната. В настъплението си към Солун българската войска освобождава Пехчевско, Кочанско, Щипско, Радовишко, Беровско, Струмишко и Гевгелийско. След Междусъюзническата война Букурещкият договор от 28 юли 1913 г. дава на Сърбия почти цяла Вардарска Македония на запад от вододела на Струма и Вардар. Закрити са 641 български училища и 761 църкви, българските свещеници и учители прогонени. Българите македонци са наречени „южни сърби“, а Вардарска Македония е „Южна Сърбия“. За официална употреба е разрешен само сърбохърватският език. Забранено е издаването на вестници, списания и книги на български. В Първата световна война България обявява война на Сърбия на 1 октомври 1915 г. Българската войска разгромява сръбската армия и я прогонва в Албания, а съглашенските сили изтласква в Гърция. До края на ноември са освободени цяла Вардарска Македония и Косово. На 17 ноември 1915 г. е създадена Македонската военноинспекционна област с център Скопие, на 30 декември са въведени българските закони. След пробива при Добро поле и Солунското примирие от 29 септември 1918 г. българските войски и власти се изтеглят от Македония. Струмишко, което е било в българските държавни граници преди войната, запазва българска администрация, но е под съглашенска окупация и е оспорвано от сърби и гърци. На 18 септември 1919 г. в Париж ръководителите на делегациите на петте велики сили от Съглашението решават българските войски да бъдат изтеглени от Западна Тракия и района на Струмица. Ньойският договор от 27 ноември 1919 г. предава отново Вардарска Македония под сръбска власт, а Струмишко е откъснато от България. Подновени са с нова сила жестоките насилия над българите и политиката на денационализация и сърбизация с разполагането на 50-хилядна армия и жандармерия, систематични репресии, съдебни процеси и убийства на защитниците на българщината, принудителен труд, смяна на имената. Във Втората световна война България по споразумение с Германия упражнява временно административно управление до края на войната. Българските войски навлизат в Македония на 18-19 април 1941 г. - Великден, преживян от българите в Македония като Възкресение, а от бежанците като Завръщане. Но още преди навлизането на българската войска българите избират кмет на Скопие, отстраняват сръбския митрополит, а Радио Скопие започва да предава на български език. Българските войски влизат в Охрид и Ресен на 15 май 1941 г., до този момент под италианска окупация, а Тетово, Гостивар, Струга, Дебър и Кичево остават в италианската окупационна зона. Възстановени са българските епархии и училища, културният живот преживява подем, строят се жп линии, шосета, тунели, напоителни канали, отворени са болници и амбулатории, отводняват се Скопското и Струмишкото поле. Изтеглянето на българските войски започва веднага след обявяването на война на Германия на 8 септември 1944 г., част от тях са пленени от германците и само гарнизонът в Прилеп под командването на полк. Димитър Младенов, който през 1951 г. загива като лагерист в концлагера "Белене", напуска града на 19 септември и води битки с германците до 23 септември 1944 г. С Московското споразумение за примирие от 28 октомври 1944 г. България е задължена да изтегли всички свои длъжностни лица и български граждани от Югославия и Гърция. Парижкият мирен договор от 10 февруари 1947 г. оставя Македония в Югославия под сръбска власт.

 

Беломорска Македония


Зиляхово
26.10.1912 – 22.06.1913
19.08.1916 – 9.10.1918
27.04.1941 - 25.10.1944

Кавала
27.10.1912 - 25.06.1913
27.04.1941 - 21.10.1944



Кукуш
23.10.1912 – 21.06.1913
8.07.1943 – 7.09.1944

Сяр
26.10.1912 – 22.06.1913
19.08.1916 – 9.10.1918
27.04.1941 - 25.10.1944

Към 1912 г. населението на тази част от Македония е 286 000 българи християни, 33 000 българи мюсюлмани, 249 000 турци, 111 000 гърци, 147 000 власи, албанци, евреи, цигани и др. В Балканската война българските войски освобождават от османска власт Драма, Сяр, Кавала и Кукуш, в Солун и Солунско има българо-гръцки кондоминиум. В Междусъюзническата война Гърция превзема българските територии, гръцките войски и чети извършват масови убийства на българи в Сяр и Солун, над 7 000 български военни и жители на Солунско са изпратени в концлагер на остров Трикери, Кукуш и 40 от българските села в района са опожарени. Букурещкият договор от 28 юли 1913 г. дава на Гърция цялата Егейска Македония. Провежда се планомерно насилствено погърчване на българите под гръцка власт. Закрити са всички 340 български училища със 750 учители и с 19 000 български ученици и ученички, училищните библиотеки са унищожени, закрити са всички 378 български черкви, прогонени са 300 български свещеници. Само в Солун са закрити 4 български черкви, 4 първоначални училища и мъжката, девическата и търговската български гимназии. В Първата световна война в контраофанзива срещу Съглашението българските войски завземат Лерин на 17 август 1916 г., а до 22 август Югоизточна Македония между Струма и Места вече е под български военен контрол. След влизането на Гърция във войната на 2 юли 1917 г. на страната на Съглашението е назначена българска администрация. След Солунското примирие от 29 септември 1918 г. българските сили се изтеглят от Македония между Струма и Места в началото на октомври 1918 г. Гръцкото управление 1918-1941 г. усилва политиката на насилствено погърчване и прогонване на българското население, унищожаване на българското историческо наследство, закриване на българските училища и черкви, елинизиране на българските лични и фамилни имена и забрана на употребата на българския език дори в дома. В годините 1913-1928 25% от българското население е прогонено, като най-висок е процентът в Кукушко - 85%, и между Струма и Места - 50-75%, но под гръцка власт остават над 206 000 българи, които са принудени да се погърчат. По време на Втората световна война по споразумение с Германия българското управление на територията между Места и Струма е възстановено на 27 април 1941 г. като административно управление до края на войната и със Западна Тракия тази територия е включена в новата Беломорска област с административен център Ксанти. За развитието на твърде изостаналото под гръцко управление и ограбено от германските войски Беломорие България изразходва 47 102 237 169 лв. през периода 1941-1944 г. През юли 1943 г. по искане на германците български сили заемат областта между Струма и Вардар (с Халкидическия полуостров, но без Солун), но българската власт е ограничена от германското покровителство над гърците и не може да защити ефективно българското население от гръцки терор. На основание неутралитета от 26 август 1944 г. в началото на септември българските сили се изтеглят на изток от Струма. След деветосептемврийския преврат българските власти остават в Беломорието, като смятат, че тези земи по право принадлежат на България. Но новото доминирано от комунистите правителство предава местната власт на гръцките комунистически партизани в средата на септември 1944 г. На 6 октомври 1944 г. Сталин нарежда на Георги Димитров българските войски да бъдат изведени от Беломорието и България да се откаже от тези земи. Това е едно от условията на Великобритания за подписване на примирие, което Сталин приема, за да получи признание на политическия си контрол върху Румъния и България. Изтеглянето на българските войски приключва до 25 октомври 1944 г. Нови бежански потоци от Македония между Струма и Места потеглят към България, където ще бъдат подложени от комунистите на насилия да се декларират като македонци и на експулсиране в Югославия. Парижкият договор от 10 февруари 1947 г. оставя Югоизточна Македония под гръцка власт.

 

Западна Тракия/Междусъюзническа Тракия


Гюмюрджина
8.11.1912 – 12.07.1913
12.10.1913 – 15.10.1919
28.10.1919 – 28.05.1920
27.04.1941 - 25.10.1944


Дедеагач
12.11.1912 – 9.07.1913
12.10.1913 – 15.10.1919
28.10.1919 – 28.05.1920
27.04.1941 - 25.10.1944


Димотика
27.10.1912 – 8.07.1913
28.09.1915 – 15.10.1919
28.10.1919 – 28.05.1920

Одрин (Караагач)
13.03.1913 – 10.07.1913
28.09.1915 – 15.10.1919
28.10.1919 – 28.05.1920

Ксанти (Скеча)
7.11.1912 – 11.07.1913
15.10.1913 – 15.10.1919
28.10.1919 – 28.05.1920
27.04.1941 - 25.10.1944

Малък Дервент
5.10.1912 – 11.07.1913
26.10.1913 – 15.10.1919
28.10.1919 – 9.06.1920
27.04.1941 - 25.10.1944

Софлу
19.10.1912 – 8.07.1913
23.10.1913 – 15.10.1919
28.10.1919 – 28.05.1920

Фере
5.11.1912 – 8.07.1913
24.10.1913 – 15.10.1919
28.10.1919 – 28.05.1920

Към 1900 г., след изселването на българи след Руско-турската война и идването на турски бежанци от България, населението на Западна Тракия е 88 000 българи, 91 000 турци, 34 000 гърци и 4 500 други. В Балканската война българската войска освобождава Западна Тракия в първия месец на войната. В Междусъюзническата война малочислените български сили напускат областта на 10-12 юли 1913 г. Турски редовни войски завземат Димотишко и Караагачко, а гръцки - Ксанти, Дедеагач и Гюмюрджина. Редовните войски и местни турски, помашки и гръцки чети извършват жестоки насилия над българското население - убийства, грабежи, изнасилвания, палежи на българските села. С Букурещкия договор от 28 юли 1913 г. България запазва Западна Тракия, но подстрекавани и въоръжени от гърците и младотурския водач Енвер паша, на 16 август в Гюмюрджина турците обявяват независимата Гюмюрджинска република. От края на август башибозукът на автономията започва нападения над българските села. На 16 септември 1913 под британски натиск е подписан Цариградският договор, с който Османската империя отстъпва на България Западна Тракия без Димотишко и Караагачко. Това оше повече засилва насилията над българското население. Избити са хиляди българи, почти всички български села са унищожени, българите са превърнати в бежанци и само благодарение на героичната защита от четите на Руси Славов и Димитър Маджаров достигат до българската граница. В изпълнение на Цариградския договор и с посредничеството на Ахмед Джемал паша от младотурския триумвират от 6 до 15 октомври българските войски възстановяват българската власт. През следващата година са настанени над 65 000 българи бежанци - завърнали се местни българи, но и българи от Източна Тракия, Македония, Мала Азия и Добруджа. При влизането на България в Първата световна война на страната на Централните сили в София на 24 август 1915 г. е подписана българо-турска конвенция, с която Османската империя връща на България Димотишко и Караагачко, в това число гарата на Одрин в Караагач, и отстъпва широка 2 км ивица по източния бряг на Марица. Солунското примирие от 29 септември 1918 г., с което България излиза от Първата световна война, не поставя под въпрос принадлежността на Западна Тракия към България, но Ньойският договор от 27 ноември 1919 г. я откъсва от България до решение на Съглашението за бъдещето на областта. Западна Тракия е отнета от България месец и половина преди подписването на Ньойския договор - наредено е българските власти да се изтеглят до 15 октомври 1919 г. Установено е съглашенско, на практика френско управление - Междусъюзническа Тракия, като в Ксантийско то е проформа и на практика там е установено гръцко държавно управление. На конференцията на Върховния съвет на Съглашението в Сан Ремо на 19-26 април 1920 г. Западна Тракия е дадена на Гърция. Това предизвиква нов бежански поток към България и възникването на въоръжена обща българо-турска съпротива срещу гръцкото управление в следващите 5 години. На 28 май 1920 г. в Гюмюрджина французите предават властта над Западна Тракия на гърците. Едва на Лозанската конференция с Конвенцията за границите в Тракия от 24 юли 1923 г. е узаконена гръцката власт над Западна Тракия, упражнявана вече 3 години. (Севърският договор от 10 август 1920 г. между Съглашението и Османската империя дава на Гърция и Източна Тракия. След като Турция разгромява Гърция във войната за независимост 1919-1922, Лозанският договор връща на Турция Източна Тракия и ивица от Западна Тракия, в която е Караагач и околността му от сливането на Арда и Марица до 1 км южно от с. Боснакьой.) Гръцкото управление 1920-1941 г. провежда политика на насилствено погърчване и прогонване на българското население чрез изпращане на заточение на гръцките острови на цели села, закриване на българските черкви и училища, преследване на българския език, унищожаване на историческото наследство, елинизиране на българските имена. Към 1910 г. в Източна и Западна Тракия има 213 български училища, 333 учители, 11 887 ученици, 190 черкви, 131 параклиси, 11 манастири, а към 1931 г. техният брой е нула. Български войски заемат Беломорието на 27 април 1941 г. по споразумение с Германия да упражняват военна окупация на областта. На 7 май 1941 г. е получено германско съгласие за българско административно управление до края на войната. Една трета от Западна Тракия по западния бряг на Марица с широчина от 20 до 34 км, с градовете Димотика, Софлу и Фере и с население около 100 000 души, остава под германски контрол, наричана официално Маришка префектура, а неофициално - „неутрална зона”. Западна Тракия е част от новата Беломорска област. След деветосептемврийския преврат българските войски се изтеглят от областта до 25 октомври 1944 г. Парижкият договор от 10 февруари 1947 г. отхвърля българското искане за Западна Тракия и я оставя в гръцки ръце.

 

Западните покрайнини, Тимошко и Поморавието


Лесковец
16.10.1915 – 27.09.1918
7.01.1942 – 6.09.1944


Ниш
23.10.1915 – 27.09.1918
7.01.1942 – 6.09.1944


Пирот
14.10.1915 – 27.09.1918
19.04.1941 - 6.09.1944

Цариброд
19.04.1941 - 6.09.1944

Тимошко с Кладово, Неготин и Зайчар е отстъпено през 1833 г. от Османската империя на Княжество Сърбия. Санстефанският предварителен договор от 19 февруари 1878 г. откъсва от Южното Поморавие и дава на Сърбия градовете Ниш, Прокупле, Лесковец и Куршумлия - територия, поставена под духовната власт на Българската екзархия с фермана от 27 февруари 1870 г. и включена в Западната българска автономна област в проекта на Цариградската посланическа конференция от 1876-1877 г. Берлинският договор от 1 юли 1878 г. дава на Сърбия останалата част от Южното Поморавие с Пирот и Враня. Съгласно тайната българо-германска спогодба от 24 август 1915 г. България получава Тимошко и голяма част от Поморавието за влизането си в Първата световна война. На 1 октомври 1915 г. България обявява война на Сърбия, на 14 октомври Първа армия освобождава Пиротско, а на 23 октомври превзема военновременната столица Ниш и сръбският кралски двор и правителството се спасяват с бягство към Косово, а с Косовската операция 1 ноември - 4 декември 1915 г. Първа армия изцяло освобождава Поморавието и Вардарска Македония и прогонва сръбската войска в Албания. За военно-административно управление на освободените Тимошко и Поморавието е създадена Моравска военноинспекционна област. Към 1916 г., след 38 години сръбско господство, в Южното Поморавие българското съзнание е заличено в младите поколения, но съществува в по-старите, които помнят българските черковно-училищни борби, Вранско е свързано с българското възраждане в Македония и старите хора помнят възрожденските борби, а Пирот е тясно свързан с възрожденското и следосвобожденско развитие на България и там българското съзнание е силно. След Солунското примирие от 29 септември 1918 г., с което България излиза от войната, Моравската област преминава под германско управление, а в началото на октомври - под сръбско. Ньойският договор от 27 ноември 1919 г. предава на Сърбия Западните покрайнини - земи от Кулска, Видинска, Царибродска, Трънска и Кюстендилска околия, които са в държавните граници на България по Берлинския договор от 1878 г., а новата граница разсича български села на две, разделя семейства и родове. Към онзи момент населението на Западните покрайнини е 54 758  българи, 8 637 власи, 549 цигани и 127 сърби. Има 115 училища, 6 прогимназии и една гимназия, 269 учители и 7 892 ученици, 45 български черкви с 42 свещеници. Под сръбска власт училищата и черквите са отнети, образованието е сърбизирано. Провежда се денационализация и насилствена сърбизация. Фамилните имена получават сръбски наставки, българският език на публични места е забранен. По време на Втората световна война, след като германците окупират Югославия, по споразумение с Германия за временно административно управление до края на войната на 19 април 1941 г. българските войски навлизат в Югославия и заемат тези части от Поморавието и Тимошко, които са в границите на Санстефанска България. Българските училища са възстановени, българските имена - също. Част от бежанците се завръщат. По германско искане през януари 1942 г. българската окупационна зона се разширява с Нишка област, през януари 1943 г. - с областта Чачак и по течението на Сръбска Морава, а през юли 1943 г. обхваща цялото Поморавие до самия Белград. След като България обявява неутралитет, на 4 септември 1944 г. германците пленяват щабовете на окупационния корпус и дивизиите, а на 6 септември 1944 г. започва изтеглянето на българските сили към старите граници на България. На 6 септември англо-американската авиация извършва жестоки бомбардировки на Лесковец, при които са убити 25% от цивилното население. Парижкият договор от 10 февруари 1947 г. определя границите на България каквито са били до 1 януари 1941 г. и оставя Западните покрайнини, Поморавието и Тимошко под сръбска власт.

 

Източници:

Васил Кънчов, "Пътуване по долините на Струма, Места и Брегалница. Битолско, Преспа и Охридско", "Сборник за народни умотворения", 1891, 1894-1896.

Васил Кънчов, "Македония. Етнография и статистика", София 1900.

Любомир Милетич, "Гръцкитe жестокости в Мaкедония прeз гръцко-българската война", София 1913.

Иван Вазов, "Когато Одрин беше наш", 1914.

Карнегиева анкета, Вашингтон 1914.

Йордан Иванов, "Българете в Македония", София 1915.

Иван Вазов, "Песни за Македония", София 1916.

Гавриил Занетов, "Западни български земи и Сърбия", София 1917.

Йордан Иванов, "Населението в Югоизточна Македония (Сярско, Драмско и Кавалско)“, София 1917.

Йордан Йовков, „Дунавската армия”, „Разкази”, т. II, 1918.

Йордан Йовков, „Слава Българска”, „Разкази”, т. II, 1918.

Любомир Милетич, "Разорението на тракийските българи през 1913 година", София 1918.

Полк. Петър Дървингов, "История на Македоно-одринското опълчение", Т. 1, София 1919.

Анастас Иширков, "Западна Тракия и договорът за мир в Ньой", София 1920.

Българско дружество Червен кръст, "Бежанският въпрос в България", София 1925.

Иван А. Георгов, "Днешното положение в Македония под сръбска и гръцка власт и Обществото на народите", София 1925.

Владимир Караманов, „Последните дни на Кукуш”, сп. „Военно-исторически сборник”, окт.-ноем. 1927 г.

Ген. Велизар Лазаров, "Българският гарнизон в Солун през 1913 г.", София 1929.

Дим. п. Николов, "Тракийският въпрос, въпросът за българските малцинства и задачите на националната ни политика", София 1931.

Анри Пози, "Войната се връща" (La Guerre revient...), Париж 1933.

Павел Шатев, "Бележки върху Българската Просвета в Македония", "Сборник Солун", София 1934.

Панчо Дорев, "Костурско в македонската революция", София 1937.

Анастас Сп. Разбойников, "Обезбългаряването на Западна Тракия 1919–1924", София, 1940.

Русю Славилов, „Село Малък Дервент Суфлийско, Западна Тракия, в географско, историческо, економическо, просветно и национално отношение до 9 юний 1920 година”, в. „Беломорец”, 1940 г., бр. 88, бр. 89, бр. 90.

Вл. Руменов, "Българите в Македония под гръцка власт", "Македонски преглед", г. XII, кн. 4, София 1941.

Димитър Талев, „Скопие”, в. Зора, 15 април 1941 г.

Димитър Талев, „Завръщане”, в. Зора, 6 юли 1941 г.

Г. П. Генов, „Гръцко-българските отношения”, сп. „Беломорски преглед”, год. I, 1942.

Димитър Яранов, „Българското Беломорие като географско понятие”, сп. „Беломорски преглед”, год. I, 1942.

Димитър Яранов, „Народностен състав на населението в Беломорската област през последните осемдесет години”, сп. „Беломорски преглед”, год. I, 1942.

Иван Батаклиев, „Географската връзка между България и Беломорието”, сп. „Беломорски преглед”, год. I, 1942.

Сотир Нанев, „Македония 1941. Възкресението”, 1942.

Анастас Сп. Разбойников, "Народностният образ на източния дял от Западна Тракия", София, 1944.

Михаил Христов Йоцов, „Дневник”, 1944.

Стайко Трифонов, "Тракия. Антантата в Тракия 1919-1920 г.", София 1989.

Коста Църнушанов, „Македонизмът и съпротивата на Македония срещу него”, София, 1992.

Стайко Трифонов, "Тракия. Административна уредба, политически и стопански живот, 1912-1915", София 1992.

Димитър Йончев, "България и Беломорието (октомври 1940 - 9 септември 1944 г.)". София 1993

"Научна експедиция в Македония и Поморавието, 1916 г.", София 1993.

Димитър Саздов, Пенчо Пенчев, "Ангорският договор и спогодбата Моллов-Кафандарис", Сборник Тракия, т. 1, София 2001.

Марин Караиванов, "Българското национално-освободително движение в Западна Тракия — 1920-1923г.", Сборник Тракия, т. 2, София 2002.

Веселин Ангелов, "Македонската кървава Коледа", София 2003.

Петър Петров, Христо Темелски, "Църква и църковен живот в Македония", София 2003.

Георги Генов, "Беломорска Македония 1906 - 1916", Ню Йорк/Торонто 2007.

Светлозар Елдъров, "Българо-гръцкият кондоминиум по време на Първата световна война (Драмската областна военна инспекция от август 1916 до юли 1917 г.)". Военноисторически сборник, 2009, No 1.

Анатолий Прокопиев, "Отбрана на морско крайбрежие от българската армия през Втората световна война
(1939–1944)
", София 2013.

Весела Ляхова, "Бежанци", Пловдив 2013.

Красимир Узунов, Генчо Начев, "Забравената война", София 2013.

Красимира Узунова, "Опити за управление на Западна Тракия през първата половина на ХХ в.", Сборник Тракия, т. 8, София 2018.

Стоян Райчевски, "Предаването на гражданската власт в Белoморието на ЕАМ и изтеглянето на българските войски през септември 1944 г.", Сборник Тракия, т. 8, София 2018.

Тилко Тилев, „Моите детски спомени от Гюмюрджина”, Сборник Тракия, т. VIII, 2018.