Единоборецът със смъртта, който искаше да разкаже за любовта

Борислав Скочев

"Вече съм последният, който познаваше тези хора по име, и вероятно никой повече няма да ги спомене. След тях трябва да остане някаква следа."

Така започва последната глава от книгата на Марек Еделман "И имаше любов в гетото", издадена съвсем наскоро от издателство "Рива".

Хана Аренд нарича тоталитарните концлагери "ями на забвението", в които изчезват хора, изчезва всяка следа от тяхното съществувание и дори споменът за тях.

Но има личности, които са оцелели в "ямите на забвението" и които записват имената на братята си по съдба и разказват техните истории; това правят и българските лагеристи-хроникьори.

Марек Еделман повтаряше, че сме "длъжни да помним всички онези жени, деца, възрастни и млади хора, които отидоха в небитието не по своя воля, които бяха убити без никакъв смисъл или причина". И че човек трябва да различава лицата на отделните хора сред безформената маса, тикана към вагоните, "лицата на бащи, хванали децата си за ръка, майки, които люлеят бебета в ръцете си".

Може би бунтът и любовта могат да откроят най-ясно човешкото лице в обезличената тълпа, подкарана към смъртта.

„Защо никой не ме пита дали е имало любов в гетото? Защо никой не се интересува от това?“ – казва Еделман малко преди смъртта си през 2009 г.

И затова Марек Еделман разказва, а Паула Савицка записва неговите разкази за любовта във Варшавското гето. За всички проявления на любовта насред насилие, което напълно дехуманизира човека - сексуалната, неосъществената, съпружеската, майчинската, синовната... За любовта като избавление - щастие, което осмисля минутите оставащ живот. За най-пълноценното изживяване на любовта - пред лицето на смъртта. Не за отчаяната любов, пред която няма бъдеще, а за любовта, пред която се е отворила вечност.

Пред тези острорежещи късчета живот човек изпитва едновременно благодарността, че не ги е преживял, и болката, че не ги е преживял.

Марек Еделман обаче ги разказва безпощадно, като свидетел на твърде много такива съдби, като човек минал през твърде много смърт и през чудодейни оцелявания. И като човек, натоварил се с твърде тежката отговорност за живота и смъртта на други хора като член на нелегална организация, като въстанически командир и след войната като лекар.

Една от функциите на Еделман като млад служител в болницата в гетото била да стои на портала на Умшлагплац - пространството, на което ставало натоварването на композициите за Треблинка, и да отделя болните. Стоял там през шестте седмици на първата депортация през лятото на 1942 г. и видял край него да минават 400 000 души. Успял да спаси някои, но повечето още следващите дни били повторно залавяни и депортирани.

„Не е лесно прецениш кой трябва да умре и кой да живее. Тогава нямах никакви съмнения; ако имах, нямаше да спася никого. Опитах се да спася тези, които познавах, тези, които бяха работили в нелегалната организация с мен, защото вярвах, че ако ги спася, нещата ще продължат. Да, знаех, че някой друг трябва да бъде транспортиран на тяхно място. Трябва да имаш някаква лична връзка с някого, когото спасяваш от Умшлагплац, особено след като не беше чак толкова безопасно.” (Szczęsna, Joanna. Rozmowa z Markiem Edelmanem o powstaniu w getcie warszawskim. 06.06.2001. wyborcza.pl)

Еделман се вбесява и избухва, когато наричат заминаващите към лагерите за изтребление "овце, отиващи на заколение".

"Тези хора си отидоха тихо и с достойнство. Ужасно е, когато човек отива толкова тихо към смъртта си. Безкрайно по-трудно е, отколкото да излезеш да стреляш. В края на краищата много по-лесно е да умреш стреляйки - за нас беше много по-лесно да умрем, отколкото за някого, който първо се е качил във вагона, после е пътувал, после е изкопал дупка, после се е съблякъл..." (Krall, Hanna. Shielding the Flame: Intimate Conversation with Dr.Marek Edelman, the Last Surviving Leader of the Warsaw Ghetto Uprising. New York : H. Holt and Co., 1986)

Марек Еделман е последният командир на въстаниците във Варшавското гето.
Третата акция за окончателното депортиране на гетото започнала сутринта на 19 април 1943. Германците били атакувани от зле въоръжените, но готови за битка еврейски бойци - целия предишен ден им се обаждали от арийската страна, че немците обграждат гетото. Зоната на бойната група на Еделман била фабриката за четки между улиците Бонифратерска, Франчишканска и Швентойерска. Били минирали вратата на фабриката и при настъплението на германците я взривили и убили около 100 войници.

"Знаете ли кое беше най-лошото? Как все повече и повече хора чакаха да им наредя какво да правят след това. Все повече и повече хора, по-възрастни от мен и по-опитни, ме питаха какво да правят, а аз самият нямах представа. Чувствах се абсолютно сам." (Krall, Hanna. Shielding the Flame...)

„След три седмици повечето от нас бяха мъртви.“

„Защо станахте лекар? – пита го Хана Крал.

- Защото трябваше да продължа да правя това, което правех в гетото. В гетото взехме решение за живота на четиридесет хиляди души. Решихме, че те няма доброволно да сътрудничат за собствената си смърт. Като лекар можех да продължа да бъда отговорен за живота на поне един човек - затова станах лекар. Искаше ви се да отговоря така, нали? Щеше да звучи добре? Но не се случи точно така. Случи се, че войната свърши.”

След войната не можел да намери пътя си, изпаднал в летаргия, спял непрекъснато. Алина Марголис го записала го да учи медицина. С нея се запознали, когато след Варшавското въстание през есента на 1944 г. тя дошла с патрул на Армия Крайова, за да изведе въстаниците от варшавския район Жолибож през минното поле и фронтовата линия, а през 1951 г. се оженили. Започнал да ходи в Медицинския факултет в Лодз, но това не го извадило от летаргията, през цялото време лежал с лице към стената. Това продължило близо две години. Много по-късно, вече в клиниката, в която работел, осъзнал, че прави същото, което правел на портала на Умшлагплац – да изтръгва хора от тълпите обречени на смърт, а ако не може да ги спаси, да им осигури такава смърт, че да не страдат, да не се страхуват, да не се унижават.

Убеден атеист, Еделман казва, че работата му е да изпревари Господ, преди да духне свещта на живота. Поемал изключително големи рискове, въвеждал нови неизпитани методи в опитите си да спаси обречените пациенти и често успявал.
„Просто когато човек познава смъртта толкова добре, има по-голяма отговорност за живота. Всеки, дори най-малкият шанс за живот става изключително важен.” (Krall, Hanna. Shielding the Flame...)

По време на държавната антиеврейска кампания в Полша 1967-1968 г. Еделман няколко пъти губил работата си на кардиолог. На жена му Алина, една от водещите специалисти в лечението на диабет при децата, не разрешили хабилитация. Децата им били обиждани от съучениците си. Алина се решила на емиграция най-вече заради децата. Еделман отказал да се предаде и останал. Алина Еделман била вече 50-годишна, било й много трудно, била огорчена от отказа на мъжа си да ги придружи, във Франция не признавали полските дипломи, живеели в оскъдица, трябвало да държи допълнителни изпити, работила нощни смени в лаборатория, накрая започнала работа в „Лекари без граници”, а през 1980 г. станала съосновател на благотворителната организация „Лекари на света” и помагала на деца във всички горещи точки на войни и конфликти. По време на военното положение в Полша правила и невъзможното, за да подпомага полските деца.

През 70-те Марек Еделман подкрепил първата антикомунистическа гражданска организация в Полша – Комитета за защита на работниците – КОР, и подписвал техни писма в защита на преследваните участници в протестите през юли 1976 г. Приемал в болницата си репресирани работници от Радом и Урсус, въпреки натиска от полската ДС. Според него идеята за днешна свободна Полша е формирана от КОР.

През октомври 1979 г. оказвал медицинска помощ на участници в гладната стачка в църквата „Свети Кръст“ във Варшава, провеждана в солидарност с арестуваните активисти на чехословашката Харта 77. На 23 август 1980 г. се присъединил към апела на 64 учени, писатели и публицисти към комунистическата власт за диалог със стачкуващите работници. През есента на 1980 г. станал член на „Солидарност“, а през 1981 г. бил делегат на първия им национален конгрес.

При въвеждането на военното положение го интернирали в лагера в Ленчица, но бил освободен по застъпничеството на множество влиятелни личности от изкуството и науката. Завърнал се и превърнал болницата си в „антиправителствена болница” – там се лекували много от излезлите от затворите и лагерите противници на режима. През 80-те години осигурил финансиране от "Солидарност" и организирал в Лодз прегледи за рак на гърдата, когато за тази превенция все още не се говорело.

През 1983 г. отказал да влезе в почетния комитет за отбелязване на 40-годишнината от въстанието във Варшавското гето. В отворено писмо от 2 февруари 1983 г. пише: „Преди четиридесет години ние се борихме не само за живота си. Борихме се за живот в достойнство и свобода. Да празнуваме годишнината си там, където социалният живот е доминиран от унижение и принуда, би означавало да отречем борбата си.” (Krall, Hanna. Shielding the Flame...)

Няколко дни преди официалното събитие няколкостотин членове на "Солидарност" организирали свое възпоменание пред Мемориала на Варшавското гето. Но Еделман бил под домашен арест в Лодз, а домът му - обкръжен от милиционерски коли.

Самият той казва: „За мен отбелязването на годишнината от въстанието във Варшавското гето и говоренето за него има само един смисъл: да напомним на света, че геноцидът е престъпление срещу самата същност на човечеството и че човек не може безнаказано да остане безразличен свидетел, защото излиза белязан от това. Следователно, за наше добро, не бива да гледаме мълчаливо на днешните престъпления, както се гледаше на Холокоста преди години. Трябва да се появи движение, което да принуди правителствата на демократична, просперираща Европа активно да се противопоставят на геноцида и да помагат на жертвите”. (Szczęsna, Joanna. Rozmowa z Markiem Edelmanem…)

През 1993 г. Еделман придружи хуманитарен конвой до Сараево. През април 1999 г. призова западните лидери да не спират въздушните удари срещу Милошевич и да изпратят войски в Косово, за да спасят албанците от геноцид. “Знам колко е болезнено за тези, които изпращат своите войници на война, да знаят, че те могат да загинат. Но също така знам, както всички от моето поколение, че свободата има своя цена. Цена, която трябва да сме готови да платим.” През 1999 г. Марек Еделман подписа писмото на полския Хелзинкски комитет до Съвета на Европа, което предупреждаваше, че действията на Русия в Чечения имат белезите на геноцид. През 2001 г. заедно със 150 европейски интелектуалци заяви на ръководителите на Г-7, че те или трябва да осъдят публично престъпленията на руската армия в Чечения, или всички се превръщат в нейни съучастници.

Еделман беше антиционист, член на Бунд - еврейската социалистическа партия в Руската империя, а след това в Полша. Разказва, че бундистите още преди войната смятали, че мястото на трите милиона полски евреи е в свободна Полша, а не в Палестина, където единственото, което ще се случи, е вътрешна и външна война. „И не се ли оказа това вярно?” – пита Еделман през 2001 година. (Szczęsna, Joanna. Rozmowa z Markiem Edelmanem…)

Приятелят му Яцек Курон, бащата на антикомунистическата демократична опозиция в Полша, обяснява така постоянната гражданска ангажираност на Еделман: “Той все още е командир на въстанието в гетото, защото има собствена дефиниция за “евреин”. За него евреин е този, който е обект на репресии, независимо къде и кога. Той възприема днешния ден в тази перспектива: защитата на преследвания и слабия. Като командир в гетото Марек беше отговорен за живота на своите подчинени. Днес той чувства отговорност за днешните “евреи” – сега негови момчета и момичета са всички, които са слаби и преследвани. Той ми каза по време на войната срещу Милошевич, че неведнъж е сънувал своите момчета от въстанието, но в Косово. Тази идентификация на момчетата и момичетата от гетото с преследваните днес, с днешните “евреи”, е чувството на неговия живот.” ("Tygodnik Powszechny", бр. 46/1999)

Марек Еделман си отиде на 2 октомври 2009 г.

1.10.2026